Петър Добрев
Сага за древните българи (3) (Прародина и странствания)

Глава II
По пътищата, които водят на изток

Триумфалната поява на българите в Европа за мнозина историци остава и до днес необяснимо явление. Но тя става напълно понятна, ако разчупим границите на нашия тесен европейски хоризонт и погледнем далеч на изток, където се губят най-старите български следи в света.

Ако се систематизират всички стари източници, в които са споменати българите, ще се окаже, че държавата, създадена на Балканите, не е нито първата, нито единствената в целокупната българска история. От византийските източници е известно, че преди да се преселят към Дунав, българите са имали голяма държава на изток, между реките Дон, Днепър и Кубан. Тази тяхна първа родина в Европа се е наричала по думите на византийците Старата Велика България и е просъществувала, по всичко личи, дълго време, защото е спомената още през V в. от най-известния арменски историк Мовсес Хоренаци под името „българската земя във веригата на огромната Кавказка планина“. При това от нея според Хоренаци е имало две ранни български преселения, които според най-новите издания на арменската история са станали преди покръстването на Армения, т.е. преди 301 година. В най-стария български летопис, известен под името „Именник на българските канове“ и съставен около 765 г., за тази най-ранна българска земя се говори, че просъществувала в течение на 515 г. преди основаването на българската държава на Балканския полуостров, а това показва, че нейните основи са били положени през далечния II век.

В течение на повече от пет века преди появата си на Балканите българите са водили организиран държавен живот и вероятно поради това дори и след разпадането на своята първа държава в Европа те всячески се стремили да изградят свои нови държави. Едната от тези държави — Аспарухова България — е добре известна на науката, тъй като е запазена до днес на Балканския полуостров. Но малцина знаят, че по същото време, когато се появява държавата на Аспарух, в един съвсем друг край на Европа — край реките Волга и Кама — възниква и още една българска държава известна в историята като Волжка или Волжко-Камска България. Тази голяма, но за съжаление вече полузабравена, българска държава е била създадена от брата на Аспарух — Котраг, който се насочил със своята част от българите на изток и успял да обедини под своя скиптър множество приволжки народи. И в резултат на нейната поява, в течение на повече от пет века на картата на Европа е имало две Българии — една на Балканския полуостров и втора край Волга, прочута някога като голям търговски център и като значителна военна сила.

През 1225 г., когато войските на Чингиз хан завоюват Русия, споменатата Волжка България отбива монголския удар и става известна с това, че единствена от много други царства нанася поражение на непобедимите по онова време монголци. Но единадесет години по-късно в резултат на специално подготвена монголска кампания, в която са участвали пет големи армии, ръководени от преки сродници на Чингис хан, Волжка България престава да съществува и на света остава само една българска държава — тази, която днес виждаме на Балканския полуостров. Фактът, че древните българи са създали в Европа не една, а цели три държави, е сам по себе си знаменателен в историческо отношение. От него личи, че големите успехи, постигнати от българите в ранната история на Европа, са свързани с това, че те са дошли на този континент не като неорганизирана тълпа, а като народ със свои древни държавни традиции. Дори там, където някогашните българи са се преселвали в сравнително малка маса, като например в Италия, твърде скоро на географската карта са се появявали селища, а някъде и цели райони, наречени по тяхното име. Спомен за това се е запазил в названието Италианска България, която е носила през Средновековието една област в Северна Италия, открита благодарение на проучванията на проф. В. Бешевлиев, а също в името на планината Булгерия, което съществува и днес. Способността на ранните българи да имплантират своето име навсякъде, където ги е отнасяла историческата съдба, е свързана несъмнено не само със силния им военен заряд, но и със здравите вътрешни традиции на техния народен живот, главен стожер, на който е била рано развилата се у тях държавна система.

Нека, затова видим какъв тип държави са изграждали ранните българи и откъде са дошли характерните за тях държавни традиции.

Начело на всяка от ранните български държави е стоял владетел, който е носел особената титла КАНА СУБИГИ, зафиксирана многократно в надписите, оставени от Аспаруховите българи, а също и в материали от района на по-старата по време Кубратова или Велика България. Подобна титла не се среща в нито една от известните на науката европейски или източни държави, включително и в тюркско-монголските държави, в които титлата на владетеля е ХАН, но никога не се явява под формата КАНА СУБИГИ. Тази особеност, както и оригиналните звания КАНАР-ТИКИН, КАВХАН, БАГАИН и др. показват, че българската държавност е възникнала на своя собствена основа и не е била повторение на държавността на някой друг народ.

