Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Circus of the Damned, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Лоръл К. Хамилтън. Циркът на прокълнатите

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Светлозар Петров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

ИК „ИнфоДАР“, София, 2007

Печат: Симолини 94, София

487 с.

История

  1. — Добавяне

46.

Стоях на входа на „Циркът“ и се взирах във вълната от костюми и бляскава човечност. Никога не бях виждала заведението така препълнено. Едуард стоеше до мен в дълго черно палто с маската на смърт. Смъртта облечена като Смърт; забавно, а? Носеше също и огнепръскачка с презрамки на гръб, едно узи и един господ знае колко още други оръжия, скрити по себе си. Лари изглеждаше блед, но целеустремен. Държеше в джоба си деринджъра ми. Не знаеше нищо за оръжията. Деринджърът бе само за спешни случаи, но не можех да оставя партньора си в колата. Другата седмица, ако бяхме още живи, щях да го заведа на стрелбището.

Една жена в костюм на птица ни подмина в облак от пера и парфюм. Трябваше да се вгледам внимателно, за да се убедя, че това е само костюм. Тази вечер бе нощта, когато всички превръщачи можеха да излязат на открито и хората само щяха да кажат: „Хубав костюм!“

Беше нощта на Хелоуин в „Циркът на прокълнатите“. Всичко бе възможно.

Жилава чернокожа дама пристъпи към нас, носеше само бикини и сложна маска. Трябваше да се приближи плътно до мен, за да я чуя над шума на тълпата.

— Жан-Клод ме прати да ви заведа при него!

— Коя си ти?

— Рашида!

Поклатих глава.

— На Рашида й откъснаха ръката преди два дни! — и се взрях в идеалната кожа на рамото й. — Не може да си тя!

Жената вдигна маската си, така че да погледна лицето й — след това се усмихна.

— Заздравяваме бързо.

Знаех, че ликантропите оздравяват бързо, но не чак толкова, не и след такива рани. Живей и се учи.

Последвахме нейните полюшващи се бедра сред тълпата. Хванах здраво Лари за ръката.

— Стой плътно до мен тази нощ!

Той кимна. Запромъквах се през тълпата, държейки го като дете или любовник. Не можех да понеса мисълта, че той може да пострада. Не, не беше вярно. Не можех да понеса мисълта, че може да го убият. Смъртта щеше да бъде голямото страшилище тази нощ.

Едуард вървеше зад нас. Тих като сянката си и изпълнен с доверие към обещанието ми, че скоро ще успее да убие нещо.

Рашида ни поведе към голяма, шарена циркова шатра. Обратно в кабинета на Жан-Клод, предположих аз. Мъж със сламена шапка и палто на ивици ни каза:

— Съжалявам, но представлението е разпродадено!

— Аз съм, Пери! Това са хората, които Господаря чакаше! — Рашида махна с палец в наша посока.

Мъжът дръпна настрани чергилото на шатрата и ни махна да влизаме. На горната му устна имаше капчици пот. Беше топло, но нямах усещането, че се поти от жегата. Какво ставаше вътре в палатката? Не можеше да е толкова страшно, ако пускат зрители на представлението. Или можеше?

Прожекторите бяха ярки и горещи. Започнах да се потя под пуловера си, но ако го свалях, хората щяха да се блещят в пистолета ми. Мразя това!

Към тавана бяха прикрепен обръчи със завеси, създавайки две отделни оградени места на голямата циркова арена. Прожектори осветяваха и двете. Завесите бяха като призми. С всяка стъпка, която правехме, цветът се променяше и разнасяше по плата. Не бях сигурна дали това е ефект на самата тъкан или идва от осветлението. Беше обаче много шик.

Рашида спря точно пред перилата, които препречваха пътя на тълпата.

— Жан-Клод иска всички да са с костюми, но нямаме време — тя задърпа пуловера ми. — Разкопчай якето и ще минеш и така!

Издърпах си пуловера от ръката й.

— За какви костюми говориш?

