Петър Добрев
Сага за древните българи (6) (Прародина и странствания)

Глава V
Гласът на отдавна отминалите битки

Гордите и смели български поколения, които са преминали някога като буря през Европа и са създали три големи и трайни държави, отдавна лежат в земята. Историята е обявила този вид българи за напълно изчезнал народ, сякаш, за да се предпази от някое ново избухване на някогашната невъобразима и неистова българска енергия. Твърди се, че днешните българи нямат нищо общо със своите древни предци. От тях те били взели само името и нищо повече, а в езика, на който се говори в България днес, нямало дори и десет старинни български думи.

Но дали това е така?!

Напоследък бяха открити множество следи, от които личи, че гласът на старите българи не е изчезнал напълно от земята.

Да погледнем към военния речник, с който си служи днешният българин. В него има редица изрази от несъмнен славянски произход, Но има същевременно и множество други думи, на които никой досега не е обърнал внимание.

Ако българинът иска да каже, че е победил някой свой ненавистен враг, от него изригва цял вулкан от буйни и ярки думи. Най-малкото, което той може да каже, е, че е победил. Но в прилив на гордост ще рече, че е натупал своя противник, независимо от това дали става дума за истински бой или за битка на спортното поле. А след това, в зависимост от настроението си, може да добави и думи като „смазахме ги“, „съборихме ги“, „напердашихме ги“, „катурнахме ги“, „обърнахме ги“, „търкулнахме ги“, „капичнахме ги“, „набъхтихме ги“, „прегазихме ги“, „прескундихме ги“, „изпотръшкахме ги“, „нацепихме ги“, „прецакахме ги“, „опухахме ги“, „опаткахме ги“, „цапардосахме ги“, „смачкахме ги“, „сдъвкахме ги“, „оперкахме ги“, „овършахме ги“, „претрепахме ги“, „запокитихме ги в джендема“, „пратихме ги да пасат“, „побъркахме ги“, „хвърлихме ги в музиката“ и какво ли още не. Повечето от тези особени български изрази не се срещат в славянските езици, макар в днешния български военен език да има и несъмнени славянски глаголи като: бия, побеждавам, преборвам, надделявам, разгромявам и млатя. Не са познати на славяните и самите изходни понятия, от които са образувани част от тези разнообразни български изрази — глаголите: тупам, пердаша, катурвам, обръщам, търкалям, капичвам, бъхтя, газя, кундя, тръшкам, цепя, цакам, пухам, цапардосвам, мачкам, дъвча, перкам, вършея, трепя, запокитвам, запращам, бъркам, хвърлям.

Откъде се е взел този необикновен и като че ли неизчерпаем извор от особени български думи за победа и надделяване? Защо те са толкова много в българския език и кой ги е създал? Ето един въпрос, над който никой досега не се е замислял. Макар че има защо да се замислим над него, особено след като историята ни сочи, че сме потомци на един победоносен и несломим някога народ.

Човек трябва да е полусляп, за да не се досети, че този поток от цветисти изрази е отглас от езика на древните българи — и не само от техния език, но очевидно и от техния дух. По всичко личи, че умението на някогашните българи да измислят ярки и колоритни изрази не е отстъпвало на буйната шеговитост на някогашните запорожци, запечатана в духовитото писмо до турския султан.

А това, че в българския език и до днес искрят и припламват такива изрази, показва, че грешат тези, които са обявили древните българи за напълно изчезнал народ. Ехото от тях се чува в стотици особени думи, при това интересно е, че най-силно звучи то в думите, свързани с битките и мъжките единоборства — най-любимото занятие на нашите български предци.

Когато един силен и голям народ се смали, остават езиковите следи от неговата мощ, по които личи предишният му ръст и сила, подобно на това, както когато един едър човек измършавее, остават старите му костюми, по които може да се познае колко могъща е била някога неговата снага. Затова нека се вгледаме внимателно в неизчерпаемите и един от друг по-духовити изрази, с които българинът дори до днес изразява своето ликуване над победените противници. От тях можем да научим твърде много за себе си като народ — много повече от онова, което може да се открие в пожълтелите от времето страници на историческите летописи.

Всяка от тези думи е подобна на рядка птица, излетяла от устата на нашите забравени предци и достигнала до днес благодарение на това, че се е предавала от поколение на поколение и от човек на човек. И ако тръгнем подир гласовете на тези птици, те ще ни отведат към своите далечни гнезда — местата, в които са се зародили тези изрази за победа и откъдето те са били пренесени в днешна България.