От достигналите до нас летописи личи, че в ръцете на българския владетел е била съсредоточена огромна власт. Единствено той е бил човекът, който е имал правото да присъжда и отнема звания, да назначава или освобождава държавните функционери и магистрати. Но всичко това той е вършел, придържайки се към редица стародавни български традиции и преди всичко — традицията да се раздават рангове в съответствие с личните достойнства, показани в държавните дела и особено на бойното поле.

По всичко личи, че върху този принцип се е основавала не само държавата, създадена от Аспарух на Балканския полуостров, но и по-старата българска държава — Велика България. И до днес сред част от кавказките народи, които някога са влизали в състава на тази държава, е запазена старинната българска дума КАНА, която значи вожд, старейшина. Тази особена дума едва ли е била пренесена в Кавказ от тюрките или монголците, у които съответната титла е ХАН, а не КАНА, а следователно тя е един далечен спомен от древните българи, у които върховната титла е била КАНА СУБИГИ.

Вторият човек след КАНА е носил у българите особеното звание КАВХАН, което също не се среща в тюркските и монголски държави. Това звание се открива паралелно в Дунавска България и в Източен Кавказ, където то звучи като КАВХА и е останало несъмнено също като спомен от Старата Велика България.

Най-висшите магистрати в българската държава са носили титлата БОИЛА, а войсковите командири са били наричани БАГАИНИ. И двете споменати титли имат подобни на себе си най-вече в Източен Кавказ сред вейнахските народи, в чиито езици думата БОИЛА значи господар, а думата БАХОИН — воин, защитник.

Запазването на тези специфични древнобългарски понятия сред споменатите народи показва, че най-старата българска държава в Европа, изградена някога край Кавказ, се е основавала на същите принципи, както и държавата, изградена от Аспарух на Балканския полуостров. Или, казано с други думи, Старата Велика България на Кубрат е била държава от абсолютно същия тип, както и по-късната по време Аспарухова България.

Старинната българска държава край Кавказ е оказала някога значително влияние върху съседните с нея кавказки народи. Това личи не само от споменатите примери, но дори и от някои мъжки имена, характерни за народите от посочения район. Сред адигите в Северен Кавказ се среща цяла редица мъжки имена, образувани от древната българска титла КАНА, а именно имената КАНО, КАНА (мъжко име), КАНУКО, КАН-ШАХ, КАН-ШАО и дори КАН-ШОБИ, последното от които напомня по нещо древното българско звание КАНА СУБИГИ. А твърде разпространени в същия район са и мъжките имена БУУЛА, БУЛЯ, БАГИ, БАНО, КАВХАН, напомнящи старинните български титли БОИЛА, БАГАИН, БАН и КАВХАН.

Модата да се употребяват подобни имена едва ли би възникнала в Северен Кавказ, ако не беше старата българска държава. Благодарение на тях става ясно, че тази държава, наречена от византийските историци Теофан и Никифор с израза Старата Велика България, действително е отговаряла на своето име — характерните за нея традиции са били заразителни за съседните народи и са повлияли дори върху имената, с които те са кръщавали своите деца.

В течение на много векове българската държава се е намирала в долините на Кавказ и затова във всички най-ранни летописи се говори за „българската земя в Кавказ“, а също и за българите при Каспийските врати /Източен Кавказ/, за българите, които дошли от планината Имеон и се заселили в кавказките градове и т.н. В степите и равнините на север от Кавказ — в днешна Украйна — българите проникват сравнително късно, затова там реални остатъци от българското минало се откриват само в няколко стари градища от древнобългарски тип — Цимлянското градище, Маяцкото градище и др. Но в кавказките планини, където българите и съюзените с тях народи са се спасявали в течение на векове, са запазени стотици стари български следи. И до днес в Северна Грузия сред сваните, хевсурите и други малки народи звучат десетки старинни имена, в които са вградени древни и вече полузабравени български държавни титли — БОИЛА /по кавказки БУУЛА, БОЛА, БИИЛА/, КАН, БАН и др. Примерите от този тип в Кавказ са стотици. Така например наред с обикновените и добре познати имена ДАН и ВАСО там откриваме и името ДАН-БОЛА и ВАСА-БИЛАЙ, образувани с помощта на старото българско звание БОИЛА. Наред с имената КАРДАМ и САРДАМ се откриват и дериватите КАРА-КАН, САРДА-КАН, наред с имената СУР, ГУРО, БУРО, РАИ, ГРУО, ТЕМ, ЛЮЦ, УТ, ИТА (някои от които се срещат и у нас като Гуро, Буро, Райко, Груйо и Темчо), в Кавказ се откриват и по-сложните варианти СУР-БУЛА, ГУР-КАНА, БУР-БУЛА, РАЙ-БУЛ, ГРУ-БУЛА, ТЕМ-БОЛА, ЛЮЦ-КАН, УТ-КАН, ИТА-БАН и т.н. Общо в Грузия и Северен Кавказ се наброяват 278 стари народни имена, подобни на наши стари български имена, а 36 от тях съдържат и старинните български държавни титли. Но откриването на тези имена стана възможно като се заех с грузинския език и се направиха подробни справки в Речника на грузинските имена от академик Ал. Глонти и в Справочника на личните имена на РСФСР, издаден в 1981 година.

