Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (8)

7.

Излязох от тълпата, сякаш минавах през завеса. Кожата ми бе настръхнала от спомена за бутащите се тела, но стоях сама на последното стъпало. Пищящата публика все още се намираше над мен, на път към изходите. Но тук, точно над арената, нямаше нищо. Тишината лежеше на дебели гънки около лицето и ръцете ми. Беше трудно да дишаш в сгъстения въздух. Магия. Дали от вампир или от кобрата, нямах представа.

Стивън бе най-близо до мен, гол до кръста, слаб и някак елегантен. Ясмийн бе сменила изгорялото си ефирно горнище със синята му риза. Беше вързала ризата на възел, за да се вижда загорелият й корем. До нея стоеше Маргьорит. Чернокожата бе заела позиция отдясно на Стивън. Изритала беше обувките си и стоеше боса на арената.

Жан-Клод бе от другата страна на кръга, с два непознати руси вампира от двете страни. Обърна се и се взря в мен. Усетих докосването му вътре в себе си, там където не бива да попада ничия ръка. Гърлото ми се сви; пот изби по тялото ми. Нищо в този миг не би ме накарало да се приближа до него. Той се опитваше да ми каже нещо. Нещо лично и твърде интимно за думи.

Дрезгав писък привлече вниманието ни към средата на кръга. Двама души лежаха натрошени и кървящи настрани. Кобрата се извисяваше над тях. Беше като кула от мускули и люспи. Изсъска срещу нас. Звукът бе висок и отекваше.

Мъжете лежаха на земята в… краката й? До опашката? Един от тях помръдна. Жив ли беше? Стиснах здраво предпазното перило, чак пръстите ме заболяха. Бях толкова уплашена, че можех да вкуся киселината в гърлото си. Кожата ми бе студена. Сънували ли сте такива сънища, в които навсякъде има змии, толкова нагъсто по земята, че не може да се стъпи? Почти клаустрофобично е. Сънят винаги завършва как съм застанала насред горичка и змиите падат върху мен, а аз мога само да пищя…

Жан-Клод протегна към мен тънката си ръка. Дантелата покриваше всичко, освен връхчетата на пръстите му. Всички останали се взираха в змията. Той обаче се взираше в мен.

Един от ранените мъже помръдна. Тих стон се изтръгна от устните му и сякаш отекна в огромната шатра. Беше ли илюзия или наистина имаше ехо? Все едно. Човекът беше жив и ние трябваше да го запазим в това състояние.

Ние? Какво беше това с „ние“? Взрях се в сините очи на Жан-Клод. Лицето му бе абсолютно безизразно, изчистено от всякакви емоции, доколкото можех да доловя. Не би могъл и да ме омагьоса с поглед. Собствените му белези се грижеха затова, но номера с ума ако се постараеше все още бяха възможни. А той се стараеше.

Не бяха думи, а усещане. Искаше ми се да отида при него. Да изтичам към него. Да усетя гладката, здрава хватка на ръката му. Мекотата на дантелата по кожата ми. Облегнах се замаяна на перилата. Стисках ги, за да не падна. Какво, по дяволите, целеше той с тези умствени игрички? Имахме си други проблеми, нали? Или не му пукаше за змията? Може би всичко беше номер. Може би бе наредил на кобрата да побеснее… Но защо?

Всички косми по тялото ми настръхнаха, сякаш ги бе погалил невидим пръст. Разтреперах се и не можах да се овладея.

Взирах се в чифт много хубави кожени ботуши, високи и меки. Погледнах нагоре и срещнах погледа на Жан-Клод. Той бе напуснал мястото си в кръга около кобрата, за да дойде при мен. Беше сто пъти по-добро от моето преместване до него.

— Присъедини се към мен, Анита, и нека обединим сили, за да спрем тази твар!

Поклатих глава:

— Не знам за какво говориш.

Той прокара пръсти по ръката ми. Дори през коженото яке можех да усетя допира му като ледена линия… или огнена?

— Как можеш да си горещ и студен едновременно? — попитах.

