Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mein Kampf, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 40 гласа)

Източник: http://grobishte.hit.bg

 

Издание:

ИК „Жар птица“, 2001 г.

Редактор Венелин Крушков

 

„Моята борба“ по света

Mein Kampf е издавана в почти всички страни в света както преди, така и след Втората световна война.

Най-много са изданията в САЩ, където тя излиза почти ежегодно.

В Англия също Mein Kampf се издава многократно след 1945 г. Само едно от изданията има девет преиздания! (Dimlico edition) 1992 г. Reprinted 1993, 1994, 1995 (twice), 1996, 1997 (twice), 1998, 1999.

В Русия книгата излезе през 1992 г. в 5000 тираж.

След 1945 г. Mein Kampf е издавана и в:

Франция (няколко пъти), Италия, Испания, Португалия, Холандия, Швеция, Чехия, Унгария, Канада, Мексико, Бразилия, Аржентина, Парагвай, Египет, Саудитска Арабия, Иран, Хонконг, Япония, Корея, ЮАР, Австралия, Индия (няколко пъти), Пакистан…


„«Моята борба» представя самата същност на националсоциализма и отсега нататък трябва да стане Библията на германския народ“.

в. „Фьолкишер Беобахтер“, 11 декември 1933

„Да напишеш книга е приключение. Отначало това е само прекарване на времето. После книгата става ваша любовница, после — ваш господар. Накрая тя се превръща във ваш тиран; и в момента, в който вие вече приемате робството, убивате чудовището и хвърляте трупа му на публиката“.

Уинстън Чърчил

За Адолф Хитлер написването на „Моята борба“ е финалът на приключението, влязло в историята на Германия като „бирения бунт“. На 8 ноември 1923 г. вечерта в огромната мюнхенска бирария „Бюргербройкелер“ се провежда събрание с участието на членове на баварското правителство начело с провъзгласения за генерален комисар на Бавария Густав фон Кар. Внезапно събранието е прекъснато от водени от Хитлер членове на неговата Националсоциалистическа германска работническа партия (НСГРП). Бирарията е обградена от 600 щурмоваци[1] — щурмови групи, нацисти, обикновено бивши военни, но и лумпени, дори криминално регистрирани лица, хомосексуалисти и т.н., организирани за охрана на уличните демонстрации на НСГРП и за въоръжена разправа с обявените за „неприятели“. Облечени са в кафяви ризи, брич и ботуши. Кафявият цвят е официализиран от Хитлер и дава основание с разрастването на националсоциалистическото движение в антинацистка литература да се пише за настъпление на „кафявата чума“. От 1922 г. щурмовите отряди са под командването на Херман Гьоринг, по-късно — на Ернст Рьом). Започва един почти оперетен спектакъл. На входа на бирарията подава „муцуната“ си тежка картечница. Обграден от щурмоваци Адолф Хитлер нахлува в залата. Сред шума от счупени халби бира и столове кандидатът за германски диктатор се качва на маса, вади пистолет от задния си джоб и стреля в тавана. След това се насочва към трибуната, на която фон Кар стои със зяпнала уста, и изкрещява:

„Националната революция започна!“ Следва сензационната му прокламация за сваляне на германското правителство. Смаяните фон Кар, военният ръководител на Бавария фон Лосов, министърът на вътрешните работи фон Зайсер и полицейският шеф фон Шайсер са принудени да приемат, че с тяхно участие се съставя правителство на райха с канцлер Адолф Хитлер и с главнокомандващ на разрешената с Версайския договор стохилядна германска армия генерал Ерих фон Лудендорф. За другия ден е обявено началото на поход към Берлин, имитация на успешния „поход към Рим“ от 28 до 30 октомври 1922 г. на фашистите на Бенито Мусолини. Щурмоваците и присъстващите си пият бирата, но едва ли са имали чувството, че започва нова глава от историята на Германия. Някои дори сравняват сцената с действие от латиноамериканска комедия. А Адолф Хитлер държи реч срещу Берлин — „Вавилон на порока!“

На 9 ноември 1923 г. сутринта се очертава трагикомичността на обстановката в Мюнхен. Баварските властници — „министри“ от „кабинета Хитлер“, обявяват с прокламация нацистите за метежници, а по същото време из Мюнхен се разлепва още една прокламация — за „свалянето на режима на ноемврийските престъпници“ и създаването на временно германско национално правителство с участието на Лудендорф, Хитлер, Лосов и Шайсер. В друга прокламация се съобщава, че всеки германец, който откриел президента на републиката Фридрих Еберт, бившия канцлер Филип Шайдеман (и двамата — социалдемократи) и „техните сподвижници“, е „длъжен да ги достави живи или мъртви“.

