Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tombs of Atuan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробниците на Атуан
The Tombs of Atuan
АвторУрсула Ле Гуин
Първо издание1971 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман

„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.

В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Магьосникът от Землемория Землемория Най-далечният бряг

11. ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ

Тенар се събуди от лошите си сънища далеч от местата, които бе кръстосвала толкова дълго, че плътта й се беше стопила и в мрака прозираха белите кости на ръцете й.Щом отвори очи, зърна златна светлина и вдъхна силния мирис на пелин. Със събуждането си тя изпита сладост, удоволствие, което я прониза цялата, преизпълни я. Надигна се и седна, протегна ръце изпод черните ръкави на робата и се огледа наоколо с неописуема радост.

Бе вечер. Слънцето се спускаше зад планините, които се мержелееха близко и високо на запад, но отблясъците му изпълваха цялата земя и небе: обширното, чисто зимно небе и ширната, гола, златиста земя с нейните планини и просторни долини. Вятърът бе стихнал. Беше студено и абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Листата на пелиновите храсти наблизо бяха сухи и сиви, стъбълцата на дребните, изсушени пустинни треви боцкаха дланта й. Всепроникващият блясък на светлината гореше по всяка клонка, по всеки сух лист или стъбло, по хълмовете, във въздуха.

Погледна вляво. Мъжът лежеше върху тази пустинна земя, увит в своето наметало, подложил десница под главата си, потънал в дълбок сън. В съня лицето му изглеждаше строго, почти смръщено, ала лявата му ръка се бе отпуснала в прахоляка край един малък магарешки бодил с главичка, още обвита в прокъсан сив пух и крехки защитни шипове. Този мъж и малкият пустинен магарешки бодил, бодилът и спящият мъж…

Това беше човек с мощ, сродна и равна на Древните сили на Земята — човек, който говореше с дракони и укротяваше земетръси със словото си. И ето го — спи легнал сред боклуците и един малък магарешки бодил расте до ръката му. Всичко това изглеждаше твърде странно. Да живееш, да бъдеш на този свят, беше много по-велико и чудно, отколкото тя някога си бе представяла. Небето досягаше със своя блясък прашната му коса и обви бодила в кратка позлата.

Светлината бавно чезнеше. Студът при това се сгъстяваше сякаш с всяка минута. Тенар се изправи и се зае да събира крехки пелинови съчки, вдигаше опадали вейки, кършеше жилави клони, които растяха наоколо едри и чепати. Бяха спрели тук по обяд, безсилни да продължат от умора. Достатъчен заслон им бяха няколко закърнели хвойни и западният склон на хребета, по който се бяха спуснали. Пийнаха малко вода от манерката, легнаха и заспаха.

Имаше и по-големи клони, разпилени под младите дървета. Тя ги събра. Издълба ямичка в един ъгъл, образуван от забити в земята скали, стъкна огън и го накладе с кремъчното си огниво. Праханта от пелянови клонки и листа пламна веднага. Сухите клони разцъфтяха в розови пламъци с мирис на смола. Сега всичко около огъня потъна в пълен мрак. Звездите отново се показаха сред огромното небе.

Спящият се събуди от съсъка и пращенето на огнището. Седна, потри с длани изцапаното си лице и най-сетне вдървено се изправи и се приближи до пламъците.

— Питам се… — започна сънено той.

— Зная, но не можем да прекараме нощта тук без топлина. Много студено става. След малко тя добави:

— Освен ако владееш магия, която да ни сгрее или да прикрие огъня.

Седнал до огнището и почти докосвайки го с крака, Гед обви коленете си с ръце:

— Брр… Един огън е нещо много по-добро от магията. Направил съм наоколо една малка илюзия. Ако някой мине, всичко ще му се стори само съчки и камъни. Как мислиш? Дали ще тръгнат след нас?

— Страхувам се, но ми се струва, че няма да го направят. За тебе не знае никой освен Косила. Косила и Манан. А те са мъртви. Когато рухна храмът, Косила сигурно е била там. Тя ни причакваше край таванския отвор. Всички останали ще помислят, че съм се намирала в Тронната зала или Гробниците и съм била премазана от земетръса.

Момичето също обви коленете си с ръце и потрепера:

— Надявам се, че другите сгради не са се срутили. От хълма се виждаше трудно поради праха. Положително не са се съборили всички храмове и домове, не се е съборил и Големият дом, където спят момичетата.