— Задържаш представлението! Хвърляй якето и хайде! — Тя прескочи перилата с лениво, плавно движение и боса и прелестна закрачи по белия под. Погледна през рамо към нас и ни махна да я последваме.

Останах на място. Нямаше да мръдна оттук, докато някой не ми обясни какво става. Лари и Едуард чакаха с мен. Публиката около нас ни оглеждаше заинтригувано в очакване да сторим нещо интересно.

Стояхме на място.

Рашида изчезна зад завесите на единия кръг.

— Анита.

Обърнах се, но Лари се взираше в арената.

— Каза ли нещо?

Той поклати глава.

— Анита?

Погледнах към Едуард, но гласът не беше неговия. Прошепнах:

— Жан-Клод?

— Да, ma petite, това съм аз.

— Къде си?

— Зад завесата, зад която се скри Рашида.

Поклатих глава. Гласът му имаше резонанс, леко ехо, но инак бе толкова нормален, колкото можеше да е. Вероятно бях способна да говоря с него, без да помръдвам устни, но ако е така, не исках и да го знам. Прошепнах:

— Какво става?

— Ние с господин Оливър сключихме джентълменско споразумение.

— Не те разбрах?

— На кого говориш? — попита Едуард.

Поклатих глава:

— После ще ти обясня!

— Ела в кръга ми, Анита, и ще ти обясня всичко, а в същото време ще го обясня и на публиката!

— Какво си направил?

— Сторих най-доброто, за да спася живота ти, но тази нощ ще има загинали. Ще се случи обаче на арената и ще пострадат само призованите за тази задача войници. Тази вечер няма да загинат невинни, независимо от това кой ще спечели. Дадохме си дума.

— Смяташ да се биеш на арената като номер от представлението?

— Това беше най-доброто, което можех да сторя при толкова кратко предизвестие! Ако ме беше предупредила преди дни, вероятно можеше да се измисли нещо друго.

Не обърнах внимание на това. Освен това се чувствах виновна.

Свалих си суичъра и го преметнах на перилата. Публиката наоколо заохка и заахка — бяха видели пистолета ми.

— Битката ще се състои на арената.

— Пред публика? — попита Едуард.

— Аха.

— Не схващам — обади се Лари.

— Искам да останеш тук, Лари!

— Няма начин!

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно.

— Лари, ти не разполагаш с оръжия. Не знаеш как се стреля с пистолет. Ти си просто пушечно месо, поне докато не потренираш. Стой тук!

Той поклати глава. Докоснах го по ръката:

— Моля те, Лари!

Може би бе заради любезните думи, а може би заради искрата в очите ми — все едно, той кимна.

Вече ми беше по-лесно да дишам. Каквото и да станеше тази нощ, Лари нямаше да умре, защото съм го въвлякла във всичко това. Вината нямаше да е моя.

Преметнах се през перилата и скочих на арената. Едуард ме последва с развяващо се черно палто. Лари остана на място, стиснал перилата. Изглеждаше като изоставено детенце, изправен там самичък, но беше в безопасност, а само това се броеше.

Докоснах бляскавата завеса — оказа се, че ефектът идва от осветлението. Платът отблизо беше бял. Вдигнах го настрани и влязох с Едуард по петите си.

Вътре имаше многоетажен подиум с все трон в средата на кръга. Рашида стоеше заедно със Стивън близо до подножието на подиума. Разпознах косата на Ричард и голите му гърди още преди да вдигне маската от лицето си. Беше бяла маска със синя звезда на бузата. Той носеше блестящи сини шалвари с подходящ елек и обувки. Всички освен мен носеха карнавални костюми.

— Надявах се, че няма да дойдеш навреме! — каза Ричард.

— Какво, и да пропусна най-великия Хелоуин на всички времена?

— Кой е този тип? — попита Стивън.

— Смъртта — отвърнах.

Едуард се поклони.

— Кой друг освен теб би довел Смъртта на бала, ma petite!