Бесен от „предателството“ на своите „колеги“ от „кабинета“ „канцлерът“ на Германия часове наред се колебае за посоката на „националната революция“. След категоричното „Тръгваме!“ на Лудендорф (който дори не е член на НСГРП) Хитлер все пак дава началото на „похода“ към центъра на Мюнхен. Около 3 хил. нацисти в колона по 16, със знамената с пречупен кръст преминават моста на р. Изар. В този момент в НСГРП членуват 55 хил. души, главно в Бавария. Много от участниците в „похода“ са въоръжени с пистолети и ками. Но когато колоната достига до „Фелдхернхале“ — пантеон на войнската слава, тясната улица е преградена от стотина полицаи. В първата редица на колоната са Лудендорф, Хитлер, Гьоринг, охраната им и всички са с надеждата, че полицаите няма да стрелят, защото са предупредени за присъствието на генерал-фелдмаршал Ерих фон Лудендорф, втория след Паул фон Хинденбург по ранг в германската армия от 1916 до 1918 година. Хитлер дори истерично крещи: „Предайте се!“, но се чува изстрел, последван от полицейски залп. В суматохата някои от колоната отговарят със стрелба, други залягат, някои бягат. Хитлер е между строполилите се на земята и при удара навехва рамото си. Вероятно е повлечен и от убития негов адютант Макс фон Шойбнер-Рихтер. В нацистката митология залягането на фюрера се обяснява и с рефлекса на ветерана от Световната война, спасявал по такъв начин живота си на бойното поле. Но за последвалия акт — бягството му от колоната, трябвало да се съчинява историята за оказана от Хитлер помощ на ранено дете!

В престрелката загиват 14 нацисти и 3-ма полицаи. Още двама нацисти загиват при опита на Рьом да запази завзетото от неговите хора баварско Военно министерство. Лудендорф и адютантът му продължават пътя си сами: „Главнокомандващият“, луд от ярост срещу страхливите си сподвижници, е пуснат под „честна офицерска дума“, че няма да избяга и ще е на разположение на властта. Гьоринг е тежко ранен в бедрото, но е изнесен и спасен, като е укрит в еврейско семейство и прехвърлен в Австрия. Там спасяват крака му, но морфинът, който му бият срещу силните болки, става спътник в неговия живот до 1933 г. и отново, когато Германия започва да губи Втората световна война.

Адолф Хитлер се укрива във вила край Мюнхен, принадлежаща на сподвижника му Ернст Ханфщенгл. Там го „спасяват“ от самоубийство две ослепителни руси красавици: съпругата — американка, и сестрата на Ернст. На 11 ноември Хитлер е открит и арестуван без да окаже съпротива. На 26 февруари 1924 г. е главният обвиняем в започващи процеси за държавна измяна срещу петдесетина участници в опита за метеж. Пред един състав на Народния съд в Мюнхен от трима съдии и трима народни заседатели — и тримата заседатели, както се оказва, симпатизанти на Хитлер, са изправени и Лудендорф, и полковник Кригел, член на германската делегация за подписването на 28 юни 1919 г. във Версай на договора с победителките в Световната война. „Сбогуването“ на Кригел с колегите му, офицери от Антантата, е една от най-прочутите фрази в съвременната германска история със своето пророческо звучене: „Довиждане господа, среща след двадесет години!“ От отсъстващите „бирени герои“, но обвиняеми, главната личност е Херман Гьоринг, капитан, един от асовете на Германия в битките във въздуха, последният командир на прочулата се с победите си ескадрила „Рихтхофен“.

На процеса Хитлер се държи според правилото „най-добрата защита е най-свирепото нападение“, но и 11 адвокати се грижат за обвиняемите. „Кандидат-канцлерът“ вече е любимец на най-върлата германска реакция. Бързо му минава намерението, споделено със сподвижници, да гладува до смърт, за да се превърне в национален символ на борба за нова Германия. Пред стотина журналисти, които надушват „събитието на месеца“, в продължение на 4 часа обвиняемият се нахвърля яростно срещу „ноемврийските предатели“ от 1918 г, забили „нож в гърба“ на победоносната германска армия, и срещу създателите на Ваймарската република. Австриецът, ефрейтор от германската армия, твърди: „Нямаше по-голяма държавна измяна от предателството от 1918 година. Аз се смятам за най-добър немец, който иска най-добра участ за германския народ… Аз обвинявам Еберт, Шайдеман и останалите в държавна измяна. Обвинявам ги, защото те унищожиха 70-милионна нация… Германия само тогава ще стане свободна, когато марксизмът бъде унищожен.“ Прокурорът иска за Хитлер, който все пак не е екстрадиран и предаден на австрийското правосъдие, 8 години затвор, по 6 години — за трима от обвиняемите, по 2 — за Лудендорф, Фрик (в изборите за Райхстаг на 4 май 1924 г. той е избран за депутат, а на 30 януари 1933 г. Хитлер го прави райхсминистър на вътрешните работи; Фрик и почти веднага разпуска баварското правителство и съставя нацистко!) и Рьом, и по една и половина — за останалите. В последната си дума Хитлер не е оригинален — почти повтаря защитни речи от процеси от XIX в.: „Вие може хиляди пъти да ни обявите за виновни. Богинята на вечния съд на историята ще разкъса на парчета с усмивка обвинителната реч на прокурора и присъдата на Вашия съд, защото ще ни оправдае.“

