Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (42)

41.

Седях на ръба на ваната си по нищо, освен голяма плажна хавлия. Бях се изкъпала, поляла с шампоан и бях измила калта и кръвта в канала. Като изключим онази кръв, която още сълзеше от дълбокия разрез на гърба ми. Едуард придържаше прилепена към него по-малка хавлия, с която прилагаше натиск.

— Когато кървенето спре, ще те превържа — каза той.

— Благодаря.

— Май постоянно ти помагам да се закърпваш!

Погледнах през рамо към него и простенах.

— Върнах ти услугата.

Той се усмихна.

— Така си е!

Разрезите на ръцете ми вече бяха превързани. Изглеждах като по-тъмна версия на ръцете на мумията.

Убиецът пипна леко следите от ухапване на прасеца ми.

— Това ме притеснява…

— Мен също.

— Няма обезцветяване… — Едуард ме погледна. Няма и болка?

— Никаква. Не беше пълна ламия, може би не е толкова отровен. Освен това да смяташ, че някъде в Сейнт Луис можем да намерим ламийска противоотрова? Те се смятат за изчезнали от двеста години.

Едуард опипа раната.

— Не усещам и подуване.

— Мина повече от час, Едуард! Ако отровата щеше да действа, досега да се е случило.

— Аха… — той се втренчи в ухапването. — Просто му хвърляй по едно око!

— Не знаех, че ти пука! — казах.

Лицето му бе безизразно и празно.

— Светът без теб в него ще е далеч по-малко интересен! — каза го с равен, лишен от емоции глас. Все едно изобщо не присъстваше. Но все пак бе комплимент. От устата на Едуард можеше да се смята дори за голям комплимент.

— Леле майко, Едуард, сдържай си вълнението!

Той се поусмихна, но очите му си бяха сини и отсъстващи като зимно небе. Бяхме нещо като приятели — дори добри приятели, но никога не съм го разбирала. Твърде голяма част от Едуард не може да бъде нито усетена, нито видяна.

Навремето вярвах, че ако се стигне дотам, той ще ме убие, ако е необходимо. Сега не бях съвсем сигурна. Как можеш да си приятел с някого, за когото подозираш, че може да те убие? Поредната загадка на живота.

— Кървенето спря — каза убиецът. Намаза раната с антисептик и започна да навива отгоре бинт. Звънецът иззвъня.

— Колко е часът? — попитах.

— Три.

— Мамка му.

— Какво има?

— Едно гадже идва.

— Ти? Имаш гадже?

Намръщих му се.

— Не е толкова голяма работа!

Едуард се хилеше като пословичната котка. Изправи се.

— Е, ремонтирана си. Ще го поканя да влезе.

— Едуард, бъди мил с него!

— Аз — мил?

— Добре де, просто не го застрелвай!

— Мисля, че с това ще се справя. — Едуард излезе от банята, за да отвори на Ричард.

Какво ли щеше да си помисли Ричард, ако на вратата го посрещнеше друг мъж? Едуард определено нямаше да помогне в случая. Нищо чудно да му предложи да седне, без да обясни кой е. Не бях сигурна дори дали аз самата мога да обясня.

— Това е приятелят ми, убиецът…

Не. Колега убиец на вампири, може би?

Вратата на спалнята беше затворена, така че можех да се облека в уединение. Опитах се да си сложа сутиен и открих, че гърбът ме боли ужасно. Без сутиен. Това ограничаваше избора ми на дрехи, освен, ако не исках да покажа на Ричард повече радост за очите, отколкото планирах. Исках, също и да хвърлям по едно око на раната от ухапването. Така че и панталоните отпадаха.

През повечето време спя в широки тениски, и навличането на чифт джинси отговаря на идеята ми за обличане. Но имах и истински пеньоар. Беше удобен, чисто черен, копринен на допир и абсолютно непрозрачен.

В комплект с него вървеше черна копринена нощничка, но реших, че тя би изглеждала твърде дружески за намеренията ми, а освен това не беше удобна. Ефирното бельо е рядко явление.

