Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Руническия жезъл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mad God’s Amulet [=Sorcerer’s Amulet], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Перла в черепа. Амулетът на лудия бог. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.7.). Романи. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Jewel in the Skull / The Mad God’s Amulet, by Michael MOORCOCK]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 95.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

Шеста глава
Чудовищата на Лудия бог

Рицаря в Мрамор и Злато ги отведе в далечния край на двора, където в стената беше зазидана тежка метална врата. Наложи се да поразчистят труповете наоколо, преди да се захванат за масивните резета, с които беше залостена вратата. Металната врата се отвори със зловещо скърцане, разкривайки тесен и тъмен тунел, който водеше надолу.

От тунела полъхна някаква тягостна и странно позната миризма, която накара Хоукмун да спре, защото беше уверен, че тази миризма вещаеше нови опасности.

— Не се страхувай — успокои го рицарят. — Продължавай. Тук е единственото средство за нашето спасение.

Хоукмун започна да се спуска предпазливо надолу, следван от останалите.

Неусетно излязоха в продълговата подземна галерия, осветена само от идещата зад тях светлина. В другия край се виждаше нещо, но Хоукмун не можеше да различи ясно очертанията му. Тъкмо понечи да тръгне натам, когато го спря гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

— Не сега. Първо чудовищата. Те са в клетките.

Хоукмун едва сега забеляза, че по двете страни на дългата галерия са подредени тесни клетки, от които се носеше ужасна воня на животни, чуваше се злобно сумтене, а решетките отпред от време на време се разтърсваха от ударите на масивните туловища.

— Не са коне — произнесе озадачено зад него Оладан. — Не са и биволи. Да ти призная, дук Дориан, миришат ми на котки.

— Да, така е — кимна Хоукмун, като опипваше нервно дръжката на сабята си. — Котки — ето на какво мирише. Но с какво ще помогнат тези котки за да се измъкнем?

В това време д’Аверк дръпна една факла от стената и я запали с огнивото. Едва след като факлата се разгоря Хоукмун откри, че предметът в другия край на подземната галерия е голяма колесница, способна да побере всички присъстващи. Двойните тегличи бяха предназначени за впрягане едновременно на четири животни.

— Отворете клетките — рече Рицаря в Мрамор и Злато — и впрегнете котките в оките.

Хоукмун го погледна изумен.

— Да впрегнем котките в колесницата? Това може да е прищявка на Лудия бог, но ние сме хора със здрав разум. Освен това, доколкото мога да преценя по звуците, тези котки са диви. Отворим ли вратите и те ще се нахвърлят върху нас.

Сякаш в потвърждение на думите му зад решетките се разнесе оглушителен рев, който бе подет от останалите животни и скоро стените на галерията се разтърсиха.

Когато най-сетне шумът утихна, Хоукмун вдигна рамене и се обърна към изхода.

— Най-добре да намерим коне, за да ги впрегнем в колесницата.

— Все още ли не си разбрал, че трябва да ми се доверяваш? — учуди се рицарят. — Не казах ли истината за Червения амулет?

— Тази истина все още подлежи на проверка.

— А жените-войни — та не се ли подчиниха на амулета?

— Вярно е — съгласи се Хоукмун.

— Чудовищата на Лудия бог също са обучени да се подчиняват на онзи, който носи Червения амулет. Помисли, Дориан, какво ще спечеля, ако те излъжа?

Хоукмун вдигна рамене.

— Май съм станал прекалено подозрителен, откакто гостувах на благородниците от Тъмната империя. Не зная какво би могъл да спечелиш. Пък и вече се изморих да търся път за спасение — защо да не опитам това, което ми предлагаш… — при тези думи той доближи една от клетките.