Днес вече е очевидно, че старата българска следа в Кавказ е била твърде мощна и внушителна, особено, ако се има предвид, че там наред с изредените по-горе несъмнено български следи се срещат и имена като Булгарук, Кубра, Кутрангче, Аспарук, Крунцо, Омиртха, Дзвинис, Бориси, Борели, а едно от най-разпространените имена е Кардан, което носи дори фамилията на един от най-големите тамошни езиковеди — Карданов. Дори в самия стил на образуване на мъжките имена там се открива една доста забележима българска следа. Тя лъха от кавказките имена като Крунцу, Гунцу, Кинчо, Куно, Кунцу, Кунцул, Кузман, Кону, Конде, Кичо, Киту, Кипра, Коте, Коче, Лило, Лоло, Лулу, Манчу, Мушку, Микейче, Санче, Сирма, Пело, Пеко, Дако, Дешо, Дичо, Дашико, Дачи, Боко, Бечо, Ташу, Тоту, Туше, Толи, Тако, Титко, Дило, Дил-чу, Джуро, Джако, Джеку, Джаро, Джото, Джиджо, Джуджо, Ца-ку, Цацку, Цанко, Цеку, Цото, Цоко, Цхона, Чачо, Чико, Шано, Шангу Шаро, Шале, Шико, Шила и мн. др.

Удивителното в случая е, че съвпадат почти изцяло не само споменатите кавказки примери с българските имена, но са почти еднакви и суфиксите в тях. На нашите суфикси ЧО, КО и ЧЕ в имена като Крумчо и Ванче там съответстват суфиксите ЦУ и ЧУ, КО, КУ и ЧЕ. А най-честият завършек в споменатите имена е окончанието О, както и в нашите народни имена.

Със своя внушителен брой тези старинни имена подсказват, че за да бъдат те толкова широко разпространени на територията на Грузия и Северен Кавказ, причината може да бъде само една, а именно, че някога в кавказките планини се е преселила значителна маса население от съседните български територии. От това личи, че съседната с Грузия Велика България е била богата на население държава, а не някакъв рядко населен степен район, както си представяха повечето от досегашни историци.

Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя народ, съобщава, че земята, в която живеел той, някога принадлежала на българите-оногундури, които били многоброен народ „по-многобройни от пясъка в морето“. А това доста добре обяснява защо, разпръсквайки се по света, българите са създали още две държави и защо в Кавказ са оцелели толкова много старинни български имена.

Но от сведението на Коган Йосиф личи и още нещо. То подсказва, че по времето, когато българите са живеели край Кавказ, заеманата от тях територия, е съвпадала по граници и размери с територията на по-късния Хазарски каганат. Ако искаме да разберем какви са били размерите на първата българска държава в Европа, най-добре е да се вгледаме в картата на хазарския каганат — една доста голяма по мащаби държава, която през десети век, когато е писал каган Йосиф, се е простирала от Каспийско до Черно море.

Несъмнено е, че след като българите според самия хазарски каган са били предишните господари на земята, в която царувал той, тогава тяхното старо царство — Велика България — трябва да е обхващало същия обширен район, на който е била разположена по-късната Хазария, т.е. районът между Каспийско и Черно море заедно със съседните степи и северокавказките долини. Старата Велика България се оказва една наистина велика по своите размери страна. Но тази истина изпъкна едва в последно време, когато беше открито неизвестното по-рано писмо на хазарския каган.

На този фон вече се вижда, че не само поради своя висок боен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи още при своето първо появяване в Европа. Това те са направили и защото са били доста голям по численост народ, под чийто контрол се е намирала в течение на векове значителна по размери територия, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи към тях племена — алани, касоги и част от източните славяни.

