Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tombs of Atuan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробниците на Атуан
The Tombs of Atuan
АвторУрсула Ле Гуин
Първо издание1971 г.
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман

„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.

В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Магьосникът от Землемория Землемория Най-далечният бряг

10. ГНЕВЪТ НА МРАКА

При тези думи мъжът на име Гед сложи ръка върху нейната, която държеше счупения талисман. Тя се стресна, вдигна глава и го видя зачервен от живот и ликуване, усмихнат. Това я разтревожи и уплаши.

— Ти направи и двама ни свободни — каза той. — Сам никой не постига свободата. Хайде, нека не губим повече време, докато все още го имаме. Покажи ми отново пръстена за малко.

Тенар бе скрила сребърните половини, но по негова молба пак ги показа на дланта си. Счупените краища се докосваха.

Без да ги вземе, той положи десница над тях, изрече няколко думи и по лицето му внезапно изби пот. Тя усети как дланта й странно потръпна, сякаш върху нея се бе разбудило малко спящо животинче. Гед си пое дълбоко дъх, отпусна се и избърса чело.

— Така — каза той, взе пръстена на Ерет-Акбе и го плъзна през пръстите плътно около дясната й китка. — Така. Става ти. Сигурно е бил гривна на жена или дете.

Загледа се в него със задоволство.

— Дали ще се закрепи — промърмори нервно тя, чувствайки нежната и хладна сребърна пластинка около тънката си ръка.

— Ще се закрепи. Не можех да слепя с проста магия пръстена на Ерет-Акбе, както селска врачка би поправила някакъв си бакър. Трябваше да призова Силите на съзиданието и да го възстановя единен. Сега той е цял, сякаш никога не се е чупил. Трябва да тръгваме, Тенар. Ще донеса торбата и манерката. Сложи си наметалото. Има ли още нещо?

Додето тя се суетеше пред вратата, за да я отвори, той спомена:

— Иска ми се да си взема жезъла.

— Пред вратата е. Донесла съм го — прошепна Тенар.

— Защо си го донесла? — учуди се той.

— Смятах… да те преведа през вратата. Да те пусна да си вървиш.

— Не си имала такъв избор. Би могла да ме превърнеш в роб и ти да останеш роб; или да ме освободиш и свободна да ме последваш. Хайде, малката ми, събери смелост и превърти ключа.

Тя завъртя драконообразното езиче на ключа и отвори вратата към ниския черен коридор. Излезе от Съкровищницата на Гробниците с пръстена на Ерет-Акбе върху ръката си, а мъжът я последва.

Дочу се не толкова шум, колкото се почувства слаба вибрация в стените, настилката и пода, целите от скала. Донякъде напомняше далечен трясък от тежък предмет, паднал на голямо разстояние оттук.

Косите й настръхнаха. Без да спира, тя духна пламъка в тенекиения фенер. Чуваше стъпките на мъжа зад себе си. Съвсем тихо и така близо, че дъхът му докосна косите и, той каза:

— Остави фенера. Аз мога да запаля светлина, ако е нужно. Кое време е вън?

— Когато идвах насам, отдавна минаваше полунощ.

— Тогава ще трябва да продължим. Тенар не помръдна. Разбра, че се налага да го води. Единствено тя знаеше пътя за излизаме от Лабиринта и той чакаше, за да я последва. Тръгна приведена, защото тунелът бе много нисък, но вървеше с бърза крачка. От невидими пролуки полъхваха хлад и остър, усоен мирис — безжизненият дъх на огромната кухина под тях. Когато проходът леко се извиси и тя вече можеше да се изправи, забави ход и започна да брои крачките си при наближаването на пропастта. Стъпвайки леко и усещайки всяко нейно движение, Гед я следваше отблизо. Щом Тенар спря, на минутата спря и той.

— Ето я пропастта — прошепна тя. — Не мога да налучкам ръба. А, не, тук е. Внимавай, струва ми се, че камъните са разклатени… Не, не, почакай — наистина са разклатени …

Предпазливо се измъкна назад, понеже настилката под краката и се люлееше. Мъжът я хвана за ръка да я подкрепи. Сърцето й биеше силно.

— Ръбът не е стабилен. Камъните се клатушкат.

— Ще запаля малко светлина да ги зърна: Ще се опитам да ги укрепя с необходимата дума. Всичко е наред, малката ми.

Мина й през ума колко е странно, че той я наричаше, както винаги я бе наричал Манан. Щом на върха на жезъла се появи бледият светлик, наподобяващ светенето на гнило дърво или звезда иззад мъгла, Тенар стъпи върху тясната ивица край черната бездна и видя как в тъмното зад магьосника се мержелее масивна фигура, в която разпозна Манан. Но гласът й заседна в гърлото като уловен с примка и тя не можа да извика.

Манан се опита да блъсне Гед от несигурната му опора в пропастта и в тоя момент той вдигна очи, съзря го и с внезапен крясък на изненада или гняв замахна с жезъла към него. При този вик светлината блесна, бяла и непоносима, право в лицето на евнуха. Манан закри очи с огромната си ръка, отчаяно протегна другата да улови Гед, ала не успя и падна.

