Петър Добрев
Сага за древните българи (5) (Прародина и странствания)

Глава IV
На какво се е дължала устойчивостта на някогашните български държави

Всеки народ има нещо интересно в своята историческа съдба, но у древните българи откриваме една особеност, която твърде рядко се среща по света. Да смениш няколко пъти своята родина, преселвайки се на хиляди километри първоначално от Имеон към Кавказ, а след това от полите на Кавказ към Дунав и Волга, и да не се изгубиш като народ, а да наложиш навсякъде своето име — това е нещо, с което малко народи на земята могат да се похвалят и което заслужава грижливо и внимателно да се изследва.

Дълго време оставаше необяснено на какво се е дължало необикновеното умение на българите да запазват и отстояват себе си, независимо от това с какъв вид народи са се срещали по своя път — с войнствените готи, със самоуверените ромеи или с разделените на племена угри край Волга и славяни край Дунав. За да се отговори на този въпрос, беше потребно да се надникне в особеностите на старите български държави, а възможности за това възникнаха едва през последния век, когато благодарение на интензивните археологически разкопки в балканските земи бяха открити десетки старинни надписи, оставени от Аспаруховите българи. Намирането на тези надписи разкри пред очите на науката нещо колкото очаквано, толкова и изненадващо. Оказа се, че върху каменните плочи и колони, издигани в старите български градове и крепости, са изсечени десетки особени държавни титли и звания — толкова много на брой, че ако бъдат събрани на едно място, ще се получи внушителен списък от стари държавни служби, каквито няма в нито една от известните ранни държави по света. Това откритие заслужава да се постави като крайъгълен камък в историята на българите като народ. Защото от него личи, че това, което българите са донесли със себе си в Европа, не е било някаква рудиментарна или зачатъчна форма на държава, или дори аморфен племенен съюз, както твърдят незапознати с преките материали автори, а нещо много по-съществено. Идвайки в Европа, древните българи са станали приносители на един нов и непознат преди това в нея държавен модел.

Няма по-добър начин да осъзнаем тази истина, от това да надникнем в реликвите, които са ни оставили някогашните българи, особено в техните многобройни каменни възпоменателни надписи.

Почти всяко българско дворцово звание се среща в старите български надписи в няколко разновидности. Най-висшата държавна титла КАНА се явява в следните вариации: КАНА СУБИГИ /държавен глава/, КАНАР ТИКИН /престолонаследник, велик княз/, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР /главен жрец/, КАНА БАГАТУР /водач на багатурите/. Следващата по ранг титла — БОИЛА се открива също в няколко разновидности: БОИЛА ТАРКАН /втори син на владетеля/, БОИЛА КАВХАН /главен кавхан/, ИЧИРГУ БОИЛА /велможа с ранг на външен министър/, ЮК БОИЛА /водач на род, или родова дружина/ и просто БОИЛА /велможа, големец/.

Титлата ТАРКАН, която са носили съдиите и управителите на области в държавата, се среща също в няколко варианта — БОИЛА ТАРКАН /главен държавен съдия — звание, което е носил вторият син на владетеля/, ЗЕРА-ТАРКАН и ОЛГУ ТАРКАН /успоредни названия на управителите на области/, КАЛУ ТАРКАН /отговорник за дворцовите ритуали и обряди/ и БОРИ ТАРКАН / управител на крепост/. Близки по ранг на тарканите, но с различни функции от тях, са били ЖУПАНИТЕ, които също са се деляли на разновидности — главен жупан, наричан по гръцки ЖУПАНАС МЕГАС (а по български БОИЛА ЖУПАН) и ТОРТУНА ПИЛЕ ЖУПАН — началник на войскова единица, подчинена на ИЧИРГУ БОИЛА. Най-нисшите началници в българската държава са носили званието БАГАИН и са образували особено съсловие БАГАИНИ, по-ниско по ранг от това на БОИЛИТЕ. Това особено звание се е срещало също в няколко разновидности: ЮК БАГАИН /началник на отряд/, БИРИ БАГАИН /водач на малка конна част/, СЕТИТ-БАГАИН /водач на стрелкова пехотна част/ и ИЧИРГУ БАГАИН /помощник на ИЧИРГУ-БОИЛА/.