Още щом дръпна резето и огромна космата лапа отмести вратата навътре. В отвора се показа глава — по-голяма от биволска, по-свирепа от тигрова, глава на озъбена котка, с лъскави жълти очи и жълтеникави зъби. Докато пристъпваше в коридора, от гърдите й се надигна заплашително ръмжене, а жълтите очи ги оглеждаха бдително. Гръбнакът на котката бе покрит с редица от остри шипове, жълти също като зъбите й, които се спускаха чак до опашката, завършваща накрая с остър като нож рог.

— Една легенда се превръща в реалност — произнесе смутено д’Аверк, изгубил обичайното си самообладание. — Това са ягуари-мутанти, били са използвани в Последната война от Азиакомуниста. Виждал съм ги само на картинка, смята се, че са изчезнали преди хиляда години, защото не можели да се размножават…

— Така е — кимна Рицаря в Мрамор и Злато. — Но затова пък живеят вечно.

Огромната глава се доближи до Хоукмун, опашката се надигна заплашително, а жълтите очи се втренчиха в амулета.

— Кажи й да легне — рече рицарят.

— Легни долу! — нареди Хоукмун и животното незабавно изпълни заповедта му, като затвори уста и дори склопи зловещите си очи.

Хоукмун се усмихна.

— Моите извинения, Рицарю. Добре, а сега да освободим и другите три. Оладан, д’Аверк…

Другарите му изтичаха да дръпнат резетата, а Хоукмун обгърна с ръка раменете на Изелда.

— Тази колесница, моя любов, — рече й той — ще ни откара у дома. — Сетне си спомни нещо. — Рицарю, забравих за моето старо седло — трябва все още да е на коня, ако онези крадливи псета не са го отмъкнали!

— Почакай тук — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато, обърна се и изчезна нагоре в тунела. — Ще го донеса.

— Остави на мен — вдигна ръка Хоукмун. — Аз знам къде е…

— Не — поклати глава рицарят. — Аз ще отида.

Хоукмун го погледна с подозрение.

— Защо?

— Защото от всички ни, само ти, благодарение на амулета, имаш власт над чудовищата на Лудия бог. Напуснеш ли галерията те ще се нахвърлят върху другите и ще ги разкъсат.

Хоукмун се подчини неохотно, а Рицаря в Мрамор и Злато изкачи тунела и се изгуби навън.

От съседните клетки излязоха още три котки, досущ като първата. Оладан ги оглеждаше, а на лицето му бе изписано нескрито напрежение.

— Дали пак да не им напомниш кой се разпорежда тук? — предложи той на Хоукмун.

— Долу! — нареди им Дориан и чудовищата се подчиниха. Той доближи първото, положи ръка на врата му и почувства яките мускули под плътната, мека козина. На ръст чудовищата бяха колкото едри коне, но със значително по-здрави мускули и неимоверно по-опасни. В едно нямаше съмнение — чудовищата не бяха предназначени да теглят колесницата, а да убиват и то безпощадно.

— Докарайте колесницата, — предложи Хоукмун — и да опитаме да ги впрегнем.

Д’Аверк и Оладан изтеглиха напред тежката колесница. Корпусът й беше обкован с черни платинени плочи, инкрустирани със злато и от него лъхаше на древност. Само кожените ремъци на поводите бяха относително по-нови. Поставиха ги на главите на чудовищата, които и сега не помръднаха, ако се изключи лекото прибиране на ушите, когато мъжете пристягаха твърде силно катарамите на поводите.

След като приключиха Хоукмун даде знак на Изелда да се качи в колесницата.

— Ще изчакаме рицаря да се върне, — каза той — и тогава тръгваме.

— Ами той къде е? — попита д’Аверк.

— Отиде да прибере седлото и багажа — обясни Хоукмун.

Д’Аверк вдигна рамене и нагласи шлема на лицето си.

— Нещо много се забави. Лично аз ще се почувствам истински щастлив, когато напуснем това мрачно място. Мирише ми на смърт и зли сили.

Оладан посочи с ръка пред себе си и същевременно измъкна сабята.

