Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (6)

Шеста глава
Корабът на Лудия бог

Хоукмун и Оладан се присъединиха към кервана на Салем и стигнаха първо Анкара, а сетне и пристанищното градче Зонгулдак, на брега на Черно море. Тук, пак благодарение на Салем и неговият господар, се сдобиха с разрешително да се качат на борда на „Засмяното момиче“ — единственият кораб, който можеше да ги откара в Симферапол, на брега на полуостровната страна, наречена Кримия. Всъщност „Засмяното момиче“ не се отличаваше с кой знае каква красота, нито пък на борда му цареше радостна атмосфера. Капитанът и неговият екипаж тънеха в мърсотия, а в трюма вонеше на разложено. Ала въпреки това, трябваше да плащат скъпо и прескъпо за привилегията да плават с този съд, макар каютите, които им отредиха да не се отличаваха по нищо от моряшките бърлоги в кубрика. Капитан Мусо имаше тънки, мазни мустаци и лукави очи, които не вдъхваха никакво доверие, а в косматата си ръка неизменно стискаше гърлото на бутилка долнопробно вино.

Все пак Хоукмун се успокояваше с мисълта, че в този вид корабът едва ли ще представлява интерес за пиратите — а по същата причина и за кораби от Тъмната империя — и двамата с Оладан се настаниха на борда малко преди отплаване.

„Засмяното момиче“ се възползва от сутрешния отлив за да напусне пристанището. Веднага щом бяха вдигнати омазнените платна, корпусът на кораба заскърца жално, а носът се насочи право на север, където просветляващото небе бе изпълнено с навъсени гръмоносни облаци. Утрото бе хладно и сиво и толкова тихо, че човек просто губеше желание да нарушава този привиден покой.

Хоукмун се настани на бака, увит в плътно наметало и загледан в изчезващия в далечината Зонгулдак.

Още преди брегът да се скрие зад тях по палубата заблъскаха едри дъждовни капки. Оладан излезе от каютата и се подпря до Хоукмун.

— Почистих стаите доколкото можах, господарю Хоукмун, но от миризмата няма отърване, нито от тлъстите плъхове, които не се плашат дори от мен.

— Ще го понесем някак — произнесе стоически Хоукмун. — Виждали сме и по-лошо, а и пътуването ще трае само два дни. — Той погледна кормчията, надникнал в този миг от кабинката си. — Но щях да съм малко по-спокоен, ако капитанът и моряците от кораба вдъхваха повече надежда. — Хоукмун се усмихна. — Както гледам, ако кормчията продължава да се налива, а капитанът падне в несвяст, току виж ние сме се оказали най-старши на кораба!

Въпреки проливния дъжд двамата приятели предпочетоха да останат на палубата, вместо да слизат във вмирисаните каюти. Вперил поглед в хоризонта на север, Хоукмун се чудеше каква ли участ е сполетяла Камарг.

А тъжният кораб продължаваше да се носи по вълните, сред също така навъсения ден, пришпорван от постоянно засилващия се вятър, заплашващ всеки миг да се превърне в щорм. От време на време капитанът заставаше олюлявайки се на мостика, изреваваше нещо на моряците си, или ги подкарваше с камшик и ругатни да свалят някое платно, или да закрепят друго. Както Хоукмун така и Оладан често намираха решенията на капитан Мусо за доста спорни.

Привечер Хоукмун събра сили и се изкачи на мостика, за да прави компания на капитана. Мусо го посрещна с познатото лукаво изражение.

— Добър вечер, сър — рече той и обърса зачервения си нос с опакото на ръката. — Надявам се, че пътуването ви е приятно.

— Горе-долу, благодаря. Как се движим засега?

— Много добре, сър — отвърна капитанът и завъртя глава, за да скрие очите си от прямия поглед на Хоукмун. — Много добре. Да наредя ли на готвача да ви приготви вечерята?

— Защо не? — кимна Хоукмун.

В този момент под мостика застана кормчията, който тихичко си пееше и очевидно бе доста пиян.

Изведнъж корабът се люшна под ударите на внезапен шквал и корпусът изскърца заплашително. Хоукмун се вкопчи в перилата, изпълнен с ужасното предчувствие, че всеки миг корабът ще се разпадне. Капитан Мусо обаче сякаш не бе забелязал промяната, а кормчията се беше проснал на палубата с бутилка в ръка и бавно, но неумолимо се плъзгаше към единия й край.

