Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (15)

14.

Жената беше свита настрани, прикрила с длани голите си гърди, сякаш държеше на целомъдрието си дори в смъртта. Насилствената смърт е крайна форма на нарушение на личния живот. Щяха да я снимат, да я запишат с камера, да я премерят, да я разпорят, да я зашият… Нито една нейна част — отвън и отвътре — нямаше да бъде оставена недокосната. Колко неправилно! Би трябвало да можем да метнем едно одеяло отгоре й и да я оставим да почива в мир, но това не би помогнало да предотвратим следващото убийство. А щеше да има още, вторият труп бе чудесно доказателство.

Погледнах към полицаите и екипа на линейката те чакаха да отнесат тялото. Като изключим трупа, аз бях единствената жена. По принцип е така — но тази нощ, по неизвестна причина, това ме притесняваше. Дългата до кръста коса на жертвата бе разпиляна сред плевелите и приличаше на светъл водопад. Още една блондинка. Съвпадение, може би? Или не? Двама бяха твърде малко за обобщения. Ако и третата жертва се окажеше руса, тогава щяхме да си имаме и следа.

Ако всички жертви са бели, руси и членове на „Хора срещу вампирите“, щяхме да разполагаме с мотив. Мотивите помагат да се разгадае престъплението. Много се надявах на нещо такова.

Стиснах тънкото фенерче в уста и премерих следите от ухапвания. Този път нямаше по китките. Вместо това забелязах протривания от въже. Бяха я вързали, може би я бяха закачили за тавана, като разполовено теле. Няма такова нещо като добър вампир, щом се храни с хора. Никога не вярвайте, че вампирът просто ще си вземе мъничко. Че няма да боли. Все едно да повярвате, че гаджето ви ще дойде навреме. Просто се доверете. Аха, да бе.

От двете страни на шията имаше спретнати ранички. От лявата гърда липсваше парченце месо, сякаш нещо си бе отхапало от жената точно над сърцето. Сгъвката на дясната ръка бе грубо разкъсана. Ставата блестеше оголена под лъча на фенерчето. Розови сухожилия се напъваха да задържат ръката на място.

Последният сериен убиец, по чийто случай бях работех, разкъсваше жертвите на парчета. Бях вървяла по килим така пропит с кръв, че джвакаше под краката ми. Бях държала в ръка парче от вътрешности, търсейки някакви улики. Това беше новото най-лошо нещо виждано някога.

Взирах се в мъртвата жена и се радвах, че не е разкъсана на парчета. И то не защото смятах, че смъртта й е била по-лека, макар да се надявах на това. Не беше и защото имам повече улики. Просто не исках да виждам повече заклани хора. Бях си изпълнила бройката за годината.

Изискват се определени умения, за да държиш фенерче с уста и да мериш рани, без да олигавиш всичко. Справих се. Тайната е да посмукваш крайчеца на фенерчето от време на време.

Тънкият лъч премина на бедрата. Исках да видя дали има рани по слабините — като при мъжа. Исках да се уверя, че това е дело на същите убийци. Щеше да е страхотно съвпадение, ако разполагахме с две отделни глутници вампири, но не беше невъзможно. Трябваше да съм колкото се може по-сигурна, че имаме само една група побъркани. Една бе предостатъчна — две минаваха в областта на кошмара. Бог не би бил толкова жесток, нали, но за всеки случай… Исках да проверя има ли ухапване в слабините. По ръцете на мъжа нямаше следи от връзване. Или вампирите ставаха по-организирани, или това беше друга група.

Ръцете на блондинката бяха като залепнали за гърдите от rigor mortis. Нищо друго, освен брадва, не би могло да помръдне и краката й, не и докато последното вцепеняване не отмине, което щеше да стане след около четиридесет и осем часа. Не можех да чакам два дни, но не исках и да насичам тялото на парчета.

Клекнах на четири крака пред трупа. Извиних се за това, което се канех да сторя, но не се сещах за по-добър начин.

Тънкият лъч на фенерчето затрепери над бедрата на жертвата като малко прожекторче. Докоснах линията, разделяща краката и пъхнах пръсти навътре, опитвайки се да напипам има ли рана там.

Сигурно съм изглеждала така, сякаш опипвам трупа със сексуални намерения, но не се сещах за по-достоен начин да направя проверката. Погледнах нагоре, опитвайки се да не обръщам внимание на студената гуменост на кожата. Слънцето представляваше само ивица пурпур на хоризонта — досущ гаснеща жарава. Същинският мрак се плъзгаше по небето като мастилена вълна. И краката на жената помръднаха под пръстите ми.

Подскочих. За малко да глътна фенерчето. Аз нервна? Плътта на жената беше мека. Преди малко не беше. Устните й бяха полуразтворени. Не бяха ли затворени преди миг?