Той се усмихна, леко раздвижвайки устни.

— Ма petite, спри да се бориш с мен и ще успеем да опитомим тварта! Можем да спасим работниците.

Беше ме хванал. Миг на лична слабост срещу живота на двама души. Какъв избор!

— Щом те пусна толкова навътре в главата си, за теб следващия път ще е по-лесно. Душата ми не е за продан, дори и в замяна на нечий живот!

Вампирът въздъхна.

— Тъй да бъде, щом така искаш! — и понечи да ми обърне гръб. Хванах го за ръката и тя се оказа топла, твърда и много, много истинска.

Жан-Клод се обърна към мен с огромни и всепоглъщащи очи, като дъното на океан… и също тъй смъртоносни. Собствената му сила ме спираше да не пропадна в тях; сама щях да съм загубена.

Преглътнах достатъчно трудно, та да ме заболи и дръпнах ръката си. Изпитвах желание да избърша длан в панталоните си, сякаш бях докоснала нещо лошо. Може и тъй да беше.

— Сребърните куршуми ще наранят ли змията?

Той явно обмисли въпроса ми за миг.

— Нямам представа.

Поех си дълбоко дъх:

— Ако спреш да се опитваш да се вържеш насила с мислите ми, ще ти помогна!

— Ще се изправиш срещу змията с пистолет, а не с мен? — стори ми се, че тази идея го развеселява.

— Правилно схвана.

Жан-Клод отстъпи встрани и ми махна към арената.

Прескочих перилата и стъпих до него. Постарах се да не му обръщам внимание поне толкова, колкото ми бе по силите и тръгнах към тварта. Извадих браунинга. Беше удобен и тежеше приятно в ръката ми. Успокоителна тежест.

— Древните египтяни са й се кланяли като на бог, ma petite. Била е Еджо, кралската змия. Грижили са се за нея, принасяли са й жертви, обожавали са я…

— Тя не е бог, Жан-Клод.

— Толкова ли си сигурна?

— Аз съм монотеист, не забравяй. За мен това е просто поредната свръхестествена ужасия.

— Както пожелаеш, ma petite!

Обърнах се към вампира.

— Как, по дяволите, си я прекарал през карантината?

Той поклати глава:

— Има ли значение?

Погледнах пак към тварта в средата на арената. Змиеукротителката лежеше в кървава купчина от едната страна на змията. Не беше изядена. Това знак на почит и привързаност ли беше или просто чист късмет?

Кобрата се плъзна към нас, люспите по корема й се свиваха и отпускаха. Издаваха сух шепот, стържейки върху пода на арената.

Жан-Клод беше прав; нямаше значение как тази твар е влязла в страната. Вече беше тук.

— Как ще я спрем?

Той се ухили достатъчно широко, за да се видят зъбите му. Може би заради множественото число.

— Ако успееш да обезопасиш устата й, смятам, че ще се справим с нея.

Тялото на змията бе по-дебело от телефонен стълб. Поклатих глава.

— Щом казваш…

— Можеш ли да я раниш в устата?

Кимнах.

— Ако сребърните куршуми я ловят, да.

— Малкият ми стрелец! — възхити се вампирът.

— Стига сарказъм! — възразих.

Той кимна.

— Ако ще се опитваш да я застреляш, побързай, ma petite. Щом навлезе сред хората ми, ще е твърде късно… — изражението му бе неразгадаемо, нямах представа дали иска да се заемам със задачата или не.

Обърнах се и тръгнах през арената. Кобрата спря да се плъзга напред. Изчакваше, досущ като наклонена кула. Стоеше си, сякаш нещо без крака може да стои, и ме чакаше — приличният на камшик език се стрелкаше между челюстите, вкусвайки въздуха. Вкусвайки мен.

Жан-Клод внезапно се озова до мен. Не го бях чула да идва, не го усетих дори. Просто поредният номер с ума. В момента си имах други притеснения.

Той заговори ниско и настоятелно, мисля, че само аз го чувах.

— Ще сторя всичко по силите си да те защитя, ma petite!

