Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (12)

Четвърта глава
Силата на амулета

Хоукмун загърна треперещата Изелда в своя плащ. Момичето продължаваше да плаче, но намери сили да се изправи и се облегна на гърдите на Дориан. Близо до тях, все така неподвижен стоеше Рицаря в Мрамор и Злато.

Докато Хоукмун успокояваше Изелда Рицаря неочаквано размести огромното си тяло и закрачи към дъното на залата, където все още лежеше трупа на Сталников.

— О, Дориан, не зная дали имаш представа какви ужаси преживях през тези няколко месеца. Първо ме заловиха някакви разбойници и ме откараха на стотици мили. Не зная дори как се наричаше това пъклено място. Не помня нищо от последните няколко дни, когато дойдох на себе си, бях протегнала ръце към теб, обладана от ужасяващото желание да те убия…

Хоукмун я притисна към гърдите си.

— Само един кошмарен съм, мила моя. Ела, да тръгваме. Ще се завърнем в Камарг, където ще сме в безопасност. Кажи ми, какво стана с баща ти и другите?

Очите й се разшириха.

— Не знаеш ли? Мислех, че си се върнал, преди да тръгнеш да ме търсиш.

— Не зная нищо, освен слухове. Как са Боуджентъл, фон Вилач, графът…?

Тя сведе поглед.

— Фон Вилач загина поразен от огнестрел при едно сражение на северната граница. А графът…

— Какво?

— Когато за последен път го видях баща ми лежеше болен и дори изключителните целебни умения на Боуджентъл изглежда не бяха в състояние да го изправят на крака. Каза, че Камарг скоро ще падне — смяташе, че си мъртъв, след като не се завърна на време.

Погледът на Хоукмун помътня.

— Трябва да се върна час по-скоро в Камарг — дори само за да вдъхна живот на графа. След като и ти си изчезнала, вероятно силите му съвсем привършват.

— Ако въобще е още жив — произнесе тихо тя.

— Трябва да е жив. Щом Камарг все още се държи, значи граф Медни е жив.

Откъм тунела долетя тропот на ботуши. Хоукмун скри Изелда зад себе си и извади сабята.

Вратата се отвори и вътре нахлу задъханият Оладан, следван от д’Аверк.

— Войници на Тъмната империя — рече Оладан. — Повече, отколкото бихме могли да надвием. Вероятно са дошли да огледат замъка и околностите му за нови жертви.

Д’Аверк избута встрани косматия дребосък.

— Опитах се да ги успокоя, рекох им, че по право аз трябва да ги командвам, защото рангът ми е по-голям от този на техния водач, но… — той сви рамене. — Изглежда д’Аверк вече няма ранг в редовете на Гранбретан. Проклетият пилот на орнитоптера е живял достатъчно дълго, за да разкаже на открилите го войници за моето предателство. Сега вече и аз съм извън закона също като теб…

Хоукмун сбърчи вежди.

— Влизайте и да видим с какво можем да залостим вратата. Едва ли ще ги задържи дълго, ако рекат да ни щурмуват.

— Няма ли друг изход? — попита д’Аверк.

— Мисля, че не — рече Хоукмун. — Всъщност, после ще му мислим.

От мрачните сенки изплува фигурата на Рицаря в Мрамор и Злато. Червения амулет се полюшваше в ръката му. Шнурът бе окървавен.

Рицаря в Мрамор и Злато застана пред Хоукмун и подаде амулета, като внимаваше да не го докосва. Зад тях Оладан и д’Аверк трупаха каквото намерят до вратата.

— Вземи — рече Рицаря. — Твой е.

Хоукмун отстъпи назад.

— Не го искам — няма да го взема. В това нещо се крие зла сила. То е причинило толкова много смърт и безумие — дори нещастният Сталников се превърна в негова жертва. Задръж го. Намери друг глупак да го носи!

— Ти си този, който трябва да го носи — разнесе се могъщият глас зад шлема. — Само ти можеш.