— Мисля, че не. Гробниците се самопогълнаха. Когато се обърнах, забелязах златистия покрив на един от храмовете. Все още си стоеше. А долу по хълма се виждаха фигурите на тичащи хора.

— Какво ли ще приказват, какво ли ще си помислят… Бедната Пенте! Сега може би ще трябва да стане Върховна жрица на Бога-крал. А тя винаги е искала да избяга, докато аз — не. Може би вече ще успее.

Тенар се усмихна. В нея бликаше радост, която никаква магия, никакъв страх не биха могли да помрачат. Това бе същата радост, споходила я при събуждането й в златистата светлина. Тя отвори торбата и извади два малки плоски самуна. Подаде отвъд огъня единия на Гед, а другия захапа.

Хлябът бе твърд, квасен и много вкусен.

Те мълчаливо дъвчеха известно време.

— Колко далеч сме от морето?

— Дойдох оттам за две денонощия. Обратният път ще бъде по-дълъг.

— Аз съм издръжлива — каза Тенар.

— Да, и храбра. Но спътникът ти е уморен — отвърна с усмивка той. — А и нямаме много хляб.

— Дали ще открием вода?

— Утре, в планините.

— Ще успееш ли да намериш храна? — тя зададе въпроса си доста неопределено и примирено.

— За лов са нужни време и оръжие.

— Виждаш ли, аз имах предвид чрез заклинания.

— Мога да повикам заек — рече Гед, докато разравяше огъня с усукана хвойнова пръчка. — Сега зайците излизат от леговищата си наоколо. Тяхното време е вечерта. Мога да позова някой по име и той да дойде. Ала ти би ли уловила, одрала и сготвила заек, който е повикан при тебе по този начин? Ако умираш от глад — може би. Но мисля, че това ще разруши доверието.

— Да. Смятах, че просто умееш…

— Да измайсторя вечеря — каза той. — О, бих могъл. В златни съдове, ако поискаш. Обаче ще бъде само илюзия, а когато се храниш с илюзия, оставаш по-гладен отпреди. Можеш да се заситиш толкова, колкото ако преглъщаш собствените си думи.

За миг тя видя белите му зъби да проблесват на светлината на огъня.

— Особено е твоето магьосничество — произнесе с известно достойнство на равнопоставена, като жрица, която се обръща към магьосник. — Изглежда приложимо само към големите неща.

Той сложи още дърва в огнището, което лумна във фоерверки от искри и блясък с аромат на хвойна.

— Можеш ли да повикаш заек?

— Искаш ли? Тенар кимна.

Той се извърна от огъня и проговори тихо към огромния звезден мрак:

— Кебо… О, Кебо…

Тишина. Нито звук, нито движение. Едва след някое време, в самия край на потрепващата светлина от огнището, се показа кръгло око като топче от черен кехлибар, съвсем ниско до земята. Извивка на гръб с козина, едно ухо, дълго, будно, наострено.

Гед проговори пак. Ухото помръдна и неусетно се появи още едно ухо иззад сенките. После малкото животинче се обърна и Тенар го видя за миг цялото да се завръща безгрижно към делата си в нощта с къс, безшумен, гъвкав подскок.

— Ах — въздъхна тя, — толкова е красиво. Сетне попита:

— Аз бих ли могла да направя същото?

— Ами…

— Това е тайна — внезапно каза Тенар, отново обхваната от чувство на гордост.

— Името на заека е тайна. Човек не бива да го използва лекомислено, без причина. Но виждаш ли, силата на призоваването не е тайна, а по-скоро дар, мистерия.

— О, ти я притежаваш, зная!

В гласа й имаше обожание, нескривано зад привидна насмешка. Той погледна към спътничката си, без да отвърне.

Наистина бе все още изтощен от борбата с Безименните. Изчерпал беше силата си в тресящите се тунели. Макар да беше спечелил, останал му бе малко дух, за да може да ликува. Скоро пак се сви съвсем близо до огнището и заспа.

Тенар остана седнала да поддържа огъня и да наблюдава светлината на зимните съзвездия от хоризонт до хоризонт; додето главата й се замая от великолепието и тишината и тя задряма.

