Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (9)

8.

Седях в малко коридорче, служещо за вход на изпълнителите към гигантската шатра. Осветлението бе постоянно мътно, сякаш някои търкалящи се оттук твари не обичаха силната светлина. Чудо голямо. Нямаше столове, а на мен определено ми лазеше по нервите да седя на пода. Бях дала показания първо пред униформения, после на един детектив. След това пристигнаха хората от РОСР и разпитът започна отначало. Долф ми кимна, а Зербровски ме застреля с пръст. Това беше преди час и петнадесет минути. Започваше малко да ми писва да ме пренебрегват.

Ричард Зиймън и Стивън Върколакът седяха срещу мен. Ричард бе сплел хлабаво пръсти около едното си коляно. Носеше обути на босо бели маратонки „Найк“ със сини орнаменти. Дори глезените му бяха мургави. Гъстата коса галеше голите му рамене. Беше затворил очи. Можех да съзерцавам мускулестото му тяло колкото ми се иска. Стомахът му бе плосък, с триъгълник тъмни косми, надничащ над анцуга. Гърдите му бяха гладки, идеални, без нито едно косъмче. Одобрявах ги.

Стивън се бе сгушил на пода и спеше. От лявата страна на лицето му разцъфваха синини, черно-пурпурни, с онзи грозен цвят, който придобиват наистина гадните насинявания. Лявата му ръка бе пъхната в подвижна шина, но отказа да отиде в болница. Беше се увил в сивото одеяло, което му дадоха от Бърза помощ. Поне доколкото виждах, нямаше други дрехи. Предполагам, беше ги изгубил при смяната на формата. Вълкът бе доста по-голям от него, а и краката му имаха съвсем различна форма. Така че прилепналите по тялото джинси и прекрасните каубойски ботуши бяха минало. Може би, затова чернокожата превръщачка ходеше гола? Дали затова и Ричард Зийман бе гол, а? Беше ли той превръщач?

Не смятах така. Ако беше, то се криеше по-добре от всеки, близо до когото съм попадала. Освен това, ако беше превръщач, защо не се присъедини към битката с кобрата? Беше предприел най-разумното за невъоръжено човешко същество: стоя настрани.

Стивън, който бе започнал нощта с вид на апетитна хапка, приличаше на боклук. Дългите му руси къдри лепнеха по лицето, пропити с пот. Под затворените му очи имаше тъмни кръгове. Дишаше бързо и накъсано. Очите му мърдаха под затворените клепачи. Сънуваше ли? Кошмар, може би? Върколаците сънуват ли овце-превръщачи?

Ричард все още изглеждаше апетитно, но пък нали гигантската кобра не го бе блъскала в циментовия под. Той отвори очи, сякаш бе усетил, че го гледам. Отвърна спокойно на погледа ми. Зяпахме се един друг, без да кажем и дума.

Лицето му бе ъгловато, с високи, изящни скули и решителна челюст. Една трапчинка смекчаваше линиите на лицето му и го правеше леко твърде перфектен за вкуса ми. Никога не се чувствам удобно около красиви мъже. Въпрос на ниско самомнение, може би. Или пък прелестното лице на Жан-Клод ме бе накарало да ценя още повече много човешкото качество „несъвършенство“?

— Той добре ли е? — попитах.

— Кой?

— Стивън.

Ричард погледна към спящия мъж. Стивън издаде тих звук насън — безпомощен и уплашен. Определено сънуваше кошмар.

— Не трябва ли да го събудиш?

— Имаш предвид от съня?

Кимнах.

Ричард се усмихна:

— Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.

— И защо?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене…

Ричард огледа притихналия коридор.

— Добре казано… — намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се — каква ти удобна стена!

— Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа… — каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.

— Е, и? — попитах.

— Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.

Погледнах към сънуващия превръщан.

— Значи това състояние е нормално?

Ричард кимна.

— Ще е в безсъзнание до края на нощта.

— Не е особено добър метод за оцеляване… — отбелязах.

— Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци ги връхлитат, след като са припаднали.

— Откъде знаеш толкова за ликантропите?

— Това ми е работата — обясни Ричард. — Преподавам биология в местната гимназия.

Втренчих се в него.

— Ти си гимназиален учител?

— Да… — той се усмихна. — Изглеждаш шокирана.

Поклатих глава.

— И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?

— Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?

— Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.

— Изкарах курс в колежа.

Поклатих глава.

— И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.

— Имаш диплома по свръхестествена биология? — изуми се той.

— Ахъм.

— Аз също.

— Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? — върнах се аз на темата.

Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.

Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.

— Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!

— Вероятно — съгласих се аз. — Стивън не е учител, нали?

— Не… — Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. — Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.

— Законово няма начин да те спрат.

— Аха, да бе — отвърна той. — Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликантропията не е заразна, когато си в човешка форма.

— Знам — казах.

Той поклати глава:

— Съжалявам, това просто ми е болната тема.

Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.

— Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!

Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.

— Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!

— Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън — каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.

— Какво не е наред, Жан-Клод? — попитах.

— Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? — гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.

— Я стига, Жан-Клод!

— Какъв ли може да е проблемът, ma petite?

— Ти си ядосан; защо?

— Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение… Срамота! — Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. — Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? — Произнесе го почти шепнешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.

— Не го желая.

— О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! — Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.

— Имаш кръв под ноктите — изтърсих аз.

Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.

— Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?

— Не знам — признах честно. — Аз все се надявам, че ще ти писне от мен.

— А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!

— Мисля, че аз ще се отегча — уточних.

Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.

— Опитваш се да ме дразниш.

Свих рамене:

— Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.

— Леле, каква си философка тази вечер! — полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.

— Просто съм честна.

— Е, не бихме желали да не си честна… — съгласи се той. — Знам колко мразиш лъжите! — и погледна към Ричард. — Колко мразиш чудовищата.

— На Ричард пък защо се сърдиш?

— Така ли правя? — вдигна вежди вампирът.

— Знаеш много добре, че му се сърдиш.

— Вероятно, Анита, осъзнавам, че не мога да ти дам именно онова единствено нещо, за което копнееш най-силно.

— И за какво копнея?

— Да бъда човек — каза той тихо.

Поклатих глава:

— Ако смяташ, че единственият ти недостатък е, че си вампир, лъжеш се.

— Така ли?

— Аха. Ти си егоистично, непоносимо копеле.

— Копеле? — Той ми се стори искрено изненадан.

— Искаш ме и не можеш да повярваш, че аз не те искам. Нуждите и желанията ти са по-важни от тези на всеки друг.

— Ти си мой човешки слуга, ma petite. Това усложнява живота ни.

— Не съм твой човешки слуга.

— Белязал съм те, Анита Блейк! Ти си ми човешки слуга!

— Не — възразих. Беше много твърдо „не“, но стомахът ми се сви при мисълта, че той е прав, а аз никога няма да се отърва от него.

Вампирът ме гледаше. Очите му бяха толкова нормални, колкото изобщо е възможно, тъмни, сини, прелестни.

— Ако не беше моят човешки слуга, нямаше да победя толкова лесно змийския бог.

— Ти ме изнасили умствено, Жан-Клод, не ми и пука защо го направи!

Неприязнено изражение пролази по лицето му:

— Като стана дума за изнасилване, ти поне добре знаеш, че не можеш да ме обвиняваш в това конкретно престъпление. Николаос ти се нахвърли. Тя разкъса ума ти, ma petite. Ако не носеше два мои белега, щеше да те убие.

Гняв избликна от стомаха ми и се разпростря нагоре чак до раменете ми. Изпитвах ужасното желание да го ударя.

— И заради тези белези ти можеш да влезеш в ума ми, да ме обладаеш. Каза ми, че чрез тях умствените игрички върху мен се затрудняват, не стават по-лесни. И за това ли излъга?

— Нуждата ми тази нощ бе голяма, Анита! Мнозина щяха да загинат, ако не бяхме спрели тварта. Взех сила отвсякъде, където можех да намеря.

— От мен.

— Да, ти си мой човешки слуга. Близостта ти до мен стига да увеличиш силата ми. Знаеш го.

Да, знаех го, но нямах представа, че може да канализира силата през мен като през усилвател.

— Знам, че съм ти нещо като домашния любимец за вещиците.

— Ако позволиш да положа и последните два белега, ще бъдеш нещо много повече от това. Ще е брак между плът, кръв и дух.

— Забелязвам, че не каза „душа“ — натъртих.

Той издаде гърлен стон на разочарование.

— Непоносима си! — каза го искрено ядосано. Бооже.

— Никога повече не влизай насила в ума ми!

— Или какво? — предизвика ме гневно и объркано вампирът.

Коленичих пред него, почти плюейки в лицето му. Трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко дъх, за да не запищя. Заговорих много спокойно, тихо и бясно:

— Ако отново ме докоснеш по този начин, ще те убия.

— Ще се опиташ. — Той почти притисна лице към моето. Сякаш когато вдишваше, щеше да ме погълне. Устните ни щяха да се докоснат. Припомних си колко са меки устните му. Какво е усещането да си притиснат към гърдите му. Неравността на кръстообразния белег под пръстите ми. Дръпнах се трескаво, почти замаяна.

Беше само една целувка, а споменът за нея гореше по тялото ми като във всеки лош любовен роман, който съм чела някога.

— Остави ме на мира! — изсъсках в лицето на вампира, свила юмруци. — Проклет да си! Проклет да си!

Вратата на кабинета се отвори и един униформен полицай подаде навън глава:

— Проблем ли има?

Обърнахме се и го зяпнахме. Отворих уста да кажа точно какво не е наред, но Жан-Клод заговори първи:

— Няма проблем, полицай!

Беше лъжа, но каква всъщност бе истината? Че нося два вампирски белега и си изгубвам душата по парче на час? Не беше нещо, което исках да бъде широко известно. Полицията общо взето недолюбва хора, които са плътно обвързани с чудовищата.

Полицаят ни гледаше търпеливо. Поклатих глава.

— Всичко е наред. Просто става късно. Ще попитате ли сержант Стор дали вече мога да си ида вкъщи?

— Как се казвате?

— Анита Блейк.

— Домашният съживител на Стор?

Въздъхнах.

— Аха, същата Анита Блейк.

— Ще попитам… — униформеният позяпа трима ни още малко и попита Ричард: — Да имате нещо да допълните?

— Не.

Полицаят кимна.

— Добре, но карайте по-тихо с онова, което не се случва.

— Разбира се. Винаги се радвам да съм от помощ на полицията! — заяви Жан-Клод.

Униформеният кимна и се прибра в кабинета. Останахме на колене в коридора. Превръщачът продължаваше да спи. Дишането му бе тих звук, който не толкова запълваше тишината, колкото я подчертаваше. Ричард стоеше неподвижен, втренчил поглед във вампира. Внезапно осъзнах болезнено, че ние с Жан-Клод сме на броени сантиметри един от друг. Можех да усетя очертанията на тялото му като топлина по кожата си. Очите му се плъзнаха от лицето ми надолу по тялото ми. Все още носех само сутиен под разкопчаното яке.

Ръцете и гърдите ми настръхнаха. Зърната ми се втвърдиха, сякаш вампирът ги бе докоснал. Стомахът ми се сви от глад, който нямаше нищо общо с кръв…

— Спри веднага!

— Нищо не правя, ma petite! Твоето собствено желание докосва кожата ти, не моето.

Преглътнах и отклоних очи от вампира. Добре, копнеех за него. Страхотно, чудесно, това нямаше никакво значение. Да-а, бе. Дръпнах се назад, опрях гръб в стената и избягвах да гледам към Жан-Клод, когато казах:

— Дойдох тази вечер за информация, не да си играя на цуни-гуни с Господаря на града.

Ричард просто си седеше и пресрещна погледа ми. Не изглеждаше притеснен, само заинтригуван, сякаш не знаеше точно какво съм аз. Не беше недружелюбен поглед.

— Цуни-гуни… — каза Жан-Клод. Нямаше нужда да го поглеждам, за да чуя усмивката в гласа му.

— Знаеш какво имам предвид.

— Никога не бях чувал да го наричат по този начин.

— Стига вече!

— Какво?

Стрелнах го с гневен поглед, но в очите му видях само смях. Лека усмивка разтвори устните му. Изглеждаше ужасно човешки.

— Какво искаше да обсъдим, ma petite? Сигурно е нещо много важно, за да те накара да дойдеш доброволно.

Потърсих в изражението му подигравка, гняв каквото и да е, но лицето му бе гладко и приятно като на мраморна статуя. Усмивката, блесналото веселие в очите му… всичко бе като маска. Нямаше как да позная какво се крие отдолу. Не бях сигурна дори и дали искам да науча.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно през устата.

— Добре. Къде беше снощи? — погледнах го в лицето в опит да доловя някаква промяна в изражението.

— Тук — отвърна той.

— Цялата нощ?

Той се усмихна:

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

Усмивката му се разшири:

— Трябва ли?

— Може би — отвърнах.

Жан-Клод поклати глава.

— Лукавство и то от теб, ma petite! He ти подхожда! Толкова по въпроса за хитроумното измъкване на информация от Господаря.

— Сигурен ли си, че искаш това да се обсъжда публично?

— Ричард ли имаш предвид?

— Да.

— Ние с Ричард нямаме тайни един от друг, ma petite. Той е моите човешки ръце и очи, след като ти отказваш.

— Това пък какво значи? Мислех, че можеш да имаш само един човешки слуга в даден момент!

— Значи го признаваш… — в гласа му се долавяше стаен триумф.

— Това не е игра, Жан-Клод. Тази нощ умряха хора.

— Повярвай ми, ma petite, за мен дали ще поемеш последните два белега и ще станеш мой слуга не само на думи не е игра!

— Снощи имаше убийство — казах. Може би, ако се концентрирах само върху престъплението, върху работата си, можех да избегна словесните капани.

— И? — подкани ме вампирът.

— Вампирска жертва.

— Аха — вдигна вежди той, — моето участие става ясно!

— Радвам се, че го намираш забавно! — заявих.

— Да умреш от вампирско ухапване е само временно смъртоносно, ma petite. Почакай до третата нощ, когато жертвата се вдигне, след това я разпитай… — смехът в погледа му угасна. — Има ли нещо, което не ми казваш?

— Измерих поне пет различни радиуса по жертвата.

Нещо просветна в очите му. Не бях сигурна какво, но поне бе истинска емоция. Изненада, страх, вина?

Нещо.

— Значи търсиш полудял вампир повелител.

— Аха. Да познаваш някой?

Жан-Клод се разсмя. Цялото му лице засия изотвътре, сякаш някой бе запалил свещ под кожата му. За една прелестна секунда бе толкова красив, че ме заболя сърцето. Но не красотата ме караше да искам да го докосна. Спомних си бенгалския тигър в зоопарка, който видях веднъж. Беше голям, можеше да го яхнеш като пони. Козината му бе в оранжево, черно, кремаво, бяло като мляко… Очите му бяха златни. Имаше тежки лапи, по-широки от разтворената ми длан и обикаляше, обикаляше напред-назад, напред-назад, чак си бе изкопал пътека в пръстта. Някакъв гений бе поставил решетъчната стена толкова близо до оградата, която сдържаше тълпата, че можех да посегна и да докосна тигъра с лекота. Трябваше да свия ръце в юмруци и да ги пъхна в джобовете си, за да се сдържа да не посегна през решетките и да погаля тигъра. Бях толкова близо, а той беше тъй красив, тъй див, тъй… съблазнителен. Притиснах колене към гърдите си и ги стиснах здраво. Тигърът щеше да ми отхапе ръката, но малка частица от мен съжаляваше, че не съм посегнала през решетките. Гледах лицето на Жан-Клод, усещах смеха му като кадифе, минаващо по гърба ми. Дали част от мен винаги щеше да се чуди какво би било просто да се съглася? Вероятно. Но щях да го преживея.

Той се взираше в мен, а смехът в очите му гаснеше като последните слънчеви лъчи, изчезващи от небето.

— Какво си мислиш, ma petite?

— Не можеш ли да ми четеш мислите? — попитах.

— Знаеш, че не мога.

— Не знам нищо за теб, Жан-Клод, нито една проклета подробност.

— Знаеш повече за мен от всеки друг в този град.

— Включително от Ясмийн?

Той сведе очи, почти притеснен.

— Ние сме много стари приятели.

— Колко стари?

Той срещна погледа ми с празно и безизразно лице.

— Достатъчно стари.

— Това не е отговор — казах.

— Не — съгласи се Жан-Клод, — това е нахлуване в лично пространство.

Така значи, нямаше да отговори на въпроса ми; какво друго оставаше?

— Да има и други вампири повелители в града освен теб, Малкълм и Ясмийн?

Той поклати глава.

— Не и доколкото знам.

Намръщих се.

— Това пък какво трябва да значи?

— Точно каквото казах.

— Ти си Господар на града. Не се ли предполага да знаеш?

— Положението е малко неуредено, ma petite.

— Я ми обясни.

Вампирът сви рамене и дори в окървавената риза жестът изглеждаше красив.

— По принцип като Господар на града всички други, нисшестоящи вампири повелители, следва да поискат разрешението ми да отседнат в Сейнт Луис, но… той сви рамене отново, — има и такива, които смятат, че не съм достатъчно силен да се задържа на власт.

— Предизвиквали са те?

— Да речем само, че очаквам да ме предизвикат.

— Защо? — попитах.

— Другите господари се страхуваха от Николаос — обясни вампирът.

— А от теб не се боят… — не го казах като въпрос.

— За нещастие, не.

— Защо не?

— Не се впечатляват така лесно като теб, ma petite.

Понечих да кажа, че не съм впечатлена, но не беше вярно. Жан-Клод можеше да надуши, когато лъжа, защо да си давам труд?

— Значи в града може да има и друг повелител, без ти да знаеш?

— Да.

— Няма ли един вид да се усетите един друг?

— Може би да, може би не…

— Благодаря, че ми изясни въпроса.

Жан-Клод потри челото си с пръсти, сякаш имаше главоболие. Вампирите страдат ли от главоболие?

— Не мога да ти кажа това, което не знам.

— А дали… — потърсих подходяща дума и не можах да намеря, — дали по-простосмъртните вампири биха могли да убият някого без твое разрешение?

— Простосмъртни?

— Просто отговори на проклетия въпрос!

— Да, биха могли.

— Възможно ли е пет вампира да тръгнат на лов в глутница без повелител за водач?

Жан-Клод се усмихна:

— Много мил подбор на термини, ma petite и отговорът е „не“. Ние сме ловци-единаци, поне когато имаме избор.

Кимнах.

— Значи зад това стоите или ти, или Малкълм, или Ясмийн, или някой загадъчен повелител.

— Не и Ясмийн. Не е достатъчно силна.

— Добре, значи ти, Малкълм или загадъчен повелител.

— Наистина ли смяташ, че съм откачил? — Вампирът ми се усмихна, но в погледа му се четеше сериозност. Дали за него имаше значение какво си мисля? Надявах се, че не.

— Нямам, представа.

— Би се изправила пред мен, ако смяташ, че съм полудял? Колко смело от твоя страна.

— Ако не ти харесва отговорът, не трябва да задаваш въпроса — казах.

— Много вярно.

Вратата на кабинета се отвори и се появи Долф с тефтерче в ръка.

— Можеш да се прибираш, Анита. Аз ще проверя показанията с теб утре.

Кимнах.

— Благодаря!

— Хе, нали знам къде живееш — сержантът се ухили.

Отвърнах на усмивката му и се изправих:

— Благодаря, Долф!

Жан-Клод стана на крака с едно плавно движение, сякаш бе кукла, дърпана от невидими конци. Ричард се надигна по-бавно, използвайки стената за опора, сякаш се бе схванал. Изправен, беше по-висок от вампира с поне три пръста. Което значеше, че е около метър и осемдесет и три. Почти над ръста, който ми е по вкуса, но никой не ми търсеше мнението.

— Може ли да поговорим още малко, Жан-Клод? — попита Долф.

Господаря на града отвърна:

— Разбира се, полицай! — и прекоси коридора. В движенията му се забелязваше скованост. Вампирите получават ли синини? Дали е бил ранен по време на битката? Имаше ли значение? Не, не, нямаше. В определен смисъл той беше прав: ако беше човек, пък макар и такъв егоистичен кучи син, можеха да се отворят известни възможности. Не съм предубедена, но Бог да ми е на помощ, човекът поне трябва да бъде жив! Ходещите трупове, колкото и сладки да са, просто не са за моята филийка.

Долф отвори вратата пред Жан-Клод. Погледна към нас.

— Вие също сте свободен да си вървите, господин Зийман.

— А приятелят ми Стивън?

Детективът стрелна с поглед спящия превръщан.

— Отведете го у дома. Нека си отспи. С него ще поговоря утре… — той погледна часовника си. — Тоест, по-късно днес.

— Ще предам на Стивън, когато се събуди.

Долф кимна и затвори вратата. Останахме сами в бръмчащата тишина в коридора. Разбира се, може и просто ушите ми да бръмчаха.

— Сега какво? — попита Ричард.

— Отиваме си вкъщи — казах аз.

— Рашида ме караше. Намръщих се:

— Кой?

— Другата превръщачка — онази, чиято ръка беше откъсната.

Кимнах.

— Ами вземи колата на Стивън.

— Рашида ни возеше и двамата.

Поклатих глава:

— Значи си в безизходица.

— Така изглежда.

— Можеш да викнеш такси — предложих.

— Нямам пари… — Ричард почти се усмихна.

— Добре, ще те закарам до вас.

— Ами Стивън?

— И него — съгласих се. Усмихвах се и не знаех защо, но беше по-добре, отколкото да плача.

— Дори не знаеш къде живея. Може да съм от Канзас Сити.

— Ако става дума за десетчасово шофиране, зарязвам те незабавно — заявих. — Но ако е разумно дълго, ще те откарам.

— Мерамец Хайтс разумно ли е?

— Определено.

— Добре, нека си взема останалите дрехи — помоли Ричард.

— Изглеждаш ми съвсем прилично облечен — отсякох.

— Някъде наоколо трябва да имам и палто.

— Ще те чакам тук! — съгласих се.

— Ще наглеждаш ли Стивън? — попита учителят и в очите му проблясна нещо като страх.

— От какво се боиш? — попитах.

— От самолети, пистолети, големи хищници и вампири повелители.

— Две от четирите ме плашат и мен — признах.

— Ще ида да си взема палтото.

Настаних се до спящия върколак.

— Ще те чакаме.

— Ще побързам! — Ричард се усмихна. Имаше много приятна усмивка.

Върна се, понесъл дълго черно палто. Изглеждаше ми от истинска кожа. Развяваше се като криле около голите му гърди. Хареса ми как кожата обрамчва гръдния му кош. Той закопча палтото и върза здраво кожения колан. Черната кожа си подхождаше с дългата коса и хубавото лице; сивият анцуг и маратонките не. Ричард коленичи и вдигна Стивън на ръце, след това се изправи. Кожата изпука, когато бицепсите му се издуха. Върколакът беше с моя ръст и вероятно тежеше около десетина килограма повече от мен. Дребничък беше. Ричард го носеше, сякаш изобщо не го усеща.

— Леле, леле, бабо, какви силни ръце имаш!

— Моята реплика каква е — „За да те прегръщам по-добре“? — Той ме погледна спокойно.

Усетих, че се изчервявам. Нямах намерение да флиртувам, не и преднамерено.

— Искаш ли да те возя или не? — казах го сурово, ядосана, задето се притеснявам.

— Искам — съгласи се Ричард кротко.

— Тогава забрави сарказма.

— Не се държах саркастично.

Втренчих се в него. Очите му бяха идеално кафяви — като шоколад. Не знаех какво да кажа, така че просто си затворих устата. Това е тактика, която май използвам твърде често.

Обърнах се и тръгнах напред, ровейки за ключовете на колата в движение. Ричард ме последва. Стивън се притискаше към гърдите му, придърпвайки по-плътно одеялото насън.

— Колата ти много ли е далеч?

— На няколко пресечки, защо?

— Стивън не е облечен за студено.

Намръщих се:

— Какво, искаш от мен да докарам колата дотук, за да те взема?

— Би било много мило — съгласи се Ричард.

Отворих уста да възразя, после я затворих. Тънкото одеяло не ставаше за нищо, а някои от раните си Стивън бе получил, докато ми спасяваше живота. Можех да покарам пресечка-две повече.

Задоволих се да промърморя под нос:

— Не мога да повярвам, че си играя на такси от врата до врата за един върколак!

Ричард или не ме чу, или предпочете да пропусне коментара ми. Умен, хубав, гимназиален учител, с диплома по свръхестествена биология… какво повече можех да искам? Дайте ми минутка и ще се сетя за още нещо.