Адолф Хитлер е осъден на 1 април 1924 г. на 5 години затвор заедно с още трима други нацисти. Лудендорф е оправдан. Той, Вебер и Рьом са с униформи с ордените си за храброст. Присъстващите вътре в залата и вън от нея приветстват осъдените с бурни възгласи „Хайл!“. В затвора-крепост в град Ландсберг Хитлер получава писмо от 8 години по-младия Йозеф Гьобелс, доктор по филология и начеващ националсоциалист, с благодарност за публикуваната защитна пледоария на фюрера: „Там Вие представихте катехизиса на нова политическа вяра сред отчаянието на един свят, който рухва след като е лишен от своите богове.“ Но вероятно Хитлер е останал най-поласкан от многобройните поздравления за поведението си пред съда от приветствието, което е получил за рождения си ден — 20 април, от една от звездите на световния расизъм, Хустън Стюарт Чембърлейн (втората му съпруга е една от дъщерите на Рихард Вагнер и от 1916 г. отказалият се от английското си гражданство Чембърлейн, получил германско гражданство, живее в Байрот в къщата на гениалния композитор), автор на „Основите на XIX век“, книга, издадена през 1899 г. в Мюнхен: „Нека Бог, който Ви изпрати, Ви дари още дълги години живот за благото на германския народ.“ През 1923 г. Хитлер е бил на поклонение в Байрот при „английския германец“. После получава от него писмо, че Германия, родила един Хитлер във времена на най-голямо нещастие, дава доказателство за жизнеността си!

Килията, в която е настанен Хитлер, е слънчева приятна стая с лавров венец на една от стените, в която, а също и в трапезарията, украсена със свастика, вместо в определените 6 часа седмично за прием, идват почти всеки ден гости — неосъдени нацисти, почитатели или просто любопитни да се срещнат с вече общогерманската знаменитост. С пари на „благодетели“ в цяла Германия са разпространени милиони „пощенски картички“ с неговия лик, с чаплиновските мустачки и остър кичур коса на челото. Посещават го и жени, отрупват го с цветя и любимите му бонбони и сладкиши. Прелиства книги по история, история на изкуството и военна история, произведения на известни философи и политици. Хитлер по-късно се шегува, че Ландсберг бил неговото висше училище на държавни разноски. В двора на крепостта можело да се спортува и да се практикува градинарство.

Хитлер е в центъра на вниманието на осъдените и посетителите. В трапезарията той заема почетно централно място, разказва небивалици от живота си, мечтае за Германия, прорязана от аутобани, пълни с евтини леки коли („Фолксваген“), увлича се в дълги словоизлияния, репетира бъдещите си речи на свобода и по такъв начин подготвя и страници за книгата си. Над нея вече прекарва част от времето си. С два пръста той чука бавничко по клавишите на пишещата машина. На недоучилия, слабограмотен кандидат-канцлер започва да помага Емил Морис като сяда зад пишещата машина. Най-продължително обаче пише Рудолф Хес, известно време студент по география в Мюнхенския университет, където светило по геополитика е професор Хаусхофер. Начеващият писател Адолф Хитлер диктува, представяйки си че е в някоя мюнхенска бирария на митинг на създадената от него партия. Летящите от устата му като изстреляни от картечница думи се трупат на бързо нарастващия куп от страници.

Постепенно книгата става негова любима, спътник, от който няма да се отърве като от окачена на гърба му за цял живот раница, негов господар и тиран — едновременно с мечти и с програма за преустройство на германското общество в хилядолетен райх — владетел на Европа, дори на расово прочистената планета. „Приел робството“, изпълващо сладострастно цялото му същество писателстване, Хитлер довършва до края на 1924 г. първия том на книгата си. Допуснатите от машинописците правописни грешки и стилните — от автора, след амнистията и излизането му от затвора на 20 декември 1924 г. частично са коригирани от Бернхард Щемпфл, свещеник и журналист — ярък антисемит. Своята благодарност към помощника си фюрерът му поднася на 30 юни 1934 г. в страшната „нощ на дългите ножове“, когато наред с кап. Рьом и ръководителите на щурмовите отряди са убити и свещеникът, и „предателят“ фон Кар, и последният канцлер на Ваймарската република ген. Шлайхер (покрай него и съпругата му)! Някоя и друга корекция на коректурите на книгата прави и Ернст Ханфщенгл. Въпреки поправките, според Лион Фойхтвангер, изданието гъмжало от едва ли не хиляди граматически грешки.

Чудовището все пак е убито от издателя на книгата, нациста Макс Аман, който преди да хвърли трупа му на публиката, втрещен от излъчващите скука и многословие страници, задрасква нескопосаното заглавие „4 1/2 години на борба срещу измамата, глупостта и малодушието“ и поставя кратичкото и ефектно „Моята борба“. Първият том се появява по книжарниците на 19 юли 1925 година. Под общото заглавие „Моята борба“ има самостоятелното заглавие „Равносметката“. Вторият том се появява на 11 декември 1926 г. и под „Моята борба“ стои заглавието на тома „Националсоциалистическото движение“. Любопитно е, че за второто издание на първия том и за втория том поправя неправилни изрази и грешки един чех (!) — Йозеф Черни, който тогава е бил журналист в официоза на НСГРП в. „Фьолкишер Беобахтер“ („Народен обозревател“). Следващите издания „Моята борба“ излиза с обяснението на титулната страница, че се издават двата тома в един общ и със съответните подзаглавия „Равносметката“ и „Националсоциалистическото движение“.