Погледнах нагоре към подиума — на най-горната площадка пред трона се бе изправил Жан-Клод. Той най-сетне бе облечен в това, за което намекваха ризите му — само че в истински модел. Истински френски дворцов костюм. Не знаех как се наричат половината му части. Дългото му наметало бе черно, с изящно сребърно тук-там. Късото наметалце беше преметнато само през едното рамо. Панталоните бяха буфан и пъхнати във високи до бедрото ботуши. Дантела се лееше над подвитите им краища. Широка бяла яка обгръщаше гърлото на вампира. Дантелата се изсипваше и от ръкавите на жакета. Главата си бе увенчал с огромна, почти гигантска шапка с извита аркада от черни и бели пера.

Костюмираната глутница се раздели на две, разчиствайки стъпалата нагоре към трона пред мен. Никак не ми се отиваше там. Зад завесите се разнасяха шумове. Насам-натам тътреха тежки предмети. Най-вероятно допълнителни декори и подръчни средства.

Погледнах към Едуард. Той се взираше в присъстващите, поглъщайки с поглед подробностите. Бройкаше жертви или търсеше познати лица?

Всички бяха костюмирани, но много малко от присъстващите носеха маски. Ясмийн и Маргьорит стояха приблизително на средата на стълбите. Вампирката беше в червено сари, обгърната във воали и с много пайети. Маргьорит носеше дълга рокля с буфан ръкави и широка дантелена яка. Роклята бе от някакъв тъмен плат. Беше проста, без украса. Русата й коса бе сресана в сложна прическа с къдрици, с една огромна купчина от тях над едното ухо и малък кок на тила. Дрехите й също като тези на Жан-Клод — приличаха твърде малко на костюм и повече на антично облекло.

Изкачих стълбите към тях. Ясмийн спусна воалите си достатъчно, за да разкрие кръстообразния белег, който й бях оставила.

— Някой ще ти се отплати за това тази нощ!

— Не ти лично? — попитах.

— Не още.

— Не ти пука кой ще спечели, нали?

Тя се усмихна.

— Вярна съм на Жан-Клод, разбира се!

— Да бе, как ли не!

— Толкова вярна, колкото и ти, ma petite! — Тя изръмжа всяка една сричка, прехапвайки последния звук.

Оставих я да ми се смее зад гърба. Предполагам, че не аз трябваше да се оплаквам на тема лоялност.

Чифт вълци седяха в краката на Жан-Клод. Взираха се в мен със странни светли очи. В погледа им нямаше нищо човешко. Истински вълци. Откъде бе намерил той истински вълци?

Спрях на две стъпала от него и вълчите му любимци. Изражението му бе неразгадаемо, празно и идеално.

— Приличаш на илюстрация от „Тримата мускетари“ — казах.

— Много си права, ma petite!

— Франция ли е родната ти страна?

Той се усмихна — усмивката му би могла да значи и всичко, и нищо.

— Какво ще стане тази нощ, Жан-Клод?

— Ела, застани до мен, където е мястото на човешкия ми слуга! — Той ми подаде бледата си ръка.

Пренебрегнах жеста му и тръгнах нагоре. Той говореше вътре в главата ми. Беше глупаво да спорим. Споровете нямаше да върнат случилото се назад.

Един от вълците му изръмжа дълбоко и гърлено. Поколебах се.

— Няма да те наранят. Те са моите животни!

Също като мен, помислих си.

Жан-Клод спусна длан към вълка. Той се сви и близна пръстите му. Внимателно заобиколих животното. Но то не ми обърна внимание, съсредоточило цялото си внимание върху вампира. Съжаляваше, че ми е изръмжало. Щеше да стори всичко, за да се реваншира. Раболепничеше като куче.

Застанах от дясната страна на вампира, малко по-назад от вълка.

— Бях ти избрал прелестен костюм.

— Ако е нещо, което би прилягало на твоя, предпочитам да не го обличам!

Той се засмя, тихо и плътно. Звукът подръпна нещо ниско в слабините ми.

— Остани тук до трона заедно с вълците, докато изнасям речта си.

— Наистина ще се бием пред публиката. Той се изправи.

