Урсула Ле Гуин
Гробниците на Атуан (9)

8. ИМЕНА

Тя поведе Манан обратно по витите пътеки в мрака и го остави в тъмното Подземие да копае гроба, който трябваше да послужи за доказателство пред Косила, че крадецът е бил наистина наказан. Стана късно, прибра се направо в Малкия дом и си легна. През нощта внезапно се събуди; спомни си, че наметалото й остана в Рисуваната стая. В това усойно Подземие той няма да има с какво да се стопли освен с късата си наметка, няма да има къде да легне освен на прашния камък. „Студен гроб, студен гроб“ — въртеше се в мислите й печално, ала тя бе твърде изнурена, за да се събуди окончателно, и скоро отново се унесе в сън. Присъниха й се разни неща. Сънува душите на мъртвите по стените на Рисуваната стая, фигурите, които приличаха на огромни раздърпани птици с човешки ръце, крака и лица, клекнали в праха на мрачната обител. Те не можеха да полетят. Храна им беше глината, вода им бе прахът. Това бяха душите, които не се прераждаха. Наобиколили я бяха свити сред сенките и от време на време от тях долиташе някакво жужене или писукане. Една я доближи. Отпърво тя се уплаши и направи опит да се отдръпне, но не можа да помръдне. Беше не с човешко лице, а с лице на птица. Обаче имаше златни коси и проговори с глас на жена:

— Тенар — нежно, меко. — Тенар.

Събуди се. Устата й беше запечатана с глина. Лежеше в каменна подземна гробница. Ръцете и краката й бяха увити в покров и тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори.

Отчаянието й стана толкова силно, че разкъса гърдите й, проби камъка като огромна птица и изхвръкна в дневната светлина — съвсем слабата дневна светлина в нейната стая без прозорци.

Този път се надигна наистина разбудена, изтощена от нощните сънища, със замъглено съзнание. Облече се и излезе на водоема в оградения двор на Малкия дом. Там потопи в ледената вода ръцете и лицето си, цялата си глава, докато тялото й се разтресе от студ и кръвта бързо потече в жилите й. После отметна мокра коса, изправи се и обгърна с поглед утринното небе.

Минаваше изгрев слънце, беше прекрасен зимен ден. Небето бе жълтеникаво и много ясно. Някаква птица, ястреб или пустинен орел, се виеше нависоко, тъй нависоко, че отразяваше слънцето, пламнала в златисти петна.

— Аз съм Тенар — тихо произнесе тя и потръпна от студ, страх и възбуда — там, под откритото, окъпано в слънце небе. — Върнах си името. Аз съм Тенар!

Златистите петна закръжиха на запад, към планините, и изчезнаха от погледа. Слънцето позлати стрехите на Малкия дом. Хлопатарите на овцете подрънкваха долу в кошарите. Лекият свеж ветрец понесе от комините мириса на дървесен пушек и елдова каша.

„Толкова съм гладна… Как е научил, как е могъл да научи името ми? О, трябва да се нахраня, толкова съм гладна…“

Придърпа качулката си и забърза за закуска.

Храната след тридневния пост й вля устойчивост и увереност. Престана да се чувства подивяла, безволна и уплашена. Подир закуската се усети напълно способна да се справи с Косила.

На излизане от столовата на Големия дом тя приближи високата, едра фигура и каза:

— Приключих с крадеца… Какъв прекрасен ден!

Студените сиви очи я погледнаха изкриво под черната качулка:

— Струва ми се, че една жрица е длъжна да се въздържа от храна три дни след извършване на жертвоприношение.

Истина беше. Арха бе забравила и лицето и я издаде.

— Той още не е мъртъв — отговори накрая тя, опитвайки се да запази безразличния тон, който само преди миг и се бе удал така лесно. — Жив е погребан. В Гробниците. В един ковчег. Може да влезе малко въздух, ковчегът не е запечатан, дървен е. Умирането ще бъде много бавно. Когато разбера, че е мъртъв, ще започна постите.