— Справи се страхотно в кабинета си!

Той спря на място. Не и аз.

— Знам, че се страхуваш от нея, Анита. Страхът ти ми свива корема — подвикна той след мен, тихо и леко като вятъра.

Прошепнах в отговор, без да съм сигурна дори дали ще може да ме чуе:

— Стой далеч от ума ми, мамка ти!

Кобрата ме гледаше. Вдигнах браунинга с две ръце и се прицелих в главата й. Мислех си, че съм извън обхвата на удара й, но не бях сигурна. Колко далеч си в безопасност от змия, по-голяма от тир? Два щата… може би три? Бях достатъчно близо, та да виждам плоските черни очи на чудовището, празни като на кукла.

Думите на Жан-Клод полетяха в ума ми като цветни листенца. Обзалагах се, че дори подуших цветя. Гласът му никога не бе разнасял аромат на парфюм:

— Накарай я да те последва и ни дай да минем зад гърба й, преди да стреляш!

Пулсът пулсираше в шията ми толкова силно, че ме болеше да дишам. Устата ми бе така пресъхнала, че не можех да преглътна. Започнах да се движа — съвсем бавничко, встрани от вампирите и превръщачите. Главата на змията ме последва, както бе следвала и змиеукротителката. Ако се наканеше да удари, щях да стрелям, но докато се движеше след мен, бях готова да предоставя на Жан-Клод възможност да й излезе в гръб.

Разбира се, сребърните куршуми можеха и да не я наранят. Всъщност тварта бе толкова дяволски голяма, че амунициите на браунинга ми надали щяха да постигнат друго, освен да я раздразнят. Имах чувството, че съм в капана на някой от онези филми с чудовища, в които гигантски разплужени твари продължават да те нападат, все едно колко стреляш по тях. Бях се надявала, че те са просто холивудска измислица.

Ако куршумите не нараняха египетската кралица, щях да умра. Спомних си как краката на мъжа подритваха, докато змията го поглъщаше. Буцата още си личеше на тялото й, все едно бе погълнала някой наистина грамаден плъх.

Езикът на тварта се стрелна напред и аз изпъшках, задавяйки писъка си. Боже, Анита, я се овладей! Това е просто змия. Гигантска човекоядна кобра, но все пак — просто змия. Аха, да бе.

Всички косъмчета по тялото ми бяха настръхнали. Още усещах силата, която почувствах да призовава змиеукротителката. Не стига, че чудовището бе отровно и имаше достатъчно големи зъби, за да ме разпори. На всичко отгоре трябваше да се окаже и магическо. Страхотно, просто страхотно.

Ароматът на цветя бе по-гъст, по-близък. Изобщо не идваше от Жан-Клод. Кобрата изпълваше въздуха с парфюм. Змиите не миришат на цветя. Миришат на мускус и щом узнаете каква е миризмата им, никога няма да я забравите. Нищо с козина не мирише по този начин. Единствено сухият мирис във вампирския ковчег донякъде напомня за този на змиите.

Кобрата извърна гигантската си глава към мен.

— Хайде, само още малко… — говорех й аз. Което си е доста глупаво, понеже те са глухи. Мирисът на цветя бе гъст и сладък. Пристъпвах по арената и чудовището следваше движенията ми. Може би по навик. Бях дребна и имах дълга, черна коса, макар и не чак толкова дълга, колкото на мъртвата змиеукротителка. Може би тварта имаше нужда да следва някого?

— Хайде, хубавице, ела при мама… — Шепнех толкова тихо, че устните ми едва помръдваха. Само аз, змията и моят глас. Не смеех да погледна през арената към Жан-Клод. Нямаше значение нищо друго, освен тътренето на краката ми по земята, движенията на змията и пистолетът в ръцете ми. Беше почти като някакъв танц…

Кобрата разтвори уста, стрелна език навън и ми показа подобните си на сърпове зъби. Зъбите на кобрите са фиксирани, не се прибират като на гърмящата змия. Колко любопитно, помнех туй-онуй от херпетологията. Макар да се обзалагам, че д-р Грийнбърг никога не е виждал подобно нещо.

