Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (7)

Седма глава
Пръстенът на ръката

Хоукмун, Оладан и д’Аверк се изправиха рамо до рамо на палубата, загледани в приближаващата се гемия.

Моряците от своя страна се бяха скупчили около капитана — на другия край на кораба, колкото се може по-далеч от нападателите.

Втренчил поглед в изкривените от ярост и безумие лица на моряците от гемията, Хоукмун си повтаряше, че шансовете им за измъкване са почти нищожни. Няколко закривени, вързани на въжета абордажни куки изсвистяха във въздуха и се забиха в мекия борд на „Засмяното момиче“. Секунда след това тримата войни се заеха да секат въжетата.

— Вдигнете хората по платната — извика Хоукмун на капитана — накарайте ги да завъртят кораба. — Но уплашените моряци не смееха да помръднат. — Това е единственият ни изход! — викна им Хоукмун. Моряците пристъпваха от крак на крак, но не предприемаха нищо.

Хоукмун извърна поглед към атакуващия ги кораб, тъкмо в мига, когато бордът му се блъсна в техния и нападателите започнаха да се прехвърлят през парапета, стиснали в зъбите си закривени саби. Въздухът кънтеше от оглушителен смях, а по запотените лица на пиратите се четеше зловеща кръвожадност.

Ето че един от тях връхлетя върху Хоукмун, размахвайки неистово сабя. Дориан завъртя ловко китка, прониза го право в гърдите и отметна тялото му назад, така че то полетя в тесния процеп между блъскащите се бордове. Само след миг всичко наоколо бе изпълнено с гърчещи се потни тела, които висяха по платната, рейките и мачтите, подскачаха като подивели или се прехвърляха на ръце по абордажните въжета. Тримата рицари успяха да спрат първата вълна, а палубата се превърна в кървава баня, но безумците продължаваха да заливат кораба им и постепенно ги изтласкаха назад, като компенсираха липсата на бойно умение с небрежното отношение към собствения си живот.

Хоукмун неусетно бе разделен от другарите си и нямаше представа живи ли са, или вече са покосени. Навсякъде около него танцуваха голи тела, но той продължаваше да размахва сабята, стиснал дръжката с две ръце и сякаш бе заграден от плътна блестяща стоманена завеса. Беше опръскан в кръв от главата до петите и само очите му блестяха, сини и спокойни, зад спуснатото забрало на шлема.

А през цялото това време войните на Лудия бог продължаваха да се смеят — смеховете им кънтяха дори когато ги посичаха, или обезглавяваха.

Хоукмун знаеше, че няма да издържи много и скоро ръката му ще отмалее. Усещаше, че сабята е натежала, а и коленете му започваха да треперят. Опрял гръб в стената на каютата той сечеше и пронизваше този на пръв поглед безкраен поток от кикотещи се безумци, чийто блестящи остриета святкаха все по-близо пред очите му.

Наоколо се въргаляха обезглавени и разчленени трупове, но с всеки удар силите на Хоукмун се топяха.

Тъкмо отбиваше поредната атака, когато краката му внезапно се подкосиха и той падна, като се подпря на едно коляно. Смехът наоколо се усили и с триумфиращи усмивки войните на Лудия бог се нахвърлиха да го довършат.

Хоукмун завъртя наново острието, отсече китката на един от нападателите, а втория прониза и издърпа сабята му, така че сега имаше две оръжия. С пленената сабя отбиваше ударите, а със своята нанасяше, така че за малко съумя да поразчисти мелето около себе си и дори да се изправи на крака. После Хоукмун използва мига, когато бе покосил поредния противник и се втурна в каюткомпанията, зад която бе мостикът. Изкачи се на него и там се обърна за да продължи сражението, но този път имаше съществено тактическо преимущество, защото безумните войни трябваше да се катерят по тесните стълби. Едва сега видя, че Оладан и д’Аверк се бяха покатерили по такелажа откъдето отбиваха доста успешно атаките на пиратите. Погледна към кораба на безумците. Беше привързан към техния, но палубата му бе съвсем безлюдна. Целият екипаж се беше прехвърлил на борда на „Засмяното момиче“. На Хоукмун изведнъж му хрумна една идея.