Събудиха се и двамата. Огънят беше угаснал. Звездите, които бе съзерцавала, сега се издигаха високо над планините и на изток бяха изгрели нови. Сепнаха се от студа, сухия студ на пустинната нощ, и от вятъра, който напомняше ледено острие. На небето от югозапад се спускаше облачна завеса.

Дървата, събрани за огрев, бяха свършили.

— Хайде да се разходим — каза Гед. — Малко остава до изгрева.

Зъбите му тракаха и тя едва успяваше да го разбере. Поеха нагоре по дългия, полегат западен склон. На звездната светлина храстите и скалите се открояваха черни и беше лесно да се върви като през деня. След първоначалния студ те се стоплиха от движението. Престанаха да се гушат и треперят и тръгнаха по-леко. И така, до изгрев слънце, изкачиха първото възвишение на Западните планини, които бяха обграждали живота на Тенар до този момент.

Спряха в горичка, чиито дървета още имаха златни потрепващи листа по клоните. Тя не познаваше други видове освен хвойната, болнавите тополи край речните извори и четиридесетте ябълкови дървета в градините на Мястото. Сред трепетликите слабо дюдюкаше някаква мъничка птица. Под клонаците течеше извор, тесен, но силен, който мъжки ревеше над камъни и падове, твърде бърз, за да замръзне. Тенар едва ли не се уплаши от него. Бе привикнала към пустинята, дето всичко тънеше в тишина и се движеше бавно — мудните реки, сенките на облаците, кръжащите лешояди.

Те си поделиха къс хляб и последното ронливо парче сирене за закуска, отдъхнаха малко и продължиха нататък.

Привечер вече се бяха изкачили нависоко. Времето бе облачно и ветровито, вкочаняваше. Разположиха се в долината на друг поток, където имаше много дърва, и този път накладоха голям огън, на който можеха да се стоплят хубаво.

Тенар беше щастлива. Открила бе катерича хралупа със запаси, оставени без заслон от едно паднало дърво — това бяха няколко шепи орехи и ядки с гладка черупка, които Гед, незнаещ добре каргадски, нарече убир. С два камъка тя ги счупи и поднесе всяка втора ядка на мъжа.

— Иска ми се да останем тук — промълви Тенар, взряна надолу към ветровитата сумрачна долина между хълмовете. — Харесва ми това място.

— Мястото е хубаво — съгласи се той.

— Насам никога не идват хора.

— Не идват често… Аз съм роден сред планините — отвърна Гед. — В Гонтската планина. Когато отплаваме към Хавнър, ако се насочим на север, ще минем покрай нея. Красива е да се види зимно време, издигаща се от морето цялата бяла, като огромна вълна. Селото ми се намира близо до един извор като този тук. А ти, Тенар, къде си родена ти?

— На север от Атуан. Мисля, че в Ентат. Не мога да си спомня.

— Толкова малка ли са те взели?

— Била съм на пет години. Помня огъня в камината и … друго нищо.

Той потри брадичката си. Макар и рядко обрасла, тя бе чиста — въпреки студа и двамата се бяха измили в планинските потоци. Потърка брада и сега изглеждаше строг и замислен. Тенар го наблюдаваше, без да може с нищо да изрази онова, което й беше на сърцето, докато го гледаше в светлината на огнището, в планинския здрач.

— Какво ли ще правиш ти в Хавнър? — запита се Гед, като се обръщаше не толкова към нея, колкото към огъня. — Повече, отколкото съзнавах, ти си истински преродена.

Тя кимна и се усмихна леко. Чувстваше се като новородена.

— Трябва поне да научиш езика.

— Твоя език ли?

— Да.

— Бих искала да го науча.

— Добре тогава. Това е кабат — и той подхвърли едно малко камъче в скута на черната й роба.

— Кабат. Така ли е на езика на драконите?

— Не, не. Нали ти не искаш да правиш заклинания, а да разговаряш с другите мъже и жени?

— Но как е камък на езика на драконите?

— Толк. Ала сега ти не си моя послушница в изкуството на магията. В момента учиш езика, на който говорят хората от Архипелага, от Вътрешните земи. Преди да дойда при вас, и на мене ми се наложи да науча вашия език.

— Изговорът ти е странен.

— Несъмнено. А сега аркеми кабат — и Гед протегна ръце, за да получи камъка от нея.

— Трябва ли да ходя в Хавнър?

— Че къде другаде ще отидеш, Тенар? Тя се поколеба.