— Как ще разбереш?

Объркана, Арха се запъна отново:

— Ще разбера… Моите Повелители ще ми известят.

— Ясно. Къде е гробът?

— В Подземието. Заповядах на Манан да го изкопае под Гладкия камък.

Не беше нужно веднага да отговаря по такъв смирен, глупав начин. Пред Косила трябваше да се държи с цялото си достойнство.

— Жив, в дървен ковчег. Това е съмнително, щом става дума за магьосник, господарке. Успя ли да се увериш, че устата му е запушена, за да не може да изрича заклинания? И че ръцете му са завързани? Тези хора са способни да правят магии с едно мръдване на пръста даже когато езикът им е отрязан.

— Нищо не е останало от магиите му, това са само прости трикове — повиши глас момичето. — Той е погребан и моите Повелители чакат душата му. А останалото не те засяга, жрице!

Тоя път тя отиде твърде далеч. Можеха да чуят и останалите — Пенте и няколко други момичета, Дюби и жрицата Мебет се намираха наблизо. Момичетата бяха целите в слух и Косила го съзнаваше.

— Всичко, което става тук, ме засяга, господарке. Всичко, което се случва във владенията на Бога-крал, се отнася към него — Безсмъртния човек, комуто аз служа. Дори в подземната обител и в сърцата на хората прониква той и вижда; и никой няма да му забрани да влезе!

— Аз ще му забраня. В Гробниците не се влиза, ако Безименните не позволят. Те са съществували преди твоя Бог-крал и ще съществуват след него. Внимавай, когато говориш за тях, жрице. Не предизвиквай тяхната мъст над себе си. Те ще влязат в сънищата ти, ще проникнат в мрачните кътчета на твоето съзнание и ти ще полудееш.

Очите на момичето светеха. Лицето на Косила беше скрито, отдръпнато в черната качулка. Пенте и другите ги наблюдаваха, ужасени и очаровани.

— Те са остарели — чу се гласът на Косила — слаба, съскаща нишка звук изпод качулката. — Остарели са. Забравено е преклонението пред тях навсякъде освен тук. Свършено е със силата им. Те са само едни сенки и вече не притежават сила. Не се опитвай да ме уплашиш, Погълната. Ти си Първата жрица. Не означава ли това, че си също и последната?… Не можеш да ме уплашиш, аз виждам и твоето сърце. Мракът нищо не скрива от мене. Пази се, Арха!

Тя се обърна и тръгна с широки решителни стъпки, тъпчейки заскрежените бурени с обутите си в сандали тромави нозе, запътена към дома с белите колони, дома на Бога-крал.

С крехката си и тъмна фигура момичето стоеше сякаш сраснало със земята в предния двор на Големия дом. Никой и нищо не помръдна, освен Косила, навред. Додето поглед стигаше, в двора и в храма, из хълма и пустинята, в равнината и планината.

— Нека тъмните сили погълнат твоята душа, Косила — извика тя с глас, приличен на ястребов писък, и вдигна ръка с твърдо изпъната длан, за да отпрати проклятието към гърба на жрицата, въпреки че тя вече изкачваше стълбите на своя храм. Косила се олюля, но не спря, нито се обърна. Продължи и влезе в Храма на Бога-крал.

Този ден Арха прекара седнала върху най-ниското стъпало на Празния трон. Не се осмеляваше да слезе в Лабиринта, не искаше да отиде при другите жрици. Беше я налегнала някаква тежест и час след час я приковаваше в студения сумрак на огромната Тронна зала. Бе се вторачила в двуредните дебели прозрачни колони, които се губеха в мрака на отвъдния край на залата, в светлината, която се спускаше на снопове през процепите на покрива, и дима, който гъсто се виеше от бронзовия триножник с дървени въглища близо до трона. Тя рисуваше с малки миши кости фигурки по мраморната стълба, навела глава, с активно, но притъпено съзнание. „Коя съм аз?“ — питаше се Арха и не намираше отговор.