Той се завъртя рязко, обърна гръб на вражеските войници, скочи на перилата на мостика и сграби едно провиснало от мачтата въже. После се залюля над палубата.

Молеше въжето да е достатъчно дълго и когато се озова отвъд борда на кораба, разтвори ръце и полетя надолу. В последния миг успя да сграби перилата на вражеската гемия. Прехвърли се през тях, изтича по палубата и докато сечеше абордажните въжета, извика колкото му глас държи:

— Оладан, д’Аверк! Бързо — при мен!

Двамата мъже го зърнаха и продължиха да се катерят нагоре, следвани по петите от войниците на Лудия бог.

Гемията бавно се отдалечаваше от нападнатия кораб и разстоянието между двата борда растеше с всяка секунда.

Д’Аверк скочи пръв, хвърли се самоотвержено към такелажа на отплаващия кораб, успя със сетни сили да се вкопчи в едно от въжетата и се залюля заплашително, като едва не се стовари върху палубата.

Оладан го последва, но поучен от примера му отряза едно въже и се люшна на него, като същевременно се плъзна надолу и накрая се просна по лице на палубата.

Неколцина от безумните войници се опитаха да ги последват и дори успяха да се докопат до парапета на кораба и без да спират истеричния си кикот се нахвърлиха върху Хоукмун.

Дориан почти нямаше сили да се защитава. Една сабя го удари в рамото, друга издрънча по забралото на шлема му. Неочаквано сякаш от небето между голите войни се спусна облечен в ризница рицар и ги посече с бързи и ловки движения.

Това беше самият д’Аверк с познатата меча маска, опръскан в димящата кръв на своите жертви. Зад него притича и Оладан, посъвзел се от падането и с боен вик на уста.

Не мина минута и всички добрали се до гемията пирати бяха избити. Техните събратя продължаваха да се хвърлят от борда на „Засмяното момиче“ право в разпенените води и смеейки се все така неудържимо, се опитваха да ги достигнат с плуване.

Хоукмун огледа внимателно „Засмяното момиче“ и за своя изненада откри, че по-голямата част от моряците като по чудо бяха отървали кожата, главно благодарение на това, че се бяха изкатерили високо по мачтите.

Д’Аверк изтича на кърмата, сграбчи със здравите си ръце кормилото и отряза въжетата, които плуваха зад тях във водата.

— Уф — въздъхна Оладан, затъкна сабята и се зае до оглежда получените в битката рани. — Май се измъкнахме накрая — при това с нов кораб.

— Ако имаме късмет, ще стигнем в пристанището преди „Засмяното момиче“ — ухили се Хоукмун. — Дано все пак да го срещнем, защото всичкия ни багаж остана там.

Д’Аверк насочи с опитни движения гемията право на север. Платното се изду от попътния вятър и плуващите сред вълните безумци останаха зад тях. Смехът им продължаваше да кънти, докато морето ги поглъщаше един по един.

След като помогнаха на д’Аверк да завърже кормилото така, че да следват маршрута на север, те се заеха да оглеждат кораба. Трюмът буквално беше натъпкан със съкровища, събрани от безброй потопени кораби, но освен това имаше какви ли не на пръв поглед безполезни вещи — счупени оръжия, корабни инструменти, вързопи с дрехи — а не рядко и полуизгнили трупове, разчленени, или оковани един за друг.

Тримата решиха първо да се отърват от труповете, загърнаха ги в изпокъсани наметала, или във вързопите и ги хвърлиха зад борда. Работата беше ужасно неприятно и трудоемка, защото немалко човешки останки бяха заринати под купищата със съкровища.

Погледът на Оладан се закова върху отрязана до лакътя човешка ръка, която неизвестно по какъв начин се беше мумифицирала. Той я вдигна с неохота и разгледа пръстенът, поставен на кутрето. Сетне извърна глава към Хоукмун.

— Господарю Дориан…

— Какво има? Не си губи времето с този пръстен. Хвърли цялата ръка.