— Ще взема да му помогна — рече Хоукмун.

Капитанът се изсмя гръмко.

— Нищо му няма — ще го пази пиянският късмет.

Ала междувременно тялото на кормчията се претърколи, опря в перилата, а ръцете му чак до раменете се провесиха отвън. Хоукмун скочи на палубата, изтича при падналия кормчия и го изтегли към средата на платформата, докато корабът се люшна от поредния удар на вятъра и този път високите вълни го прехвърлиха.

Хоукмун втренчи поглед в човека, когото беше спасил. Кормчията лежеше по гръб, затворил очи, а устните му продължаваха да помръдват в такт с пиянската песен, която бе подел по-рано.

Хоукмун се усмихна, завъртя учудено глава и извика на капитана.

— Прав си — този човек има пиянски късмет. — Той вдигна глава и изведнъж му се стори, че вижда нещо във водата. Смрачаваше се доста бързо, но въпреки тъмнината беше почти сигурен, че наблизо има друг съд.

— Капитане — забелязахте ли нещо ей там? — извика той и посочи с ръка през завесата на проливния дъжд.

— Прилича ми на сал — отвърна гръмогласно Мусо.

Хоукмун се приведе над перилата и при следващото просветляване различи далеч по-ясно плаващия предмет. Наистина беше сал, за който се държаха трима души.

— Трябва да са корабокрушенци — обади се равнодушно Мусо. — Бедните копелдаци. — Той сви рамене. — Всъщност, какво ме е грижа…

— Капитане, трябва да ги спасим — викна Хоукмун.

— Никога няма да успеем в тая тъмница. Пък и само ще си изгубим времето. Трюмът ми е празен, единствените които плащат за това пътуване сте вие и ако не стигна на време в Симферапол, някой друг ще ми грабне под носа товара.

— Трябва да ги спасим — повтори твърдо Хоукмун. — Оладан — дай въже.

Българинът изтича в кабината на кормчията, вдигна от там навитото въже и дотича с него. Салът все още се виждаше, а лицата на тримата корабокрушенци белееха в мрака. от време на време го покриваше някоя по-голяма вълна, но след секунда се показваше наново. Разстоянието между него и кораба растеше бавно, но неумолимо и Хоукмун осъзнаваше, че не след дълго салът ще бъде далеч извън обсега им. Той привърза единия край на въжето за перилата, другия омота около кръста си и след като свали сабята и наметалото, се хвърли в разпененото море.

Само след миг Хоукмун си даде сметка в каква опасна ситуация е попаднал. Почти невъзможно бе да се плува при подобно вълнение и всеки момент можеше да бъде блъснат в корпуса на кораба при това с такава сила, че да изгуби съзнание и да се удави. Въпреки това той замахна с ръце, опитвайки се да се задържи на повърхността, докато се озърташе за сала.

Ето го! Тримата бяха забелязали кораба и махаха като подивели към него. Изглежда обаче, не бяха видели плуващия към тях Хоукмун.

От време на време Хоукмун зърваше лицата им, от гребена на някоя вълна, но не можеше да ги различи ясно. Двама от тях продължаваха да се борят, докато третият седеше почти безучастно на сала.

— Дръжте се! — извика Хоукмун, като се опитваше да надвие свирепия вой на вятъра и тътнежа на вълните. Той напрегна сили, заплува с резки движения и не след дълго доближи сала, който почти бе погълнат от разпенените черни води.

Хоукмун сграбчи сала и видя, че двамата, които плуваха отстрани, се блъскаха един друг. Видя също така, че на лицата си носеха мечи маски.

Тримата корабокрушенци бяха войници на Гранбретан.

За един кратък миг Хоукмун се поколеба дали да не ги остави на волята на съдбата. Но после се отказа. Първо трябваше да ги спаси, а сетне да решава как да постъпи с тях.

Той извика на двамата, които продължаваха да се бият, но те изглежда не го чуха. Крещяха нещо неразбрано и махаха настървено с ръце, та Хоукмун си помисли, дали не са си изгубили разсъдъка в това премеждие.