Падна, без да извика. От черната пропаст не достигна звук от удар на тяло, нито смъртен стон, нищо, съвсем нищо. С опасност за живота си, долепени до ръба, коленичили, замръзнали на самия край, Гед и Тенар не помръдваха. Ослушваха се. Не чуха нищо.

Сивкавият сноп светлина бе едва видим.

— Ела — каза Гед и й подаде ръка. Тя я пое, направи три рисковани стъпки и той я преведе. После загаси светлината.

Тенар отново тръгна напред, за да води. Беше съвсем вцепенена, лишена от мисъл. Едва след някое време се запита: дали беше надясно или наляво ?

Тук спря. Зад нея на няколко стъпки спря и той и нежно я запита:

— Какво има?

— Изгубих се. Запали светлина.

— Изгуби ли се?

— Аз… аз обърках броя на завоите.

— Броил съм ги — приближи се Гед. — Ляв завой след пропастта, после десен и отново ляв.

— Тогава следващият ще бъде отново десен — каза автоматично тя, но не помръдна. — Запали светлина.

— Светлината няма да ни ориентира за пътя, Тенар.

— Нищо не би могло да ни ориентира. Ние го загубихме. Свършено е с нас.

Над нейния шепот се спусна мъртвешко мълчание, погълна го.

Тя усети спътника си, неговото движение и топлина близо до себе си в хладния мрак. Той потърси ръката й и я пое в своята:

— Върви нататък, Тенар. Следващият завой вдясно.

— Запали светлината — примоли се момичето. — Тези тунели имат толкова много завои…

— Не мога. Нямам излишна сила. Тенар, те са… Те знаят, че сме напуснали съкровищницата. Знаят, че минаваме край пропастта. По следите ни са. Търсят ни, търсят волята ни, духа ни, да го убият, да го погълнат. Трябва непрестанно да ги отклонявам. Влагам цялата си сила. Трябва да издържа на натиска им. Заедно с тебе. С твоята помощ. Длъжни сме да продължим.

— Оттук няма излизане — отвърна тя, но пристъпи напред. После още веднъж, с колебание, сякаш всеки път под нея се разтваряше черната куха пропаст с цялата си подземна празнота.

Той държеше здраво и топло ръката й в своята. Продължиха така пътя си.

Стори им се, че мина много време, преди да достигнат стълбата. Преди тя не изглеждаше толкова стръмна, с тези хлъзгави резки в скалата вместо стъпала. Но те я изкачиха и после тръгнаха малко по-бързо, защото Тенар знаеше, че витият проход продължава след стълбите дълго без завои. Пръстите й се ориентираха по лявата стена и налучкаха един отвор вляво.

— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.

— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.

— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?

— След този завой — левия.

Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.

— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.

Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен ужас, Тенар изтегли ръка.

Вратата беше отворена.

— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.

— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.

— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.

— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.

— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?

— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.

— Тогава трябва да тръгнем по него.

— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!

— Тя вече си е тръгнала оттам.

— Не мога.

— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.

Запътиха се по-нататък.

Безконечният тунел се отвори. Те доловиха разширяването, уголеменото пространство на мрака. Навлезли бяха в огромната пещера под Надгробните камъни. Понечиха да я заобиколят, опирайки се о дясната стена. Тенар измина само няколко крачки, преди отново да спре:

— Това пък какво е? — промълви тя, гласът й едва излизаше от устата.

В тази мъртва, огромна черна шупла въздух се долавяше някакъв шум — разтърсване или трепет, звук, който пролазваше в кръвта, достигаше до мозъка на костите. Стените, изваяни от времето, откънтяваха ли откънтяваха под пръстите й.

— Продължавай — тембърът на мъжа беше сух и напрегнат. — Побързай, Тенар.

Докато тя се препъваше напред, съзнанието й виеше, мрачно и разтърсено като подземна гробница:

— Простете ми. О, Повелители мои, о, Безименни, най-древни сили, простете ми, простете ми! Никакъв отклик. Отклик никога не бе имало. Достигнаха прохода пред Тронната зала, изкачиха се по стълбите и ето че най-сетне се намериха на последните стъпала, а таванският капак беше над главите им. Той стоеше затворен, както винаги го оставяха. Тя натисна пружината, с която се отваряше, но капакът не помръдна.

— Счупен е, заключен е — каза Тенар. Гед се изкачи покрай нея и натисна с гръб капака. Не помръдваше.

— Не е заключен, ами е затиснат с нещо тежко.

— Ще успееш ли да го отвориш?

— Може би. Мисля, че горе чака тя. Край нея има ли мъже?

— Дюби и Юахто, възможно е и други надзиратели. Там мъжете нямат право да влизат…

— Не мога едновременно да правя заклинание за отваряне, да държа хората горе в бездействие и да противостоя на волята на мрака — размишляваше той със спокоен глас. — Тогава трябва да опитаме през другата врата, в скалите, откъдето влязох. Тя е убедена, че не се отваря отвътре.

— Убедена е. Веднъж ме накара да опитам.