„Моята борба“ е посветена на 16-те загинали на 9 ноември 1923 г. в Мюнхен нацисти. Лобното място през 1935 г. е превърнато в мемориал на загиналите в борбата за власт нацисти с надпис: „Кръвта, която те проляха, се превърна в кръстителна за райха.“

По години от „Моята борба“ са продадени следните бройки: през 1925 г. — 9473, през 1926 — 6913, през 1927 — 5607, през 1928 — 3015, през 1929 — 7664, през 1930 — 54 086 (в тази година световната икономическа криза, започнала в САЩ в края на 1929 г., засяга все по-силно Германия и в изборите за Райхстаг на 14 септември 1930 г. нацистите получават 6 409 000 гласове — 18,3% от гласувалите, и 107 депутати при състав на Райхстага от 597 депутати; все във връзка с кризата тази година е издадено евтино народно издание на „Моята борба“, с което се обяснява скокът в тиража в сравнение с 1929 г.), през 1931 — 50 808, през 1932 — 90 351. А когато на 30 януари 1933 г. Хитлер получава канцлерския пост, до края на годината са продадени 1 млн. броя. През 1936 г. дори се появява издание на Брайловата азбука за слепи! През 1939 г. общият брой на продадените в Германия екземпляри достига 5 450 000. Последното издание на „Моята борба“ е от 1943 г., а общият брой на продадените екземпляри вече е 9 840 000.

След неуспеха на опита за „горещ Аншлус“ — присъединяване на Австрия към Германия, организиран от австрийски и германски нацисти на 25 юли 1934 г., при който е убит канцлерът Долфус, разпространението на „Моята борба“ в Австрия е съпроводено и с реклами, и с протести. При някои от антихитлеристките демонстрации младежи са изисквали изхвърляне от книжарниците на всички екземпляри от книгата на Хитлер — австриецът, който призовава към ликвидирането на независимостта на родината му. За подобни демонстрации изпратеният да копае гроба на Австрия германски посланик фон Папен (участник в погребението на Ваймарската република) е поискал от австрийското правителство присъди!

Непредизвикват очудване внушителните числа на продадените след 30 януари 1933 г. бройки от „Моята борба“ на немски език. Тя става задължителна в Германия за обществените библиотеки и за личните — на всеки държащ да не изпадне в немилост член на НСГРП. Подарява се при всички възможни случаи — рождени дни, всякакви тържества, включително и при сватби, а хиляди германци са искали да я притежават с автограф — нея, „Библията на германския народ“! Авторът й става най-скъпо платеният германски „писател“ — милионер. Още през 1928 г. той се сдобива с деветстаен апартамент в Мюнхен и с вила над Берхтесгаден, която по-късно се превръща в знаменитото му и достъпно само за малцина убежище — „Орловото гнездо“.

Да притежаваш „Моята борба“ още не означава да си я чел и още по-малко — да си я разбрал — и в Германия, и дори в чужбина. Не случайно американецът от германски произход Ф. Валентин твърди, че „историята на Хитлер е история на едно подценяване“. Международният интерес към основното произведение на Адолф Хитлер се засилва след като авторът става канцлер на Германия и само за няколко месеца ликвидира до основи Ваймарската република. Появява се по-висш от фашисткия модел тоталитаризъм — националсоциалистическият, който в своята политическа структура, в пропагандата си и терора си започва да се доближава до болшевишкия — родоначалника на тоталитаризма. Хитлер не случайно е изповядвал пред интимното си обкръжение, че се е учил от революционните методи на Ленин, Троцки и Сталин. Чрез пълното подчиняване на икономиката болшевизмът обаче достига до такова тотално подчиняване на отделната личност, за което фюрерът може само да мечтае до превръщането й в колективизирана пионка без никакви шансове да достигне до осмия хоризонтал и да се превърне в царица.

Когато Хитлер се заклева в реч пред учредителния конгрес на Германския трудов фронт на 10 май 1933 г, че вижда „своята задача пред германската история да унищожи марксизма“, Йосиф Сталин нарежда да му се преведе незабавно и тайно „Моята борба“ в единствен екземпляр, само за негово ползване! Този екземпляр беше намерен след кончината на Съветския съюз в тайниците на Централния комитет на комунистическата партия и издаден през 1992 г. в столицата на Туркмения Ашхабад в обявен 5000 тираж. Изненадата дойде не от факта за издаването на „Моята борба“ на руски език, а от некачествения с много грешки превод. Една година по-късно издателите пуснаха превода само с някои усъвършенствания на стила по Интернет, със същите неприятни грешки.

Също без разрешение, тъй като Хитлер забранява книгата му да бъде издавана на френски език, „Моята борба“ излиза през 1934 г. в Париж. Ние поемаме пълната отговорност за интегралната публикация на доктриналното произведение на Хитлер, пишат в предупредителна бележка издателите, „защото е в национален интерес да се пренебрегне забраната“ — тази книга вече е разпространена в Германия в повече от 1 млн. екземпляра и упражнява върху ориентацията на народа „такова влияние, за което, за да му се намери аналог, трябва да се стигне до Корана“. Френското издание започва с мото от маршал Лиоте: „Всеки французин трябва да прочете тази книга.“ Кратко и ясно — на границата на Франция отново надвисва страшната германска, този път организирана от фанатик опасност! През 1939 г. „Моята борба“ е преиздадена, а във Франция, след Втората световна война са направени фототипни преиздания.

