Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (15)

Седма глава
Среща в хана

— Хоукмун, в името на Руническия жезъл, спри! Спри, човече! Ти си обладан от зъл дух! — крещеше д’Аверк с изплашено изражение и дърпаше Дориан за ръкава, докато той плющеше с бича над задъханите чудовища. Вече часове препускаха с колесницата, оставили бяха зад себе си две реки и сега, късно през нощта — се носеха през някаква гора. Всеки миг можеха да се ударят в изпречило се на пътя им дърво и да загинат. Дори могъщите котки показваха явни признаци на умора, но Хоукмун продължаваше да върти бича над тях.

— Хоукмун! Ти си полудял!

— Предадоха ме! — отвърна Хоукмун. — Измамен! В джобовете на седлото бях скрил спасението на Камарг, а Рицаря в Мрамор и Злато ми го отне. Той ме измами. Подхвърли ми някакво камъче със съмнителна стойност в замяна на една машина, чиято мощ бе неограничена! Напред, чудовища, напред!

— Дориан, послушай го — намеси се Изелда. — Ще ни убиеш всички! И тогава как ще помогнеш на граф Медни и Камарг?

Колесницата подскочи във въздуха и се стовари на пътя с оглушителен трясък. Едва ли някое друго превозно средство би издържало на подобен удар, от който всички пътници се раздрусаха до костите.

— Дориан! Обезумя ли? Рицарят никога няма да ни предаде. Толкова пъти ни е помагал. Може би са го нападнали войници на Тъмната империя. Може би те са му отнели седлото.

— Не — подуших някакво предателство още когато предложи той да отиде за седлото. Изчезнал е — и е взел със себе си подаръка на Ринал.

Но Хоукмун очевидно се беше поуспокоил, защото престана да размахва бясно камшика.

Постепенно колесницата забави ход и уморените чудовища престанаха да обръщат внимание на техния разгневен господар.

Д’Аверк взе поводите от ръцете на Хоукмун и изтощеният дук се отпусна на пода на колесницата.

Д’Аверк накара животните да спрат и те незабавно се проснаха на земята, като дишаха шумно.

Изелда погали косата на Хоукмун.

— Дориан — Камарг очаква от теб да го спасиш. Не зная каква е била тази машина, но съм сигурна, че едва ли би могла да ни помогне. А и ти все още притежаваш Червения амулет. Той сигурно ще ни бъде от полза.

Нощта бе тиха, озарена от ярката луна. Д’Аверк и Оладан слязоха от колесницата и тръгнаха да търсят дърва за огъня, като разтъркваха схванатите си мускули.

Хоукмун вдигна глава. Лунната светлина озари лицето му, с имплантирания в челото камък. Той огледа с тъжен поглед Изелда и направи вял опит да се усмихне.

— Благодаря ти, Изелда, за вярата ти в мен, но страхувам се, че ще са нужни повече от един дук Дориан, за да спечелят тази неравна борба, а с предателството си Рицаря ме лиши от последната надежда да…

— Няма никакви доказателства, че Рицаря ни е предал.

— Така е, но инстинктивно усещам, че е действал по предварително замислен план, целящ да ни изостави и да вземе машината. Вероятно той се е досетил за подозренията ми. Сигурен съм, че сега е далеч от нас. Не зная от какви подбуди е движен, може би те са далеч по-важни от нашите, но не мога да му простя. Той ме измами. Предаде ме.

— Ако е служител на Руническия жезъл, той сигурно знае много повече от теб. Може би иска да съхрани този предмет, или пък смята, че е твърде опасен за теб.

— Нямам доказателства дали е служител на Руническия жезъл. Всъщност, откъде да знам, дали не служи по-скоро на Тъмната империя!

— Станал си прекалено подозрителен, любов моя.

— Бях принуден от обстоятелствата — отвърна Хоукмун. — И така ще е, докато Гранбретан не бъде разгромен, или пък, докато не срещна гибелта си. — При тези думи той я притисна и положи изнурената си глава на рамото й.

На сутринта слънцето трептеше ярко в студения въздух. Мрачното настроение на Хоукмун си бе отишло със съня и всички бяха с приповдигнати духове. Стомасите им стържеха от глад и дори чудовищата се оглеждаха със свирепи погледи и облизваха муцуните си с езици. Оладан успя да измайстори набързо лък и стрели и потъна в гората да търси нещо за ядене.

