Петър Добрев
Сага за древните българи (20) (Прародина и странствания)

Заключение: Защо трябва да се възстанови истинският образ на древните българи?

Ако в началото на българската азбука стоят великите букви АБ, то в началото на българската история стои друго велико АБ — Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите българи. Но към първото АБ ние се отнасяме с висока почит и уважение, докато второто знаменито АБ е останало в сянка, въпреки че от идването на древните българи започва едно ярко българско начало на Балканите и в Европа.

Нашите древни предци са си давали сметка за това историческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност техният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на Авитохолова България — 165 година. Всеки, който се зарови в Именника на българските канове, ще открие тази проста истина. Но въпреки, че древните българи са изпитвали огромно уважение към държавата, създадена от легендарния Авитохол, тази особеност оставаше незабелязана, може би, защото темата за древните българи в течение на много десетилетия беше едновременно голямо бяло петно и своеобразна запретна зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.

През този период много редактори на учебници се уплашиха дори от внушителното название на Старата Велика България, макар че то е създадено не от българите, а от византийските историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият термин Кубратова България, който с един замах съкрати историята на Старата Велика България от 515 години на няколко десетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан. Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век, се говори за българска земя в Кавказ, а от два други източника личи, че от тази земя част от българите се преселила в Армения в една твърде ранна епоха, когато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е времето преди покръстването на Армения в 301 година. Твърде много се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци са наричали първата българска държава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи византийските хронисти, измислили това название, сигурно и те тутакси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интернационалисти във великобългарски шовинизъм. А не беше на мода преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз, когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.

Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие става неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна за нощните птици.

В резултат на всички споменати упражнения по национален нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути, днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Аспарух и дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебниците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произход, според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10–15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна империя и след това набързо изчезнало, като оставило за наследство само своето име. Повтаряме старателно този урок и не виждаме, че никъде във византийските хроники — дори в най-враждебно настроените — не пише, че Аспарух е довел една шепа народ, а точно в тях се твърди, че веднага след своето идване отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и запад и да опразнят за новодошлите българи почти цялата Дунавска равнина.

Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили огромната Византийска империя и пак малкото българи помолили своите съюзници, славяните, да им предоставят за заселване почти половината територия на днешна България. Но ето, че всички ние вече много години вярваме в приказката за малкото българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко, което имаме, било дошло от славяните и почти нищо — от древните българи.

Някой ще каже — неминуемо е било някогашните наши историци да сгрешат, след като преди век за българите на Аспарух е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се, че не е било толкова неминуемо след като във византийските хроники, включително и в тези на Теофан и Никифор, от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.

— На мъдрия трябва малко! — гласи една латинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице, а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.

Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във византийската, а в българската научна лаборатория наскоро след Освобождението и за нея нашият народ трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение, че българите на Аспарух са били една шепа хора, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източните части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг, а самата българска наука е изпаднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на населението на Източна България тече само една капка древна българска кръв.

Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен троянски кон, който бе използван цял век за разцеплението на нашия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени следните стихове:

От черната и дива кръв на Чингис хана

една-едничка капчица във вас е вляна!

О, бугари, вие кръв татарска!

(Светозар Илич. Крвави цветови)

Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в „славянското море“.

Но именно това претопяване, което нашите някогашни историци си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщност трудно би могло да се състои не само през първите 50–60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотношението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, едва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те — чак до средата на IX век — са написани или на гръцки език с отделни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход.

Но след като българите на Аспарух не са били малобройно племе, /а някои източници като хазарският каган Йосиф, говорейки точно за тях — преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето“/ и след като дори непосредствено преди покръстването в България са се пишели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описания за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българско минало един здрав научен фундамент.

Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са градени за съжаление с некачествени материали, част, от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представляват лошо обработени български мисловни продукти.

Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така например, ако някой се опита да преброи в колко исторически източника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450–460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. Това сведение се потвърждава и от данните на арменския патриарх Йоан Католикос /X в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Персийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава следното за така наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“ Арабският пътешественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волжките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ — пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в нашите учебници древните българи и до днес се рисуват като номадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори когато някой цитира многобройните исторически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, VIII–IX век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г., че волжките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защото рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100–200 години тотално да се приобщи към земеделието.

