Петър Добрев
Сага за древните българи (12) (Прародина и странствания)

1.4. Краят на Древна Балхара

В науката всяка крачка напред носи не само радост и просветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откриването на неизвестния по-рано факт, че най-старото българско огнище на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците — Булх, а персите и таджиките — Булгар и Булхор.

Веднага след това възникна въпросът: защо след като древните българи са обитавали този благодатен, край където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се изселили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.

На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизовани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове“, внезапно е решил да изостави плодовете на своя хилядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешествия по света. Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед крайно нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните българи са един и същи народ.

Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла редица ярки исторически индикации. Извън техния поглед е останало например това, че точно в онези райони на Кавказ, където са се заселили древните българи, са се появили нови градове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска земя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмислено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и невероятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизовани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.

Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се говорят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара.

Друг пример: според елинските хроники на изток от Бактрия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара“ — слънце/. А във Волжка България преди X в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара и съседните с нея земи?!

В Анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след Потопа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.

Явно е, колкото и невероятно да изглежда това, че българите са дошли в Кавказ от това древно и богато царство, те наистина са се преселили оттам.

Но каква би могла да бъде причината за това? На този въпрос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Според китайците владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г., когато северните хуни били разгромени от Китай.

У нас дълго време съществуваше увлечението да се считат древните българи за един и същ народ с азиатските хуни. Но ако съдим по индийските източници това са били два твърде различни по бит и култура народа, а и грижливите проучвания на най-дългогодишния изследовател на древните българи у нас — проф. В. Бешевлиев — показаха, че не бива да се отъждествяват едни с други древните българи и хуни. За да добием още по-пълна представа за хуните, нека погледнем как те са описани в обобщаващия труд на К. Мушра „Племената в Махабхарата“. „Хуните — пише той — се споменават между варварските народи на севера в съседство с китайците и саките. Те са различни от белите хуни, които нахлули в Индия и ликвидирали през V в. империята на Туптите. От тяхното място в списъка на народите, които плащат данъци, и в епоса «Махабхарата», проф. Мотичандра ги идентифицира като едни и същи с древния народ Хун-ну, който живеел по северозападните граници на Китай и който изтласкал Юечжите на югозапад от тяхната родина във II в. пр.Хр. Те са били първоначално народ от Северна Азия, произлизащ от монголските и тюркски племена, които по-късно са се разпръснали из цял Китай и Средна Азия… Нахлувайки в Индия хуните се заселили при езерото Манасаровара в областта Хунгадеша — дн. Хундеш.“ Второто име Хундеш значи по санскрит буквално Страна на хуните /от ХУН — хуни и Деша — страна, държава/. На запад от всички хунски племена живеел народът Хара-хунга. Този народ според К. Мушра и проф. Шефер също е от тюрко-монголски произход, което личи от самото негово име, сходно с монголския израз ХАРА ХУН — „Черен човек“, от същия тип са и монголските изрази ХАРА-ХОТО /Черния град/, ХАРА-НУР /Черно езеро/ и др. Същият най-западен народ е наречен в „Махабхарата“ с израза „грабителите-хуни“. Ето защо не е изключено точно тези хуни, които са наричали себе си Черни Хуни, а индийците са ги наричали „Грабителите хуни“, да са почернили живота на древното царство Балхара и да са подтикнали неговите жители да се разпръснат по света. Фактът, че синът на Кардама е бил прокуден тъкмо от хуните и това имплицитно е посочено в китайските източници, е показателен в това отношение.

След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание. От безкрайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на номадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато видели срещу себе си голяма войска, те се разбягвали, за да се върнат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори когато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околните ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд. Непрекъснатите им набези застрашили Балхара не толкова с превземането на нейните градове, колкото с постоянен недоимък и глад, заради опустяването и разоряването на нивите и плодните полета. Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, видели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон — Хорезм, Согдиана, Балхара — препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво разказват арменците за тези кървави и страшни времена:

„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството между Персия и Туркестан в полите на планината Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски племена. От 15-те стари народа един се нарича масагети… След тях идват българите, а зад тях на северозапад се намират хорезмийците… А от 43-те други народа един се нарича Ефтал, друг се нарича Ал-хон, третият Вал-хон, а останалите имат такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.“ /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.

Ситуацията, която описват арменците, се отнася не за нашествието на Черните хуни, а за нахлуването на белите хуни-ефталити и на сродните племена, в чиито имена твърде често се среща думата ХОН, която на арменски значи хун. А от това личи, че през целия дълъг период от II до V век земите на древна Балхара и съседните с нея цивилизовани народи са били опустошавани от редуващите се едно след друго хунски племена. Техните набези явно не са били никак малки, след като към V век на териториите на старите народи вече трайно са се били настанили според арменците 43 номадски племена. Възможно е принудителното присъствие на тези неканени гости да е породило някаква симбиоза между тях и завареното старо население. Но скоро към това се добавила и втора голяма беда. Докато древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столица Балх и най-хубавите им полета.

Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разстройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.

При това положение за всички ставало ясно, че за да заживеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Трудно било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия — на юг — дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на север също толкова дълъг и опасен път през азиатските пустини. Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават някогашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потърсят нова, свободна земя за заселване. Но по някакви неизвестни причини, които завинаги са потънали в бездната на историята, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по който се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е причината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни стари познайници и съседи — аланите — потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, които населявали района между Каспийско море и Дон, са започнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голяма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес изглежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всички обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е известно, че най-добрият шанс да се премине успешно пустинята Каракум пеш или на кон, е да се пътува в края на зимата, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини.

Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит досега летопис, в който се описва преселението, ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месеца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпролетни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.

В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г., най-вероятно през периода между 153 и 165 г., когато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Северни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават едновременно и „Нерен“ и „Северен“.

След това е имало и други, по-късни преселения през пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях — най-последното и най-трудното — е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради неговата ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на император Маврикий — около 570 година:

„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море… А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия… Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи.“

С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не станали роби на своите врагове.

Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.

Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през X век:

„Робини карат от Булгар!

Ах, мой език! — Защо пресъхваш

Пред тази дивна красота!“

А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:

„Красиви сте, макар и роби,

о, вие, хора от Булгар!

Сърцето ми от мъка стене,

Душата ми изгаря в жар!“

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.

Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до X век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан — Злато-каменната река — и напомня по нещо името на нашата българска Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.

За да живее един народ, той трябва да е силен и многоброен — това ни показва историята на погубените българи от Балхара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.