Досега никой не се е сетил да тръгне подир думите, с които българите изразяват своето тържество над врага?! Или подир думите, с които се наричат най-древните и най-широко употребявани и до днес бойни инструменти — ножа, брадвата и сопата, които в България имат също твърде много имена. Оръжията от типа на ножа в България се наричат със следната поредица от названия: нож, кама, сабя, меч, палаш, косер, чекия, черенче; а и за брадвата има много имена. Някои от тези думи — като палаш, косер, брадва, пелка, манарка — не се срещат сред славяните, а други — като сабята — чрез самата своя форма показват, че са от източен /неславянски/ произход. Но най-много имена има най-старото оръжие — СОПА, ПРЪЧКА, ТОЯГА, ЧОМАГА, ЦЕПЕНИЦА, ТЕГАРЧУК, ДРАКОЛ, ДРЯНОВИЦА, КРИВАК, БУХАЛКА, ШИБАЛКА, ДЖОП, КОПРАЛЯ, ГЕГА, ЦАП, ВЪРЛИНА и др. Несъмнено е, че и в този случай пред нас е същото явление, както и при думите, свързани с победата — повечето от тях са твърде особени и трудно се откриват на славянска почва. Очевидно не е случайно, че ножовете и сопите в българския език носят толкова много имена. В тях също е запечатано ехо от гласа на древните българи, при това както ще видим по-долу — доста звучно ехо.

Всеки народ, който е участвал при образуването на днешните българи, е донесъл своите собствени бойни изрази и собствени названия на основните видове оръжия. Древните българи са дошли на Балканския полуостров от изток, където са се намирали техните най-стари земи. Затова нека погледнем къде в земите на Изтока се срещат бойни изрази и думи, сходни с тези, които се срещат в днешния български език.

Ако се пренесем мислено в Кавказ, в чиито подножия се е намирала някога Стара Велика България, ще се натъкнем на цяла редица интересни думи: КАБИЗЕ /руша, капичвам/, ГАТУН /гътвам, преобръщам/, ЗАТЕРИ /затривам, убивам/, БУХИЗЕ /бухам, бия/, РИЩУН /удрям, ритам/, ХАЛЛУ /съсипвам, халосвам/, РЕГЪА, РУКВА /коля, ръгам/, ДАВИ /бия, гоня — срв. тук с българския израз „кучето дави вълци“ / БЕРДАХЕС /съсипвам, пердаша/, КЕТАР и ГАТАР /подскачам, прекатурвам се/, БИЧИЗЕ /режа, бича/, БАЧЕС /мачкам/, ДЖАБУ /цапвам, чукам/. Не е трудно да се види, че тези особени думи (които цитираме тук по С.М. Хайдаков „Сопоставительньш словарь дагестанских язьжов“ М., 1971) много напомнят за някои от необяснените досега български глаголи, свързани с боя и мъжките единоборства — гътвам, бухам, ритам, пердаша, катурвам, мачкам, цапвам. А това показва, че ако не всички, то поне част от посочените думи, са пренесени на Балканския полуостров от старата българска земя при Кавказ. Сред някои от народите, които имат и до днес тези особени глаголи, се срещат военните звания КАНА, СЕБЕ и КАВХЪА, напомнящи българските държавни титли КАНА СУБИГИ и КАВХАН, от което личи, че споменатите бойни думи са свързани с древната българска среда край Кавказ и са били пренесени на Балканите от Аспаруховите българи.

Показателно е, че в някои от кавказките езици — като например аварския език — изразът „падам, загивам“ звучи като ГИНА, а наред с това се срещат и думите ЗАТЕРИ, ГАТУН и КАБИЗЕ, напомнящи в звуково и смислово отношение доста силно българските форми ЗАТРИ СЕ, ГЪТНА СЕ и КАПИЧНА СЕ.

За да бъде представата ни за бойните термини съвсем точна, налага се освен в Кавказ да надникнем и в най-старите български земи, които са се намирали между Каспийско море и Памир. В старите езици от посочения район се откриват следните особени понятия: ГИНА /загивам/, ЦАП /цапвам/ и ЦАП /бухалка, цап/, ЦАПЕРА /цапардосвам/, БОХТЙА /бъхтя/, ЦАК /бия, цакам/, ТЕРС /преобръщам, тръшкам/, ФЪРГЪН /хвърлям, хвъргам/, КХАТА, ГАТА /убивам, гътвам/, ТУБ, ТЕП, ТЕ-ПАН /бия, тупам/, ЦЕФТ /цепя/, ДЖАСТ /хвърлям, джаскам/, ТАП /дребен човек, „тапа“/ и др. Явно е, че някои от нашите бойни глаголи са изминали дълго пътешествие — първо са се появили в най-старата българска земя край Памир, а след това са звучали и край Кавказ.