Това беше чиста лудост. Дори ако беше вампир, не би се вдигнала до третата нощ след смъртта. А и бе умряла след множество ухапвания в масов вампирски пир. Бе мъртва, просто мъртва…

Кожата й сияеше бяла в мрака. Небето бе черно. Ако луната бе изгряла сред тези черно-пурпурни облаци, то аз не я виждах. При все това кожата на жертвата сияеше като докосната от лунна светлина. Не точно сияеше, но нещо подобно. Косата й блестеше като паяжина, разпростряна в тревата. Преди миг бе просто мъртва; сега бе… красива.

Долф се надвеси над мен. С ръста си над два метра успяваше да надвисне и когато съм изправена, а както бях коленичила, ми се стори като гигант. Изправих се, свалих хирургическата ръкавица и извадих фенерчето от устата си. Никога не докосвай нещо, което има шанс да пъхнеш в уста, след като си пипал отворените рани на непознат. СПИН, нали се сещате? Пъхнах фенерчето в нагръдния джоб на гащеризона. Свалих и другата ръкавица и натъпках и двете в страничния джоб.

— Е? — попита Долф.

— Да ти изглежда по-различна? — попитах аз.

Той се намръщи.

— Какво?

— Трупът — по-различен ли ти изглежда?

Той се втренчи в бледото тяло.

— Сега, като го спомена… изглежда ми заспала. Поклати глава. — Ще трябва да викнем линейка и лекар да я обяви за мъртва.

— Тя не диша.

— Искаш ли фактът, че не дишаш, да бъде единственият критерий?

Замислих се за миг.

— Не, май, че не.

Долф порови в тефтерчето си.

— Ти каза, че човек, починал от многобройни вампирски ухапвания, не може да се върне от мъртвите като вампир… — четеше ми моите собствени думи. Бяха ме хванали на местопрестъплението.

— Това важи за повечето случаи.

Сержантът се загледа в жената.

— Не и за тази, обаче?

— За нещастие, не — въздъхнах.

— Я ми го обясни, Анита! — Не ми прозвуча много доволно.

Не го винях.

— Понякога дори едно ухапване може да накара трупа да се вдигне като вампир. Само съм чела за това в няколко статии. Много могъщ вампир повелител понякога е способен да заразява всички трупове, които докосне.

— Къде си чела тези статии?

— Във „Вампирски тримесечник“.

— Не го бях чувал — призна Долф.

Свих рамене.

— Имам диплома по свръхестествена биология; сигурно съм в нечий списък за такива издания… — хрумна ми една извънредно неприятна мисъл. — Долф?

— Аха.

— Мъжът, първият труп, това му е третата нощ.

— Той не светеше в тъмното — отвърна Долф.

— И трупът на жената не изглеждаше зле, докато не се стъмни напълно.

— Смяташ, че мъжът ще се вдигне? — попита полицаят.

Кимнах.

— Мамка му — изруга ченгето.

— Именно — съгласих се аз.

Той поклати глава.

— Чакай малко! Значи все още може да ни каже кой го е убил?

— Няма да се върне като обикновен вампир — уточних. — Умрял е от множество ухапвания, Долф. Ще се върне no-скоро като животно, отколкото като човек.

— Какво имаш предвид?

— Ако са го закарали в сейнт-луиската градска болница, значи е в безопасност зад закалена стомана, но ако са се вслушали в мнението ми, ще е в обикновена морга. Обади се в моргата и им кажи да евакуират сградата!

— Говориш сериозно — каза Долф.

— Абсолютно.

Той изобщо не почна да спори с мен. Аз бях неговият експерт по свръхестественото и това, което казвах бе самата Божа истина, поне докато не бъдеше опровергано. Долф не ти иска мнението, освен ако не е подготвен да действа съгласно него. Беше добър шеф.

Пъхна се в колата си, най-близката до сцената на убийството, и се обади в моргата.

Облегна се на отворената врата.

— Тялото е в сейнтлуиската градска болница, рутинна практика за всички вампирски жертви. Дори онези, които специалистът по свръхестественото обяви за безопасни — усмихна ми се, когато го каза.

— Обади се в градската и се убеди, че тялото е в подземното хранилище.

— Че кой би закарал труп във вампирската морга и няма да го сложи в хранилището? — попита Долф.

Поклатих глава:

— Не знам. Но ще се почувствам по-добре, след като им звъннеш.

Той си пое дълбоко дъх. Издиша.

— Добре! — върна се на телефона и набра номера наизуст. Хубаво доказателство що за година е имал.

Стоях до отворената врата на колата и се вслушвах. Нямаше много за чуване. Никой не вдигна.

Долф си седеше и слушаше далечното звънене на телефон. Вдигна поглед към мен. Очите му зададоха въпроса.

— Все трябва да има някой там — казах.

— Аха — съгласи се той.

— Мъжът ще се вдигне като звяр — уточних. — Ще избива всичко по пътя си, освен ако повелителят не се върне да го прибере или докато наистина не умре. Наричат ги анималистични вампири. Няма научен термин за тях. Твърде са редки.