Извадих халата от дъното на гардероба си и го навлякох. Беше гладък и се плъзгаше приятно по кожата ми. Прихлупих краищата отпред, така че поръбеният край да се намира високо на гърдите ми и завързах черния колан. Не исках да показвам прелести.

Послушах за миг на вратата и не чух нищо. Нито разговор, нито движение, нищо. Отворих и излязох.

Ричард седеше на дивана, преметнал през облегалката цял наръч костюми. Едуард правеше кафе в кухнята, с вид на собственик на заведението.

Ричард се обърна при влизането ми. Ококори се съвсем леко. Косата ми все още бе мокра след душа, а плюс това и копринен халат — какво ли си бе помислил?

— Хубаво пеньоарче! — обади се Едуард.

— Подарък ми е от едно твърде оптимистично гадже!

— Харесва ми — заяви Ричард.

— Без хитроумни забележки, иначе изчезвай!

Той стрелна с поглед Едуард.

— Да не прекъснах нещо?

— Той ми е колега, нищо повече… — Намръщих се на убиеца, предизвиквайки го да каже нещо.

Той се усмихна и наля кафе за трима ни.

— Да седнем на масата — предложих. — Не пия кафе на белия диван!

Едуард постави чашите на малката масичка. Облегна се на шкафчетата и остави двата стола на нас.

Ричард остави палтото си на дивана и седна срещу мен. Носеше синкавозелен пуловер с по-тъмни сини елементи, вплетени отпред. Цветът подчертаваше плътнокафявите му очи. Скулите му изглеждаха по-високи. Малка лепенка украсяваше дясната му буза. Косата му хвърляше нежни кестеняви отблясъци. Подходящият цвят наистина прави чудеса с човека!

Не ми убягна фактът, че изглеждах разкошно в черно. Съдейки по изражението на Ричард, той също го бе забелязал, но непрестанно стрелкаше с поглед другия ми гост.

— Ние с Едуард бяхме на лов за вампирите, които извършват убийствата.

Тъй нареченото ми „гадже“ се ококори.

— Откри ли нещо?

Погледнах към Едуард.

Той сви рамене. Предоставяше ми целия разказ.

Ричард се мотаеше с Жан-Клод. Дали бе от стадото му? Не мисля, но пък… Предпазливостта винаги е за предпочитане. Ако грешах, щях да се извинявам по-късно. Ако бях права, щях да остана разочарована от Ричард, но да съм доволна, че не съм се издала.

— Да речем просто, че днес загубихме.

— Жива си — подчерта Едуард. Прав беше.

— Да не би едва да не си загинала днес? — каза ядосано Ричард.

Какво можех да отговоря?

— Тежък ден беше.

Той погледна към Едуард и пак се обърна към мен.

— Колко зле беше?

Размахах превързаната си ръка срещу него.

— Драскотини и порязвания, нищо повече.

Наемният убиец скри усмивката си зад ръба на чашата с кафе.

— Кажи ми истината, Анита! — настоя Ричард.

— Не ти дължа обяснения! — отвърнах малко недоволно.

Брюнетът се взираше в дланите си, после вдигна поглед към мен. В очите му забелязах искрица, от която ми се сви гърлото.

— Права си. Не ми дължиш нищо.

Усетих се как обяснението се изплъзва между устните ми.

— Може да се каже, че ходих из пещера без теб.

— Какво имаш предвид?

— В крайна сметка ми се наложи да мина през пълен с вода тунел, за да избягам от лошите типове.

— Колко пълен с вода?

— Чак до горе.

— Можеше да се удавиш! — Той ме докосна по ръката с връхчетата на пръстите си.

Отпих от кафето и преместих ръката си далеч от неговата, но усещах приятно затопляне там, където ме бе пипнал.

— Да, но не се удавих.

— Не е в това въпросът — възрази той.

— О — казах, — напротив. — Ако се каниш да излизаш с мен, по-добре свиквай с работата ми.

Той кимна.

— Права си, права си… — промърмори го тихичко.