Хоукмун се помъчи да се изтегли на сала, но му попречиха напоените с вода дрехи и завързаното около пояса въже. Все пак в този миг седящият в средата на сала мъж го забеляза и Хоукмун махна с ръка.

— Помогни ми — изпъшка той. — Инак и аз не ще мога да ви помогна.

Мъжът се надигна, надвеси се над двамата си приятели, неочаквано ги сграбчи за гърлата и ги тласна назад в бурното море.

— Хоукмун, скъпи ми приятелю! — извика нечий глас зад маската. — Колко съм щастлив да те видя. Ето — помогнах ти — сега салът олекна и…

Хоукмун се вкопчи отчаяно в един от потъващите, който дори сега продължаваше да се бори с другия. С тези тежки маски и доспехи двамата щяха да потънат всеки миг. Но ръката му се изплъзна. Оставаше му само да проследи безпомощно, как маските им изчезват сред вълните.

Той вдигна глава към единствения оцелял, надвесил се над него с протегната ръка.

— Д’Аверк, ти уби приятелите си! Чудя се, дали да не те оставя да ги последваш.

— Приятели? Скъпи мой Хоукмун, та те не ми бяха никакви приятели. По-скоро верни слуги. — Д’Аверк се подхлъзна и едва не падна при следващата вълна, а Хоукмун задраска отчаяно по гредите на сала. — Никакви приятели. Верни — както вече казах — но и ужасно досадни. И невероятно тъпи. Ей това не можех да го понасям. Хайде, позволи ми да ти помогна. Салчето е малко, но ще се поберем…

Хоукмун се остави на д’Аверк да го изтегли на сала, после се обърна и махна към кораба, който едва се различаваше в тъмнината. Въжето се опъна и Оладан започна да ги дърпа към себе си.

— Какво щастие, че минавахте наблизо — промърмори с безгрижен глас д’Аверк, докато се приближаваха до кораба. — Тъкмо вече смятах, че съм загубен и че не ще мога да изпълня великите предзнаменования, заради които съм бил създаден и тогава кой мислите ми се притече на помощ — самият благороден дук на Кьолн! Съдбата отново ни събра, Дориан.

— Така е, но ако не си затвориш устата и не ми помогнеш с въжето с удоволствие ще те изпратя след твоите двама приятели — изръмжа Хоукмун.

Салът се плъзна по склона на вълната и шумно удари изгнилия корпус на „Засмяното момиче“. Някой им хвърли въжена стълба и Хоукмун се закатери по нея, прехвърли се през перилата и се строполи задъхан на палубата.

В този миг Оладан съзря маската на изкачващия се след него мъж, изруга гневно и понечи да извади сабята си, но Хоукмун навреме го спря.

— Той е наш пленник. По-добре да го запазим жив, та да има с какво да търгуваме, ако изпаднем в беда.

— Ето една разумна постъпка! — похвали го с възхищение д’Аверк, после изведнъж се закашля. — Простете, но опасявам се, че съвсем отпаднах от това премеждие. Топли дрехи, чаша горещ грог и здрав сън — ето от какво се нуждая, за да се възстановя по-бързо.

— Радвай се, ако не ти сложим пранги — озъби се Хоукмун. — Отведи го в каютата, Оладан.

Присвити в тясната, нискосводеста каюта, Хоукмун и Оладан гледаха как д’Аверк си сваля маската, ризницата и подгизналите дрехи.

— И как стигна до този сал, д’Аверк? — попита го Хоукмун, докато французинът се триеше енергично с кърпа. Беше изненадан от хладнокръвието на своя събеседник и дори с изненада установи, че донякъде изпитва симпатия към него. Може би се дължеше на откровеността, с която д’Аверк говореше за своите амбиции, както и на нежеланието да осъжда постъпките си, като например убийството, което бе извършил съвсем наскоро.

— Това е дълга история, любезни приятелю. Та значи, ние тримата — Екардо, Питър и моя милост — оставихме другите да се справят със сляпото чудовище, което насъскахте срещу нас и избягахме сред близките хълмове. Не след дълго орнитоптерът, който бяхме поръчали за вас, се появи и започна да кръжи — няма съмнение, че пилотът бе поразен от изчезването на града — както и ние, длъжен съм да призная, но надявам се по-късно да ми го обясниш. Както и да е, дадохме сигнал на пилота и той се приземи. Малко по-късно започнахме да осъзнаваме в какво затруднено положение сме изпаднали… — д’Аверк се огледа — Ама тука няма ли нищо за ядене?