— Разбира се. Това е „Циркът на прокълнатите“, а тази нощ е Хелоуин. Ще им покажем такъв спектакъл, какъвто никога не са виждали!

— Това е лудост.

— Вероятно, но така ще попречим на Оливър да срути сградата около нас.

— Може ли да го направи?

— Това и още много повече, ma petite, ако не се бяхме споразумяли за границите, които да спазваме в употребата на този род сили.

— А ти можеш ли да срутиш сградата?

Вампирът се усмихна и за разнообразие, като никога, ми даде пряк отговор.

— Не, но Оливър не го знае.

Усмихнах се и аз.

Жан-Клод се обви около трона, преметнал крак през подлакътника му. Намести шапката си тъй ниско, че отдолу се виждаше само устата му.

— Все още не мога да повярвам, че си ме предала, Анита!

— Ти не ми остави избор.

— Наистина предпочиташ да ме видиш мъртъв, отколкото да ти положа четвъртия белег!

— Ахам.

Той прошепна:

— Време е за шоу, Анита!

Внезапно лампите угаснаха. Откъм публиката се разнесоха викове. Завесата се разтвори в две посоки.

Изведнъж се озовах под светлината на прожекторите. Светлината сияеше като звезда в мрака. Жан-Клод и вълците му бяха окъпани в меко сияние. Трябваше да се съглася, че пуловерът ми с тиква малко не отиваше на обстановката.

Жан-Клод се изправи с едно гумено движение. Свали си шапката и се поклони ниско и почтително.

— Дами и господа, тази вечер ще станете свидетели на велика битка! — Той бавно заслиза по стълбите. Прожекторът се местеше с него. Вампирът остави шапката си свалена, за да я използва като показалка в ръката си. — Битката за душата на града!

Той спря и светлината се усили, за да включи двойката руси вампири. Двете жени бяха облечени в костюми от двайсетте — едната в синьо, другата в червено. Те показаха зъбите си и из публиката се разнесоха възклицания.

— Тази вечер ще видите вампири, върколаци, богове и дяволи! — Жан-Клод изпълваше всяка дума със смисъл. Когато каза „вампири“, нещо полазваше по врата ти. „Върколаци“ удряше от мрака и се чуха писъци. „Богове“ лъхваше по кожата, а „дяволи“ бе горещ вятър, обгарящ лицата.

В мрака се разнесоха възклицания и приглушени писъци.

— Част от това, което ще видите тази вечер ще е истинско, а част — илюзия и кое какво е ще оставя на вас да решите!

„Илюзия“ отекна в ума като видение през стъкло, което се повтаря до безкрай. Последният звук затихна с шепот, който звучеше като съвсем различна дума. „Реалност“ — прошепна гласът.

— Чудовищата от Сейнт Луис ще се бият за власт на този Хелоуин. Ако спечелим, всичко ще продължи мирно, както преди. Ако враговете ни спечелят… — втори прожектор освети върха на друг подиум. Там нямаше трон. Оливър стоеше на върха заедно с ламията в цялото й змийско великолепие. Беше облечен в торбест парашутистки костюм с големи точки по него. Лицето му беше бяло, с нарисувана на него тъжна усмивка. Едното му плътно гримирано око пускаше искряща сълза. Малка заострена шапка с яркосин помпон увенчаваше главата му.

Клоун? Бе избрал костюм на клоун? Не така си го представях облечен. Но ламията беше впечатляваща с нейните ивичести намотки, увити около него и той галеше голите й гърди с облечената си в ръкавица ръка.

— Ако нашите врагове спечелят, тогава в утрешната нощ ще видите кърваво клане, каквото не е преживявал никой друг град по света. Те ще се хранят с плътта и кръвта на този град, докато не го пресушат до капка и не го оставят безжизнен… — Жан-Клод спря приблизително на средата на пътя. Сега започна да се изкачва обратно нагоре. — Ще се бием за вашия живот и вашите души! Молете се да спечелим ние, скъпи хора молете се много, много усърдно!