Просто ме хвана неподготвен. За малко да умреш днес, а ето те, седиш си тук и пием кафе, сякаш нищо не се е случило!

— За мен е така, Ричард! Ако не можеш да се справиш с това, по-добре дори не опитвай! — забелязах изражението на Едуард. — Ти пък на какво се хилиш?

— На любезния ти подход към мъжете!

— Ако няма да помагаш, махай се!

Той остави чашата си на плота.

— Оставям ви насаме, влюбени птичета!

— Едуард! — намекнах.

— Тръгвам!

Изпратих го до вратата.

— Благодаря отново, че беше там, макар че си ме следил.

Той извади проста бяла визитка с изписан на нея черен телефонен номер. Това беше всичко — без име, без лого, но и какво би било подходящо — кървав кинжал или може би димящ пистолет?

— Ако ти потрябвам, звънни на този номер.

Едуард никога не ми беше оставял телефон досега. Беше като призрак — появяваше се там, където трябва да бъде и изчезваше, когато реши. Телефонът може да бъде проследен. Той ми оказваше голямо доверие с връчването на този номер. Може би в крайна сметка не би ме убил.

— Благодаря ти, Едуард!

— И един съвет. Хората в нашия бизнес не се справят добре с ролята на нечии половинки.

— Знам го.

— С какво си изкарва той хляба?

— Гимназиален учител е.

Едуард само поклати глава.

— Късмет! — и с тези думи на раздяла излезе.

Пъхнах визитката в джоба на халата и се върнах при Ричард. Той беше гимназиален учител, но освен това се мотаеше с чудовищата. Беше виждал кървища и това не го впечатляваше особено. Можеше ли да се справи? А аз? Една среща и вече започвах да мисля за проблеми, до които можеше и никога да не се стигне. Нищо чудно да започнем да не се харесваме още след първата вечер заедно. Случвало ми се бе и преди.

Взирах се в тила на Ричард и се чудех дали къдрите му са така меки, както изглеждат. Незабавна страст, притеснително, но не е толкова рядко явление. Добре де, за мен е рядко.

Остра болка прониза крака ми. Същият, който бе ухапан от подобната на ламия твар. Моля те, не! Облегнах се на плота. Ричард ме наблюдаваше озадачен.

Бръснах халата настрани. Кракът ми започваше да се подува и да добива червеникав цвят. Как не го бях забелязала?

— Споменах ли, че днес ме ухапа и ламия?

— Шегуваш се! — възкликна Ричард.

Поклатих глава.

— Мисля, че се налага да ме заведеш в болница!

Той се надигна и видя крака ми.

— Божичко! Седни веднага!

Започвах да се потя. В апартамента не беше горещо. Ричард ми помогна да легна на дивана.

— Анита, ламиите се смятат за изчезнали от двеста години. Никъде няма да намерим противоотрова!

Погледнах го изпитателно.

— Предполагам, че няма да излезем на среща.

— Не, дявол го взел, няма да си седя тук и да те гледам как умираш. Ликантропите не могат да бъдат отровени!

— Искаш да ме метнеш набързо до Стивън и да го оставиш да ме ухапе?

— Нещо такова.

— Предпочитам да умра!

Нещо проблесна в очите му — нещо, което не разгадах; болка, може би.

— Сериозно ли говориш?

— Да — прилив на гадене се надигна през мен като вълна. — Ще повърна! — Опитах се да стана и да стигна до банята, но паднах на белия килим и повърнах кръв. Яркочервена и прясна. Имах вътрешен кръвоизлив.

Дланта на Ричард на челото ми бе хладна, той ме обгърна с ръка през кръста. Повръщах, докато не се почувствах изпразнена и изтощена. Той ме вдигна на дивана. Стоях в тесен тунел от светлина, обкръжен от мрак. Мракът поглъщаше светлината и не можех да го спра. Усещах как се зарейвам. Не болеше. Дори не бях изплашена.

Последното, което чух, бе гласът на Ричард:

— Няма да те оставя да умреш! Приятна мисъл беше.