Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (14)

13.

В 5:15 следобед говорех по телефона с Ричард Зийман.

— Здрасти, Ричард, Анита Блейк е.

— Радвам се да чуя гласа ти! — Той сякаш се усмихваше по телефона; почти виждах усмивката му.

— Забравих, че съм поканена на хелоуинско парти в събота следобед. Започват го още през деня, за да мога да се появя. Не мога да не ида.

— Разбирам — каза той. Гласът му бе много внимателно неутрален — неутрално-весел.

— Би ли желал да ме придружиш на купона? Трябва да работя през нощта на Хелоуин, разбира се, но денят е само за нас!

— Ами пещерата?

— Другата седмица.

— Две срещи — може да стане сериозно…

— Присмиваш ми се! — озъбих се.

— Нищо подобно.

— Мамка му, искаш ли да дойдеш или не?

— Ако ми обещаеш да дойдеш с мен в пещерата точно седмица след съботата.

— Имаш честната ми дума — съгласих се.

— Сделката е сключена… — Той помълча около минута в слушалката. — Налага ли се да нося костюм на този купон?

— За нещастие, да.

Ричард въздъхна.

— Отказваш ли се?

— Не, но ще ми дължиш две срещи, задето се унижавам пред непознати.

Ухилих се и се зарадвах, че не може да ме види. Просто бях прекалено доволна.

— Става.

— Какъв костюм ще носиш? — поинтересува се той.

— Още не съм си намерила. Казах ти, че забравих за партито — сериозно говорех.

— Хммм… — промърмори Ричард. — Според мен подборът на костюм подсказва много за човека, нали?

— Броени дни преди Хелоуин ще имаме късмет да намерим каквото и да е с подходящ размер.

Той се засмя:

— Може да имам коз в ръкава!

— Какво?

Пак смях в слушалката:

— Не се дръж толкова дяволски подозрително! Имам приятел, който е специалист по Гражданската война. Заедно със съпругата си правят възстановки.

— Имаш предвид като преобличане?

— Да.

— Ще имат ли подходящи костюми?

— Ти какъв размер носиш?

Това беше твърде личен въпрос за човек, който дори не ме е целувал.

— Седми — казах.

— Бих предположил, че е по-малък!

— Твърде гърдеста съм за шести, а не правят шест и половина.

— Гърдеста — олеле!

— Стига де.

— Извинявай, не можах да устоя! — призна Ричард.

Пейджърът ми се включи.

— По дяволите.

— Какъв е този звук?

— Пейджърът — казах. Натиснах бутона и се изписа номерът — полицията. — Ще трябва да отговоря. Може ли да ти звънна след пет минути, Ричард?

— Ще чакам със затаен дъх.

— Мръщя се, от мен да знаеш.

— Благодаря, че ми каза. Ще чакам до телефона. Звънни ми, щом свършиш с (подсмрък) работата.

— Стига вече, Ричард!

— Какво съм направил?

— Чао, Ричард, ще се чуем след малко!

— Ще чакам! — обеща той.

— Чао, Ричард! — затворих, преди да е успял да ми извърти още някоя шегичка в стил „горкият аз“. Наистина тъжната част беше, че го смятах за сладко. Задавете ме с лъжица.

Звъннах на Долф.

— Анита?

— Аха.

— Имаме още една вампирска жертва. Изглежда досущ като първата, само дето е жена.

— По дяволите… — казах тихо.

— Аха, ние сме туканка в ДеСото.

— Това е по-далеч на юг и от Арнълд! — въздъхнах.

— Е, и?

— Нищо, просто ми обясни къде е.

Той ми даде координатите.

— Ще ми отнеме поне час да стигна дотам — прецених.

— Вкоченякът не се е разбързал заникъде, нито пък ние… — Сержантът ми прозвуча обезкуражаващо.

— Карай по-весело, Долф, може би намерих нещо полезно.

— Кажи!

— Вероника Симс разпозна името на Кал Рупърт. Описанието съвпада.

— Каква работа си имала с частен детектив? — Долф ми се стори подозрителен.

— Тя ми е партньор във фитнеса, а и на твое място щях да съм й по-благодарна, след като ни дава първата улика.

— Аха, аха. Ура за частния сектор! Сега казвай.

— Един Кал Рупърт е бил член на ХСВ преди около два месеца. Описанието съвпада.

