Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tombs of Atuan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробниците на Атуан
The Tombs of Atuan
АвторУрсула Ле Гуин
Първо издание1971 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман

„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.

В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Магьосникът от Землемория Землемория Най-далечният бряг

12. ПЛАВАНЕТО

Той бе скрил своята лодка в пещера от едната страна на огромен скален масив, който местните хора наричаха Облачния нос. Някакъв селянин им даде за вечеря паница задушена риба. Те си проправиха път през скалите надолу към брега в последните отблясъци на сивия ден. Пещерата представляваше тесен процеп на около тридесет стъпки навътре в масива. Песъчливото й дъно бе влажно, издигащо се току над нивото на прилива. Отворът и се виждаше откъм морето и Гед каза, че не бива да палят огън, за да не ги забележат нощните рибари от малкия си сал и това да събуди любопитството им. Така че те лежаха окаяни върху пясъка, изглеждащ мек между пръстите, но твърд като скала под уморените им тела. И Тенар слушаше морето на няколко ярда под пещерата — то се удряше, отливаше и отекваше в скалите и неговият гръм се чуваше на много мили по брега. То отзвучаваше пак и пак, и пак — все същото и въпреки това различно. Нямаше отдих. По всички брегове из всички земи, по целия свят то нескончаемо, неспирно подемаше своите неспокойни вълни. Пустинята, планините — те бяха неподвижни. Те не стенеха вечно с този велик, монотонен глас. Морето говореше неуморно. Но неговият език бе за нея непознат, неразбираем.

Когато се появи първата синкава светлина, когато приливът се отдръпна, Тенар се събуди от неспокойния си сън и видя магьосника, който излизаше от пещерата. Наблюдаваше го как се разхожда босоног, препасал наметката си, търсейки нещо по черно обраслите скали долу. Щом се върна, той с влизането си засени пещерата.

— Ето — подаде й шепа мокри, противни неща, които приличаха на лилави камъни с оранжеви устни.

— Какво е това?

— Скални миди. А тези тук са стриди — те даже са по-вкусни. Погледни — като тази.

С малкото ножче от нейния обръч с ключове, което тя му бе дала в планините, той отвори една черупка и изяде оранжевата мида с морска вода вместо сос.

— Ти дори не я готвиш? Ядеш я жива!

Момичето отказа да гледа към него, докато Гед, със сконфузено лице, но невъздържано продължи да отваря черупките една след друга.

Като свърши, той приближи до лодката в пещерата. Тя лежеше с носа напред и няколко трупи от плавей я крепяха на пясъка. Снощи Тенар възприе лодката с недоверие, без да разбира какво е това. Бе много по-голяма, отколкото си представяше лодките, три пъти по-дълга от собствения й ръст. Беше пълна с предмети, чието предназначение й бе неизвестно и й изглеждаше заплашително. От двете страни на предната част (която ние наричаме нос) личеше по едно изрисувано око. И в своя полусън Тенар имаше усещането, че лодката се взира в нея.

Гед известно време рови и се върна с пакет черен хляб, добре завит, за да се запази сух. Предложи й голямо парче.

— Не съм гладна. Той погледна свъсеното й лице. Остави хляба настрани, зави го както преди и седна на входа на пещерата.

— Приливът ще се отдръпне след около два часа. После ще можем да тръгнем — каза Гед. — Ти прекара неспокойна нощ. Защо сега не поспиш?

— Не ми се спи.

Той не отвърна. Седеше, обърнат в профил към нея, кръстосал крака в мрачната арка на скалите. Отвъд него се виждаше светло бушуващото, развълнувано море, както тя го наблюдаваше вътре от пещерата. Магьосникът не помръдваше. Беше застинал като самите скали. От него се излъчваше неподвижност, както пуснат във водата камък отделя кръгове. Мълчанието му не беше безсловесност, а нещо само за себе си, като мълчанието на пустинята.