Манан се довлече в залата между двуредните колони дълго след като светлината вече не проникваше в мрака и студът се бе усилил. Бледото му лице беше много натъжено. Той застана малко надалеч от нея, отпуснал ръце. Скъсаният подгъв на вехтото му наметало висеше над петите му.

— Малка господарке?

— Какво има, Манан? — тя го погледна с унила привързаност.

— Малката ми, остави ме да направя, каквото ми каза. Той трябва да умре, малката ми. Омагьосал те е. Косила ще си отмъсти. Тя е стара и жестока, а ти си твърде млада. Няма да ти стигнат силите.

— Нищо не може да ми направи.

— Дори ако явно, пред очите на всички, те убие, никой в цялата империя няма да се осмили да я накаже. Тя е Върховната жрица на Бога-крал, а Богът-крал е господар над всички. Ала тя няма да те убие явно. Ще го направи тайно, ще те унищожи нощем.

— Тогава ще се преродя отново.

Манан сплете пръсти.

— Би могла и да не те убие — прошепна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Би могла да те заключи в някоя стая в … там долу … Както ти направи с него. И може би ще живееш години наред … А нова жрица няма да се роди, защото ти няма да бъдеш мъртва. Но няма да има и Жрица на Гробниците и танците при новолуние няма да се танцуват, нито да се правят жертвоприношения и да се лее кръв. Преклонението пред Силите на мрака ще бъде завинаги забравено. Ще се осъществи желанието на Косила и на нейния господар.

— Те ще ме освободят, Манан

— Не и докато са ти разгневени, малка господарке — прошепна Манан.

— Разгневени?

— Заради него… Непринесеното жертвоприношение. О, малката ми1 Те не прощават!

Навел глава, Манан седеше на най-ниското стъпало в праха. Тя разглеждаше върху дланта си нещо дребно, миниатюрен миши скелет. Бухалите в стрехите на трона леко се размърдаха. Притъмняваше с приближаването на нощта.

— Не слизай тази нощ в Лабиринта — рече много тихо Манан. — Отиди си у дома и се наспи. На сутринта иди при Косила и й кажи, че вдигаш клетвата си от нея. И това е всичко. Не трябва да се тревожиш. Аз ще й дам доказателство.

— Какво доказателство?

— Че магьосникът е мъртъв.

Тя не помръдна. Бавно сключи пръсти и крехкият скелет изпука и се скърши. Когато отвори ръка, в нея имаше само парчета кости и прах.

— Не — каза жрицата и отърси праха от дланта си.

— Той трябва да умре. Направил ти е магия, Арха. Загубена си.

— Не ми е направил никаква магия. Ти си стар и наплашен, Манан, страх те е от дърти жени. Как мислиш да стигнеш до него и да го убиеш, за да се сдобиеш със своето „доказателство“? Знаеш ли добре пътя до Голямото съкровище, който снощи измина на тъмно? Можеш ли да преброиш завоите, да стигнеш стълбата, после пропастта и най-сетне вратата? Можеш ли да отключиш същата тази врата?… О, бедният ми стар Манан, разумът ти се е замъглил. Тя те е уплашила. Сега върви в Малкия дом, поспи и забрави за всичко това. Не ме тревожи никога с приказки за смъртта… Аз ще дойда по-късно. Върви, върви, стари глупако, стари тромчо.

Арха се бе изправила и нежно го потупа по широките гърди, подтиквайки го да тръгне.

— Лека нощ, лека нощ!

Той се обърна тежко и с неохота, обладан от лоши предчувствия, но покорен, и тромаво запристъпя надолу през дългата зала под колоните и рухналия покрив. Тя наблюдаваше как той се отдалечава.

Когато си отиде, Арха известно време се повъртя около подиума на трона и после изчезна в мрака зад него.