Петър Добрев
Сага за древните българи (14) (Прародина и странствания)

2.2. Вторият удар на историята и залезът на старата Велика България

В историята, както и в приказките, всяко царство има своите добри юнаци и своите зли демони. Готите мислели някога, че дивите чергарски племена — хуните, които унищожили някога тяхното царство — били не хора, а потомци на ужасните духове на степта и сигурно са имали някакво право. Защото чергарските племена не живеели като другите народи. Те бродели подобно на призраци от степ на степ и при всяка суша или мор по добитъка изпадали в недоимък и глад, поради което непрекъснато нападали и ограбвали околните земи.

Българите вече пострадали веднъж от тези степни призраци. Но след като живели спокойно пет века дивите степи родили нови зловещи рояци, които намерили българите и в тяхната нова европейска земя.

През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите — потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите — нов и непознат народ, чиито големци носели дълги мръсни коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите — едно антско племе — впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. Люти били новодошлите авари, но българите не се уплашили от тях. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.

Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за тръстиковия сноп. Някои смятат, че тази мъдра притча не е измислена от Кубрат, защото се среща и при други народи. Но интересно е, че далечно ехо от нея се открива в някои източни краища, в които и до днес живеят потомци на древни български родове. При реката Булгар-чай на изток от Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря стара пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? — При задружните хора! — отговорило то!“

Има ли връзка тази пословица с легендата на Кубрат, е все още трудно да се докаже. Но това, че тя се среща точно при река Булгар-чай /Българската река/ все пак загатва за нещо.

Безценна мъдрост завещал на своите синове и Кубрат, но съдбата и този път готвела на българите друго. Малко след смъртта на великия кан от изток се задал поредният войнствен чергарски народ — хазарите. А почти едновременно с тях върху най-източните български земи връхлетели и арабите, които точно по това време били в зенита на военната си сила и били завоювали Персия и много други страни.

Два големи дракона затъмнили Слънцето на България и изгражданото с много труд второ голямо българско царство, в което като по чудо възкръснала древна Балхара, започнало да тътне и да се руши под ударите на степните конници. Първо паднали източните краища при Каспийско море, където най-голям удар нанесли не хазарите, а арабите. Но дори и след този удар Велика България оставала голяма страна. И тъй като било трудно да се завоюва нейната широко разпростряна територия, хазарите скроили хитър план. Промъкнали се по тайни планински пътеки до столицата, в която царувал големият син на Кубрат, Бат-Баян, и го накарали да преклони глава пред тях. А след това поискали и от другите братя да признаят тяхната власт, но никой от тях не склонил глава. Далеч били по онова време един от друг Кубратовите синове, а в средата на държавата им стояли хазарските войски и им пречели да се съберат един с друг. Затова всеки брат тръгнал по своя път — натам, накъдето било най-лесно да се спаси от хазарите.

Вторият син Котраг, който се намирал в най-източните български земи, събрал източните българи и съседните с тях берсили от Дагестан и тръгнал да търси ново царство край Волга. Третият син — Аспарух, тръгнал към Дунава и създал тук нашата държава България. А четвъртият и петият син, които били в най-северните земи на Кубрат и не можели да се съединят с Аспарух, тръгнали към Панония — днешната Унгарска равнина. Единият от тях, Кубер, останал в Панония, а след това, заедно с Аспарух, нападнал Византия от запад и се заселил между Солун и Охрид, в Македония. А другият — Алцек, отишъл от Панония в Италия — там, където днес е планината с име Булгерия. Така завършила историята на прочутата някога Кубратова държава. Но с нея не свършва историята на българите по света. Защото веднага след нейната гибел българите създали не едно, а две нови царства и с това показали и на своите приятели, и на най-големите си врагове, че няма сила, която да премахне българите от земята. Затова нека видим какво са направили те, когато отишли край Волга.