Дълго след това Тенар се изправи и приближи до входа на пещерата. Той не помръдваше. Тя се взря в лицето му. То изглеждаше бакърено, неподвижно, тъмните му очи не бяха затворени, но сведени надолу, устата — успокоена.

Беше толкова далеч от нея, колкото самото море.

Къде ли се намираше сега? По какви пътища на духа се бе устремил? Тенар никога не би могла да го последва.

Накарал я беше да тръгне след него. Беше назовал името й и тя покорно се отзова на повикването, както малкият, див пустинен заек дойде от мрака при него. И ето че сега, когато притежаваше пръстена, сега, когато Гробниците бяха в развалини и тяхната жрица отрекла се завинаги, той не се нуждаеше от нея и отиваше някъде, където тя не можеше да го последва. Гед я бе измамил и щеше да я изостави в отчаяние.

Тенар протегна ръка и с рязко движение издърпа от колана му малкия стоманен нож, който му бе дала. Той помръдна не повече от ограбена статуя.

Острието на ножа беше дълго около четири инча, от едната страна наточено. Бе миниатюрен нож за жертвоприношения. Представляваше част от одеянието на Жрицата на Гробниците, което тя трябваше да носи заедно с обръча с ключовете, един пояс от конски косъм и някои други атрибути, чието предназначение не й беше известно. Никога не бе използвала ножа за нищо, освен че в един от танците при новолуние го хвърляше и улавяше пред трона. Харесваше и този танц. Беше див, без никаква музика, само тактът на собствените й нозе. Случвало и се бе да пореже пръстите си, когато го изпълняваше, докато овладя умението винаги да улавя дръжката му. Малкото острие бе достатъчно, за да пререже един пръст до кокала или пък артериите на врата. Тя ще продължи да служи на своите Повелители, въпреки че те я бяха предали и отхвърлили. Те ще напътят и водят ръката й в последното действие на мрака. Те ще приемат жертвата.

Тенар се отправи към мъжа, криейки ножа отзад, зад хълбока си. Както бе застанала така, той бавио повдигна лице и я погледна. Имаше вид на човек, който се завръща много отдалеч и е станал свидетел на ужасни неща. Лицето му бе спокойно, но изпълнено с болка. Когато я погледна и започна да я вижда все по-ясно, изразът му се избистри. Най-сетне продума:

— Тенар — като за поздрав и протегна длан да докосне ивицата пробито и ваяно сребро на китката й.

Направи го, сякаш да си вдъхне увереност, доверчиво. Не обърна никакво внимание на ножа в ръката й. Погледна встрани към вълните, които се надигаха издълбоко към скалите, и произнесе с усилие:

— Време е… Време е да вървим. При звука на неговия глас гневът я напусна. Почувства се уплашена.

— Ще ги оставиш зад себе си, Тенар. Сега ще поемеш свободна — каза той, изправяйки се с ненадейна жизненост и пристегна отново наметката си. — Помогни ми за лодката. Тя е поставена върху трупи като валове. Така, блъскай… пак. Така, така, достатъчно. Бъди готова да влезеш вътре, когато ти кажа: „Скочи!“ Това място подвежда при отплаване. Още веднъж. Ето! Скачай! — и прехвърляйки се след нея, Гед я прихвана да не загуби равновесие, постави я на дъното на лодката, закрепи се с разкрачени крака, изправи се с греблата и оттласна корпуса навътре по една отливна вълна отсам скалите, покрай носа, който бучеше, окъпан в пяна.

Щом излязоха от плитчините, той прибра греблата и стъпи до мачтата. Когато вече се намираше в лодката, тя и се стори твърде малка на фона на морето.

Гед вдигна платното. Всички приспособления изглеждаха продължително, силно износени, въпреки че избелялото червено платно бе много внимателно закърпено и лодката бе съвсем чиста и спретната. Те бяха като своя господар — доста пътували, видели сурово посрещане.

— Ето че сега — каза той, — сега сме далеч, сега сме на чисто, отпътувахме напълно, нали, Тенар? Не чувстваш ли?