— На това ли ти мирише, д’Аверк?

В горния край на тунела се бяха изправили шестима войни на Тъмната империя, принадлежащи към Ордена на невестулката, ако се съдеше по зурлестите им маски. Ръцете им бяха положени върху дръжките на мечовете, а очите им горяха от желание да убиват.

— В колесницата, бързо! — нареди им Хоукмун, а междувременно невестулките заслизаха към тях.

В предния край на колесницата имаше издигната платформа, на която да се изправи кочияшът и там стърчеше дръжката на дълъг камшик. Хоукмун скочи на платформата, размаха камшика и изплющя с него над главите на чудовищата.

— Станете, чудовища! Станете! — Котките се изправиха на меките си лапи. — Тръгвайте — напред!

Могъщите животни се втурнаха като едно и колесницата подскочи от внезапното движение. Маскираните войни закрещяха като обезумели, когато забелязаха препускащите към тях космати чудовища. Някои побягнаха назад, останалите бяха повалени от котките и смазани под тежките железни колела.

А чудната колесница изскочи навън, в сивия дъждовен ден, врязвайки се в редиците на войните-невестулки, които се бяха отправили към входа на тунела, за да узнаят причината за тази шумотевица.

— Къде е рицарят? — извика Хоукмун сред настъпилата в двора врява. — Къде ми е седлото?

Ала Рицаря в Мрамор и Злато не се виждаше никъде, нямаше го и конят на Хоукмун, с неговото старо седло.

Неколцина гранбретанци се опитаха да спрат с ръце и оръжия колесницата, но Хоукмун ги разпръсна с камшика, докато отзад д’Аверк и Оладан отбиваха атаките им със саби.

— Карай към вратата! — извика д’Аверк. — Побързай — всеки миг ще ни спрат!

— Къде е рицарят? — Хоукмун се озърташе като обезумял.

— Сигурно ни чака отвън! — извика отчаяно д’Аверк. — Карай, Дориан, инак сме обречени!

Изведнъж Хоукмун зърна коня си над главите на щурмуващите ги противници. Ала седлото бе изчезнало и той не знаеше в чии ръце може да е попаднало.

— Къде е Рицаря в Мрамор и Злато? — извика Хоукмун, завладян от паника. — Трябва да го намеря. Онова, което носех в джобовете на седлото бе жизнено важно за оцеляването на Камарг!

Оладан го сграбчи за рамото и отвърна:

— Но ако не се измъкнем незабавно, ще загинем всички — включително и Изелда!

В объркването си Хоукмун почти бе изгубил способността си да взема решения, но веднага щом думите на Оладан проникнаха в замъгленото му съзнание той извика на чудовищата, размаха камшика и ги подкара към спуснатия мост, зад който блестеше спокойната повърхност на езерото, а войските на гранбретанците останаха зад тях.

Със скорост, далеч по-голяма от тази на обикновените коне, огромните котки теглеха колесницата по брега на забуленото в мъгла езеро, а после свърнаха по калния път, който водеше към далечните хълмове. Почвата под тях беше мека и податлива, но чудовищата се носеха с лекота, сякаш нищо не можеше да ги спре.

— Бих искал да отбележа, — поде д’Аверк, който изглежда бе повъзвърнал самообладанието си, — че се движим прекалено бързо.

Оладан се опита да се усмихне, но лицето му бе твърде опънато. Той бе приклекнал в далечния край на колесницата и притискаше до себе си Изелда, опитвайки се да я запази от ударите.

Хоукмун не отговори. Стиснал здраво поводите, той продължаваше да пришпорва животните. Лицето му бе побледняло, очите му горяха гневно и той непрестанно си повтаряше, че е бил измамен от човека, който твърдеше, че е негов главен съюзник в борбата срещу Тъмната империя — измамен и изоставен от на пръв поглед непокварения Рицар в Мрамор и Злато.