Той седна на трона. Един от вълците положи лапа на крака му. Жан-Клод отсъстващо го погали между ушите.

— Смъртта навестява всички — каза Оливър. Прожекторът върху Жан-Клод угасна, оставяйки вампира-дребосък в центъра на единствената светлина в мрака. Символизъм в най-висш стил.

— Все някой ден ще умрете. При дребен инцидент или след дълга болест. Болката и агонията ви очакват…

Публиката се размърда неспокойно по местата си.

— Защитаваш ли ме от гласа му? — попитах.

— Белезите те пазят — отвърна Жан-Клод.

— Какво усеща публиката?

— Остра болка в сърцето. Възрастта забавя телата им. Бърз, пронизващ ужас от някоя забравена случка…

Възклицания, писъци и плач изпълниха мрака, докато словата на Оливър навлизаха в ума на всеки един и го караха да чувства смъртността си.

Беше подигравка. Твар, видяла милиони лета, напомняше на простите хорица колко крехък е всъщност животът.

— Ако трябва да умрете, не е ли по-добре да загинете в бляскавите ни обятия? — Ламията припълзя около подиума, за да се покаже на публиката. — Тя също може да ви вземе, о, тъй сладко, меко и нежно в онази тъмна нощ. Ние превръщаме смъртта в празник, в радостен преход. Без витаещи съмнения. Ще пожелаете накрая да положи ръце върху вас. Тя ще ви покаже радости, за които малцина смъртни са мечтали. Нима смъртта е толкова висока цена, когато и бездруго ще умрете? Няма ли да е по-добре да умрете с нашите устни, докосващи кожата ви, вместо с бавния ход на часовника?

Разнесоха се отделни викове:

— Да… моля…

— Спри го! — помолих.

— Това е неговият миг, ma petite! He мога да го спра.

— Предлагам ви сбъдването на всички мрачни мечти в наглите обятия, приятели! Присъединете се към нас!

Мракът зашушна с движение. Лампите светнаха, немалко от публиката напускаха местата си. Хората се катереха през перилата. Те идваха да прегърнат смъртта.

Всички застинаха под светлината. Заозъртаха се като сомнамбули, събудени от съня. Някои изглеждаха притеснени, но един мъж близо до перилата сякаш всеки миг щеше да заплаче като че ли му е било отнето бляскаво видение. Хълцаше. Какво ли бе видял в думите на Оливър? Какво бе усетил? Боже, спаси ни от това!

Заедно със светването на лампите можах да видя и какво са местили, докато чакахме зад завесите. Приличаше на мраморен олтар с водещи нагоре по него стъпала. Намираше се между двата подиума и очакваше. Какво ли? Обърнах се да попитам Жан-Клод, но нещо се случваше.

Рашида се отдалечи бавно от подиума и се приближи до перилата и до хората. Стивън, облечен в нещо като плувки-прашки, закрачи към отсрещната страна на арената. Почти голото му тяло бе гладко и съвършено като нейното. „Бързо оздравяваме“ — бе казала тя.

— Дами и господа, ще ви дадем няколко секунди да се съвземете от първата магия за вечерта. След това ще ви покажем някои от тайните си!

Тълпата се връщаше по местата си. Един разпоредител помогна на плачещия мъж да заеме своето. Публиката затаи дъх. Никога не бях виждала толкова голяма тълпа да се смълчава дотолкова. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

— Вампирите са способни да призовават животни на помощ. Моето животно е вълкът! — Жан-Клод обиколи подиума, демонстрирайки вълците. Стоях под прожектора и не бях сигурна какво да правя. Не бях на показ, просто бях видима.

— Но мога да призовавам и човешкия братовчед на вълка. Върколака! — Вампирът махна широко и плавно с ръка. Засвири музика — тиха и басова в началото, след това се надигна до буйно кресчендо.

Стивън падна на колене. Обърнах се — Рашида също беше на земята. Те щяха да се преобразят направо тук, пред публиката. Досега не бях виждала превръщач в действие… Трябва да призная, че бях малко… любопитна.