Тя наистина го почувства. Една тъмна ръка беше отпуснала сърцето й от доживотната си прегръдка. Но не изпитваше радостта, която бе усетила в планините. Захлупи глава с длани и заплака, бузите й станаха солени и мокри. Плачеше за годините, загубени във веригите на ненужно зло. Плачеше от болка, защото бе свободна.

Започваше да разбира колко е трудна свободата. Свободата е тежък товар, бреме, огромно и странно, което духът не може да схване. Тя не е лека. Не е дар, който получаваш, а избор, който правиш, и изборът може да се окаже суров. Пътят води нагоре към светлината, но съсипаният пътник може никога да не достигне неговия връх.

Гед я остави да се наплаче и не й каза нищо за утеха. Не проговори той и когато сълзите й спряха и тя седна, взряна назад в ниската синя земя на Атуан. Лицето му беше сурово и бдящо, сякаш стоеше сам. Следеше платното и управлението, бърз и мълчалив, като гледаше все напред.

В следобедните часове той кимна вдясно от тях по посока на слънцето, накъдето плаваха сега:

— Това е Карего-Ат.

И Тенар проследи ръката му, съзирайки в далечината очертанията на възвишения, които се сливаха с облаците — големия остров на Бога-крал. Зад тях Атуан вече не се виждаше. Тежко й беше на душата. Слънцето пулсираше в очите й като златно чукче.

Следобедната им закуска бе сух хляб, пушена сушена риба, която се стори на Тенар с противен вкус, и вода от бурето на лодката, което предишната вечер Гед напълни от един извор на Облачния нос. Зимната привечер скоро спусна своята прохлада над морето. Някъде на север те зърнаха слаби отблясъци от жълтите огньове в далечните селища на Карего-Ат. Двамата потънаха в омарата, надигнала се от вълните, и останаха сами в звездната нощ, в дълбоките води.

Тенар се бе свила на кърмата. Гед лежеше на носа, използвайки бурето за вода като възглавница. Лодката се движеше равномерно, ниските вълни леко се плискаха от двете и страни, макар че вятърът съвсем неуловимо полъхваше от юг. Тук, на открито, далеч от скалистите брегове, морето бе съвсем тихо; едва нашепваше само когато досегнеше лодката.

— Щом духа южен вятър, лодката на север ли се движи? — запита Тенар, шепнейки по подобие на морето.

— Да, ако не променим курса. Но аз съм изпратил в платната й магически вятър в западна посока. До утре сутринта ще излезем от каргадските води. Тогава ще я оставя да плава по естествения вятър.

— Тя може ли да се самонасочва?

— Може — отвърна сериозно Гед. — Ако се напъти правилно. Не й е необходимо много. Била е в открито море отвъд най-далечния остров на Източния разлив, била е в Селидор, където е загинал Ерет-Акбе, далеч на запад. Мъдра, опитна лодка е „Взор“. Човек може да й се довери.

Тенар лежеше в лодката, движена от магия над огромните дълбини, и гледаше нагоре в мрака. През целия си живот бе гледала в мрака, но сега той беше различен — просторният мрак на морската нощ. Нямаше таван, нямаше край. Простираше се отвъд звездите.

Движеха го неземни сили. Съществувал бе преди светлината, щеше да продължи да съществува и след нея. Съществувал бе преди живота, щеше да продължи да съществува и след него. Той се простираше отвъд злото.

Тя проговори в тъмата:

— Тук, в това море, ли се намира онзи малък остров, където си получил талисмана?

— Да — чу се в отговор гласът му. — Някъде тук, може би на юг. Не съм го откривал втори път.

— Аз зная коя е старицата, дето ти е дала пръстена.

— Така ли?

— Разказвали са ми историята. Когато бях обучавана за Първа жрица. Най-напред ми я разправи Тара в присъствието на Косила, а след това по-пълно, когато бяхме сами. Тогава ми говори за последен път, преди да умре. Имало една благородна династия в Хупун, която се опълчила срещу разбунтувалите се върховни жреци в Авабат. Основател на династията бил крал Торег и сред съкровищата, които оставил на своите наследници, бил полупръстенът, който Ерет-Акбе му дал.

