Лоръл К. Хамилтън
Циркът на прокълнатите (43)

42.

Сънят започна.

Седях в средата на голямо легло с балдахин. Завесите бяха от тежко синьо кадифе, с цвета на нощно небе. Кадифените чаршафи бяха меки под пръстите ми. Носех дълга бяла рокля с дантели по яката и ръкавите. Никога не съм притежавала подобно нещо. В днешни времена няма такива.

Стените бяха облицовани с тапети в синьо и златно. Огромната камина гореше, разпръсквайки из стаята танцуващи сенки. Жан-Клод стоеше в ъгъла, окъпан в оранжева светлина и черни сенки. Носеше същата риза, в която го бях видяла за последно, онази с тюлената предница.

Тръгна към мен, а отсенките от огъня плуваха в косата му, по лицето, блестяха в очите му.

— Защо никога не ме обличаш в нещо смислено в тези сънища?

Той се поколеба.

— Не ти ли харесва нощницата?

— По дяволите, не.

Той се усмихна леко.

— Винаги си била сръчна с думите, ma petite!

— Спри да ми викаш така, мамка му!

— Както пожелаеш, Анита! — имаше нещо в начина, по който каза името ми, което изобщо не ми хареса.

— Какви си ги забъркал, Жан-Клод?

Той се изправи до леглото и разкопча първото копче на ризата си.

— Какво правиш?

Още едно копче и още едно, след това той измъкна ризата от панталоните си и я захвърли на пода. Голият му гръден кош бе съвсем малко по-розов от нощницата ми. Зърната му бяха бледи и твърди. Кичур тъмни косми растеше ниско на корема му и изчезваше в панталоните — бях очарована.

Той се покатери на леглото.

Отстъпих назад, притиснала към себе си бялата нощница като някоя героиня от лош викториански роман.

— Не се поддавам толкова лесно!

— Мога да усетя вкуса на страстта ти с езика си, Анита. Искаш да знаеш какво е усещането от кожата ми близо до голото ти тяло.

Изпълзях от леглото.

— Остави ме на мира, мамка му! Сериозно говоря.

— Това е само сън. Не можеш ли да се оставиш на страстта дори насън?

— При теб нещата никога не опират до „само сън“.

Той внезапно се изправи пред мен. Не го забелязах да се движи. Сключи ръце зад гърба ми и се озовахме на пода пред камината. Огън и сенки танцуваха по голата кожа на раменете му. Кожата му бе крехка, гладка и недокосната — толкова мека, че исках да я докосвам цяла вечност. Той се намираше върху мен, тежестта му ме притискаше, смачкваше ме на пода. Усещах линията, по която тялото му се сливаше с моето.

— Една целувка и ще те пусна да станеш!

Взрях се в полунощно-сините му очи от няколко сантиметра разстояние. Не можех да говоря. Извърнах глава встрани, така че да не се налага да гледам съвършеното му лице.

— Една целувка?

— Имаш думата ми! — прошепна Жан-Клод.

Пак се обърнах към него:

— Думата ти не струва пукната пара!

Той се наведе над мен, устните ни почти се докосваха.

— Една целувка.

Устните му бяха меки и нежни. Той ме целуна по бузата, плъзна устни по протежението й, докосна врата ми. Косата му погали лицето ми. Мислех си, че всички къдрави коси са твърди, но неговата бе нежна като коприна, като бебешка косица.

— Една целувка! — прошепна той срещу кожата на шията ми, вкусвайки с език пулса на вената ми.

— Спри!

— Искаш го…

— Спри веднага!

Той сграбчи кичур коса, извивайки врата ми назад. Устните му се разтеглиха, оголвайки зъбите. Очите му бяха задавящо-сини, без искрица бяло.

— Не!

— Ще те имам, ma petite дори ако го правя, за да спася живота ти! — Той наведе глава, удряйки като змия. Събудих се стресната и се облещих срещу непознат за мен таван.

Черно-бели завеси висяха ветрилообразно от тавана. Леглото бе от чер сатен с твърде много възглавнички, разхвърляни по него. Възглавките също бяха в черно и бяло. Носех черна нощница с тънки презрамчици. Усещах я като истинска коприна и ми ставаше идеално. Подът бе покрит с бял килим, дебел до глезен. В отсрещния ъгъл имаше черна лакирана тоалетка и скрин с чекмеджета. Седнах и се видях в огледалото. Шията ми бе гладка, без следа от ухапвания. Само сън само сън… да, ама не. Спалнята без съмнение бе обзаведена в стила на Жан-Клод.

Умирах от отравяне. Как бях попаднала тук? В подземията на „Циркът на прокълнатите“ ли се намирах или някъде другаде? Дясната китка ме болеше.

Около китката ми имаше бял въртоп превръзки. Не си спомнях да съм я наранявала в пещерата.

Втренчих се в себе си в огледалото на тоалетката. В черно неглиже кожата ми изглеждаше бяла, а дългата ми коса бе черна като нощницата. Засмях се. Подхождах на обзавеждането. Подхождах на проклетото обзавеждане!

