Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (25)

24.

Взирах се в лице, което ми беше непознато. Собственикът му бе прилепил окървавена кърпичка към челото си. Къса коса, светли очи, лунички.

— Здрасти, Лари! — казах. Гласът ми бе далечен и странен. Не си спомнях защо.

Все още бе тъмно. Лицето на колегата ми бе поизчистено, но раната още кървеше. Не може да съм била в безсъзнание толкова дълго. Безсъзнание ли? Защо пък безсъзнание? Спомнях си само очи — черни очи. Седнах твърде бързо. Лари ме хвана за рамото, иначе щях да падна.

— Къде са…

— Вампирите — довърши той изречението.

Облегнах се на него и прошепнах:

— Аха.

Наоколо в мрака се мотаеха разни хора, скупчени на малки шепнещи си групички. Лампите на полицейска кола пронизваха тъмнината. Двама униформени стояха кротко до возилото и говореха с човек, чието име просто ми убягваше…

— Карл! — казах.

— Какво? — стресна се Лари.

— Карл Ингър, високият тип, дето говори с полицаите.

Колегата ми кимна:

— Точно така.

Дребен, мургав мъж коленичи до нас. Джереми Рузенс от „Хората преди всичко“, когото, доколкото помнех, за последно бях видяла да стреля по нас. Какво, по дяволите, ставаше?

Джереми ми се усмихна. Стори ми се искрен.

— Какво тъй внезапно те направи мой приятел?

Той се ухили още по-широко:

— Ние те спасихме!

Отблъснах се от Лари и седнах сама. Миг на замайване и ето ме, вече съм добре. Да-а, бе.

— Я ми обясни, Лари!

Колегата ми погледна към Джереми Рубенс и пак се обърна към мен.

— Те ни спасиха.

— Как?

— Поляха със светена вода онази, която ме ухапа… Той пипна гърлото си със свободната си ръка, несъзнателен жест, но забеляза, че го гледам. — Тя ще има ли контрол над мен?

— Да е влизала в ума ти по същото време, когато те ухапа?

— Не знам — отвърна той. — Как да позная?

Отворих уста да обясня и я затворих. Как да обясниш необяснимото?

— Ако Алехандро, вампирът повелител, ме бе ухапал в същото време, когато ме омая, щях да бъда вече във властта му.

— Алехандро?

— Така останалите вампири наричаха повелителя.

Поклатих глава, но светът заплува на черни вълни и се наложи да преглътна усърдно, за да не повърна. Какво беше сторил звярът с мен? Бяха ми въртели умствени номера и преди, но никога не бях давала подобна реакция.

— Идва линейка — обади се Лари.

— Не ми трябва.

— Бяхте в безсъзнание над час, госпожице Блейк — намеси се Рубенс. — Накарахме полицията да извика линейка, когато не успяхме да ви събудим.

Той стоеше достатъчно близо, за да се пресегна и да го докосна. Изглеждаше ми дружелюбен, излъчваше позитивност, като булка в големия й ден. Защо внезапно бях станала негова любимка?

— Така, значи те са полели със светена вода вампирката, която те ухапа. Какво стана после? — попитах Лари.

— Прогониха и останалите с кръстове и амулети.

— Амулети?

Рубенс извади окачени на верижка две миниатюрни, облицовани с метал книжки. И двете се побираха в шепата ми, че оставаше и свободно място.

— Това не са амулети, Лари. Това са миниатюрни еврейски Свещени книги.

— Мислех си за Звездата на Давид…

— Тя не работи, защото е знак за расова принадлежност, не истински религиозен символ.

— Значи са като миниатюрни Библии?

Вдигнах вежди.

— Тората съдържа Стария завет, така че да — като миниатюрна Библия е.

— А Библията действа ли за християните?

— Не знам. Вероятно просто никога не съм била нападана от вампири, докато си нося библията… Всъщност в случая вината беше моя. По-точно кога за последен път бях чела Библията? Дали не ставах „неделна християнка“? Щях да се притеснявам за душата си после, след като тялото ми се почувстваше малко по-добре.

— Отпратете линейката, добре съм.

— Не сте добре — отвърна Рубенс. Протегна се, сякаш за да ме докосне. Погледнах го и той се спря насред движението. — Нека ви помогна, госпожице Блейк. Имаме общи врагове!

Полицаите бяха тръгнали към нас през тъмната трева. Карл Ингър също приближаваше, говорейки тихо с ченгетата.

— Полицията знае ли, че първоначално стреляхте по нас?

По лицето на Рубенс пролази сянка.

— Не знаят, нали?

— Ние ви спасихме, госпожице Блейк, от съдба по-лоша от смъртта. Сгреших, че се опитах да ви нараня. Вие вдигате мъртвите, но ако сте истински врагове на вампирите, значи сме съюзници.

— Врагът на моя враг е мой приятел, а?

Той кимна.

Полицаите бяха съвсем близо, почти можеха да ни чуят.

— Добре, но ако още веднъж насочите пистолет към мен, ще забравя, че сте ми спасили живота!

— Никога няма да се повтори, госпожице Блейк, имате думата ми!

Щеше ми се да кажа нещо унизително, но полицаите бяха до нас. Щяха да чуят. Нямах намерение да издавам Рубенс и „Хората преди всичко“, така че си прехапах умния език за по-късна употреба. Като познавах дребосъка, не се съмнявах, че ще ми се отвори и друга възможност.

Излъгах полицаите за „Хората преди всичко“ и излъгах за това, което Алехандро искаше от мен. Просто поредната безумна атака от рода на случилите се вече два пъти. По-късно пред Долф и Зербровски щях да кажа истината, но точно сега не ми се обясняваше цялата бъркотия на непознати. Не бях сигурна дори дали и Долф ще научи пълната история. Например фактът, че съм почти сигурно човешкият слуга на Жан-Клод.

Тц, няма нужда да споменавам това.