— Това наистина е записано в „Подвизите на Ерет-Акбе“. Там се казва… на твоя език, Тенар, там се казва: "Когато пръстенът се счупил, половината останала в ръцете на Върховния жрец Интатин, а другата половина — в ръцете на героя. И Върховният жрец изпратил счупената половина на Безименните, на Древните в земята на Атуан и тя лотънала в мрака, в неведоми места. Но Ерет-Акбе дал счупената половина в ръцете на девойката Тиарат, дъщеря на мъдрия крал, с думите: „Нека тази половинка остане на светло, като-моминска зестра, нека остане на тази земя, докато бъде съединена.“ Така казал героят, преди да отплава на запад.

— И тъй, полупръстенът се предавал от една дъщеря на друга н династията през всичките тези години. Но когато върховните жреци се самопровъзгласили за Жреци-крале и после, когато Жреците-крале образували империята и започнали да се наричат Богове-крале, династията на Торег все повече отслабвала и обеднявала. И накрая, така рече Тара, от потомството на Торег останали само двама, две малки деца, момче и момиче. Богът-крал от Авабат по онова време бил бащата на този, който управлява сега. Той откраднал малчуганите от двореца им в Хупун. Имало пророчество, че един от потомците на Торег ще доведе до падането на империята и това го карало да се страхува. Разпоредил да отвлекат децата, да ги заведат на самотен остров някъде насред морето и да ги зарежат там само с дрехите на гърба им и малко храна. Страхувал се да ги убие с нож, да ги удуши или отрови. Те били от кралска кръв, а убийството на крале носи проклятие даже върху боговете. Наричали се Енсар и Антила. Пръстена ти е дала Антила. Той дълго мълча.

— Така историята става цяла. Както стана цял пръстенът. Но това е жестока история, Тенар. Тези малки деца, островът, старецът и старицата, които видях… Те почти не познаваха човешката реч.

— Ще те помоля нещо — каза тя. — Аз не искам да ходя във Вътрешните земи, в Хавнър. Мястото ми не е там, в големите градове, сред непознати хора. Мястото ми не е на никоя земя. Аз предадох народа си. Аз нямам народ. Извърших голямо зло. Остави ме сама на някой остров, както са били оставени кралските деца, но остров самотен, където няма хора, където няма никого. Остави ме и занеси пръстена в Хавнър. Той принадлежи на тебе, не на мен. Както и на твоя народ. Остави ме сама със себе си.

Бавно, постепенно, но за нея изненадващо изгря светлина, която изглеждаше като бледа луна в мрака — магическата светлина, явила се по негова воля. Висеше на върха на жезъла, изправен в ръцете му, докато той седеше на носа, загледан в Тенар. Светлината озаряваше със сребрист блясък долния край на мачтата, планшира, дъските и лицето на магьосника. Погледът на Гед бе насочен към Тенар.

— Какво зло си сторила ти?

— Заповядах трима души да бъдат оставени заключени в една стая под трона и уморени от глад. Те умряха от глад и жажда и бяха заровени в Подземието. Надгробните камъни покриха гробовете им.

Тя млъкна.

— Има ли още нещо?

— Манан.

— Неговата смърт тежи на моята душа.

— Не. Той умря, защото ме обичаше и ми беше верен. Мислеше си, че ме закриля. Той задържа меча си над моята шия. Когато бях малка, когато плачех, се държеше мило с мене. — Тенар отново млъкна, понеже сълзите и напираха, а не искаше повече да плаче. Ръцете й бяха впити в черните дипли на робата.

— Аз не бях добра с него никога — продължи тя. — Няма да дойда в Хавнър. Няма да тръгна с тебе. Намери някой остров, където не идва никой, и ме заведи там, остави ме. Злото трябва да се заплаща. Аз не съм свободна.