— Значи може да не я вземе предвид Хайде, Тенар, хайде!

Тя заслиза по каменните стъпала, които така скърцаха и се клатеха, сякаш в Подземието долу бяха опънати тетива.

— Какво е това клатене?

— Ела — той бе толкоз непоколебим и уверен, че Тенар се подчини и запълзя обратно надолу, по проходите и стълбите, обратно към ужасната пещера.

На входа я връхлетя такъв страхотен изблик от сляпа и разтърсваща омраза, че тя се сниши и несъзнателно изкрещя:

— Те са тук! Те са тук!

— Тогава покажи им, че и ние сме тук — рече мъжът и ярка светлина се излъчи от жезъла и от пръстите му, разбивайки се като морска вълна на слънце о хилядите диаманти по тавана и стените: едно светлинно великолепие, в което те пробягаха цялата пещера, а сенките им препускаха надалеч от тях по белите рисунки, блестящите процепи и празния отворен гроб.

Тичаха към ниската врата — надолу по тунела, приведени, тя първа, той след нея. Там, в тунела, скалите ечаха и се клатеха под краката им. Но светлината, ослепителна, още ги следваше. Когато видя мъртвешкото каменно лице пред себе си, тя чу отвъд земното ехтене неговият глас да изрича една дума и щом падна на колене, над главата й жезълът удари затворената врата в червените скали. Те пламнаха в бяло като подпалени и се разпукаха на две страни.

Над тях небето предизгревно просветляваше. Съзираха се няколко сребърни звезди, високи и хладни. Тенар зърна звездите, усети нежния вятър по своето лице. Не се изправи, остана там просната между земята и небето.

Мъжът — странна тъмна фигура в предутринната полусветлина — хвана ръката й зад гърба и я потегли, за да се изправи. Лицето му бе почерняло и изкривено като на дявол. Тя се сви на кълбо и се отдръпна от него, крещейки ужасена с глас, плътен и не неин:

— Не! Не! Не ме докосвай, остави ме, върви си! Сгърчено одве, момичето се дръпна към ронливата, безръба паст на Гробниците.

Здравото му ръкостискане се разхлаби. Той изрече с тих глас:

— В името на залога, който носиш, моля те, Тенар, тръгни с мене.

Тя погледна звездната светлина, която падаше върху сребърната гривна на китката й. Втренчи се в него и се изправи зашеметена. Подаде му ръка и тръгна. Не можеше да тича. Заспускаха се по хълма. От черната уста между скалите зад гърба им долиташе дълъг, провлачен смъртен вой на омраза и жалба. Наоколо се свличаха камъни. Земята се тресеше. Продължиха да вървят, очите й все още оставаха втренчени в проблясъка на звездна светлина върху китката й.

Намираха се в една сумрачна долина на запад от Мястото. Започваха да се изкачват. И съвсем внезапно той я накара да се обърне:

— Погледни.

Тя хвърли взор назад. Бяха прекосили долината и стояха на нивото на Надгробните камъни, деветте огромни монолита, които се издигаха възправени или полегнали над пещерата с диамантите и гробовете. Възправените камъни се движеха. Поклащаха се и бавно се свеждаха като корабни платна. Един от тях внезапно се дръпна и източи; някаква тръпка премина през него и той падна. Падна още един и се разби, подобно на първия. Ниският купол на Тронната зала отзад, черен на фона на жълтеникавото небе, се тресеше. Стените се издуваха. Цялата огромна грамада от камък и зидария промени формата си като глина в течаща вода, сниши се и сред тътена на внезапна вихрушка от отломъци и прахоляк се наклони настрани и рухна. Повърхността на долината се нагъна и раздруса. Нещо като вълна премина през хълма и между Надгробните камъни зейна огромна пукнатина. Тя открехна подземния мрак, процеждайки сива димна струйка прах. Камъните, останали прави, се строполиха в нея и бяха погълнати. Сетне грубите черни уста се сключиха с трясък, отекнал сякаш в самото небе. Хълмът се разтърси още веднъж и затихна.

Тенар отмести поглед от този ужасен земетръс към мъжа до нея, чието лице никога не бе виждала на дневна светлина.

— Ти го укроти — изрече тя и гласът и се процеди като вятър в тръстика подир мощния трясък и рев на земята. — Ти успокои земетръса, гнева на мрака.

— Трябва да продължим — отвърна Гед, като обърна гръб на изгрева и рухналите Гробници. — Уморен съм, студено ми е…

Докато вървяха, той се препъваше и тя хвана ръката му. И двамата не можеха да се движат по-бързо, влачеха се. Бавно, сякаш два малки паяка по гигантска стена, те пъплеха нагоре по широкия склон на хълма, докато стигнаха върха, където земята бе изсъхнала, пожълтяла от изгряващото слънце и прорязана от дългите пръснати сенки на пелина. Пред тях се възправяха Западните планини с подножия от лилави и златисти възвишения. Поспряха, после се прехвърлиха отвъд билото на хълма, откъдето Мястото на Гробниците не можеше да се види, и изчезнаха от погледа.