Изпитах ужасяващо желание да се изкикотя. Вместо това прицелих ръка в устата на тварта. Миризмата на цветя бе толкова силна, че можех да я пипна. Натиснах спусъка. Инерцията тласна главата на змията назад, по пода плисна кръв. Стрелях отново и отново. Челюстите се взривиха в късчета плът и кост. Кобрата отвори съсипаната си паст и изсъска. Според мен пищеше.

Тялото й с размери на телефонен стълб се затръшка по земята, биейки напред-назад. Можех ли да я убия? Можеха ли да я убият само куршумите? Изстрелях още три в главата й. Тялото се уви около себе си в причудлив възел. Черно-белите люспи кипяха една върху друга, шаваха трескаво, окъпани в кръв…

Една телесна намотка се изтърколи навън и ме препъна. Паднах на колене и се подпрях с длан, стиснала в другата си ръка пистолета, готова за стрелба. Още една намотка се удари в мен. Все едно да те цапардоса кит. Лежах полувцепенена под няколкостотин килограма змия. Ивичеста намотка ме прикова към пода. Тварта се надигна над мен, от разбитите й челюсти се стичаха капки отрова и кръв. Ако отровата докоснеше кожата ми, щеше да ме убие. Количеството бе твърде голямо, за да ми се размине.

Лежах по гръб, а змията се гърчеше над мен. Стрелях нагоре. Продължих да натискам спусъка, докато главата се спускаше над лицето ми…

Нещо удари змията. Топката козина заби зъби и нокти във врата й. Беше върколак с космати ръце с човешка форма. Кобрата пак се надигна, притискайки ме под тежестта си. Гладките коремни люспи натискаха и мачкаха почти голите ми гърди като гигантска ръка. Тварта нямаше да ме изяде — щеше да ме сплеска като палачинка.

Изпищях и стрелях в тялото на змията. Пистолетът изщрака празен. Мамка му!

Жан-Клод изникна до мен. Бледите му, покрити с дантела длани вдигнаха намотката, сякаш не тежеше стотици килограми. Задрапах заднешком с длани и пети. Пълзях така, докато не стигнах ръба на арената, после извадих празния пълнител и докопах резервния от чантичката на кръста си. Не помнех да съм изстреляла тринадесет куршума, но явно бе така. Вкарах патрон в дулото и ето ме готова да танцувам.

Жан-Клод бе потънал до лакти в змията. Издърпа от месото парче лъскав гръбнак, разкъсвайки чудовището на парчета.

Ясмийн късаше гигантското влечуго както дете сладкиш. Лицето и торсът й бяха окъпани в кръв. Тя издърпа дълъг отрязък змийски вътрешности и се разсмя.

Никога не бях виждала вампири да използват всяка капчица от нечовешката си сила. Седнах на ръба на арената със заредения си пистолет и зяпах втрещено.

Черната превръщачка още бе в човешка форма. Беше взела отнякъде нож и с наслада кълцаше змията.

Кобрата заби глава в земята, мятайки върколака във въздуха. Изправи се и пак се спусна стремително. Съсипаните й челюсти се сключиха върху рамото на чернокожата. Тя изпищя. Единият зъб излезе през гърба на роклята й. От него бликаше отрова и плискаше на земята. Отрова и кръв изплескаха гърба на дрехата.

Пристъпих напред с готов пистолет, но се поколебах. Кобрата тръскаше глава насам-натам, опитвайки се да отърси жената. Зъбът бе забит твърде дълбоко, а устата й — твърде повредена. Кобрата бе в капан, също и жената.

Не бях сигурна дали мога да улуча главата на змията, без да засегна превръщачката. Жената пищеше и се гърчеше. Безпомощно блъскаше с ръце по змията. Беше си изтървала ножа.

Русата вампирка сграбчи чернокожата. Змията се надигна, вдигайки и жертвата си във въздуха. Приличаше на кученце с играчка в уста. Превръщачката изпищя.