— Капитанът поръча да приготвят вечерята — отвърна Оладан. — Продължавай.

— Та значи, бяхме трима, лишени от коне и изоставени в един доста затънтен край на света. На това отгоре бяхме позволили на тъй важния пленник да се измъкне — всъщност, пилотът беше единственият жив свидетел на този наш пропуск…

— Нима го убихте? — учуди се Хоукмун.

— Ами, да. Налагаше се. После се натоварихме на машината, с идеята да отлетим към най-близката база.

— И какво стана? — попита Хоукмун. — Знаехте ли как се управлява орнитоптерът?

Д’Аверк се засмя.

— Позна и този път. В тази област съм кръгла нула. Успяхме някак да се вдигнем във въздуха, но после проклетата машина отказа да се насочи в посоката, в която искахме и ни понесе бог знае накъде. Да си призная, в този момент за пръв път се притесних. Орнитоптерът се носеше като побъркан и накрая взе, че полетя към земята. Поне успях да го насоча към брега на някаква река и там се приземихме безпрепятствено. Екардо и Питър обаче си изгубиха ума, непрестанно се караха и държанието им ставаше все по-нетърпимо. Все пак намерихме малко материал за сал, заплавахме надолу по реката и излязохме при някакъв град…

— На този същия сал ли? — прекъсна го Хоукмун.

— На същия, да.

— Но как се озовахте в морето?

— Отливът, скъпи приятелю — отвърна д’Аверк и махна безгрижно с ръка. — Течението. Нямах представа, че сме толкова близо до устието. С такава скорост бяхме издърпани навътре в морето, че не след дълго брегът се изгуби от погледите ни. На този сал — това проклето късче дърво — прекарахме цели шест дни, а Питър и Екардо непрестанно се дрънкаха и се обвиняваха взаимно, вместо да се досетят, че виновният всъщност бях аз. О, дук Дориан, не можеш да си представиш колко досадно бе всичко това.

— Заслужаваш по-лоша съдба — заяви Хоукмун.

На вратата се почука. Оладан отвори и в каютата влезе някакъв хлапак с подпухнали бузи, носещ поднос с три идентични купи, пълни със зеленикаво-сива каша.

Хоукмун пое подноса и подаде на д’Аверк голяма лъжица. Д’Аверк се поколеба за миг, сетне загреба лакомо. Очевидно преглъщаше храната с усилие на волята. След няколко загребвания омете кашата и положи лъжицата в празната купа.

— Много вкусно — рече той. — Съвсем добре за корабна кухня.

Отвратен от вида на поднесената храна Хоукмун му подаде своята купа и след миг Оладан последва примера му.

— А, благодаря ви — закима д’Аверк. — Но човек трябва да се храни с мярка. Стига ми каквото хапнах.

Хоукмун се подсмихна от деликатността на французина. Нямаше съмнение, че вкусът на кашата е бил отвратителен, но в глада си д’Аверк я бе погълнал цялата при това доста лакомо.

Французинът се протегна и костите му изпукаха шумно.

— Ах — прозя се той. — Простете нахалството ми, господа, но ми се ще да поспя. От няколко дни не съм мигвал.

— Вземи моето легло — предложи услужливо Хоукмун и посочи тясната си койка. Все пак пропусна да отбележи, че при предишния оглед бе открил, че завивките гъмжат от дървеници — сякаш цяло едно племе се бе заселило вътре. — Ще попитам капитана дали няма някой хамак.

— Премного благодарен — отвърна д’Аверк с такава дълбока трогателност, че Хоукмун изненадано спря на прага.

— За какво?

Д’Аверк се закашля аристократично, после вдигна глава и продължи с познатия, подигравателен тон:

— Ама, как, скъпи ми Дориан, задето ми спаси живота, разбира се.

На сутринта бурята бе утихнала и въпреки, че морето продължаваше да се вълнува, изглеждаше далеч по-спокойно от предния ден.

Хоукмун срещна д’Аверк на палубата. Французинът носеше бричове от зелено кадифе и бе загърнат в пелерина, но бе свалил ризницата.

