Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (9)

Първа глава
Чакащият рицар

Когато наближиха черните чукари, с които бе опасан брегът, Хоукмун погледна към д’Аверк. Отметнал назад своята меча маска французинът оглеждаше морската шир, а на устните му трептеше едва забележима усмивка. Изглежда д’Аверк почувства, че Хоукмун го наблюдава, защото се обърна към него.

— Имаш озадачен вид, благородни ми Дориан — рече той. — Не си ли доволен от успешно изпълнения план?

— Доволен съм — кимна Хоукмун. — Но сега си мислех за теб, д’Аверк. Ти се присъедини съвсем спонтанно към нашето пътешествие, въпреки че не виждам каква полза би могъл да извлечеш от него. Не се и съмнявам, че въпросът със справедливото наказание на Шагаров не те е вълнувал особено, нито път ти е присърце съдбата на моята възлюбена Изелда. На всичко отгоре, досега не направи нито един опит да избягаш.

Усмивката на д’Аверк стана още по-широка.

— Че защо да бягам? Нима заплашваш живота ми? Всъщност, на няколко пъти дори го спаси. Изглежда, че на този етап съдбата ми е далеч по-тясно свързана с твоята, отколкото с тази на Тъмната империя.

— Но не си верен нито на мен, нито на моята кауза.

— Както вече имах възможността да обясня, прелюбезни Дориан, аз съм верен на онази кауза, която е в състояние да изпълни най-съкровените ми желания. Трябва да призная, че в последно време промених възгледите си относно безнадеждността на тази твоя кауза — по всичко изглежда, че ти си надарен с такова изобилие от късмет, та на моменти дори ми се струва, че може и да победиш в двубоя с Тъмната империя. А щом е така, защо да не се присъединя към борбата ти, при това с огромно желание.

— Надявам се, че не ме залъгваш с голи приказки, само докато ти се отдаде подходяща възможност да промениш позициите и да ме предадеш в ръцете на твоите господари?

— Каквото и да кажа, не ще те убедя — усмихна се д’Аверк — така че не смятам да ти възразявам.

Този загадъчен отговор накара Хоукмун да се намръщи отново.

Сякаш за да смени темата на разговора д’Аверк внезапно се сгърчи в пристъп на остра кашлица и се свлече на дъното на лодката.

Оладан извика от носа:

— Дук Дориан! Виж — на брега!

Хоукмун вдигна глава. Под стръмния скалист бряг се виждаше тесен чакълест плаж. Там, на самия край, където се разбиваха вълните, стоеше изправен конник, загледан към тях, сякаш ги очакваше, за да ми предаде някакво послание.

Не след дълго острият кил на скифа се вряза в крайбрежните камъни. Хоукмун скочи на плажа и в същия миг позна конникът, който ги очакваше в сянката на скалите.

Когато го доближи, конникът завъртя глава към него.

— Знаеше ли, че ще се появя тук? — попита го Хоукмун.

— Мястото изглеждаше подходящо, за да се появиш наблизо — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Затова се навъртах наоколо.

— Разбирам — Хоукмун го огледа внимателно. Не знаеше как да продължи разговора. — Така значи…

Зад него се изправиха д’Аверк и Оладан.

— Познаваш ли този благородник? — попита с вежлив тон д’Аверк.

— Стари приятели — отвърна Хоукмун.

— Вие трябва да сте сър Хюлам д’Аверк — рече тържествено Рицаря в Мрамор и Злато. — Виждам, че все още носите гранбретански одежди.

— И напълно задоволяват вкуса ми — каза д’Аверк. — Но не чух вашето име.

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не му обърна внимание, а вдигна тежката си ръкавица и посочи Хоукмун.

— С теб исках да разговарям. Зная, че търсиш своята годеница — Изелда и че си намислил да се срещнеш с Лудия бог.

— Да не би Изелда да е пленница на Лудия бог?

— В известен смисъл. Но ти трябва да откриеш Лудия бог и по друга причина.

— Жива ли е Изелда? Това ме интересува. — Хоукмун втренчи настойчив поглед в него. — Искам да знам дали е жива.

— Жива е — при тези думи Рицаря в Мрамор и Злато се намести в седлото. — Но ще трябва да унищожиш Лудия бог, преди тя отново да бъде твоя. И не само да го унищожиш, но и да откъснеш Червения амулет от шията му. Защото Червения амулет ти принадлежи по право. Две неща е откраднал Лудия бог и двете са твои — момичето и амулетът.

— Вярно, Изелда е моя, но за този амулет не знам нищо. Никога не съм притежавал подобна вещ.

— Тази вещ, както казах, е Червения амулет и той ти принадлежи. Лудия бог няма никакво право да го носи, пък и именно на него дължи безумието си.

Хоукмун се засмя.

— Ако това качество е присъщо на всички, които носят Червения амулет, тогава нека го задържи.

— Това не е шега, дук Дориан. Лудия бог наистина обезумя след като открадна Червения амулет, защото амулетът принадлежи на един служител на Руническия жезъл. Ала ако този служител си възвърне откраднатото, не само че няма да обезумее, но и ще придобие могъща сила, която се предава от Руническия жезъл с помощта на амулета. Единствено онзи, който има право да носи Червения амулет се сдобива с тази сила, а лишените от това право губят разсъдъка си. Ето защо аз не мога да му го отнема. Само един човек има право да го стори и той е дук Дориан Хоукмун фон Кьолн — служител на Руническия жезъл.

— Ето че пак ме наричаш служител на Руническия жезъл, а аз не знам да съм поемал подобно задължение, нито пък мога да съм сигурен, дали всичко това не е рожба на въображението ти, или дори плод на един изгубил здрава почва ум.