Не закъснява италианското издание на „Моята борба“. И то е от 1934 г., но е придружено от специален кратичък предговор от самия Хитлер. Фюрерът подчертава, че „фашизмът и националсоциализмът са най-тясно свързани със своите фундаметални становища за разбирането на света и имат мисията да ознаменуват новия живот с плодоносно международно сътрудничество“. Така най-всестранното взаимно разбирателство означавало да се служи на мира в целия свят и за благото на народите. Изданието е в два тома за разлика от утвърдената вече практика в Германия „Моята борба“ да излиза в един том. Обяснението на италианските издатели е, че немският език бил по-синтетичен от италианския и при превода, за да бъдел най-прецизен, изданието в един том би достигнало почти хиляда страници. Първият том на италиански език започва с доста подробна биография на Хитлер, дело на редакцията.

Все през 1934 г. „Моята борба“ се появява на датски, шведски и норвежки език, през 1935 — на испански и унгарски език, през 1936 — дори на арабски език (!), китайски и чешки, през 1938 — на японски език, 1941 — на норвежки (Норвегия е окупирана от германски войски) и фински език, през 1944 — дори на тамилски език, за част от населението на Индия и Цейлон (сега Шри Ланка).

Много по-сложни са перипетиите при издаването на „Моята борба“ на английски език във Великобритания и САЩ. И в тези страни решават да запознаят сънародниците си с „новата Библия“, но чрез купуването на правото на издаването на книгата. Започва любопитна история. През 1928 г. английско издателство получава предложение за издаването във Великобритания и САЩ на „Моята борба“, но до 1933 г. няма желаещи да публикуват толкова дълга, скучна и трудна за превод книга. През 1933 г. Хитлер вече е канцлер, но издаването на „Библията“ този път се забавя, защото от Германия налагат цензуриран от най-висше нацистко място вариант. Той се появява през 1933 г. във Великобритания (поради не особено големия интерес тиражът от 5000 броя се продава след намаляването на цената на книгата) и в САЩ (там пък от еврейската общност следват протести и тиражът до 1937 г. едва надхвърля 7000 броя). През 1937 г. второто издание на „Моята борба“ в САЩ среща този път протестите на Германското посолство във Вашингтон поради антинацистката обложка на книгата.

Със засилването на международното напрежение в Европа и в Азия — коалицията Германия, Италия и Япония е в настъпление, до края на 1938 г. във Великобритания зашеметяващите безнаказани агресивни действия на нацистите срещу Австрия и Чехословакия осигуряват продажбата на „Моята борба“ общо до 88 000 броя. А през 1939 г. във Великобритания и в САЩ се появява пълен превод на произведението на Хитлер. В САЩ дори две фирми се съдят за правата на изданието.

Разпространените и днес в англоезичните страни издания на „Моята борба“ са с превод от Ралф Манхайм. Преводачът е използвал първото издание на книгата на Хитлер, но със свои бележки отбелязва всички извършени и до последното й издание от 1943 г. промени в текста, за да се убедял сам читателят за проблемите със стила и съдържанието, с които са се занимавали германските редактори и коректори на книгата. Манхайм признава колко много е бил затруднен при превода, тъй като Хитлер, добър оратор, бил недоучил писател, повлиян е от лошия стил на четените в годините на неговата младост във Виена вестници, изпълнени с расизъм и антисемитизъм. Дори и когато Хитлер използвал класици на германската литература като Гьоте и Шилер, то това не е плод на задълбочения им прочит, а на хаотично придобита информация. „Моята борба“, констатира Манхайм, просто е не съвместима с английския език, защото от лош немски трудно може да се постигне добър английски език.

Отзивите за „Моята борба“ вън от нацистка Германия са диаметрално противоположни. Според симпатиите или антипатиите на полемизиращите те са панегирици или анатеми. Появяват се и книги със заглавия като „Неговата борба“, или като „Тяхната борба“ — френско издание, поставило в една фамилия Ленин, Мусолини, Хитлер и Франко.

През 1934 г. Конрад Хайден посвещава книгата си на всички германци, които не са капитулирали пред антигерманската „деспотия“ на Хитлер, и се борели срещу нея в името на свободата и бъдещето. Хайден застъпва тезата, че врагът, в случая нацизма, трябва да се познава, за да се открият допуснатите в борбата срещу него грешки и той да бъде победен.

След Втората световна война в специално подготвен предговор за едно от изданията в САЩ на „Моята борба“ К. Хайден подчертава, че книгата е доказателство за слепотата и самодоволството на света — читателите й просто са я подценявали, не са повярвали на тази „изтърсена глупост“. Според Хайден първият том бил разочарование за читателите, които са очаквали някакви откровения или поне „драматична история“, а са получили зле обоснована и лошо написана философия. Членската маса на нацистката партия дори не я е чела, а ръководителите на партията се шегували, че било твърде тъжно да се констатира, че този „изключителен оратор, велик лидер, политически гений“ е написал такава глупава книга.

Хайден посочва, че в правените след първото издание поправки на „Моята борба“ най-важните засягали структурата на НСГРП. С установяването на своята лична диктатура в партията, с превръщането си във фюрер Хитлер пренебрегва първоначалния сравнително демократичен принцип на организация на НСГРП. Другата поправка е че Хитлер вече поставя партията по-високо от Райхстага в структурата на бъдещата нацистка държава.

След 1933 г., продължава Хайден, „Моята борба“ се превръща в най-разпространената след Библията книга в Германия и спокойно може да се нарече и тя Библия, но Сатанинска! Независимо дали Хитлер пишел на теми, свързани с изкуството, образованието или икономиката, той винаги „виждал кръв“. Щом не харесвал определен тип преподаватели или художници той бил готов да им подпише смъртната присъда.