При преселението на Аспарух отсам Дунава заедно с него се появяват северите — едно голямо източно славянско племе, което е било свързано с българите още преди тяхното идване на Балканския полуостров. На това племе, което обитавало някога Северската земя, разположена край р. Донец, Аспарух поверил важна функция — поставил го да брани част от най-уязвимата южна граница на ранна България в съседство с Византия. Прародината на северите — Северската земя край р. Донец — по времето на каган Йосиф е била част от Хазарската държава. А след като Хазария е била наследница на по-предишната Велика България, ясно е, че славянският народ севери в стари времена е бил част от населението на Велика България и по тази причина се е ползвал с твърде високо доверие от Аспарух. За славянския произход на северите най-важно доказателство е това, че византийските хронисти описват тяхното преместване към старопланинските проходи като част от преместването на седемте славянски племена. Друго доказателство за техния славянски корен е името на северския княз Славун, който бил отвлечен от византийците заради многото неприятности, които им създал, и бил зверски убит от императорските палачи. Но самото име на северите отдавна е обект на научни спорове, защото те не са заемали северния край на славянските земи и по местоположение би трябвало да се наричат по-скоро южани, отколкото севери. Някои учени предполагат, че северите са били древно скито-сарматско племе, което по-късно се смесило със славяните. Във връзка с това, интересен е следният детайл. В някои езици от памирската група думата СЕВЕРИ означава „конници“, „конен народ“. Ето защо не е изключено името севери, както и името анти, да е възникнало под влияние на езика на древните българи, които също са принадлежали към скито-сарматската група народи. Голямото доверие, което Аспарух оказал на северите, за разлика от другите, заварени от него на Балканите, племена, показва също, че е съществувало някакво чувство за близко родство между тях и Аспаруховите българи. А за това, че северите и българите са били близки съседи още по времето на Кубрат, говори фактът, че дори през XI в. край източните граници на Северското княжество в Украйна е имало значително древнобългарско население, управлявано по стара традиция от боили, могути и други български сановници. Към това старо население се обръща мислено притиснатият на бойното поле от куманите руски княз Игор със следните печални възклицания: „А вече не виждам моя силновластен и богат и многовоен брат Ярослав с Черниговските боили и с Могутите, и с Татраните, и с Шелбирите, и с Топчаките, и с Ревугите!“ Първите две от споменатите старинни звания — боили и могути се срещат и в България като „боила“ /понякога „буле“/ и „маготин“. Третата титла „татран“ е открита от К. Менгес сред грузинските диалектни думи, където тя означава „силен боен кон“ и вероятно е била пренесена от древни български преселници. Това показва, че по-голямата част от войската на брата на княз Игор — Ярослав — се е състояла от старо българско население, което първо е встъпило в бой с куманите-половци. Ето защо може да се предположи, че не само Аспарух е имал високо доверие към северите, но и киевските князе са изпитвали същото доверие към останалите сред северите древни българи. Взаимното проникване на българи и славяни в онези краища е изковало явно трайни исторически връзки, за което говорят и редица допълнителни факти.

Откриването на гроба на българския кан Кубрат край р. Днепър напоследък показа, че територията на някогашната Велика България е била твърде обширна и е включвала както земи, населени от древни българи, така и земи, населени от славянски племена.

А следователно потенциалът, който са притежавали древните българи и с който те са жънели успехи на много европейски фронтове, е включвал не само техния собствен народ, но и значителни славянски маси, а също част от обитателите на Северен Кавказ. Това обяснява защо във византийските, а също в готските летописи се говори за множество общи походи на българи и славяни още преди образуването на българската държава на Балканите.

От историческите източници личи, че славяните, които са влизали в състава на българските държави, са придобивали същите държавни и военни рангове, както и самите Кубратови и Аспарухови българи. В ранните български надписи наред с велможите, които носят древни български имена, се срещат и велможи, които носят славянски имена и старинни български титли. Например: НЕСУНДИК БАГАТУР, СТАС ЧЪРГУБИЛЯ, ОСТРО-БОГОИН, СЛАВНАС БАГАТУР-БАГАИН /вероятно преиначено от Славун/, боляринът ЧЕСЛАВ от двора на Борис, БОГДАН ИЧИР-ГУ БОИЛА, ВОЙТЕХ /Георги Войтех/ от рода на КАВХАНИТЕ и др. Някои от тези славянски по произход велможи са изпълнявали твърде високи функции в Аспарухова България — например вождът на северите Славун, Крумовият пратеник Драгомир, натоварен да води преговори с Византия, Стас чъргубиля, който е изпълнявал ролята на външен министър при Борис в 866–869 г., Чеслав, на когото Борис поверил грижите за св. Ангеларий, или Несундик /Сондоке/ багатур, който е бил специален пратеник на българския владетел на Осмия вселенски събор и пр.