— Не желая! — Хоукмун посочи с ръка Изелда. — Този камък превърна моята любима в жадуващо да убива изчадие. Всички избити, които срещнахме по пътя, са жертви на неговата тайна сила. Всички — дори труповете в селото и нещастниците в двора на замъка. Нито един от онези, които ни нападнаха, не бе успял да запази разсъдъка си. — Той бутна назад полюшващия се амулет. — Няма да го приема. Не искам да имам нищо общо с него, пък дори и да е дело на Руническия жезъл!

— Може би си прав. Но това, което виждаш, е дело на хората — те са изопачили силата, скрита в камъка, използвайки я за да задоволят своите страсти. А твой дълг е да приемеш този дар — защото Руническия жезъл те е избрал за свой служител. Червения амулет няма да ти навреди. От него ще получиш само сила.

— Сила да унищожавам и да превръщам другите в безумци!

— Сила да вършиш добро — сила да се биеш с ордите на Тъмната империя!

Хоукмун се усмихна презрително. В този момент вратата се разтърси из основи и той разбра, че войниците на Гранбретан са пристигнали в замъка.

— Повече са от нас — рече Хоукмун. — Ще ми даде ли Червения амулет онази исполинска сила, която сега е необходима за да се измъкнем през единствения изход — където ни чака врагът?

— Амулетът ще ти помогне — произнесе уверено Рицаря в Мрамор и Злато и протегна ръка.

Вратата изскърца под ударите, които се сипеха върху нея отвън.

— Щом този амулет владее подобно могъщество, — попита Хоукмун — защо не го носиш ти?

— Защото не ми принадлежи. С мен ще направи същото, каквото стана с нещастника Сталников. Хайде, вземи го — Рицаря пристъпи напред. — Заради него дойде тук.

— Дойдох заради Изелда — за да я спася. И вече го направих.

— Тя бе тук заради камъка.

— Значи сте я използвали за да ме примамите…

— Не. Сам каза, че си дошъл, за да я спасиш, а отказваш единственото средство, което ще ти помогне да се измъкнеш от замъка. Падне ли вратата тук ще нахлуят свирепите орди на Тъмната империя и ще избият всички. Нищо чудно съдбата на Изелда да е дори по-страшна от твоята…

Вратата пропука. Оладан и д’Аверк отстъпиха назад с вдигнати саби. На лицата им се четеше отчаяние.

— Още миг и ще бъдат тук — обяви д’Аверк. — Сбогом, Оладан, сбогом и на теб — Хоукмун. Двамата не бяхте толкова досадни другари, колкото някои…

Хоукмун не откъсваше поглед от амулета.

— Зная ли…

— Довери ми се — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — И преди съм ти помагал в трудни моменти. Нима сега ще извърша нещо, което да ти донесе гибел?

— Гибел — не. Но ще ме постави в услуга на тъмни и зли сили. Откъде да знам, че наистина си посланик на Руническия жезъл? Имам само твоята дума. Как да съм сигурен, че не служиш на някоя страшна сила?

— Вратата всеки миг ще падне! — извика Оладан. — Дук Дориан, имаме нужда от помощта ти! Нека рицарят да избяга с Изелда, ако има друг път!

— Побързай! — извика Рицаря в Мрамор и Злато и протегна амулета. — Вземи го и спаси любимата си.

Хоукмун се поколеба за миг, после пое камъка. Той се сгуши в дланта му като куче в скута на своя господар — но куче, надарено с могъща сила. Сиянието му се усили неимоверно и озари залата до последното затънтено кътче. Хоукмун почувства как се изпълва със сила. Усещаше тялото си по-здраво и могъщо от когато и да било. Движенията му станаха светкавични. Умът му вече не беше замъглен от премеждията през последните дни. Той се усмихна, постави окървавения шнур на шията си, приведе се над Изелда, целуна я нежно по челото, сетне се обърна към вратата, стиснал оголената сабя в ръка и зачака тъмната орда отвън да я разбие на трески.

Не след дълго масивната порта се стовари с грохот и на прага застанаха задъханите кучета на Гранбретан, със свирепи тигрови маски, обсипани със сапфири и с насочени остриета към смелчагите, които ги очакваха в залата.

Водачът на гранбретанците пристъпи напред.

— Толкова усилия за толкова малко противници. Братя, редно е да ги накараме да си платят за похабеното време.

И сечта започна.