[#3 Heiden, К. Geburt des dritten Reiches. Die Geschichte des Nationalsozialismus bis Herbst 1933. Zürich, 1934, S. 5; Вж. Heiden, К. Adolf Hitler. Т. 1,2. Zürich, 1936–1937 4 Adolf Hitler. Mein Kampf. Boston, 1971, 3. XV-XXI.]

Но Хитлер е постигнал с книгата си нещо много важно, подчертава Хайден. Той фалшифицирал картината на собствения си живот, представя я в героични мащаби, достойни за водача на голяма партия, за единствен строител на националсоциализма. Хитлер елиминирал или почти не споменавал създателите на Германската работническа партия, преобразувана в НСГРП. „Моята борба“ трябвало да докаже как със собствени сили бедният, обикновеният германец(!) се превръща в символ на макар и унижен, но непобеден германски народ[2].

В научната литература оценките са единодушни. Според моето мнение на французин, пише през 1938 г. Албер Риво, „Моята борба“ е скучно и несмилаемо произведение и иронизира: „Германия, чиста, невинна, пълна с жизнен порив, търси своето място под слънцето. Завистливите неприятели злобно й го отказват. Срещу нея има световно съзаклятие. Тя трябва да се брани срещу него. Толкова голяма беше нейната сила, тъй превъзходна нейната интелигентност, тъй чуден нейният героизъм, че тя никога не би рухнала без предателството на вътрешния неприятел.“[3]

[#6 Mein Kampf. Adolf Hitler. ЬопсЬп, Melburn, Sydney, Auchkland, Johanesburg, 1998, р. XI-LXI.]

Дълго, скучно, бомбастично, с повторения и изключително лошо написано произведение, това е мнението на професор Д. Камерън Уот от Университета в Лондон в обстойния предговор към английското издание на „Моята борба“. Уот е убийствено безпощаден към книгата и автора й, към демонстративно неверните автобиографични сведения, към разрушителните за Европа идеи, отнели живота и на милиони евреи. Според компетентния анализатор на „Моята борба“ нямат основание евреите и тези, които искат книгата да бъде забравена, да се опасяват, че тези идеи ще бъдат посрещнати в наши дни дори още по-топло от преди: чумата си замина, време е да се изследват бацилите й и бързината на разпространението им, оглупяващият ефект върху жертвите им, да се разберат причините, защо Германия последва фюрера. Новата генерация, студентите ще погледнат обективно на книгата сега, когато се разбира защо Германия неизбежно трябва да бъде част от Европа в демократична система, която Хитлер мрази, към която се отнася с присмех и презрение.

Краят на Третия райх през 1945 г. беше и краят на националсоциалистическата партия. Хитлер, Гьобелс, Химлер се самоубиха, други най-главни ръководители на НСГРП и на нацистката държава бяха осъдени на Нюрнбергския процес (20 ноември 1945 — 1 октомври 1946 г.), 12 от които на смърт чрез обесване (Гьоринг се самоубива малко преди да бъде изпълнена присъдата му). Международният трибунал призна за престъпни организации ръководния състав на НСГРП (около 600 хил. души), гестапо, службата за сигурност и СС. Процесът на денацификацията продължи години и пряко е свързан с освобождаването на германския народ от гибелното влияние на нацистката идеология и с демократичното преустройство на обществото. Престъпленията срещу хуманността и човечеството, извършени под знамената с пречупени кръстове на расова и най-вече на антисемитска основа, потресоха целия свят. Истината за тези престъпления, за газовите камери и крематориумите, за Холокоста — мъченическата смърт на жертвите на „окончателното решение“ — най-страшната расистка лудост в историята на човечеството, е кошмарното наследство, което се преодоляваше в Германия в продължение на много десетилетия. „Митът Хитлер“ и митът „Моята борба“ сега може да се поддържат по света само от хора напълно невежи за историята на нацизма или от психопати.

В Германия тази история е предмет на хиляди изследвания и дискусия, която включи специалисти от всички направления не само на обществените науки, но и на медицината. Германският изследовател на националсоциализма Вернер Мазер, автор на преведена и на български език с известни съкращения биография на Хитлер[4], публикува специално съчинение, посветено на „Моята борба“[5]. Проучени са и най-дребните подробности от живота на Адолф Хитлер и неговите последователи. И преди Хитлер да стане канцлер е било известно, че най-големият през XX в. поборник за расова чистота, „доказал“ световноисторическата мисия на германската нация срещу евреи, цигани, негри, славяни и други „непълноценни“ народи, е с незаконнороден баща! Известна е само бабата на Адолф, но кой е неговият дядо и днес е една от големите тайни на историята на XIX век. В антинацистката литература се поставя с основание въпросът „А ако дядото е евреин или славянин?“ какво остава тогава от расистките бълнувания на Адолф Хитлер, роден от баща, който чак до своята 40-годишнина живее с името Алоиз Шиклгрубер, когато го прекръстват на Алоиз Хитлер?

