Петър Добрев
Сага за древните българи (17) (Прародина и странствания)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Издателство „Кама“, 2005

История

  1. — Добавяне

Глава IV
Четвъртото възвисяване на българското име

4.1. Българите на Балканския полуостров

Още в най-стари времена, когато българите живеели в полите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защото на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими антите. Когато българите и антите започнали заедно да се борят срещу своите врагове, тяхното общо царство — Старата Велика България — опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-стария български летопис — Именника — пише, че българите са имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещния дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се появили твърде рано, още по времето, когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държава, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.

Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г., когато готите завладели всички земи от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с византийците прогонили готите.

Тогава българите за първи път обходили по-нашироко земите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях — гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Дунав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поробени от Византия народи — траки, илири и сармати — които никак не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.

Гледали българите измъчените и бедни хора, които срещали от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.

И не след дълго те отново минали Дунава с войска — но този път дошли не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия — Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина завинаги славата на Илирик!“ — писали тогава византийските летописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи византийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.

През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Византия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър — Манасиевата хроника:

„При император Анастасий започнаха българите да заселват тази земя — казва тази книга — И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан този летопис има 870 години.“

Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий — точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър — 1369 г., което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.

И понеже и византийците, и българите пишат, че по времето на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г., а след това и в 504 г., но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония — край град Охрид. За това събитие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на император Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава.“ Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е повикал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. Защото точно тогава Византия твърде много притеснявала славянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.

Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух — в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците — Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.

След победата на Ирник имало още много славни български походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били заловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригурите Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този невероятен воин — нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстиниан — прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригури вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашките на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква огромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.

Оттогава нататък не само българите, но и славяните започнали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.

За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой“. Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се настанила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх — пише Йоан Ефески — Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хергелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколкото ромеите… Те — които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси копия.“ Славяните също като българите освободили старите племена, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жънете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина.“ А старите народи — траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.

Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи — траки, илири и сармати — и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справедлива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали освободените от българите и славяните територии. През 597 г. братът на византийския император Петър нападнал българите, които живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му причинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум — днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.

Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи — да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям победител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл — това бил българският кан Аспарух — третият син на Кубрат.

Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Аспарух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците — Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.

Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ — там където е днешният град Хумар, била превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат — Баян, се покорил на хазарския каган.

„Предайте се и вие — предлагали вероятно на Аспарух и неговите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много — само да се наречете не българи, а хазари.“

Но не познавали хазарите духа на онези някогашни българи, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запазили своята свобода.

И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Аспарух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменските летописци, които единствени узнали как Аспарух се измъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина — Дзиакан — побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа — гаш, курт, а също и сваните.“ Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два народа — българи и анти, защото българите още около 550 г. живеели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море — Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. Затова колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.

Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе — оногундурите — били по-многобройни от пясъка в морето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родове — племето купй-булгар и антите от племето севери, които живеели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, който избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.

Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг — укрепил се на един голям остров, който арменците наричат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които българите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци отбелязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.“.

Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен военачалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век — огромната византийска войска срещу многобройните българи на Аспарух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой летописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и неговата най-велика битка остава тайна за нас.

Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, несъмнено е едно — Аспарух победил в пряко сражение самия византийски император. И не само го победил, но преследвал неговата армия от Дунава чак до Варна — повече от 100 километра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съгласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море — да стане завинаги българска земя.

Така след два века епични борби с византийците, българите ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, която оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ — писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо — в арменската география бащиното племе на Аспарух — оногундурите — се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т.е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше наричал народа си с някакво друго име — например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват славяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булгари. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде записвано от византийците още от V–VI в. винаги с ударение на първата сричка, както го произнася нашият народ.

Годината, когато се случило най-великото събитие в нашата история — идването на Аспарух, се наричала по стария български календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.

Трудно било на византийците да преглътнат великата българска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието на своя император. „Когато войната с българите започнала — пишат те — императорът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно отишъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съвсем случайно — само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на света. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нанесъл само последния решаващ удар.

Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа — опитали са се всячески да я принизят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги голямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появила на света.

Нищо не казват византийските летописци за това колко голяма е била онази най-стара наша България, която създал Аспарух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седемте славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство — Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспарух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които водел Кубер, били според византийците също твърде голям и дори огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток — в Родопите и западната част на Тракия, където има многобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.

Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите традиционни български области — Мизия, Тракия и Македония, а също крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македония българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“

Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на събор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Белград и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и дори древния Епир, където днес е Албания.

Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиевата хроника, че българите, които дошли по времето на император Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав — чак до Драч в Албания.

В онези времена, българите владеели и още една голяма територия — земите отвъд Дунава и на изток — чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Старата Велика България и новата България на Балканския полуостров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, толкова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите. Затова, макар Аспарух да дошъл тук в 680 г. — годината на дракона — ние днес трябва да отбелязваме началото на нашата държава не в 680, а 515 години преди това — в 165, когато е възникнало българското царство край Кавказ, от което по-късно е излязъл Аспарух.