— Хавнър е красив град — заговори той. — А и ти му носиш пръстена, знака на мира, загубеното съкровище. В Хавнър ще бъдеш посрещната като принцеса. Ще те обсипят с почести за големия дар, който даваш, ще ти устроят посрещане, ще бъдеш винаги добре дошла. В този град хората са благородни и щедри. Ще те нарекат Бялата господарка заради светлата ти кожа и ще те обичат още повече, защото си млада. И защото си красива. Ще имаш стотици рокли като онази, която ти показах чрез илюзия, но истински. Ще получиш похвали, любов и благодарност. Ти, която не си познавала нищо освен самота, завист и мрак.

— Имаше един Манан — каза в защита тя, устните н леко потреперваха. — Той ме обичаше и винаги беше мил с мене. Той ме закриляше, както умееше, а аз го убих заради това. Пропадна в тъмната бездна. Не искам да ходя в Хавнър. Не искам да ходя там. Искам да остана тук.

— Тук — в Атуан ли?

— В планините. Където сме сега.

— Тенар — започна Гед с тихия си мрачен глас. — Щом е така, ще останем. Обаче аз не нося ножа си. А и ако завали сняг, ще бъде трудно. Но докато можем да намираме храна, ще останем.

— Не, зная, че не можем да останем. Просто съм глупава — каза Тенар, като се изправи, за да сложи още дърва в огъня и разпиля ореховите черупки.

Източи се — тънка и много стройна в прокъсаната си зацапана роба и черното си наметало.

— Всичко, което съм научила досега, е ненужно, а не умея нищо друго. Ще се опитам да придобия нови знания.

Гед извърна поглед встрани, като болезнено присви клепачи.

На следващия ден те прекосиха билото на светлокафявата планинска верига. В прохода духаше силен вятър, хаплив и заслепяващ, примесен със сняг. Едва след като се спуснаха по отсрещния хълм, доста надолу под снежнооблачните върхове, Тенар съзря отвъдните равнини. Те бяха целите потънали в зеленина — борове, треви, засети поля и угари. Даже в мъртвилото на зимата, когато гъсталаците бяха оголели и гората — застлана със сиви клони, тази земя беше зелена, смирена и блага. Те я наблюдаваха от един скалист склон. Безмълвен, Гед посочи на запад, където слънцето се спускаше зад дебелия каймак и мътилката на облаците. Слънцето се бе скрило, но хоризонтът грееше почти като ослепителните кристални стени на Подземието — радостния блясък на края на света.

— Какво е това? — попита момичето.

А той отвърна:

— Морето.

Скоро Тенар стана свидетел на нещо не по-малко удивително. Те поеха по един път, който по здрач ги отведе в някакво село — десет-дванадесет наредени къщи. Осъзнавайки, че се намират в близост до човешко присъствие, тя тревожно погледна спътника си. Погледна, но не го видя. Редом до нея, в облеклото на Гед, с неговата походка и обувки, крачеше друг човек. Беше със светла кожа и голобрад. Той хвърли поглед към нея — имаше сини очи. Намигна и.

— Дали ще ги измамя? — попита човекът. — Как ти стоят дрехите?

Момичето се огледа. Носеше кафява пола и жакет на селянка, с голям червен вълнен шал.

— О, това наистина си ти — извика Тенар, като се спря внезапно. — Това си ти, Гед!

С произнасянето на името му тя съвсем ясно го видя — мургавото белязано лице, което познаваше, тъмните очи. Ала там все пак стоеше светлоликият непознат.

— Не произнасяй истинското ми име пред другите. Аз също няма да произнасям твоето. Ние сме брат и сестра, идваме от Тенакбах. Смятам да помоля за някоя хапка вечеря, ако срещнем любезен домакин. Той я хвана за ръка и те влязоха в селото. На следващата сутрин поеха с пълни стомаси, след като се наспаха добре в един плевник.

— Магьосниците често ли просят? — запита Тенар на път през зелените поля, където пасяха кози и дребни петнисти волове.

— Защо питаш?

— Имаш вид на човек, свикнал с това. Просеше всъщност съвсем умело.

— Ами да. През целия си живот съм просил, ако погледнем по този начин. Знаеш ли, магьосниците не притежават много. Впрочем когато скитат, те нямат нищо освен жезъла и дрехите си. Другите хора ги приемат с радост и им дават подслон. И магьосниците наистина им се отплащат.