Зад бяла завеса се отвори една врата. Мернах за миг каменни стени зад завесите. Той не носеше нищо, освен копринено долнище на мъжка пижама. Тръгна към мен бос. Голите му гърди изглеждаха точно като в съня ми, като изключим кръстообразния белег — там той липсваше. Нарушаваше съвършенството му на мраморна статуя, но за сметка на това го правеше някак по-реален.

— Адът — отсякох. — Определено: Адът.

— Какво, ma petite?

— Чудех се къде ли се намирам. Щом ти си тук, следва да сме в Ада.

Той се усмихна. Изглеждаше твърде самодоволен, като добре нахранена змия.

— Как попаднах тук?

— Ричард те донесе.

— Значи наистина съм била отровена. Това не е ли част от съня?

Вампирът седна на отсрещния край на леглото, толкова далеч от мен, колкото бе възможно при положение, че е седнал. Нямаше къде другаде да се настани.

— Боя се, че отровата си е била съвсем истинска.

— Не че се оплаквам, но защо не съм мъртва?

Той притисна колене към гърдите си — странно уязвим жест.

— Аз те спасих.

— Я ми обясни?

— Знаеш.

Поклатих глава.

— Кажи го.

— Третият белег.

— Нямам следи от ухапване!

— Да, но китката ти е порязана и превързана.

— Копеле!

— Спасих ти живота.

— Пил си кръвта ми, докато съм била в безсъзнание!

Той кимна лекичко.

— Кучи син такъв!

Вратата се отвори отново, този път влезе Ричард.

— Копеле такова, как можа да ме предадеш на него?

— Тя май не ни е особено благодарна, Ричард!

— Ти каза, че предпочиташ да умреш, отколкото да станеш ликантроп!

— Предпочитам да умра, но да не съм и вампир!

— Той не те е ухапал. Няма да вампирясаш.

— Да, ще му бъда робиня за цяла вечност. Страхотен избор.

— Това е само третият белег, Анита! Все още не си негова слугиня!

— Не в това е въпросът! — втренчих се в Ричард. Не разбираш ли? По-добре да ме беше оставил да умра, отколкото да ми причиниш това!

— Надали е съдба, по-лоша от смъртта — обади се Жан-Клод.

— Ти кървеше от носа и очите. Кървеше до смърт в обятията ми… — Ричард пристъпи крачка-две към леглото и се спря. — Не можех да те оставя просто да умреш! — Протегна напред ръце в безпомощен жест.

Изправих се в копринената нощничка и се втренчих и в двамата.

— Може би Ричард не е знаел друг начин, но ти знаеш какво мисля по въпроса, Жан-Клод! Нямаш никакви извинения!

— Може би и аз не съм могъл да стоя безучастен, докато умираш? Помислила ли си за това?

Поклатих глава.

— Какво означава третият белег? Каква допълнителна власт върху мен ти дава?

— Вече мога да шепна в ума ти и извън сънищата. А ти също печелиш сили, ma petite! Вече си много трудна за убиване. Отровата изобщо няма да върши работа.

Продължавах да клатя глава.

— Не искам и да чувам. Няма да ти го простя, Жан-Клод!

— Не съм си и мислил, че ще ми го простиш… Той ми се стори тъжен.

— Трябват ми дрехи и някой да ме откара вкъщи. На работа съм тази нощ!

— Анита, ти почти загина два пъти днес. Как можеш да…

— Я стига, Ричард! Трябва да отида на работа тази нощ. Трябва ми нещо, което е мое, но не негово. Ти, натрапващо се копеле!

— Намери й някакви дрехи и я закарай до тях, Ричард. Тя има нужда от време, за да се нагоди към тази нова промяна.

Зяпнах Жан-Клод, все още сгушен на ръба на леглото. Той изглеждаше величествено — и ако имах пистолет, бих го застреляла на място. Страхът тежеше в корема ми като твърда, студена буца. Наистина имаше намерение да ме направи свой слуга, все едно дали го искам или не. Можех да пищя и да възразявам, но той щеше да го пренебрегне.

— Приближиш ли ме отново, Жан-Клод, независимо по каква причина, ще те убия!

— Вече ни свързват три белега. Заедно с мен ще пострадаш и ти.

Засмях се и смехът ми бе горчив.

— Наистина ли смяташ, че ми пука?

Той ме погледна със спокойно, неразгадаемо изражение, прелестен.

— Не — след което обърна гръб и на двама ни и каза: — Отведи я у дома, Ричард! Макар че не ти завиждам за пътуването дотам! — И погледна през рамо с усмивка. — Тя е доста изразителна, когато се ядосва!

Исках да се изплюя в него, но това нямаше да е достатъчно. Не можех да го убия — поне не тук и сега така че стиснах зъби. Благородство по принуда. Последвах Ричард през вратата и не погледнах назад, не исках да виждам съвършения му профил в огледалото на тоалетката.

Предполага се, че вампирите нямат отражения или души. Той имаше едното. Дали имаше и другото? Имаше ли значение? Не, прецених, изобщо нямаше значение. Щях да предам Жан-Клод на Оливър. Щях да предам града на господин Оливър и да пратя Господаря на града на заколение. Още един белег и щях да съм негова завинаги. Невъзможно! Първо щях да го видя мъртъв, дори и ако това означаваше да умра заедно с него. Никой не може да ми пробутва нещо насила — дори и вечност.