— Добре ли спа? — попита го Хоукмун.

— Чудесно — отвърна д’Аверк, но в очите му блестяха весели пламъчета и Хоукмун предположи, че дървениците добре са се забавлявали с него.

— Тази нощ ще стигнем пристанището — каза му той. — Ти ще бъдеш мой пленник — или заложник — ако предпочиташ.

— Заложник? Да не мислиш, че някой в Тъмната империя го е грижа жив ли съм, ли съм хвърлил топа?

— Ще видим — каза Хоукмун и докосна перлата в челото си. — Но да знаеш — при първия опит за бягство ще те убия — също както и ти уби твоите хора.

Д’Аверк се закашля в кърпичката, която държеше в ръка.

— Аз ти дължа живота си — рече той. — Прави с мен каквото пожелаеш.

Хоукмун смръщи вежди. Д’Аверк беше далеч по-хитър и лукав противник, отколкото предполагаше. Вече съжаляваше за взетото решение. Французинът можеше да се окаже по-скоро бреме, отколкото да донесе полза.

В този момент на палубата изтича Оладан.

— Дук Дориан, — викна той като сочеше с ръка зад борда — виж, платна — насочени са право към нас.

— Няма страшно — усмихна се Хоукмун. — Едва ли представляваме интерес за пиратите.

Но не след дълго Хоукмун забеляза първите признаци на паника сред моряците и когато капитанът изтича край него, той го сграбчи за ръкава.

— Капитан Мусо — какво става?

— Опасност, сър — изхриптя капитанът. — Страшна опасност. Не видяхте ли онази гемия?

Хоукмун доближи парапета и забеляза, че наближаващия ги кораб бе вдигнал само едно черно платно. Върху него бе изрисуван някакъв герб, но не можеше да го различи от такова разстояние.

— Едва ли ще се занимават с нас — промърмори той. — Защо им е да се трепят за едно продънено старо корито, пък и нали сам казвахте, че не носите никакъв товар.

— Тези хора не се интересуват от товара ни, сър. Те нападат всичко, което им се изпречи на пътя. Те са като косатките, дук Дориан — изпитват удоволствие от унищожението!

— Но кои са те? — намеси се д’Аверк. — Не ми приличат на гранбретанци.

— Така е, пък и войните от Тъмната империя не биха си губили времето с нас. Този кораб принадлежи на Култа към Лудия бог. Екипажът му е от московиани, които се появиха в тези води само преди няколко месеца, за да всяват ужас и хаос.

— Май наистина са решили да ни нападнат — подхвърли с безгрижен глас д’Аверк. — С любезното ти съгласие, Дориан, ще сляза долу за да си сложа ризницата и сабята.

— Аз ще сляза за оръжията — прекъсна го Оладан. — Ще взема и вашите.

— Шо тряава са бием? — извика в пиянски унес кормчията и размаха поредната бутилка вино. — Я по-добре да са фърлим в морето.

— Прав е — кимна капитан Мусо и проследи с поглед отдалечаващите се към каютата Оладан и д’Аверк. — Напълно е прав. Повече са от нас и живи ще ни разкъсат. А пленят ли ни, ще ни измъчват дни наред.

Хоукмун понечи да отвърне нещо, но бе прекъснат от силен плясък. Верен на дадената дума кормчията бе напуснал палубата. Хоукмун изтича при отсрещния борд, но не виждаше нищо в морето.

— Няма смисъл да му помагаме — по-добре да го последваме — произнесе мрачно капитанът. — Той взе мъдро решение.

Вражеската гемия се носеше право към тях, а черното й, изрисувано в яркочервени криле платно плющеше от вятъра. В центъра на платното се виждаше огромно, чудовищно лице с разкривена в зловеща усмивка уста. На палубата под него се бяха скупчили две дузини полуголи диваци, които размахваха в ръце блестящи саби. Освен масивните портупеи, носеха само тежки метални нашийници. Над водната шир се разнесе някакъв странно познат, но разкривен звук, който отпърво Хоукмун не можа да определи. После погледна отново към черното платно и се досети за произхода му.

Това беше див, налудничав смях, сякаш целият пъкъл се тресеше от истерично веселие.

— Корабът на Лудия бог — рече капитан Мусо, а очите му бяха пълни със сълзи. — Обречени сме.