Меката светлина, посивяла от морската мъгла, блещукаше помежду им.

— Чуй, Тенар. Чуй ме внимателно. Ти си била само съдина на злото. Сега злото се е изляло навън. С него е свършено. Заровено е в собствения си гроб. Ти не си създадена за жестокост и мрак. Създадена си да носиш светлина, като горящ фенер, който съхранява и отдава своя пламък. Аз открих фенера незапален. Няма да го оставя на някой пустинен остров като нещо намерено и захвърлено. Ще те заведа в Хавнър и ще кажа на принцесата на Землемория: „Погледни! В мястото на мрака аз открих светлината и нейното въплъщение. Чрез нея едно древно зло бе разбито. Чрез нея бях изваден от гроба. Чрез нея счупеното бе съединено и където цареше омраза, ще се възцари мир.“

— Няма да дойда — извика Тенар в агония. — Не мога. Това не е истина!

— И после — тихо продължи той — ще те отведа далеч от принцовете и богатите господари; защото е истина, че мястото ти не е там. Ти си твърде млада и твърде мъдра. Ще отидем в моята земя, в Гонт, където съм роден, при моя стар повелител Оджиън. Наричат го Мълчаливия. Живее в малка къщичка на големите скали в Ри Алби, високо над морето. Има кози и парче земя. През есента се скита из острова сам, в горите, по склоновете на планините и речните корита. Някога, когато бях по-млад от тебе, живеех при него. Не останах задълго, защото нямах мъдростта да остана. Поех в търсене на злото и наистина го намерих… Но ти идваш, избягала от злото, потърсила свобода. Ти се нуждаеш от мълчание, докато откриеш своя път. При Оджиън ти ще срещнеш добротата и мълчанието, Тенар. Там огънят на фенера ще се стаи за известно време от вятъра. Приемаш ли?

Морската мъгла се прокрадваше сива между лицата им. Лодката леко се издигаше по дължината на вълните. Наоколо им бе нощта, а под тях — морето.

— Да — каза тя с дълбока въздишка. И след време добави:

— Искам да стигнем там по-скоро… Да можехме да отидем сега.

— Няма да трае дълго, малката ми.

— Ще идваш ли понякога там?

— Когато мога, ще идвам.

Светлината угасна. Всичко около тях потъна в мрак.

Подир изгревите и залезите, подир тихите дни и ледените ветрове на това зимно плаване те се озоваха във Вътрешно море. Преминаха оживените морски пътища край грамадните кораби, достигайки пролива Ебавнор, и навлязоха в залива, заключен в сърцето на Хавнър.

Прекосиха го и стигнаха голямото хавнърско пристанище. Видяха белите кули и целия град, бял и лъчист в снега. Стрехите на мостовете и алените покриви на къщите бяха покрити със сняг и платната на стотиците кораби в пристанището блестяха на зимното слънце целите в скреж. Новината за пристигането им бе дошла преди тях, защото кърпените червени платна на „Взор“ бяха добре известни по тези морета. Огромна тълпа се бе стекла на заскрежения вълнолом и боядисаните вимпели скърцаха под ведрия, студен вятър над главите на хората.

Тенар седеше изправена на кърмата в прокъсаното си черно наметало. Поглеждаше халката на китката си, после претъпкания, пъстроцветен бряг, дворците и високите кули.Тя вдигна дясната си ръка и слънцето просветна в среброто на пръстена. По вятъра долетяха одобрителни възгласи. смътни и радостни над развълнуваното море. Гед докара лодката до брега. Стотици длани се протегнаха да докоснат въжето, с което захвърли котвата. Той скочи на пристана и се обърна, за да й подаде ръка.

— Ела — каза й магьосникът усмихнат и тя се изправи и тръгна.

Вървеше със сериозно лице до него по белите улици на Хавнър, държейки се за ръката му като дете, което се прибира у дома.

Край
Читателите на „Гробниците на Атуан“ са прочели и: