Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (28)

27.

Жан-Клод лежеше в средата на легло с бял балдахин. Кожата му беше съвсем малко по-бледа от чаршафите. Беше облечен в нощна риза. От ниското деколте се спускаше дантела, образувайки прозорец около гърдите му. Дрехата би трябвало да изглежда женствена, но Жан-Клод й придаваше изключителна мъжественост. Как би могъл мъж да носи бяла дантелена нощница и да не изглежда глупаво? Разбира се, той не беше мъж. Сигурно в това се криеше отговорът.

Черната му коса се къдреше около дантелената яка. Можех да я докосна. Поклатих глава. Не, дори и насън. Бях облечена в нещо дълго и копринено. Роклята бе със синя отсянка, досущ като очите му. На фона й ръцете ми изглеждаха извънредно бели. Жан-Клод се изправи на колене и протегна ръка към мен. Покана.

Поклатих глава.

— Това е само сън, ma petite! Защо не искаш да дойдеш при мен дори и тук?

— С теб нещата никога не са само сън. Това винаги значи повече.

Вампирът отпусна длан на чаршафите, галейки плата с пръсти.

— Какво се опитваш да ми причиниш, Жан-Клод?

Той ме погледна съвсем спокойно.

— Да те съблазня, разбира се!

Разбира се. Колко съм глупава!

Телефонът до леглото иззвъня. Беше от онези бели великолепни телефони с много злато по тях. Не бе представлявал телефон преди малко. Пак иззвъня и сънят се разпадна на парчета. Събудих се и заопипвах за слушалката.

— Ало.

— Хей, да не те събудих? — попита Ървинг Гризуолд.

Примигнах срещу телефона.

— Аха, колко е часът?

— Десет. Наясно съм, че не бива да се обаждам рано.

— Какво искаш, Ървинг?

— Груба си!

— Легнах си късно. Можем ли да прескочим сарказма?

— Аз, твоят верен приятел-репортер, ще ти простя за грубото начало, ако ми отговориш на няколко въпроса.

— Въпроси ли? — седнах и притиснах телефона към себе си. — За какво говорим?

— Вярно ли е, че „Хората преди всичко“ са те спасили снощи, както твърдят?

— Твърдят ли? Можеш ли да говориш с цели изречения, Ървинг?

— Джереми Рубенс го даваха в сутрешните новини. Пети канал. Твърдеше, че той и „Хората преди всичко“ ти спасили живота снощи. Спасили те от Господаря на града.

— О, нищо подобно.

— Може ли да те цитирам?

Обмислих въпроса му.

— Не.

— Трябва ми изказване за вестника. Опитвам се да дам шанс за реплика.

— Реплика ли?

— Хей, завършил съм английска литература!

— Това обяснява всичко.

— Може ли да ми разкажеш твоята версия или не?

Помислих и върху това. Ървинг ми беше приятел и добър репортер. Ако Рубенс вече бе пуснал историята в сутрешните новини, трябваше да си очистя името.

— Можеш ли да ми дадеш петнайсет минути да си сваря кафе и да се облека?

— Като за изключителни права върху историята разбира се.

— Ще се чуем после — затворих и се насочих право към кафеварката. Когато Ървинг се обади отново, вече носех тенис чорапи, джинси и прекалено голямата тениска, с която спя. Държах до мен на масата чаша горещо кафе — и телефона. Кафе с канела и лешници от „В. Дж. Тий и Спайс шоп“ на „Олив“. Надали можех да се устроя по-добре за сутринта.

— Добре, давай — каза репортерът.

— Леле, Ървинг, без встъпителни слова?

— Давай по темата, Блейк. Имам си краен срок!

Разказах му всичко. Трябваше да призная, че „Хората преди всичко“ са ми спасили бисквитките. Дявол го взел.

— Не мога да потвърдя, че вампирът, когото са прогонили, е Господаря на града.

— Хей, знам, че Жан-Клод е Господаря. Интервюирал съм го, помниш ли?

— Помня.

— Знам и че онзи индианец не е бил Жан-Клод.

— Но „Хората преди всичко“ не го знаят.

— Значи двойни изключителни права, супер!

— Не, не казвай, че Алехандро не е Господаря.

— И защо?

— На твое място щях да искам първо да се разбера с Жан-Клод.

Ървинг си прочисти гърлото.

— Аха, идеята не е лоша… — стори ми се притеснен.

— Жан-Клод проблеми ли ти създава?

— Не, защо питаш?

— За репортер лъжеш доста зле.

— Ние с Жан-Клод си имаме работа, която си е лично между нас. Тя не касае Екзекуторката.

— Добре, просто си пази гърба, става ли?

— Поласкан съм, че се притесняваш за мен, Анита, но имай ми вяра, мога да се справя.

Не спорих с него. Сигурно съм била в добро настроение.

— Както кажеш, Ървинг!

Той приключи темата, аз също. Никой не може да се справи с Жан-Клод, но това не ми влиза в работата.

Ървинг беше много наострен за интервюто. Е, имало си е последствия — нищо учудващо, но не ми влиза в работата. Наистина.

— Това ще излезе на първа страница в сутрешния вестник. Ще сверя с Жан-Клод дали да споменавам, че този нов вампир не е Господаря.

— Наистина оценявам, ако успееш да отложиш уточнението.

— Защо? — Ървинг ми се стори подозрителен.

— Може би няма да е толкова лоша идея „Хората преди всичко“ да повярват, че Алехандро е Господаря.

— Защо?

— За да не убият Жан-Клод — обясних.

— Ох — разнесе се отсреща.

— Аха — съгласих се от сърце.

— Ще го имам предвид! — реши Ървинг.

— И правилно.

— Трябва да бягам, нали знаеш — крайни срокове…

— Добре, Ървинг, ще се чуем по-късно.

— Довиждане, Анита, и благодаря! — той затвори.

Отпих полека от още горещото си кафе. Никога не трябва да се прибързва с първата за деня чаша. Ако успеех да накарам „Хората преди всичко“ да повярват в същата лъжа, на която се хвана Едуард, тогава никой нямаше да търси Жан-Клод. Щяха да ловуват Алехандро. Господаря, който убиваше хора. Ако пуснех и полицията по тази диря, щяхме да надминем по брой вампирите. Аха, това ми харесваше.

Проблемът беше дали всички ще се хванат. Човек не знае, докато не опита.