Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (5)

Пета глава
Машината

Ринал и още двама от призрачните ги посрещнаха пред къщата и ги отнесоха до втория етаж. В този момент слънцето изгря на хоризонта и под ярките му лъчи хората-призраци изглеждаха още по-нереални. Изгубил търпение Ринал пръв се зарови във вързопа на Хоукмун.

— Точно такава я помнех — промърмори той, докато въртеше кристалната машина пред очите си, за да я огледа по-добре. Ръката му допря леко осмоъгълният предмет, монтиран върху подложката от оникс. — Не е необходимо повече да се боим от маскираните войни. Сега вече можем да им избягаме, когато пожелаем…

— Но нали казвахте, че няма никакъв начин да напускате града? — учуди се Оладан.

— Това е вярно. Но с помощта на тези машини можем да вземем целия град с нас — стига да имаме късмет.

Хоукмун тъкмо се готвеше да разпита Ринал по-подробно, когато от улицата долетя някаква глъчка и той изтича при прозореца, за да надникне предпазливо. Долу стояха д’Аверк и още двадесетина войници. Един от тях сочеше с ръка прозореца.

— Вероятно са ни видели — прошепна Хоукмун. — Трябва да се махаме. Не можем да се бием с тях — твърде много са.

Ринал го погледна разтревожено.

— Но не можем и да си тръгнем. Ако решим да използваме машината точно сега, това би означавало да ви оставим право в лапите на д’Аверк и хората му. Не зная какво да реша.

— Използвайте тази ваша машина — посъветва го Хоукмун — и оставете на нас да се тревожим за д’Аверк.

— Не можем да ви оставим да загинете! Не и след онова, което направихте за нас.

— Използвайте машината!

Но Ринал все още се колебаеше.

От улицата достигна нов шум и Хоукмун надникна през прозореца.

— Донесли са стълба. Всеки момент ще са тук. Използвай машината си, Ринал.

Ето че и жената-призрак подкрепи Хоукмун.

— Използвай машината, Ринал. Ако това, което чухме, е вярно, тогава наистина нашият приятел едва ли ще пострада, когато попадне в плен при д’Аверк.

— Какво искате да кажете? — попита Хоукмун. — Откъде знаете?

— Защото имаме приятел, който не е от нас — обясни му жената. — Понякога ни гостува и ни носи новини от външния свят. Той също служи на Руническия жезъл…

— Да не е Рицаря в Мрамор и Злато? — прекъсна я Хоукмун.

— Ами да и той ни каза, че вие…

— Дук Дориан! — извика Оладан, като сочеше прозореца. Първата от мечите маски се беше показала през него.

Хоукмун извади сабята от ножницата, хвърли се към парапета и заби острието в гърлото на нахалника, точно под подбрадника. Мъжът полетя назад и се строполи на улицата със сподавен вик. Хоукмун сграбчи стълбата и се опита да я тласне назад, но тя бе солидно закрепена отдолу. Още един войн се изравни с прозореца, Оладан го удари със сабята по металния шлем, но мъжът продължаваше да се държи. Хоукмун пусна стълбата и посече с острието пръстите на нападателя. Мечият войн изкрещя от болка и рухна надолу по стълбата.

— Машината! — извика отчаяно Хоукмун. — Използвай я, Ринал. Не можем да ги задържим дълго.

Зад гърба му се разнесе лек мелодичен звън и за миг Хоукмун почувства леко замайване, но трябваше да отбива устрема на следващия нападател.

Изведнъж всичко наоколо затрептя, а стените на къщата се озариха в ярко червена светлина. Долу на улицата войните крещяха с цяло гърло — не от изненада, а по-скоро от страх. Хоукмун не можеше да си обясни какво толкова ги беше уплашило.

Вдигна глава и забеляза, че целият град сияе в същата алена светлина и всички къщи, до последната тухла трептят в синхрон с вибрациите на машината. После неочаквано градът изчезна и Хоукмун полетя надолу към земята.

Някъде отдалеч до слуха му достигна гласът на Ринал:

— Оставяме на твое разположение двойника на тази машина. Това е нашият дар, за да ти помогнем срещу твоите врагове. Машината е в състояние да премества цели участъци от Земята в други, малко по-различни измерения на време-пространството. А нашите врагове никога не ще получат Сориандум…

В този миг Хоукмун се приземи на паважа, Оладан тупна близо до него и двамата откриха, че от града не е останала и следа. Вместо това земята наоколо беше разровена, сякаш някой съвсем наскоро я беше изорал.