Долф затвори телефона и изхвърча от колата с вик:

— Зербровски!

— Тук, сержант! — пристигна тичешком Зербровски. Когато Долф кресне, идваш на бегом, иначе… Как върви, Блейк?

Какво ли се очакваше да отговоря — ужасно? Свих рамене и казах:

— Бива.

Пейджърът ми се включи отново.

— Мамка ти, Бърт!

— Обади се на шефа си — нареди Долф. — Кажи му да те остави на мира, мамка му!

На мен ми прозвуча като добро предложение.

Сержантът хукна да крещи заповеди. Хората му се разбързаха да се подчинят. Пъхнах се в колата му и набрах номера на Бърт.

Вдигна при първото позвъняване — не беше добър знак.

— По-добре да си ти, Анита!

— Ами ако не съм? — попитах.

— Къде, по дяволите, се губиш?

— На убийство пред пресен труп — обясних.

Това го спря за момент.

— Пропускаш си първия час.

— Аха.

— Но няма да ти викам…

— Винаги си бил разумен човек — съгласих се. — Какво става?

— Нищо, освен, че най-новият член на „Съживители“ ООД поема първите ти два ангажимента. Казва се Лорънс Къркланд. Просто го посрещни на третото съживяване, поеми останалите три, и му покажи кое как е.

— Наел си човек? Как успя да намериш някого толкова бързо? Съживителите са доста редки. Особено такива, способни на две зомбита за една нощ!

— Влиза ми в работата да търся таланти.

Долф се пъхна в колата, а аз се преместих на мястото на пътника.

— Кажи на шефа си, че трябва да тръгваш.

— Трябва да тръгвам, Бърт.

— Чакай, имаш и спешно вампирско пронизване в Сейнтлуиската градска болница.

Стомахът ми се сви.

— На чие име?

Бърт поспря, докато го изчете:

— Калвин Рупърт.

— Мамка му.

— Какво има? — попита шефът ми.

— Кога е дошло обаждането?

— Около три следобед, защо?

— Мамка му, мамка му, мамка му.

— Какво има, Анита? — попита Бърт.

— Защо е било отбелязано като спешно?

Зербровски се намъкна на задната седалка. Долф включи на скорост и пусна сирените и лампата. Маркирана кола тръгна след нас, пронизвайки с лампи мрака. Светлини и сирени, уха!

— Рупърт имал от онези завещания — уточни Бърт, дето пише, че дори и едно вампирско ухапване да има, трябва да го пронижат с кол.

Съвсем приемливо за човек, който е бил член на ХСВ. По дяволите, та и в моето завещание пишеше същото!

— Имаме ли съдебна заповед за екзекуция?

— Трябва ти само след като се е събудил като вампир. Имаме разрешение от най-близкия роднина; просто иди го набучи.

Стиснах таблото, когато заподскачахме по тесния път. По дъното на колата зачука чакъл. Притиснах слушалката на телефона между рамото и брадичката си и си закопчах колана.

— На път съм към моргата — съобщих.

— Пратих Джон напред, когато не успях да се свържа с теб — заяви Бърт.

— Преди колко време?

— Обадих му се, след като ти не реагира на повикването.

— Отзови го, кажи му да не ходи.

Сигурно съм прозвучала странно, защото шефът ми попита:

— Какво не е наред, Анита?

— Никой не ни вдигна в моргата, Бърт.

— Е, и?

— Вампирът вероятно вече се е надигнал и е избил всички, а Джон ще влезе право при него.

— Ще му се обадя — обеща Бърт.

Връзката прекъсна и аз пъхнах слушалката на място, докато се понасяхме по 21-ва нова магистрала.

— Можем да убием вампира, когато стигнем дотам — споделих.

— Това е убийство — възрази Долф.

Поклатих глава:

— Не и ако Калвин Рупърт е имал завещание.

— Имал ли е?

— Аха.

Зербровски удари с юмрук по облегалката на седалката.

— Значи ще пръснем кучия му син!

— Аха — съгласих се.

Долф само кимна.

Зербровски се хилеше. Държеше карабина.

— Това нещо със сребро ли е заредено? — попитах.

Той погледна оръжието си.

— Не.

— Моля те, кажи ми, че не съм единствената в тази кола, която използва сребърни патрони!

Зербровски се ухили. Долф обясни:

— Среброто е по-скъпо от златото. Градът не разполага с такива средства.

Знаех го, но се надявах да греша.

— И какво става, когато се изправите срещу вампири и ликантропи?

Зербровски се наведе между седалките и сподели:

— Същото, което ни се случва и срещу бандити с рязани узита.

— Например? — поинтересувах се.

— Виждат ни сметката — отвърна той.

Не прозвуча весело. И на мен не ми се стори забавно. Надявах се, че служителите в моргата просто са побягнали, но не разчитах на това.