— Почакай. Виж пръстена. Погледни каква странна изработка…

Хоукмун се надвеси нетърпеливо, втренчи поглед в пръстена и изведнъж го позна, а на лицето му се изписа изумление.

— Не. Не може да бъде!

Това беше пръстенът на Изелда. Същият, който граф Медни бе поставил на ръката й в деня на нейния годеж с Дориан Хоукмун.

Хоукмун вдигна ръката, занемял от ужас, с облещени очи.

— Какво? — извика Оладан. — Какво те тревожи?

— Нейният е. Това е пръстенът на Изелда.

— Но как ще се озовала в тези далечни морета, на хиляди мили от Камарг? Това е изключено, господарю Дориан.

— Това е нейният пръстен. — Хоукмун премести поглед върху ръката. — Но тази ръка не е на Изелда. Вижте, пръстенът едва влиза в малкия пръст. А когато граф Медни й го сложи, стоеше дори малко хлабаво. Тази ръка е на някакъв крадец. — Той измъкна безценния пръстен и запрати мумифицираната ръка с презрително изражение. — Някой, който може би е бил в Камарг и е откраднал пръстена… — Дориан поклати глава. — Не ми изглежда много вероятно. Но какво ли е истинското обяснение?

— Може би тя е пътувала насам — търсила те е? — предположи Оладан.

— Не е толкова глупава, че да го стори. Но кой знае? По-важното обаче е, къде е самата Изелда?

Оладан понечи да отвърне нещо, когато над тях се разнесе груб, сподавен смях. Двамата вдигнаха глави към люка на трюма.

Отгоре се беше надвесило безумно, ухилено до уши лице. Изглежда, че все пак един от пиратите бе успял да се покатери на борда. И ето, че сега се готвеше да скочи върху им.

Хоукмун едва успя да оголи сабята и безумецът връхлетя, святкайки с острието. Стомана се удари в стомана.

Оладан на свой ред извади сабята, отнякъде дотича и д’Аверк, но Хоукмун им викна:

— Искам го жив! Жив ми трябва!

Докато Хоукмун разменяше удари с пирата, д’Аверк и Оладан прибраха оръжията и го заобиколиха отзад. На два пъти безумецът се освобождаваше от хватката им, но накрая успяха да го съборят и набързо го овързаха с първото попаднало им въже. Макар и завързан здраво, безумецът продължаваше да се кикоти, а от устата му капеше белезникава пяна.

— И за какво ни е жив? — попита с вежливо любопитство д’Аверк. — Защо да не му прережем гърлото и да приключим с въпроса?

— Това, — вдигна ръка Хоукмун — е скъп за мен пръстен, който открих наблизо. Той принадлежи на Изелда, дъщерята на граф Медни. Искам да узная откъде тези нещастници са се сдобили с него.

— Странно — намръщи се д’Аверк. — Доколкото знаех девойката е в Камарг и се грижи за ранения си баща.

— Значи графът е ранен?

Д’Аверк се засмя.

— Така е. Но Камарг все още се държи. Просто исках да те ядосам, Дориан. Не зная колко е тежка раната на графа, но той още е жив. А онзи неостаряващ мъдрец — Боуджентъл — му помага в командването на войската. Последното, което чух бе, че резултатът между Камарг и Тъмната империя все още е равен.

— И нищо ли не знаеш за Изелда? Не си ли чул, че е напуснала Камарг?

— Не — отвърна д’Аверк и се навъси. — Чакай, май си спомням… Ах, да — за един от офицерите в армията на графа. Свързали са се с него и са го подкупили да отвлече момичето, но опитът се е провалил.

— Откъде знаеш?

— Ами, този човек — Хуан Жинага — изчезнал. Изглежда граф Медни е разкрил предателството и го е убил.

— Не мога да повярвам, че Жинага ще стане предател. Познавам го, макари да не бяхме приятели — той беше поручик от кавалерията.

— Заловен от нас при втората битка за Камарг — усмихна се д’Аверк. — Мисля, че е от немски произход — държахме в залог семейството му.

— Изнудвали сте го!

— Изнудвали са го, аз нямах честа да участвам. Чух за този план на едно съвещание в Лондра, на което кралят бе повикал всички военачалници за да докладват за хода на кампанията ни на европейския континент.

Хоукмун го изгледа замислено.

— Да предположим, — поде той — че Жинага е успял в задачата, измъкнал се е от Камарг, но по пътя се е натъкнал на диваците на Лудия бог…

Д’Аверк поклати глава.

— Не е възможно да са стигнали чак до южна Франция. Щяхме да чуем за тях.

— Тогава, какво може да е обяснението?

— Да попитаме този джентълмен — предложи д’Аверк като потупа по рамото безумецът, чийто смях най-сетне бе секнал.

— Ако въобще чуем нещо разумно от него — промърмори със съмнение Оладан.

— Как мислите, няма ли да стане по-разговорлив, ако го заболи малко? — предложи д’Аверк.

— Едва ли — рече Хоукмун. — Тези хора не знаят що е страх. Да опитаме с нещо друго. — Той огледа с нескрито отвращение побъркания. — Я по-добре да го оставим на мира — може и да се успокои.

Тримата се качиха на палубата и дръпнаха тежкия люк на трюма. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а брегът на Кримия се различаваше съвсем ясно — само черни зловещи зъбери на фона на пурпурния небосклон. Морето беше съвсем спокойно, окъпано в лъчите на залязващото слънце, а попътният вятър издуваше платната.

— Ще трябва да коригирам курса — обади се д’Аверк. — Инак ще ни отнесе много на север. — Той изтича на мостика, отвърза кормилото и го завъртя на няколко румба.

Хоукмун кимна и проследи замислено с поглед французина, който насочваше с опитна ръка тежката гемия.

— Тази вечер ще е по-добре, ако хвърлим котва далеч от брега — подхвърли Оладан. — А в пристанището влезем утре заранта.

Хоукмун не отговори. В главата му се блъскаха безчислени въпроси и нито един отговор. изпитанията от последните двадесет и четири часа бяха изстискали почти докрай силите му, а непрестанният страх за участта на Изелда заплашваше да го превърне в обезумяло животно.

Късно през тази нощ тримата отново се спуснаха в трюма и впериха погледи в лицето на побъркания, озарено от трепкащата светлина на фенера. При всяко поклащане на гемията фенерът се залюляваше и из мрачното помещение се втурваха тъмни сенки. Някъде в дъното писукаха и се боричкаха плъхове, но мъжете не им обръщаха внимание. След краткия, но пълноценен сън се чувстваха почти отпочинали.

Хоукмун коленичи до завързания и докосна лицето му. Мъжът отвори очи, в които бе угаснало пламъчето на безумието и се огледа с тъп, уморен поглед. имаше изненадан, дори объркан вид.

— Как ти викат? — попита го Хоукмун.

— Кориантум от Керч — а ти кой си? Къде се намирам?

— Трябва да знаеш — отвърна Оладан. — На борда на твоя кораб. Не помниш ли? Ти и твоите приятелчета, с които ни нападна. Яко се ступахме. После ви избягахме, а ти се прехвърли на кораба и се опита да ни убиеш.

— Помня, когато се отправяхме на път — произнесе малко уплашено Кориантум. — Но нищо повече. — Той понечи да стане. — Защо съм вързан?

— Защото си опасен — отвърна усмихнато д’Аверк. — Ти си побъркан.

Кориантум се засмя и в смеха му нямаше и капчица безумие.

— Да съм побъркан? Глупости!

Тримата се спогледаха изненадано. И вярно беше, че този човек по нищо не напомняше за доскорошния опасен луд.

Лицето на Хоукмун се озари от някаква мисъл.

— Кое е последното нещо, което помниш?

— Когато капитанът ни събра на палубата.

— И какво ви каза?

— Ами, че трябвало да участваме в някаква церемония — да пием от някаква особена напитка… И повече нищо. — Кориантум се намръщи. — Пихме значи…

— Опиши ми кораба — нареди му Хоукмун.