Недалеч от тях се бяха скупчили войните от Гранбретан, начело с д’Аверк и всички до един се озъртаха ужасено.

Незнайно как металното чудовище беше стигнало града и се беше устремило право към тях. Само след минута земята под краката му се изпълни с трупове на гранбретанци. Останалите войни, подканвани от д’Аверк, се опитваха да заобиколят чудовището и да го унищожат.

Острите стоманени шипове лъщяха ярко на слънцето, металните зъби потракваха в зловещата паст, а ноктите му сграбчваха меката плът на войните и я късаха като хартия.

— Виждам, че чудовището ще се погрижи за тях — рече Хоукмун. — Виж — конете ни. — Само на триста стъпки от тях стояха двата могъщи коня. Хоукмун и Оладан изтичаха при тях, възседнаха ги и ги пришпориха далеч от мястото, където доскоро се намираше градът Сориандум, и където металното чудовище правеше на пихтия войните на д’Аверк.

След като уви грижливо странния подарък от призрачния народ, Хоукмун даде знак да продължат към брега.

В застланата с изсъхнала трева степ се яздеше значително по-леко и двамата не след дълго подминаха хълмистата земя и се спуснаха в долината, през която течеше река Ефрат.

Решиха да лагеруват на брега на широката река, докато обсъдят по какъв начин да я прехвърлят, защото водите й бяха буйни и ако можеше да се вярва на картата, която носеше Хоукмун, най-близкият брод бе на няколко мили на юг от тях.

Хоукмун плъзна поглед по реката, чийто води бяха озарени в кървавочервено от залязващите лъчи на слънцето. От устните му се отрони тиха, но мъчителна въздишка и Оладан вдигна учудено глава от леглото си при огъня.

— Какво те гризе, господарю Дориан? Не се ли радваш, задето се измъкнахме толкова лесно?

— Ако нещо ме гризе, това е мисълта за бъдещето, Оладан. Помисли само — ако д’Аверк не ни е излъгал и граф Медни наистина е тежко ранен, а фон Вилач убит, тогава страхувам се, че като се върнем, ще намерим в Камарг само пепелища — както се бе заканил на времето барон Мелиадус.

— Нека първо стигнем там — опита се да го ободри Оладан. — Не е изключено д’Аверк да те е заблудил преднамерено. В едно не се съмнявам — че Камарг още се държи. От онова, което си ми разказвал, стигнах до заключението, че тази провинция е добре подготвена за продължителна обсада и не се съмнявам, че ще може да издържи на атаките на Тъмната империя. Ще видиш, че…

— Дали ще видя? — произнесе Хоукмун, свел поглед към земята. — Ще видя ли, Оладан? Д’Аверк беше толкова самоуверен, когато говореше за победите на Гранбретан. Ако наистина Сицилия е тяхна, тогава трябва да са завладели вече и части от Италия и Испания. Не разбираш ли какво означава това?

— Да си призная, географските ми познания отвъд Българските планини са доста слаби — поклати засрамено глава Оладан.

— Това означава, че всички пътища за Камарг — както по суша, така и по море — са отрязани от ордите на Тъмната империя. Дори и да стигнем морето, дори да намерим кораб, какви шансове имаме да пресечем безпрепятствено Сицилианския канал? Морето сигурно гъмжи от гранбретански кораби.

— Но защо да пътуваме по море? Защо да не използваме пътя, по който ти стигна изток?

Хоукмун сбърчи вежди.

— По-голямата част от този път го летях с фламингото. Освен това, ще се забавим поне два пъти повече, ако минен от там. А не е изключено да срещнем по пътя си войски на Гранбретан.

— И така да е — ще заобиколим земите, които са преминали в тяхна власт. — Но поне ще имаме някаква възможност, докато в открито море, както сам казваш, няма къде да се скрием.