Наред със споменатите, в българската държава е имало и велможи със следните рангове: КАВХАН /отговорник за реда и благоустройството в държавата и съуправител на кана/, БАГАТУР /конен гвардеец/, БАН /войскови управител на област, комендант/, ЧИГОТ /меченосец, член на свитата на владетеля/, МИР /водач на род или племе/, САБЧИ / по гръцки САМП-СИС/, КАБЧИ /по-гръцки КАМПСИС/, КОПАН, КНИН, МА-ГОТИН и др.

От руския летопис „Слово за Игоревия полк“, споменат по-горе, личи, че редом с боилите, наречени по руски БЬГЛЯ, сред българите и сродните с тях народи са се сражавали и началници с титли МОГУТИ, ШЕЛБИРИ, РЕВУГИ, ТАТРАНИ, ОЛБЕРИ и др. Две от титлите БЬГЛЯ и МОГУТ се срещат като БОИЛА и МАГОТИН и в български писмени паметници, а това показва, че и останалите звания, споменати в горния текст, са вероятно древнобългарски.

А от старобългарските /славянобългарските/ писмени паметници се вижда, че в българския дворец е имало и велможи, наричани САМЪЧИИ и СОКАЧИИ, КРАВЧИИ, БИРЧИИ /бирници/, КОРМЧИИ /управител/, а също майстори, наричани ШАРЪЧИИ, ЗИДЧИИ, ЧУВЕНЧИИ.

Взети в своята съвкупност изредените звания — общо 47 на брой — рисуват пред нас величествения силует на една оригинална и развита държавност. От особеностите на думите в старите български звания личи, че тя е била собствено българско дело, а не е била заимствана от някой съседен народ. Сред българските паметници до X век могат да се открият само два случая на употреба на гръцки военни титли. Това е титлата КАН-ДИДАТОС, с която е бил наречен военачалникът ТУРДАЧИС, и титлата СТРАТИГОС, която се употребява в отделни изолирани случаи. Но тези примери на гръцко влияние са твърде оскъдни и подчертано се губят в огромното море от собствени български държавни титли и звания, обрисувано по-горе.

Ясно е следователно, че особената държавност, която са притежавали древните българи, не само е била тяхна собствена, но е била също твърде развита и детайлна като система на управление. И тъкмо поради това, а не поради някаква случайност, българите са успели да изградят в Европа цели три държави, наречени с тяхното име.

Това, че българите са постигнали своите успехи благодарение на своята стегната държавна уредба, е посочено директно от византийския император Лъв VI Философ. Сравнявайки различните народи на Изтока той пише: „Прочее скитските племена имат така да се каже един и същ ред и строй. У тях има многовластие и живеят безгрижно и изобщо като скитници. Само племето на българите, а също и това на маджарите имат подобен военен строй, по-здрав, отколкото у другите скитски племена, понеже се бият в редовните сражения и се управляват еднолично. Това племе е многочислено и свободолюбиво и има само една грижа — пренебрегвайки останалите удобства и благополучие — да проявява мъжество спрямо своите врагове… Прочее това племе се управлява еднолично — то понася жестоки и тежки наказания от управниците си за своите прегрешения и понеже се управлява не с любов, но със страх, храбро понася мъките и лишенията… Обръщат голямо внимание и много се упражняват да стрелят от конете си.“

От приведените редове, част от прочутото съчинение „Тактика“, написано като наставление на византийския император към неговите военачалници, личи, че за този добре запознат с българите воин и император, българите са били един твърде корав и опасен във военно отношение противник. Главната причина за техните необикновени за времето си успехи той вижда в стегнатата им военна и държавна организация — в това, че за разлика от другите източни народи познават централизирания и строг държавен ред и се подготвят грижливо и усърдно за военните битки.

Огромният брой държавни и военни звания, който се открива в българските надписи от VII–X в. е нагледно доказателство за високата организираност на някогашните българи и за споменатата от византийския император разлика между тях и слабо организираните нехомогенни племена. Този факт все още не е оценен по достойнство от историята и поради това най-интересните черти от образа на древните българи са останали не-описани. А пред нас несъмнено е един народ, който е имал свои оригинални и твърде високи достояния, народ, чийто път заслужава грижливо и безпристрастно да се проследи.