— По какъв начин се отплащат?

— Ето например тази жена от селото. Аз излекувах козите й.

— От какво страдаха?

— И на двете виметата им бяха възпалени. Аз съм пасъл кози като момче.

— Каза ли й, че си ги излекувал?

— Не. Защо трябваше да й казвам? Нима беше необходимо? След известно мълчание тя добави:

— Виждам, че магията ти не служи само за големи неща.

— Гостоприемството — отвърна той, — любезността към един непознат е нещо много важно. Разбира се, достатъчна е благодарността. Но за козите ми стана жал.

Следобед стигнаха до голям град. Беше построен от глинени тухли и заграден със стени като каргадските градове, с надвиснали зъбати стрехи, с наблюдателници в четирите краища и една-единствена входна врата, пред която чергари пасяха голямо стадо овце. Над жълтеникавите тухлени стени на повече от стотина къщи стърчаха алени керемидени покриви. Двама стражари с червенопери шлемове, напомнящи онези, които носеха служителите на Бога-крал, стояха пред вратата. Тенар бе мярвала мъже с подобни шлемове да идват веднъж-дваж в годината в Мястото. Те съпровождаха даренията на роби и пари за Храма на Бога-крал. Когато спомена това на Гед на минаване покрай стените, той каза:

— Виждал съм ги като момче. Те нападаха Гонт, идваха в моето село, за да грабят. Ала бяха прогонени. На брега, долу край Ар, стана битка. Много хора бяха убити — стотици, казват. Може би сега, когато е съединен пръстенът и Изчезналата руна е възвърната, не ще има повече такива набези и убийства между Каргадската империя и Вътрешните земи.

— Ще бъде глупаво, ако всичко това продължи — рече Тенар. — Какво би правил Богът-крал с толкова много роби?

Спътникът й сякаш се замисли за известно време:

— Имаш предвид в случай, че Каргадските земи покорят Архипелага? Тя кимна.

— Смятам, че това едва ли може да стане.

— Но виж колко е силна империята — този огромен град с неговите стени и всичките тия хора. Как вашите земи биха устояли на едно нападение?

— Градът не е особено голям — каза той внимателно и кротко. — И на мен щеше да ми се стори огромен, когато за първи път слязох от моята планина. Но в Землемория има много, много големи градове, между които този е само едно малко градче. Има много, много земи, Тенар. Ти ще ги видиш.

Тя нищо не отвърна. Следваше неотклонно пътя, лицето й беше затворено.

— Прекрасно е да се зърнат тези нови земи, които изникват от морето с приближаването на лодката. Фермерските имения и горите, градовете с техните пристанища и дворци, пазарите, където се продава всичко на света.

Тенар кимна. Знаеше, че той се опитва да я окуражи, ала радостта й бе останала горе в планините, в здрачната долина край потока. В нея сега се спотайваше страх, който все повече растеше. Непознато й бе всичко предстоящо. Известни й бяха само пустинята и Гробниците. Каква полза имаше от това? Познаваше завоите на един разрушен Лабиринт, танците, които се играеха пред един паднал олтар. Не знаеше нищо за планините, за градовете, за човешките сърца.

Внезапно попита:

— Там ти ще бъдеш ли с мене?

Не гледаше към него. Гед продължаваше да пази своята илюзорна маскировка на светлокож каргадски провинциалист, а пък на нея не й беше приятно да го вижда такъв. Гласът му обаче оставаше непроменен, същият този глас, който и бе говорил в Лабиринта.

Той се забави с отговора си:

— Тенар, аз отивам там, където съм изпратен. Следвам моето призвание. То никога не ме е оставяло дълго да се застоя някъде. Разбираш ли? Аз върша онова, което съм длъжен. Където отивам, трябва да отивам сам. Докато ти се нуждаеш от мене, аз ще бъда с теб в Хавнър. А ако някога отново ти потрябвам, повикай ме. Аз ще дойда. Ще дойда дори от гроба, ако ти ме повикаш, Тенар, но не мога да остана с тебе.

Тя не отвърна нищо. След малко той продължи:

— Там аз няма да ти бъда задълго необходим. Ти ще срещнеш щастието.

Момичето кимна мълчаливо в знак на съгласие. Продължиха пътя си към морето редом един до друг.