Петър Добрев
Сага за древните българи (15) (Прародина и странствания)

3.1. Преселението на българите към Волга

Когато българите тръгнали към Волга, хазарите силно се обезпокоили, защото заедно с тях се изплъзвали и българските богатства и стада. Затова веднага подир тях се втурнала хазарска орда — да ги спре и да ги зароби. Но българите намерили как да се спасят. Преплували с конете си до един голям остров насред Волга и накарали много хазари да потънат във волжките води.

Един арменски пътешественик, който случайно минал през онези места, станал свидетел на необикновена гледка.

„В средата на Волга — пише той — има един голям остров, който е цял почернял от хора и коне. Там са се укрепили хиляди българи и берсили, а срещу тях връхлитат мокри и сърдити хазарите и никак не могат да ги победят.“ /Ашхарацуйц, цит. изд. 235/

Дълго нападали хазарите струпаните на острова хора, но накрая се отчаяли и се върнали назад в своята столица Сарай. Тогава българите заедно с техните съюзници, берсилите, отишли в отвъдните волжки полета — чак при реките Джеремшан, Баянах и Кама, за да бъдат по-далеч от своите преследвачи.

Хубава и плодородна била новата земя край тях, но изглеждала дива, защото никъде на стотици километри не се виждал нито град, нито дори малка крепост. Но под ръцете на българите гледката скоро се променила. До самия бряг на Волга българите издигнали град и го нарекли Болгар, за да се помни, че българи са построили първия град в тези земи. А после построили за болярите си един голям град, който днес се нарича Билярск, а също Жукотин, Ошел, Ернас, Мерджа, Сувар, Техшу и още други 20 града.

Преди да отидат българите край Волга, там живеели най-вече бедни ловци и рибари, които не знаели какво е плуг, а копаели земята с мотика и лопата. Но българите донесли рала и дори плугове с големи железни лемежи и изорали пустеещите волжки полета. И толкова много жито родила тяхната земя, че в гладни години помагали дори на другите народи, затова в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим“.

През 922 година при тези българи отишъл арабският пътешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на техния цар писмо и пари от арабския халиф. Безброй премеждия преживял той по своя път, защото първо трябвало да прекоси голямата Черна пустиня Кара Кум, а после попаднал при тюрките, които дни наред го хранили само с овче месо, защото като номадски и скотовъден народ те нямали обичай да си пекат хляб и се хранели само с късове варено месо, чай и мляко. След това пътешественикът едва не се удавил в голямата река Урал, където загинали много негови хора. И като следващо голямо приключение минал с голям страх покрай земите на башкирите — башкорти, за които се носели легенди, че са най-свирепите тюрки на света и дори самото им име значи „секачи на глави“ /от БАШ — глава и КОРТ — нож/. Но накрая все пак керванът стигнал до река Джеремшан и попаднал в българските земи.

Тук пред Ибн-Фадлан се открил нов неизвестен свят, различен от бедните тюркски степи. Затова нека тръгнем по неговите стъпки и да видим какво съзрял той в земята на волжките българи.

При изморените пътешественици най-напред дошли хора, които носели хляб, месо и просо, защото такъв бил обичаят на българите да посрещат своите гости. А след това дошъл на кон и самият цар, който ги посипал с жълтици от главата до петите, защото волжките българи затрупвали най-скъпите си гости с пари, както се прави и до днес на някои български сватби. После имало празничен пир, на който заедно с царя дошла и царицата и нея също обсипали със златни монети.

Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той започнал да увещава царя да се откаже от парите, които му обещал арабския халиф. Казал му: „Ето — държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни — защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари.“ Но мъдрият цар казал, че всичко това е вярно, но иска парите на халифа, защото е чул, че те са благословени пари. „Наистина това за мен не представлява никаква трудност — казал той — И право да си кажа исках само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това.“ /Ибн-Фадлан. Пътешествие. С., 1992, с. 56/

Най-интересното, което съобщава Ибн-Фадлан, е, че данъците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка“. А златката волжките българи наричали на своя език „дала“ — както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал не от българите, а от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му давали една десета част от своите стоки, но и това не било прекалено голям данък.

Животът на волжките българи бил много различен от живота на чергарските тюркски народи, които Ибн-Фадлан видял по своя път. „Храната на българите — пише той — е просо и месо, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие… От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки.“ А зърното си българите пазели по особен начин — не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх — столицата на най-старата българска земя Балхара.

Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — захар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув“. Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински“, защото ябълките не можели да узряват в тяхната страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сватба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия подарък пращал на своя цар, защото волжките българи много почитали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред памирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съседни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени думи Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате“ и „тате“. А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу, което значи Кубрат — Бащата на българския род. За всичко това се разказва в летописа на последния волжки цар Барадж, който описал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.

Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се обръщали най-често с думите „бат“ и „бате“, а когато някой от тях умирал, на вратата му вдигали знаме, а после вземали оръжието му и го носели заедно с него към гроба, защото българинът трябвало и в смъртта си да не се разделя със своето оръжие. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мъртвеца — пише той — но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи.“ Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пътеписец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под него написал „българска шапка“. Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охрана“ — отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана. Справедливи и разумни хора явно са били онези български царе, затова спокойно са се движели сред народа си и са нямали нужда нито от телохранители, нито от бронирани облекла.

Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт дори ако не е българин, а чужденец. Ибн-Фадлан разказва, че веднъж една група българи тръгнала за чуждите страни. А с нея бил и един търговец от Синд, на когото царят забранявал да тръгне, но той всячески настоявал на своето и накрая така му досадил, че той махнал с ръка. Тръгнал керванът, но когато навлязъл в някаква гора, българите се събрали и като се посъветвали какво да правят, обесили синдиеца на едно високо дърво, макар да бил много умен и разговорлив човек. Защото те знаели, че е тръгнал на поход против царската заповед, а при тях да се наруши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, защото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не можели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български закон никой да не нарушава заповедта на царя — дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.

Най-много от всичко някогашните българи мразели хитруването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните пари от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, вече няма да ги вземе. „В името на своята вяра — рекъл той — аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“

С това царят показал, че за него като българин най-гнусното на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величествен човек — пише за него Ибн-Фадлан — и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“

Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого, без да иска, за него българите имали специално наказание. За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между небето и земята — нека Бог да го съди.“ — пише Ибн-Фадлан. И оттам нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.

При тези строги, но справедливи българи за мошениците и подлеците нямало никакъв живот, но за работливите ръце имало много начини да се замогнат. Едни се трудели в полето, други събирали в гората мед и диви плодове, а някои ставали търговци и керванджии и ходели със стока далеч по света.

Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне само с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Велики Болгар, а арабските поети — Булгар — и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него.

„Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар“ — се пеело в една прочута някогашна песен. „На Булгар приличат твоите очи“ — се казвало в друга още песен. Носели се и легенди, че в Булгар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и дори Ибн-Фадлан казва, че видял двама такива великани — брат и сестра, а братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българската войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.

Но истината несъмнено е, че българите побеждавали не защото били великани, а защото във войската на волжките българи царял необикновен ред. Ибн-Фадлан разказва, че никой там нямал право да снеме от кръста си своя боен колан, каквито и причини да имало за това. И ако някой по време на поход свалял своя колан, наказанието било смърт — такъв бил обичаят на волжките българи. Затова българите били винаги готови за бой и никой не можел да ги изненада.

Когато тези далечни българи написали своята първа история, те сложили най-отпред следните думи: „Името българин значи мъдър, знаещ човек“. Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. ходил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.

Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин-ходи на четири крака, през деня на — два, а вечер — на три. Отговорът бил: човекът. Защото в утрото на живота той ходи на четири крака, когато порасне — на два, а когато остарее — на три, тъй като прибавя към двата си крака и бастун. Но никой не можал да отговори на гатанката. Друг път царят запитал: коя къща има две бели врати и една черна. Отговорът бил — животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая — през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжките българи.

Но най-голямата им мъдрост била, че още, когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан разказва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжките българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи — народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.

„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Византия — Бел. авт.) също е хиляда фарсаха“ — писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през X век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската империя.

По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките българи, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се наричали Халджа — недалеч от брега на Волга. Тези имена имат интересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича“.

Другите най-известни реки на Волжка България били Баянах и Кама и едната от тях носи име подобно на големия Кубратов син — Бат Баян, а другата прилича по име на нашата река Камчия, чието първо българско име вероятно е било Кам-чай, или Кама-чай, и е съдържало старинната източна дума „чай“ — река, която се среща и в названието на Булгар-чай при Кавказ.

Всички най-известни реки на волжките българи носят старинни български имена, които се откриват и в другите български държави. А когато древното хазарско царство на юг от българите рухнало, българите разширили своите владения далеч на юг — чак до днешния град Астрахан на брега на Каспийско море и тогава тяхната държава наистина станала голяма колкото Византия.

Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царство ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочаквано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.