За да охладим окончателно упоритостта на привържениците на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че веднага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска“, където българите и пугурите след време станали християни. Тези събития са се разиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на първия или втори стадий на номадството, те не са останали да живеят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказките градове.

Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Бакуви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите — пише той — живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи.“ Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изобилието от грозде и споменатите южни плодове, е особено характерно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.

За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц“, където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите…“ (вж. по-горе)

Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя — и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.

Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 източника, в които българите се описват като народ, който се занимава със земеделие и строи градове — М. Хоренаци, И. Католикос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц“ и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.

Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т.е. чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя само наполовина. Това са добре известните сведения на сирийския хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва българите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. „Зад Каспийските врати живеят българи… Те имат градове — пише той — и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините.“ Дотук неговите сведения по нищо не се различават от сведенията на повечето цитирани летописци. Нещо повече дори — за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за български градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народи край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 други народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те живеят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие.“

Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Захарий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували споменаването на българите във втория пасаж като доказателство, че всички те са били номади и дори степни номади, въпреки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посочил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.

Всеки, който се потруди да се порови в историческите извори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планински, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на българите е „във веригата на огромната Кавказка планина“. Географията „Худуд-ал-Алам“ ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък.“ А арменската география „Ашхарацуйц“ сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, кути, свани“, т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните — Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъгали като са твърдели, че земята на българите се намира в голямата кавказка планина. Местоположението на древните български градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно — вероятно след изгонването на аварите — са се настанили и в равнините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар — най-прякото известно досега подобие на Плиска — се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар — в Дагестан. Практически няма нито един реален източник, в който за българите, в строгия смисъл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твърдения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описани не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голямата си част през най-ранните исторически векове, а като типични обитатели на степта.

Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на първо място между народите, които имат градове. След това по същия парадоксален начин българите се обявяват и за степен народ, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сляпо тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.

Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всички преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити народи на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.

В своя стремеж да обрисуват древните българи като нискоразвито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник — хрониката на Захарий Ритор — в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.

Една от причините за масовото увлечение да се представят древните българи като степни номади е свързана и с широко разпространената и до днес теория, че те са говорели на език от тюркски или алтайски тип. И тъй като за тюркските и алтайски народи в древността и средновековието най-характерна форма на съществуване е бил номадският живот, това караше повечето наши автори да гледат на древните българи като на част от номадските конни орди, кръстосващи източните степи със своите стада. В това отношение обаче е допуснато също недоглеждане. Думите, с които древните българи са наричали яздените от тях коне, коренно се различават от думите, характерни за тюркските езици, и практически не могат да се открият в нито един тюркски език. Така например всички тюркски народи наричат конете с думите ат и йилки, а не с думите теку и имен-шегор, характерни за древните българи.

Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надписи, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БОИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езиците, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш — в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.

Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била теорията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразумения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади — народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни селища и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да живее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.

Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с добре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заблуди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научното мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши преки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.

Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ — достатъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните готи, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него една обширна плодородна област.

Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история — да се възстанови точно и грижливо нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъснати спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.

В заключение ще отбележа и това: има народи, които от едното нищо са създавали история, а има народи, които са превърнали великата си история в едно жалко нищо. За да избегнем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на свещен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.

Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа — древните българи.

Литература:

1. Niconorov. The Armies of Bactria (700 ВС–450 AD) Montvert, 1997.

2. Димашки. Нокбат ед-дар (на араб. ез.), Копенхаген, 1874 г.

3. Ancient Cities. А Special Issue of Scientific American. 1994.

4. Б. Литвинский, А. Седов. Земледельцн древней Бактрии. М., 1976

5. Macoudi. Les Prairies d’Or. Paris, 1950

6. N. Sims-Williams. Bactrian Inscriptions. Oxford, 2000, Glossary

7. Geographical Data in Early Puranas. Calcutta, 1972,

8. Цитатите от МАХАБХАРАТА са по изданието: Mahabharata Chicago, 1975

9. R. Singh, Ancient India in a New Light, Calcutta, 1970, p. 248

10. В. Бешевлиев. Първобългарите. Произход, бит и култура. С., 1981