Със заслужена световна известност чрез книгите си по съвременна история на Германия се ползва Калр Дитрих Брахер. Разборът му на идеите, развити от Хитлер в „Моята борба“, не е с по-снизходителни оценки, в сравнение с най-критичните материали на автори от страни — жертви на нацистката агресия. Книгата, пише Брахер, нито като автобиография, нито като философска система, има значение. „Тази безкрайна поредица от приповдигнати фрази по непрекъснато предъвквани теми, въпреки всички редакторски и коректорски усилия, е написана в приповдигнат и претенциозен стил, характерен още за неговите писма в младостта му.“ На тези страници, които не съдържат почти нищо оригинално, Хитлер обаче успява да им придаде „ужасяваща реалност под формата на Третия райх“[6].

Един от най-превежданите биографи на Хитлер е Йоахим Фест, автор и на филма „Хитлер, една кариера“, създаден с кадри от германските седмични кинопрегледи и прожектиран по петте континента (включително и в България). За „Моята борба“ Фест също както и много други изследователи на нацизма, е категоричен: „Тя по-скоро е резултат от произволна компилация на много теории, които от средата на XIX в. се откриват в обширния фонд на псевдонаучния мракобеснически национализъм.“ „Но, според Фест, колкото и незадоволителен и литературно неуспешен да е предприетият опит в «Моята борба» да се предложи една философия, все пак тя съдържа, дори с фрагментарния си неорганизиран маниер, всички елементи на националсоциалистическата идеология. Всичко, което Хитлер наистина е искал, е в нея, въпреки че неговите съвременници не са го открили.“[7]

Наистина в „Моята борба“ може да се открие идеологията на националсоциализма, колкото и идеите й да са разпиляни по страниците на двата тома. Хитлер изопачава живота си не само за да прикрие нелицеприятните за „великия водач“ моменти, но и да достигне до обикновения германец, да му внуши, че и той самият е живял подобно на всеки човек от народа. Но книгата е препълнена с омраза, тя блика от всяка страница. Основните вътрешнополитически и външнополитически идеи на Хитлер се свеждат до откриването на „неприятелите“ на германския народ в лицето на евреите, марксистите и демократите, които трябва да бъдат отстранени с всички възможни средства.

Когато започва да диктува „Моята борба“, Хитлер вече изповядва най-яростен антисемитизъм и поддържа, че Германия е постоянна жертва на световен еврейски заговор. Ако Германия изгубела и следващата война, тя щяла да пропадне и заедно с нея — и цялата бяла раса. В реч през май 1923 г. в разгара на окупацията на Рурската област от френско-белгийските войски, когато райхсправителството на Германия обявява пасивна съпротива, пред хилядно множество Хитлер проповядва в духа на набитите в съзнанието му антисемитски текстове от евтините брошурки, с които са били пълни вестникарските будки във Виена: „Евреите наистина са раса, но те не са човешки същества, създадени по подобие на вечния Бог. Евреинът е подобие на дявола и юдаизмът е расовата туберколоза на народите.“

Зад антисемитизмът застава най-ретроградната сила на трите големи империи: Русия, Австро-Унгария и Германия. Псевдоучени и политици-екстремисти си играят с най-низките страсти на невежата тълпа, за да я държат покорна и тя да излива гнева си в посока, която не заплашва управниците. С развитието на обществата през XX в. антисемитизмът не изчезва, въпреки че успехите на науката и техниката и издигането на културното равнище на населението изискват отслабване на фанатизма, на преследването на хора по расов признак. Антисемитизмът се свързва в националсоциализма с расизма, за да се изпишат най-позорни страници в човешката история.

Наблъскал мозъка си с антисемитски и расистки „бисери“, с популяризации и на тема социален дарвинизъм, Хитлер пледира за приложение на социализираната биология в живота на обществото и смесва съвършено различни понятия като раса и държава с объркана социална стратификация. В „Моята борба“ ариецът, поставен в основата на нацистката расистка мистика, е представен като всемогъщо митическо същество — с чудотворна мощ, първосъздател на световната цивилизация и гарант за всички нейни успехи. А заплахата за цивилизацията и „по-добрата част от човечеството“ е смесването на расите и задачата на световната история била да изучи историята на расите, а не както историческата наука потъвала в изброяването на факти. Главният враг, който коварно тайно и открито нагло рушел основата на цивилизацията, бил евреинът.

[#11 Ibid., р. 255.]

Антисемитският връх в „Моята борба“ е достигнат със съжалението, че част от германските евреи не били подложени на въздействието на отровен газ още в началото на Първата световна война. Хитлер явно е под въздействието на полученото от английска газова атака в самия край на Световната война обгазяване, при което временно ослепява. А по време на Втората световна война и Хитлер, и неговите най-близки сподвижници, са готови с плановете си за „окончателното решение“ на еврейския въпрос. Още през 1935 г. Хитлер осъществява няколко точки от програмата, с която на 24 февруари 1920 г. поставя началото на своята партия и които доразвива на десетки страници в „Моята борба“. Райхстагът приема закони, според които само германците с „чиста“ кръв получават политически права. Забраняват се браковете и дори извънбрачните връзки на евреи с германци или с индивиди със сродна „чиста“ кръв[8].

В „Моята борба“ е записана и външнополитическата цел на бъдещата нацистка държава — да унищожи „срамния“ Версайски договор и чрез супермодерна вътрешна армия да премахне „неумолимия смъртен враг на германския народ“ — Франция. Главното разширение на нова Германия — „майката на целия живот, която е дала културния облик на днешния свят“, щяло да се осъществи на Изток. Там „гигантската руска държава била узряла за разпадане“ и на нейни територии за по-малко от сто години чистите германци щели да достигнат до 250 милиона.