Стивън беше на четири крака. Голият му гръб се изви от болка. Дългата му руса коса помете земята. Кожата на гърба му се раздвижи като вода, гръбнакът стърчеше в средата. Младежът протегна ръце, сякаш се покланяше и притисна лице в земята. Кости пронизаха дланите му. Той простена. Под кожата му като пълзящи животинчета се движеха… неща. Гърбът му се изви нагоре, сякаш се издуваше като палатка сам по себе си. Козина поля тялото му, разпростирайки се невероятно бързо, като на филм с липсващи кадри. Кости и някаква гъста, чиста течност бликаха от кожата му. Форми се напрягаха и късаха отдолу. Мускулите се гърчеха като змии. Костите навлизаха в плътта и излизаха от нея с тежки, влажни звуци. Изглеждаше така, сякаш вълчата форма си проправя с мъка път през тялото на мъжа. Козината растеше все по-бързо и по-бързо, беше с цвят на тъмен мед. Тя скриваше някои от промените, за което бях благодарна.

От гърлото на Стивън се изтръгна нещо средно между вой и вик. И най-сетне ето я същата човековълча форма от нощта, когато се сражавахме с гигантската кобра. Вълкочовекът вдигна муцуна към небето и нададе вой. От звука цялата настръхнах.

Втори вой отекна от отсрещната страна на арената. Обърнах се трескаво — ето ти втора вълча форма, но тази бе черна като нощ. Рашида?

Публиката ръкопляскаше бясно, тропаше с крака и крещеше.

Върколаците припълзяха обратно към подиума. Те се присвиха в основата, по един от всяка страна.

— Нямам толкова зрелищно нещо за показване прожекторите се върнаха върху Оливър. — Змията е моето животно… — Ламията се уви около него, съскайки достатъчно силно, за да се чуе чак сред публиката. Стрелна раздвоения си език и облиза боядисаното му в бяло ухо.

Той махна към подножието на подиума. Две фигури с черни качулки стояха от двете страни, с лица скрити в сенките.

— Това са моите твари, но нека ги запазим като изненада! — Оливър погледна към нас. — Да започваме!

Лампите отново угаснаха. Преборих се с желанието да посегна към Жан-Клод в гъстия мрак.

— Какво става?

— Битката започна — отвърна той.

— Как?

— Не сме планирали останалата част от вечерта, Анита. Ще бъде като всяка битка — хаотична, яростна и кървава.

Светлините плавно набираха сила, докато шатрата не остана окъпана в смътно сияние, като призрачен здрач.

— Започва се — прошепна Жан-Клод.

Ламията се плъзна надолу по стълбите и двете групи се нахвърлиха една върху друга. Не беше „битка“. Беше схватка без правила, по-скоро като кръчмарско сбиване, отколкото като война.

Закачулените същества се понесоха напред. Мернах за миг нещо смътно змиеподобно. Затрака картечен огън и едната твар се олюля. Едуард.

Тръгнах надолу по стъпалата с пистолет в ръка. Жан-Клод дори не помръдна.

— Няма ли да слезеш?

— Истинската битка ще се проведе тук горе, ma petite! Прави каквото можеш, но накрая всичко ще опре до силите на Оливър и моите.

— Той е на милион години. Не можеш да го победиш.

— Знам.

Взирахме се един в друг няколко секунди.

— Съжалявам! — казах.

— Аз също, ma petite, Анита, аз също!

Изтичах по стъпалата, за да се присъединя към схватката. Змиеподобната твар бе паднала, разрязана от картечния огън. Едуард стоеше гръб до гръб с Ричард, който държеше револвер. Стреляше по една от закачулените твари и дори не я забави. Прицелих се внимателно и гръмнах в главата й. Тварта се препъна и се обърна към мен. Качулката падна назад, разкривайки глава на кобра с размера на конска. От шията надолу беше жена, но от врата нагоре… Нито изстрелът ми, нито този на Ричард бяха пробили отверстия. Тварта се изкачи по стъпалата към мен. Не знаех какво представлява или как да я спра.

Весел Хелоуин!