Особено бързо нараства броят на титулованите с висши държавни звания славяни към края на X век през царуването на Самуил. Между най-видните негови царедворци откриваме следните славянски имена: Добромир — господар на Верея, Драгшан — господар на Воден, болярите Драгомъж, Тихон /Димитрий Тихон/, Зарица и др. Броят на тези несъмнено славянски по произход големци в Самуиловия двор е почти толкова голям, колкото и броят на големците с източни древнобългарски имена — КРАКРА /от перс. „кракра“ — украшение/, ИВАЦ /ср. перс. име Иваз/, ЕЛЕ-МАГ /от бълг. „елем“ — първи/, СЕРМОН, НЕСТОНГ и пр.

От имената на ичиргу боилата Богдан и последния български кавхан Войтех /1072 г. / личи, че през X–XI в. най-висшите държавни служби след царя са били еднакво достъпни за хората с древнобългарски и славянски произход. Същевременно издиганите на тези служби славяни са получавали по традиция старинни български дворцови звания, което показва, че обща за цялата държава е била не славянската, а древнобългарската държавна система.

Явно е, че откритият достъп на всички мъже до военната власт в зависимост от техните лични качества, характерен за българската държавност, е давал в равна мяра възможност не само на българите от потеклото на Аспарух, но и на най-изявените славянски поданици да достигат до най-високите стъпала на държавната йерархия. С това българската държава изпъква не само като добре организирана, но и като доста напредничава за времето си държава, тъй като откритият достъп до властта за всички съсловия и етноси по онова време се е срещал твърде рядко дори в европейските държави. Активното приобщаване на балканските славяни към българската държавна система е довело до това, че една от най-висшите древнобългарски държавни титли ЖОПАН твърде скоро е станала обща за българите и съседните с тях славяни. И ако в най-ранните надписи се откриват само българи, които носят тази титла, например двамата велможи БОИЛА ЖОПАН и БОЙТАУЛ ЖОПАН от надписа, намерен в Надь сент-Миклош, или ТОРТУНА ПИЛЕ ЖОПАН в надписа на прабългарски език от Преслав, по-късно същото звание се разпространява нашироко на Балканския полуостров и прониква дори сред сърбите и власите, чиито най-известни владетели са Стефан жупан и Мирча жупан.

Отвореността на българската държавна система е изиграла решаваща роля за разпространението на споменатата титла сред съседните с българите народи. И поради това, за най-ранните сръбски и влашки васални владетели е било белег на чест да прикачат към имената си българската по произход титла жупан. Тя широко се е разпространила сред тях поради откритостта на българската държава, която проф. Петър Коледаров с основание нарича федеративна държава. Това е свързано с масовото приобщаване на все нови и нови славянски племена към ранна България, довело както до нейното необикновено бързо териториално разширение, така и до въздигането на езика на българските славяни в ранг на официален държавен и църковен език в края на IX век.

Една особеност на ранните българи, възникнала под влиянието на техните държавни традиции, е обичаят им да кръщават децата си с високи и престижни държавни титли. В България и до днес са се запазили старинните имена Кано, Кануш, Бано, Банко и др., произхождащи от старинните титли КАНА и БАН. В най-старите надписи, оставени от Аспаруховите българи, се откриват хора, които носят като лично име титлата БОИЛА /например велможата Боила жопан/, както и титлата КОЛОБЪР. В един надпис на кан Омуртаг се говори за велможа, чието име е Колобър, а дворцовата му титла е БОИЛА КОЛОБЪР /велик колобър/. Тази българска традиция е оставила доста много следи в ранните исторически материали. Дори през XV в. в един данъчен регистър от Силистра се открива като име старинната българска титла КАВ-ХАН /в съчетанието Тодор син на Кавхан/.

От този обичай личи, че за разлика от някои други народи, някогашните българи силно са уважавали своите собствени държавни традиции. Кръщавайки своите деца с имена като КАНО, БАНО и КАВХАН, те са изразявали скритото пожелание към тях да станат достойни синове на своя род. Такъв силно привързан към държавата си народ не е могъл да не успява в своите начинания, колкото и трудни да са били те. И старите българи наистина са успявали — за почуда на околните народи и за своя слава.

Началото на българските успехи обаче не е в Европа, а на съвсем друго място. За да разберем най-дълбоките корени на тези успехи, трябва да надникнем на изток — в неопознатата и неизследвана все още най-стара българска земя.