Хитлер дори е посочил годината на началото на Втората световна война. Когато нацистите достигнели до властта, те за 6 години щели да изковат меча на своето победно шествие из Европа. Известно е, че нацистите дойдоха на власт през 1933 г. и точно след предвидените 6 години войната започна. Но Хитлер първо трябваше да сключи на 23 август 1939 пакт със Сталин за разбойническа подялба с Европа, а след това двамата водачи на двете тоталитарни държави се надлъгваха кой първи и при какви най-изгодни условия да нападне другия.

Национализмът е феномен на покрусената от поражението в Първата световна война Германия, разтърсена от леви и десни екстремистки движения. Няма обаче сериозен изследовател на историята на следвоенното германско общество, който да не твърди, че без Адолф Хитлер зачеването на това общество би било невъзможно и че началните години на НСГРП преминават под знака на „Моята борба“[9]. Със свой принос в отглеждането на тази партия е и Антантата, която спечелила войната, но загубила мира[10], като създава международна система от мирни договори — диктати, и дава на Хитлер морално основание да сипе проклятия срещу лицемерната политика на победителките и срещу парламентарната система и демокрацията. От срутените кумири ефрейторът кове воля за реванш, създава и вдъхновява в невиждан устрем към властта партия, обещава в новата война страховита победа и с пропаганда и терор обединява германското общество, способен е да превърне всеки негов член в истински или потенциален убиец преди народът сам да стане мъченик и жертва, заплатил с кръв и страдания вярата в „изпратения от Провидението“ месия.

Възходът и падението на Третия райх и животът на Хитлер са части от продължителната битка през XX в. между демокрацията и диктатурите. С рухването на комунистическата тоталитарна система в Европа в музея на прокълнатите от историята Ленин и Сталин заеха законното си място до Мусолини и Хитлер. И в бившите комунистически страни се появяват издания на „Моята борба“. Поколенията, родени след Втората световна война отхвърлят носещия се от нейните страници войнствен тътен на барабани и свирепия зов за кръв и смърт, защото предпочитат да живеят в общество, изградено на принципите на демокрацията, на свободата, справедливостта и солидарността. Те знаят, че трупът, хвърлен на германската публика под името „Моята борба“, започва да разпространява опасна зараза особено след 30 януари 1933 г., когато „звярът изскочил от бездната“[11], разполага с власт да застеле с трупове пътя на Третия райх в изпълнение на най-налудничавия план в световната история — за космическа война срещу „разяждащите чистата раса бацили“, срещу гризящите арийските сърца.

Война, в която „чистите“ германци се убедиха в ужасяващата реалност на оня марш на щурмоваците, в който ентусиазирано са пеели: „Тоз, който падне в бой за Хитлер, ще спи спокойно дори и на чужда земя.“

Война, към която с толкова възторжени слова ги тласкаше и „Моята борба“! Книга размисъл над вечната тема за човешкото лекомислие, за пътя на един народ към пропастта. За размисъл и над темата „Хитлер“ — вписва ли се фюрерът в сентенцията на Стоян Михайловски: „Има мъртъвци, които трябва да бъдат убивани“.

Непрекъснато, в името на вечно будната историческа памет на човечеството.

Професор Милен Семков

Бележки

[1] Adolf Hitler. Mein Kamp. London. Melbourne. Sydny. Auckland.. Johannesburg, 1998, 5. VII-Х; Adolf Hitler. Mein Kampf. Boston, 1971, S. XI-XIV.

[2] Adolf Hitler. Mein Kampf. Boston, 1971, 8. XV-XXI.

[3] Rivaud, А Le Relevement 1918–1938. Paris, 1938, р. 121–122.

[4] Мазер, В. Хитлер. Легенда, мит, действителност. С., 1995.

[5] Maser, W. Hitlers. „Mein Kampf“. Munchen, 1966.

[6] Bracher, D. Die deutschen Diktatur. Entstehung, Struktur, Folgen de Nationalsozialismus. Koln, 1997,8. 195–196.

[7] Fest, J. Hitler. Т. 1. Paris, 1973, р. 248.

[8] Вж. Семков, М, Европа и фашизмът. С., 1979; второ издание, 1983, стр. 223–224. Вж. Семков, М. Фашизмът. С., 1989, с. 210–257, 298–355.

[9] През 1928 и 1929 г. Хитлер пише още една книга, но не позволява публикуването й. Тя съдържа по-подробно развита външнополитическа програма на бъдещия Трети райх и авторът и е имал основание да я пази в тайна: Hitlers Zweites Buch. Stuttgart, 1961.

[10] „Войната спечелена, мирът загубен“, възкликва журналистът Умберто Анжели и само с няколко думи отразява масовото недоволство в Италия от незначителното „парче от тортата“, което получава за воюването си на страната на Антантата от 1915 до 1918 година.

[11] Една от книгите на Херман Раушнинг е озаглавена „Звярът от бездната“ (първо издание от 1940 г.), но тя е по-малко известна от „Хитлер ми каза“ и „Революция на нихилизма“, предизвикали сензация в самото навечерие на Втората световна война.