Д’Аверк се покашля театрално, докато лъскаше шлема си с парче плат, което бе взел от замъка.

— Този западен въздух не действа никак добре на болнавите ми дробове — поде той. — Бих предпочел отново да сме на изток, пък било то и в Азиакомуниста, за която съм чувал, че била много цивилизована страна. Нищо чудно там да оценят по достойнство моите многобройни таланти и да ме издигнат на съответния пост.

— Виждам, че си изгубил надежда да получиш някаква награда от своя крал-император? — попита го ухилено Хоукмун.

— И да получа, ще е същата, каквато е обещал на теб — отвърна натъжено д’Аверк. — Ако този проклет пилот не беше оживял… пък и вече ме видяха при битката в замъка… Не, приятелю Хоукмун, опасявам се, че ще е нереално, ако за в бъдеще свързвам амбициите си с тези на Гранбретан.

В това време се появи Оладан, приведен под тежестта на двата убити елена. Всички наскачаха да му помагат.

— Два — с два изстрела — похвали се гордо той. — При това стрелите ги направих с подръчни материали.

— И един не ще можем да изядем — рече д’Аверк.

— Ами чудовищата — отвърна му Оладан. — Те също трябва да се хранят, инак въпреки Червения амулет, току виж си похапнали от нас.

Разрязаха по-големия елен и го хвърлиха на котките-мутанти, които набързо разкъсаха и погълнаха месото, а сетне замъркаха доволно. А междувременно стъкмиха огън за да изпекат месото.

Когато приключиха с яденето Хоукмун въздъхна и се усмихна.

— Казват, че добрата храна прогонвала всички грижи, — рече той — но досега не го вярвах. Чувствам се нов човек. Това е първото свястно ядене от месеци насам. Прясно изпечено дивечово месо — о, какво неописуемо удоволствие!

Д’Аверк, който си облизваше крадешком пръстите и незабелязано за останалите бе погълнал няколко огромни къса, отвърна:

— Дориан, завиждам на здравето и апетита ти. Да си призная, мечтая да си похапвам така добре като теб.

— Аз пък завиждам на твоя апетит — ухили се Оладан. — Изяде храна за цяла седмица.

Д’Аверк го погледна укорително.

Загърната в плаща на Хоукмун, Изелда потрепери и остави пред себе си кълката, която огризваше.

— Чудя се, — каза тя — дали да не потърсим някое градче наблизо. Имам нужда от някои неща…

Хоукмун я погледна засрамен.

— Разбира се, Изелда, скъпа моя. Макар че ще срещнем трудности… Ако по тези места се срещат войски на Тъмната империя най-добре да продължим право на запад, към Камарг. Може би ще намерим подходящ град в Карпатия. Трябва да сме близо до границата.

Д’Аверк посочи с пръст колесницата и чудовищата.

— Едва ли ще ни посрещнат добре където и да било, когато се появим с това нещо. Дали някой от нас да не отиде сам до близкото селце?…Всъщност, нямаме и пари.

— Аз имам Червения амулет — сети се Хоукмун. — Можем да го продадем.

— Глупак — втренчи ядосан поглед в него д’Аверк. — Този амулет е твоят живот — той е единствената ни защита. Благодарение на него командваме тези чудовища. Струва ми се, че ти не мразиш толкова амулета, колкото отговорността, която стоварва на плещите ти.

Хоукмун сви рамене.

— Може би си прав. Може би предложението ми е глупаво. Но този камък хич не ми се нрави. Защото видях нещо, на което вие не станахте свидетели — видях какво е направил от един човек, който го е носил трийсет години.

Оладан го прекъсна.

— Няма смисъл да спорим, приятели мой, защото предчувствайки, че подобна нужда ще възникне, аз поразтършувах из залата на Лудия бог и изтръгнах колкото намерих очи от войниците на Тъмната империя…

— Очи ли! — възкликна отвратено Хоукмун, но се успокои, когато видя, че Оладан е протегнал шепа, пълна със скъпоценни камъни, с каквито бяха покрити маските на гранбретанците.