— Вярно е — кимна замислено Хоукмун. — Но това означава да пресечем Туркиа — ще пътуваме няколко седмици. От друга страна, ще вземем кораб в Черно море, в което доколкото знам, все още рядко се срещат корабите на Тъмната империя. — Той разгледа картата. — Точно така — през Черно море ще стигнем Румъния, а там вече опасността ще расте с всеки изминал ден, защото силите на Тъмната империя ще са навсякъде. Но струва ми се, че имаш право — шансовете ни по този маршрут са по-големи, особено ако успеем да убием няколко гранбретанци и да се преоблечем в дрехите им. Това им е недостатъка на тези маски — че никога не знаеш кой се крие под тях — приятел или враг. Ако не беше този проклет таен език, който използва всеки от ордените, щяхме да си пътуваме спокойно чак до Камарг — прикрити зад техните брони и маски.

— Значи променяме пътя — рече Оладан.

— Да. Утре призори потегляме на север.

Следващите няколко дни двамата вървяха покрай брега на Ефрат, право на север, пресякоха границата на Сирия и Туркиа и достигнаха тихото бяло градче Бирачек, където Ефрат ставаше река Фират.

Подозрителният съдържател в страноприемницата на Бирачек отпърво ги взе за войници на Тъмната империя и отказа да им даде стаи, но Хоукмун посочи перлата в челото си и каза: „Името ми е Дориан, аз съм последният дук на Кьолн и заклет враг на Гранбретан“ и се оказа, че дори гостилничарят в това забутано градче е чувал за него.

Малко след това двамата се наместиха в бирхалето на страноприемницата и поръчаха леко сладко вино. Близо до тях седяха търговци от пътуващ керван, които бяха пристигнали по-рано през деня в Бирачек.

Търговците бяха мургави на вид мъже, с черни къдрави коси и лъскави бради, като намазани с олио. Носеха кожени ризи и ярко оцветени вълнени фусти и се загръщаха в дебели вълнени наметала, покрити с геометрични фигури в оранжево, черно и жълто. Както сами се похвалиха на околните, тези наметала сочели, че са хора на Йенаха, заможен търговец от Анкара. В поясите си бяха затъкнали къси ятагани, с богато инкрустирани дръжки и покрити с надписи остриета. Личеше си, че тези търговци са опитни не само в алъш-вериша, но и в ръкопашния бой.

Водачът им, Салем, с ястребов нос и пронизителен поглед се наведе през масата и заговори тихо на Кьолнския дук и Оладан.

— Сигурно сте чули, че емисари на Тъмната империя са посетили Истанбулския халиф, който е разрешил срещу солидно заплащане един доста голям отряд от маскирани войни да се настани зад стените на града?

Хоукмун поклати глава.

— Напоследък бяхме откъснати от света. Но щом казвате, сигурно е така. Пък и е съвсем типично за гранбретанците, каквото не могат да вземат със сила, получават го срещу злато. Едва когато парите им привършват предпочитат да прибягват до своите армии и оръжия.

Салем кимна.

— И аз така мисля. Значи смятате, че Туркиа също не е в безопасност от западните пълчища?

— Нито една част на света не е в безопасност. Те протягат ръка дори към Амарек. Мечтаят да завладеят земи, за които се говори в легендите. Намислили са да покорят и Азиакомуниста, но първо ще трябва да я открият. Арабия и Изтока са само попътна спирка за техните армии.

— Но ще им стигнат ли силите? — учуди се Салем.

— Сила имат предостатъчно — отвърна уверено Хоукмун. — Безумие също, а то ги прави свирепи, ненаситни и изобретателни. Имах възможност да посетя Лондра — столицата на Гранбретан — и да се уверя, че архитектурата й е като превърнат в реалност брилиантен кошмар. Срещнах се лично с краля-император, в неговия тронен глобус, изпълнен с млечнобяла течност — този човек е надарен с мъдрост, безсмъртие, а гласът му е звънлив като на юноша. Разгледах лабораториите на техните учени-магьосници — безброй галерии с чудновати машини, много от тях преоткрити или изобретени наново от самите гранбретанци. Разговарях с техните велможи, научих какви са амбициите им и се уверих, че в тях се крие безумие, каквото никой от нас, простосмъртните не е в състояние да си представи. Те са безчовечни, безчувствени и гледат на нас като на низши същества, а отношенията по между им са хладни като лед. Те разпъват мъже, жени и деца, пък дори и животни, за да украсят друмищата, по които стъпват техните завоевателни армии…

Салем се облегна назад и вдигна ръка към челото си.

— О, стига, дук Дориан, не преувеличавате ли…?

Хоукмун се изправи рязко и надникна в очите на Салем.

— Слушай какво ти казвам, търговецо от Туркиа — с нито една дума не съм преувеличил злото, което иде от Гранбретан!