— Нашият ли? Защо?

— Имаше ли нещо по-характерно в него?

— Не, не помня. Само платното — беше от синьо сукно. Това е всичко.

— Ти наемен моряк ли си?

— Аха.

— И това е първото ти пътуване на тоя кораб?

— Аха.

— Кога се записа?

Кориантум се огледа нетърпеливо.

— Май че беше вчера вечерта — в Деня на коня, по Керчското летоброене.

— А по общоприетото?

Морякът се намръщи, опитвайки се да си събере мислите.

— Хъм… единадесетият ден на третата луна.

— Значи преди три месеца — кимна д’Аверк.

— А? — Кориантум впери изплашен поглед в лицето на французина. — Три месеца? Какво искаш да кажеш?

— Че си бил упоен — обясни Хоукмун. — Първо са те упоили, а сетне са те принудили да участваш в пиратство и безумни оргии. Да си чувал нещо за Култа към Лудия бог?

— Съвсем малко. Зная, че привържениците му живеят някъде в южна Украйна, но напоследък излизали с кораби навътре в морето.

— А известно ли ти е, че над кораба, на който се намираме, се вее знамето на Лудия бог? Знаеш ли, че само допреди няколко часа се кискаше като побъркан, а от устата ти се стичаше кръвожадна пяна? Погледни се… — Хоукмун се наведе и разряза ремъците. — Опипай врата си.

Кориантум се надигна бавно, огледа с почуда голото си тяло, сетне вдигна ръка и опипа нашийника си.

— Нищо не разбирам. Да не сте ми скроили номер?

— Не ние, а и номерът е доста зловещ. Упоили са те до безумие, после са ти наредили да събираш колкото можеш повече плячка. Няма никакво съмнение, че капитанът е знаел от самото начало какво ще стане, както и че го няма на този кораб. Наистина ли не помниш нищо? Не ви ли дадоха някакви напътствия?

— Никакви.

— Е, явно, че има и други кораби, които държат връзка по между си, както и с пристанището, откъдето са тръгнали — заключи д’Аверк.

— Сигурно на борда има голямо количество от опиума, който са използвали — промърмори Оладан. — Вероятно моряците са се подкрепяли редовно с нови дози. Ако не бяхме завързали това приятелче и то щеше да си вземе нужното.

— Как се чувстваш? — обърна се Хоукмун към моряка.

— Отпаднал… направо изстискан.

— Съвсем обяснимо — кимна Оладан. — Опиумът накрая щеше да ти вземе и живота. Но какъв чудовищен замисъл! Набираш нищо неподозиращи моряци, натъпкваш ги с опиум, който ги превръща в безумци и унищожава всичко човешко в тях, после ги караш да грабят и убиват, а ти прибираш печалбата. Не съм чувал друг път за нещо подобно. Мислех, че Култът към Лудия бог е създаден от искрено вярващи фанатици, но изглежда, че е под контрола на нечий хладнокръвен интелект.

— Що се отнася до организацията в морето — така е — съгласи се Хоукмун. — Бих искал да се срещна с човека, който стои зад всичко това. Може би той ще знае къде е Изелда.

— Хайде първо да свалим платното — предложи д’Аверк. — Ще използваме прилива за да влезем в пристанището. Едва ли ще ни посрещнат сърдечно, ако забележат рисунката. Пък и трябва да решим какво ще правим със съкровището. Та ние сме богати!

— Ти все още си мой пленник, д’Аверк — напомни му Хоукмун. — От друга страна, прав си, че няма да е зле, ако измислим как да постъпим с тези съкровища. Може би трябва да ги предадем за съхранение при някой известен с честното си име лихвар, та да отпуска заеми или да подпомага семействата на пострадалите от Култа.

— А после? — попита Оладан.

— После отново ще излезем в морето. И там ще чакаме, докато господарят на този кораб не потърси правата си върху него.

— Но ще го направи ли? Ами ако разбере за посещението ни в Симферапол? — попита Оладан.

Хоукмун се усмихна мрачно.

— Е, няма съмнение, че след това ще ни търси с удвоено настървение.