Върколакът скочи на врата на кобрата, яхвайки я като див кон. Нямаше начин да стрелям, без да засегна все някого. По дяволите. Просто останах на мястото си.

Мъжът от леглото тичаше през арената. Толкова време ли му бе отнело да си нахлузи сивите панталонки и да си намери горнището? Анцугът бе разкопчан и се вееше при тичането, разкривайки по-голямата част от мургавите му гърди. Беше невъоръжен, поне доколкото можех да видя. Какво, по дяволите, си мислеше, че може да стори? Мътните го взели.

Той коленичи до двамата мъже, които бяха живи в началото на схватката. Издърпа единия от тях настрани. Правилно мислене!

Жан-Клод сграбчи жената. Стисна минаващия през рамото й зъб и го отчупи. Пукането бе силно като изстрел с карабина. Рамото на жената се отцепи от тялото й, късаха се сухожилия и пукаха кости. Тя изписка за последно и се отпусна. Вампирът я понесе към мен и я положи на земята. Дясната й ръка висеше на сплитка мускули. Жан-Клод я беше освободил от змията и почти беше успял да й откъсне ръката.

— Помогни й, ma petite! — Той остави в краката ми жената: кървяща и в безсъзнание. Поназнайвах как се оказва първа помощ, но, Боже мили… Нямаше начин да сложа турникет на раната. Не можех да шинирам ръката. Не беше просто счупена, а направо откъсната!

Полъх на вятъра лъхна през шатрата. Нещо подръпна вътрешностите ми. Зяпнах и отклоних очи от умиращото момиче. Жан-Клод стоеше до змията. Всички вампири разкъсваха тялото й, а тя продължаваше да живее. Вятър раздвижи дантелата по яката на Жан-Клод, черните вълни на косата му. Вятърът лъхна в лицето ми, изтегляйки сърцето ми в гърлото. Единственото, което чувах, беше тътена на собствената ми кръв, пулсиращ чак в ушите ми.

Жан-Клод пристъпи напред почти с нежност. И аз усетих как нещо вътре в мен пристъпва заедно с него. Беше почти сякаш той държеше невидимо въже към сърцето, пулса и кръвта ми. Сърцето ми биеше толкова бързо, че не можех да дишам. Какво ставаше?

Той нападна змията, заравяйки ръце в плътта точно под устата. Усетих моите ръце да потъват в гърчещата се плът. Моите ръце напипаха кост и я счупиха. Моите ръце бяха потънали почти до лактите. Плътта бе лепкава, мокра, но не и топла. Нашите ръце натискаха, после дръпнаха, докато раменете ни не се изпънаха от усилието.

Главата се откъсна и падна от другата страна на арената. Подскочи, челюстите хапеха въздуха. Тялото още се гърчеше, но вече умираше.

Бях паднала на земята до умиращата жена. Все още стисках браунинга, но той не би могъл да ми помогне. Отново можех да чувам и усещам. Ръцете ми не бяха покрити с кръв и парченца месо. Онова бяха ръцете на Жан-Клод, не моите. Мили Боже, какво ми ставаше?

Все още можех да усетя кръвта по пръстите си. Беше невероятно силно сензорно усещане. Боже!

Нещо ме докосна по рамото. Подскочих и буквално заврях пистолета в лицето на мъжа. Беше онзи със сивия анцуг. Коленичил до мен, с ръце във въздуха, втренчен стреснато в пистолета в ръката ми…

— На твоя страна съм — каза той.

Пулсът ми още тупкаше в гърлото. Не си вярвах толкова, че да заговоря, така че просто кимнах и спрях да соча с пистолета към него.

Той си свали горнището.

— Може би ще успеем да спрем донякъде кръвта с това… — сгъна дрехата и я притисна към раната.

— Тя вероятно е в шок — казах. Гласът ми звучеше странно — някак кух.

— И ти не изглеждаш особено добре!

Не се и чувствах добре. Жан-Клод бе навлязъл в ума и тялото ми. Сякаш представлявахме една личност. Започнах да треперя и не можех да се спра. Може би просто шок…

— Обадих се на полицията и за линейка — добави мъжът.