— Чудесно — кимна д’Аверк. — Нуждаем се от провизии и от дрехи за лейди Изелда. Кой от нас ще рискува да влезе в първия град, когато стигнем Карпатия?

— Защо да не си ти? — погледна го насмешливо Хоукмун. — Достатъчно ще е сър Хюлам да съблече така познатите на всички одежди. Мен веднага ще ме разпознаят по камъка в челото ми, а пък Оладан по косматото лице. Но ти си все още мой пленник…

— Вашите думи ме огорчават, любезни Дориан. Мислех, че вече сме съюзници — обединени срещу общия враг, свързани с кръв, помагали си в беда…

— Май все аз ти помагах.

— И така да е. Все пак…

— Пък и не ми се ще да те пусна с цяла шепа скъпоценни камъни. Днес нещо не съм в доверчиво настроение.

— Имаш думата ми, дук Дориан — отвърна безгрижно д’Аверк, но очите му гледаха някак навъсено.

Хоукмун също сбърчи вежди.

— В няколко поредни битки той доказа, че е наш приятел — намеси се Оладан.

Хоукмун въздъхна.

— Прости ми, д’Аверк. Добре тогава, като стигнем Карпатия ти ще закупиш каквото е необходимо.

Д’Аверк отново се закашля.

— Този проклет въздух ще ме довърши.

Отново подкараха чудовищата-мутанти, но с по-бавен ход и въпреки това се носеха със скорост, каквато конете не биха могли да постигнат. По обед излязоха от гората, а привечер на хоризонта се показаха планините на Карпатия. Ала Изелда посочи на север, откъдето се приближаваше група конници.

— Видели са ни — каза Оладан — и изглежда смятат да ни пресекат пътя.

Хоукмун замахна с камшика и извика на чудовищата:

— По-бързо!

Колесницата се понесе с бясна скорост.

Не след дълго д’Аверк извика над тропота на колелата.

— Това са войници на Тъмната империя. Ако не се лъжа, от Ордена на моржа.

— Кралят-император вероятно сериозно се е заел със завладяването на Украйна — отбеляза Хоукмун. — Инак какво ще търсят толкова много войници на Тъмната империя по тези места. Това означава, че сега посоката на техния главен удар е на запад и на юг.

— Като изключим Камарг, надявам се — каза Изелда.

Надпреварата продължаваше, а конниците идваха все по-близо, тъй като се движеха косо спрямо тяхната посока.

Хоукмун се усмихна мрачно. Нарочно бе оставил на преследвачите да ги доближат.

— Приготви лъка, Оладан — нареди той. — Ще имаш възможност да се упражняваш в точна стрелба.

Когато конниците с гротескните маски на моржове ги доближиха съвсем Оладан постави първата стрела на тетивата и се прицели. Най-близкият от ездачите падна пронизан, а останалите се отдръпнаха назад с охладен ентусиазъм. Още трима членове на Ордена на моржа загинаха, преди ягуарите да стигнат хълмовете на Карпатия, където с лекота оставиха преследвачите назад.

След два часа съвсем се смрачи и те решиха, че мястото е достатъчно безопасно, за да прекарат нощта.

Изминаха още три дни, преди да се закатерят по скалистото било на планината. Съвсем скоро стана ясно, че ще трябва да изоставят чудовищата и колесницата, ако искат да пресекат планинската верига. Из планината можеха да се предвижват само пеш, друга възможност нямаше.

Теренът ставаше все по-непроходим за мутантите-ягуари, нито пък беше възможно да теглят тежката колесница из стръмнините. Изгубиха два дни да търсят проход, накрая се отказаха.

Всички си даваха ясна сметка, че преследвачите са по петите им. Нямаше съмнение, че при последната среща бяха познали Хоукмун, когото кралят-император Хуон се бе заклел да погуби в страшни мъки. Тъкмо по тази причина нямаше войник на Тъмната империя, който не би го преследвал до сетен дъх, за да изпълни тази върховна заръка.

И така, изоставиха колесницата, като разпрегнаха чудовищата и продължиха нагоре из планината.

Когато след известно време стигнаха билото и се огледаха, търсейки някакъв по-лек път, те изведнъж чуха дрънчене на оръжия и малко по-късно зърнаха войните с моржови маски — същите, които ги преследваха в равнината — да се приближават на коне към тях.