Салем отпърво се намръщи, а сетне потрепери.

— Аз… аз ви вярвам — промърмори той. — Но ми се иска, да се лъжете. Защото, как тогава бедният народ на Туркиа ще спре такава сила?

Хоукмун въздъхна.

— Нямам готово решение. Бих казал, че трябва да се обедините, да не им позволявате да ви отслабят чрез злато с подкупи, но само ще си загубя времето, защото хората по природа са алчни и не желаят да видят истината, когато са заслепени от блясъка на златото. Противопоставяйте им се, ще ви посъветвам аз, с благородство и храброст, с мъдрост и вяра в идеалите. Ала онези, които дръзват да го сторят нерядко изчезват безследно, или биват подложени на страшни мъчения, пред очите им изнасилват или разчекват жените им, децата им се превръщат в перверзно забавление за войниците или изгарят на кладите, поглъщащи понякога цели градове. Но пък ако не им се противопоставяте, ако бягате от битката на живот и смърт, тогава и вас ще ви сполети тази участ или ще се превърнете в същите уроди, жадуващи за безчестия и участващи в зловещите насилия само за да отървете кожата. Говоря ви искрено, макар искреността да не ми позволява да ви подбуждам към подобни деяния. Аз съм техен заклет враг, посветил съм живота си на борбата срещу тях, но нямам нито могъщи съюзници, нито кой знае какъв късмет, а и осъзнавам, че няма вечно да им се изплъзвам, макар досега да успявах с лекота. И все пак, ако се вслушате в съветите ми, помнете едно — бъдете хитри. Използвайте хитрости, любезни приятелю. Това е единственото оръжие срещу Тъмната империя.

— Значи, да се престорим, че ще им се подчиним, така ли? — попита замислено Салем.

— Аз така и направих. И както виждате съм жив и дори свободен…

— Ще запомня думите ви, храбри Дориан.

— Запомнете ги до последната — предупреди го Хоукмун. — Защото най-трудният компромис на този свят е когато се преструваш, че правиш компромис. Нерядко измамата се превръща в реалност дълго преди да го осъзнаете.

Салем почеса брада.

— Разбрах ви. — Той огледа помещението. Блещукащите свещи внезапно бяха придобили зловещ и заплашителен изглед. — И колко дълго ще продължи това?…Почти цяла Европа е вече тяхна.

— Нищо ли не сте чули за една малка провинция на име Камарг? — попита го Хоукмун.

— Камарг, да. Земя на рогати зверове и чудовища-получовеци с могъща сила, които единствени не се предават пред устрема на Тъмната империя. Водел ги някакъв непобедим титан, когото наричали граф Медни…

Хоукмун се засмя.

— Все една, че слушам легенда. Граф Медни е човек от плът и кръв, а в Камарг чудовищата се броят на пръсти. Единствените рогати зверове са биковете от тресавищата и конете. Но това, което ме вълнува е, дали още се държат срещу набезите на Тъмната империя? Да знаете нещо за графа, за фон Вилач, или за дъщерята на графа — Изелда?

— Чух, че графът бил убит, също и неговият поручик. Но не зная нищо за съдбата на момичето — и доколкото разбрах, Камарг все още не е паднал.

Хоукмун неволно потърка черната перла.

— Все пак и на тези сведения съм благодарен. Но не мога да повярвам, че Камарг ще се държи, ако графът наистина е мъртъв. Падне ли той, пада и тази малка провинция.

— Е, предадох само това, което съм чул — рече Салем. — Местните слухове, които разнасяме, често са достоверни, но онова, което иде от Запад е забулено в мъгла и тайнственост. Но не идвате ли и вие от Камарг?

— Това е моят втори дом — кимна Хоукмун. — Ако все още съществува.

Оладан положи ръка на рамото му.

— Не губи надежда, дук Дориан. Нали сам каза, че не може много да се вярва на подобни сведения. Почакай да стигнем на място и сами ще узнаем.

Хоукмун си наложи да прогони мрачните мисли, поръча с ободрен глад още вино и нареди на всички да поднесат от купите с късове изсушено месо и горещи, прясно опечени питки. Ала въпреки привидно веселия си вид, дълбоко в себе си той продължаваше да се бори със страха, че всички, които обича, са загинали и че дивата красота на Камарг е била потъпкана и превърната в димящо пепелище.