Втренчих се в него. Лицето му бе много волево, с високи скули и квадратна челюст, но големите му устни бяха по-меки и му придаваха много симпатично изражение. Вълнистата му кестенява коса падаше като завеса около лицето. Спомних си един друг мъж с дълга кестенява коса. Друг човек, свързан с вампирите. Беше умрял по ужасен начин, а аз не успях да го спася…

Мернах Маргьорит да ни наблюдава от другата страна на арената. Тя се ококори, устните й леко се разтвориха. Забавляваше се. Страхотно.

Върколакът се дръпна от змията. Изглеждаше като луксозна версия на всеки вълк, обикалял улиците на Лондон, с изключение на това, че беше гол и имаше полови органи между краката. Върколаците от филмите винаги са гладки и безполови като кукли Барби.

Козината му бе с цвят на тъмен мед. Рус върколак? Това Стивън ли беше? Ако ли не, тогава младежът бе духнал, а не мисля, че Жан-Клод би позволил подобно нещо.

Някакъв глас изкрещя:

— Никой да не мърда!

От другата страна на арената стояха две патрулни ченгета с извадени пистолети. Единият възкликна:

— Исусе Христе!

Оставих встрани пистолета си, докато те зяпаха мъртвата змия. Тялото й още потрепваше, но бе мъртво. Просто на влечугите им отнема повече време да осъзнаят, че са мъртви, отколкото е нужно на средностатистическия бозайник.

Усещах се лека и празна като въздух. Всичко наоколо ми изглеждаше смътно нереално. Не беше заради змията. Беше заради онова, което Жан-Клод ми стори. Тръснах глава в опит да прочистя мислите си, да се съсредоточа. Ченгетата бяха тук. Имах едно-друго за вършене.

Извадих от чантичката малката пластмасова идентификационна карта и я защипах на яката на якето си. Тя ме определяше като член на Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Беше почти толкова полезна, колкото и бадж.

— Да вървим да поговорим с полицаите, преди да започнат да стрелят.

— Змията е мъртва — възрази мъжът.

Върколакът гризеше мъртвата твар със заострената си муцуна, късайки парченца месо. Преглътнах и отклоних очи.

— Те надали си мислят, че змията е единственото чудовище на арената.

— Ох! — мъжът възкликна съвсем тихо, сякаш изобщо не се бе сетил досега. Какво общо, по дяволите, имаше той с чудовищата?

Тръгнах с усмивка към полицаите. Жан-Клод стоеше насред арената, бялата му риза бе така окървавена, че прилепваше по тялото му като облята с вода, очертавайки върха на едното зърно под плата. По лицето му се стичаше кръв. Ръцете му бяха червени чак до лактите. Най-младата вампирка бе заровила лице в кръвта на змията. Пъхаше кървави късчета месо в уста и ги смучеше. Звуците бяха влажни и изглеждаха по-силни, отколкото е редно.

— Казвам се Анита Блейк. Работя заедно с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания. Имам карта.

— Кой е този там? — униформеният махна с глава към мъжа. Пистолетът му сочеше някъде към арената.

Прошепнах с ъгълчето на устата си:

— Как се казваш?

— Ричард Зиймън — отвърна мъжът с анцуга тихо. На глас обявих:

— Ричард Зийман, просто невинен наблюдател…

Това последното вероятно беше лъжа. Колко невинен може да е човек, събуждащ се в легло, заобиколено от вампири и превръщачи?

Но униформеният кимна:

— Ами тези другите?

Погледнах към сцената зад мен. Не се бе подобрила особено.

— Мениджърът и някои от работниците му. Нападнаха звяра, за да предпазят публиката.

— Ама те не са човеци, нъл тъй?

— Не — съгласих се, — не са от човешката раса.

— Исусе Свети Христе, момчетата в участъка наистина няма да ни повярват! — възкликна партньорът на ченгето.

Сигурно беше прав. Та аз бях тук и почти не си вярвах. Гигантска човекоядна кобра. Исусе Свети Христе — тъй си е.