Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (34)

33.

Оставаше един час до изгрев. Времето, когато всички койчовци от Койвил хъркат безгрижно по леглата. Опа, неправилната книга. Когато се случва да стоя будна до зори, започвам малко да бъркам нещата. А аз бях на крак цяла нощ и учех Лари как да бъде добър, законопослушен съживител. Не бях сигурна, че последното ще се хареса на Бърт, но бях убедена, че на мен ми харесва.

Гробището беше малко. Семеен парцел с претенции. Тесен двулентов път заобикаляше хълм и внезапно ей го на, ивица чакъл досами пътя. Имаш секунди да решиш да завиеш и пристигаш. Надгробните камъни се катереха по хълма. Склонът беше толкова стръмен, че сякаш ковчезите се хързулкаха надолу.

Стояхме в мрака, а над главите ни вятърът шушнеше в листата на дърветата. Те растяха нагъсто и от двете страни на пътя. Малкият парцел представляваше само тясно пространство до пътя, но беше добре поддържан. Все още имаше живи членове на семейството да се погрижат за него. Дори и не исках да си представям как се справят гробарите на склона. Сигурно използваха система от макари и въжета, за да не се претъркулват и да не добавят някой и друг труп към картинката.

Последните ни клиенти за нощта току-що бяха потеглили назад към цивилизацията. Бях вдигнала пет зомбита, а Лари — едно. Аха, и две можеше да оправи, но просто ни свърши мракът. Вдигането на зомби не отнема толкова много време, поне за мен, но трябва да включим и преходите. За четири години само веднъж ми се бе случило да имам две зомбита в едно гробище в една и съща нощ. През повечето време човек кара като маниак, за да си изпълни часовете.

Бедната ми колица бе извлачена до сервиза, но застрахователите още не я бяха навестили. Щеше да им отнеме дни или седмици да ми кажат, че е свършена. Нямах и време да наема кола за през нощта, така че Лари караше. Той щеше да върви с мен дори и да имах кола. Аз бях тази, която се цупеше по повод липсата на достатъчно съживители във фирмата, така че аз трябваше да си го обуча. Съвсем честна сделка според мен.

Вятърът виеше в дърветата. Сухи листа прехвърчаха над пътя. Нощта бе изпълнена с тихи, забързани звуци. Бързат, бързат, към… накъде? Към нощта на Вси светии. Човек можеше да вкуси Хелоуин във въздуха.

— Обичам такива нощи — сподели Лари.

Погледнах го. И двамата стояхме с ръце в джобовете и се взирахме в мрака. Радвахме се на вечерта. И двамата бяхме покрити с изсъхнала пилешка кръв. Просто обикновена, нормална нощ.

Пейджърът ми изписука. Високочестотният звук прозвуча много зле в тихата, ветровита нощ. Натиснах копчето. Звукът, слава Богу, спря. Малката лампичка ми освети телефонен номер. Не го разпознах. Надявах се да не е Долф, защото непознат номер по това време на нощта или рано сутринта означаваше поредното убийство. Още един труп.

— Хайде, трябва да се доберем до телефон!

— Кой те вика?

— Не съм сигурна — тръгнах надолу по хълма.

Лари ме последва с въпроса:

— Кой смяташ, че е?

— Вероятно полицията.

— Убийствата, по които работиш?

Погледнах през рамо и си ударих коляното в един надгробен камък. Постоях няколко секунди, затаила дъх, докато болката се разнасяше из тялото ми.

— Мамка му! — казах тихо и прочувствено.

— Добре ли си? — побутна ме по рамото Лари.

Отдръпнах се от ръката му и той я отпусна. Не си падам много-много по безсмисленото докосване.

— Добре съм!

Истината беше, че още ме болеше, но какво от това? Трябваше да се добера до телефон и болката щеше да се пооправи, щом походех с този крак. Честно.

Тръгнах напред, като внимавах да не се натъкна на още нещо.

— Какво знаеш за убийствата?

— Само това, че помагаш на полицията при свръхестествени престъпления и че това те отклонява от съживителската ти работа.

— Бърт ти го е казал.

— Да, господин Вон. Стигнахме до колата.

— Виж, Лари, ако ще работиш за „Съживители“ ООД, забрави за всичките тези господин и госпожа. Ние не сме ти професорите. Ние сме колеги.

Той се усмихна — бял проблясък в мрака.

— Добре, госпож… Анита.

— Така е по-добре. А сега да си намерим телефон!

Подкарахме по „Честърфийлд“ с идеята, че в най-близкото предградие ще се намира и най-близкият телефон. В крайна сметка спряхме пред редица монетни апарати на паркинга до затворен автосервиз. Сервизът сияеше в мрака, но халогенните улични лампи озаряваха телефоните, превръщайки нощта в ден. Насекоми и мушици танцуваха около светлината. Пъргавият, гладък силует на прилеп изплуваше и влизаше в осветения участък, похапвайки насекоми.

Позвъних на номера, а Лари чакаше в колата. Получава точка за дискретност. Телефонът звънна два пъти, след това нечий глас каза:

— Анита, ти ли си?

Беше Ървинг Гризуолд, приятел и репортер.

— Ървинг, какво, по дяволите, правиш по това време на нощта на пейджъра ми?

— Жан-Клод иска да те види тази вечер, веднага. Каза го притеснено и несигурно.

— А защо ти ми предаваш съобщението? — Боях се, че отговорът му няма да ми хареса.

— Аз съм върколак — отвърна той.

— Какво общо има това със ситуацията?

— Не знаеш, значи — Ървинг ми се стори изненадан.

— Какво да знам? — започвах да се ядосвам. Мразя играта на въпроси.

— Животното на Жан-Клод е вълк.

Това обясняваше Стивън Върколака и чернокожата.

— Защо не беше там онази нощ, Ървинг? Откачил те е за малко от каишката?

— Не е честно!

Прав беше. Няма нищо честно.

— Съжалявам, Ървинг. Просто се чувствам виновна, задето ви представих един на друг.

— Аз исках да интервюирам Господаря на града. Получих си интервюто.

— А струваше ли си цената? — поинтересувах се.

— Без коментар.

— Това е моя реплика!

Той се засмя.

— Е, можеш ли да дойдеш до „Циркът на прокълнатите“? Жан-Клод има известна информация за вампира повелител, който те е нападнал.

— Алехандро?

— Същия.

— Е, пристигам колкото се може по-бързо, но ще е почти изгрев, докато се доберем до Речния квартал!

— Говориш в множествено число.

— Тренирам един нов съживител. Той кара… — поколебах се. — Кажи на Жан-Клод да няма гадости тази вечер.

— Кажи му го сама!

— Страхливец.

— Да, госпойце! Ще се видим щом пристигнете. Довиждане!

— Довиждане, Ървинг! — Подържах бръмчащата слушалка още няколко секунди, после затворих. Ървинг беше твар на Жан-Клод, който пък можеше да вика вълците както господин Оливър — змиите. Както Николаос призоваваше плъховете и плъхолаците. Те всички бяха чудовища. Само въпрос на избор на аромат.

Напъхах се отново в колата.

— Нали искаше повечко опит с вампирите? — попитах, докато закопчавах колана си.

— Разбира се — кимна Лари.

— Е, тази вечер ще посъбереш!

— Какво имаш предвид?

— Ще ти обясня по пътя. Нямаме много време до изгрев.

Лари включи на скорост и излезе от паркинга. На слабата светлина на уредите ми се стори изпълнен с желание. Трескав и много, много млад.