— Мисли каквото си искаш. Но едно няма съмнение и ти не ще го отречеш — че най-голямото ти желание сега е да откриеш Лудия бог.

— Защото Изелда е негова пленница…

— И така да е. Е, поне не се налага да те убеждавам какво трябва да направиш.

Хоукмун се намръщи.

— Вярно е, че откакто тръгнах на път от Хамадан се случиха цял низ от странни съвпадения. Понякога дори невероятни.

— Няма никакви съвпадения и не може да има, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Понякога предначертаното прозира през мъглата, друг път се изгубва от погледа. — Рицаря в Мрамор и Злато обърна коня и посочи виещата се през скалите тясна пътека. — От там ще се качим на брега. Като стигнем горе ще направим лагер и ще починем. А утре от рано ще тръгнем на път към замъка на Лудия бог.

— Знаеш ли къде е? — запита обнадеждено Хоукмун, забравил доскорошните си съмнения.

— Зная.

В този миг Хоукмун бе завладян от нова мисъл.

— А сигурен ли си… че не си организирал отвличането на Изелда собственоръчно? Само за да ме накараш да търся Лудия бог?

— Изелда беше отвлечена от един предател в бащината й армия на име Хуан Жинага и той възнамеряваше да я отведе в Гранбретан. Но стана така, че други войници на Тъмната империя го нападнаха, с намерение да получат сами наградата за момичето. По време на боя Изелда успяла да избяга, а сетне се скрила в един керван поел към Италия. На брега на Адриатическо море взела кораб, който първоначално смятала, че се отправя към Прованс. Но оказало се, че това е кораб с роби за Арабия, който пък в Сидраския залив бил атакуван от пиратска фрегата от Карпатия.

— Историята не изглежда много достоверна. А после?

— После пиратите решили да поискат откуп за главата й, но не знаели, че Камарг е обсаден, нито пък имали представа, че и друг би платил за момичето. Така или иначе, решили да я откарат в Истанбул и там да я продадат. Но когато навлезли в залива, оказало се, че той гъмжи от кораби на Тъмната империя. Уплашени, продължили към Черно море, а там пък на свой ред били атакувани от фрегатата, която вие подпалихте…

— Останалото го зная. Ръката с пръстена, която открих, вероятно е принадлежала на пирата, заловил Изелда. Само че всичко това ми се струва направо невероятно. Толкова много съвпадения…

— Вече ти казах — не може да има съвпадения, когато става дума за намеса на Руническия жезъл. Всичко върви по предначертания път.

Хоукмун въздъхна.

— С нея всичко ли е наред?

— Горе-долу.

— Какво искаш да кажеш?

— Почакай докато стигнем замъка на Лудия бог.

Хоукмун се опита да разпита по-подробно своя събеседник, но Рицаря в Мрамор и Злато не промълви нито дума повече. Той остана да чака замислен на коня си, докато Оладан и д’Аверк разтоварваха конете от лодката и прехвърляха провизиите на седлата. Хоукмун откри с почуда, че все още пази своето старо и доста изтъркано седло и се зачуди как не го е изгубил сред толкова много приключения.

Когато привършиха с подготовката Рицаря в Мрамор и Злато насочи коня си към тясната клисура, от която започваше пътеката.

Тримата другари обаче срещнаха доста трудности, докато го следваха нагоре по скалите. На няколко пъти се наложи да слизат от конете и да пренасят на ръка вързопите с провизии, случваше се конете да се препъват и да политат към бездната. Най-сетне достигнаха върха на скалистия хълм и пред тях се ширна затревена степ, която сякаш се простираше до безкрая.

Рицаря в Мрамор и Злато посочи на запад.

— Утре ще поемем в тази посока, към Пулсиращия мост. Отвъд него започва страната Украйна, в сърцето на която, на много дни път от тук, се намира замъкът на Лудия бог. Но, отваряйте си очите, защото дори тук се срещат отряди на Тъмната империя. Той погледна към тримата другари, които стъкмяваха лагер, за да прекарат нощта.

— Няма ли да се присъедините към нас? — покани го любезно д’Аверк.

Ала покритата с огромен шлем глава се склони бавно и както рицарят, така и неговият кон останаха неподвижни през цялата нощ — като статуя застинала на своя пост.

Излегнат пред малката палатка Хоукмун разглеждаше силуета на Рицаря в Мрамор и Злато и се питаше човешко същество ли се крие под дебелата броня и ако е така, дали интересът му към Хоукмун е движен от благородни, или от злонамерени мотиви. Той въздъхна. Най-много от всичко искаше да открие Изелда, да я спаси и да я отведе обратно в Камарг, а после да помогне за освобождаването на тази малка провинция. Ала животът му се бе усложнил неимоверно от загадъчната намеса на Руническия жезъл и от пътищата, които бе принуден въпреки волята си да следва, за да изпълни „предначертанията“ на жезъла. Но как би могъл да следва нещо, предначертано от някакъв предмет? Или може би Руническия жезъл не бе само предмет, може би притежаваше разум? Във всеки случай, той бе олицетворение на най-голямата сила, когато трябваше да се закълнеш в нещо. Хората наистина вярваха, че жезълът е в състояние да управлява съдбите им. Защо тогава му бяха необходими някакви „служители“, когато всъщност всички човеци му служеха?

А може би не всички. Може би от време на време се появяваха и други сили — като Тъмната империя например — които се противопоставяха на предначертанията на Руническия жезъл? И тогава жезълът се нуждаеше от верни служители.

Мислите на Хоукмун ставаха все по-объркани. Не беше привикнал към подобни проникновени разсъждения, нито пък го биваше кой знае колко във философията. И ето, че не след дълго Дориан се унесе в сън.