— Убийства за отмъщение? — попита полицаят.

— Може би.

— Половината от надеждите ми се градят на мотив. Поне да имаме откъде да започнем… — Той издаде нещо средно между смях и изсумтяване. — Ще кажа на Зербровски, че си намерила улика. Ще му хареса.

— Ний всички диктрейсита, борци с престъпността, говорим полицейски жаргон! — заявих аз.

— Полицейски жаргон ли? — долавях усмивката чак по телефона. — Ако намериш още улики, обади се.

— Добре, прието, сержант!

— Сарказма — в буркана! — нареди той.

— Ама моля ти се, винаги използвам пресен сарказъм и никога — от буркани!

Долф простена.

— Просто си домъкни задника насам, за да можем да си идем вкъщи! — и телефонът замълча.

Затворих.

Ричард Зийман вдигна на второто позвъняване.

— Ало.

— Анита е.

— Какво става?

— Съобщение от полицията. Нуждаят се от помощта ми.

— Свръхестествено престъпление? — попита той.

— Аха.

— Опасно ли е?

— За човека, който е бил убит — определено.

— Знаеш, че нямах това предвид — заяви Ричард.

— Такава ми е работата, Ричард. Ако не можеш да го понесеш, може би е по-добре изобщо да не се срещаме!

— Хей, не се засягай! Просто исках да знам дали ще бъдеш в опасност лично ти! — каза го умолително.

— Добре. Трябва да тръгвам.

— Ами костюмите? Искаш ли да се обадя на приятеля ми?

— Определено.

— Ще ми се довериш да ти избера костюм? — попита Ричард.

Замислих се в течение на няколко удара на сърцето. Дали му се доверявах в избора на костюм за мен? Не. А имах ли време сама да си търся? Вероятно не.

— Че защо не? — казах. — На харизан кон зъбите му не се броят!

— Ще преживеем партито и другата седмица отиваме да пълзим из пещера!

— Направо нямам търпение — заявих.

Ричард се засмя:

— Аз също.

— Трябва да тръгвам, Ричард!

— Ще донеса костюмите в апартамента ти за оглед. Ще ми трябва адресът.

Дадох му го.

— Надявам се, че ще харесаш твоя костюм!

— Аз също. Ще поговорим после! — затворих слушалката на телефона и се втренчих в него.

Прекалено лесно беше. Прекалено гладко. Той сигурно щеше да избере ужасен костюм за мен. И двамата щяхме да си прекараме зле и да попаднем в капана на втора среща помежду ни. Уф, гадост!

 

 

Рони ми връчи кутия плодов сок и отпи от своята. Беше избрала за себе си боровинка, а за мен — червен грейпфрут. Не понасям боровинки.

— Е, какво каза сладуркото?

— Моля ти се, не го наричай така! — казах.

Тя сви рамене.

— Съжалявам, просто ми се изплъзна… — поне си даде труда да се престори на притеснена.

— Прощавам ти, но само този път!

Рони се ухили и осъзнах, че изобщо не е смутена. Но достатъчно често й натривах носа за нейните срещи. А играта има смисъл, ако рундовете са взаимни. Разплатата е гадна работа.

Слънцето залязваше в езеро от пурпур като прясна, кървяща рана. Пурпурните облаци се трупаха на западния хоризонт. Вятърът беше силен и ухаеше на дъжд.

„Ръфо лейн“ се оказа тесен чакълест път. Беше широк колкото да се разминат две коли. Червеникавият чакъл скърцаше под краката. Вятърът люлееше високите, сухи бурени в канавката. Пътят изчезваше над склона на някакъв хълм. Полицейски коли — служебни и „под прикритие“ — бяха подредени отстрани на банкета, докъдето поглед стига. Пътят изчезваше над склона на хълм. В Джеферсън Каунти има много хълмове.

Вече се бях издокарала в чист гащеризон, черни найки и хирургически ръкавици, когато се задейства пейджърът ми. Наложи се да изровя ципа и да извадя проклетото нещо на бял свят. Не се налагаше да проверявам номера. Знаех, че е Бърт. Оставаше само половин час до пълен мрак. Шефът ми сигурно се чудеше къде съм и защо не съм на работа. Аз пък се чудех дали Бърт наистина ще ме уволни. Вгледах се в трупа и не бях сигурна дали наистина ми пука.