— Скоро ще бъдем в обсега на дротиците им — заяви с мрачен изглед д’Аверк. — А няма къде да се скрием.

В отговор Хоукмун се подсмихна хитро.

— Имаме все още една възможност — рече той. — Към тях, чудовища мои — извика той — убийте ги, мои верни котенца! Подчинете ми се, в името на амулета!

Ягуарите извърнаха глави към приближаващите се гранбретанци, които бяха така опиянени от близостта на търсения противник, та не бяха забелязали чудовищата. Водачът им вдигна своя дротик.

И тогава котките се нахвърлиха върху него.

Изелда закри лице, докато планината се огласяше от ужасени писъци и кръвожадно ръмжене.

На другия ден прехвърлиха планината и се спуснаха в зелена долина, сред която зърнаха китно и на пръв поглед мирно планинско селце.

Д’Аверк огледа селцето, протегна ръка към Оладан и каза:

— Камъните, ако обичаш, приятелю Оладан. В името на Руническия жезъл, чувствам се като дрипав просяк в тези дрехи! — Той взе камъните, премери теглото им на дланта си, намигна закачливо на Хоукмун и пое надолу към селцето.

Останалите налягаха във високата трева и го изпроводиха с погледи, докато французинът се изгуби из близките улици като си подсвиркваше безгрижно.

Чакаха четири часа. Хоукмун придобиваше все по-мрачно изражение, на няколко пъти той хвърляше гневни погледи на Оладан, който хапеше устни и сумтеше.

И ето, че д’Аверк се появи отново, но придружен от някакви непознати. Хоукмун установи изненадан, че са войници на Тъмната империя, при това от страховития Орден на вълка, към който принадлежеше и самият барон Мелиадус. Дали не бяха разпознали и пленили д’Аверк? Но не — той се държеше съвсем приятелски с тях. Накрая помаха с ръка, завъртя се и пое право към мястото, където се бяха скрили Хоукмун и другарите му, метнал огромен вързоп на рамо. Още по-изненадан беше Хоукмун, когато видя, че вълчите маски се връщат обратно в селото, оставяйки д’Аверк на свобода.

— Ама и тоя д’Аверк си го бива да омайва хората — захили се Оладан. — Сигурно ги е убедил, че е случайно минаващ пътник. Както виждам, по тези места войниците на Тъмната империя все още се държат хрисимо.

— Може и така да е — отвърна Хоукмун, но не изглеждаше напълно убеден.

Оказа се, че вързопът е натъпкан с чисти ризи, наметала, бричове и значително количество хранителни припаси — сирене, хляб, сланина, сушено месо. На всичко отгоре д’Аверк върна почти всички камъни на Оладан.

— Пазарувах доста евтино — каза той, но изведнъж забеляза изражението на Хоукмун. — Какво има, дук Дориан? Не си ли доволен? Съжалявам, не намерих подходяща рокля за лейди Изелда, но бричовете и ризата ще свършат работа.

— А тези войници на Тъмната империя — рече Хоукмун и посочи с палец към селото. — Изглеждаше доста близък с тях.

— Отначало наистина се притеснявах малко — призна си д’Аверк. — Но по тези места гранбретанците са доста кротки — наредили са им да се сдържат, за да покажат на местните какви предимства има животът под управлението на Тъмната империя. По всичко изглежда, че са решили да подкупят Карпатския крал. Обичайния метод — първо със злато, после с меч. Зададоха ми няколко въпроса, но изглежда не пробудих подозренията им. Казаха също, че воюват в Чехия и почти са покорили тамошния народ, ако се изключат един-два разбунтувани града.

— А ти нищо ли не спомена за нас? — попита Хоукмун.

— Разбира се, че не.

Хоукмун се успокои, но не напълно.

Д’Аверк подритна с крак вързопа.

— Вижте — четири наметала с качулки, каквито носят светите хора по тези места. Така ще скрием лицата си. Научих, че на един ден път на юг има по-голям град, където се събирали търговците на коне. Утре можем да сме там и да си купим отпочинали животни. Харесва ли ви моята идея?

Хоукмун кимна замислено.

— Да. От коне имаме нужда.

Градът се наричаше Зорванеми и буквално гъмжеше от пъстро облечени селяни, дошли да купуват, или продават коне. Тържището бе на единия край на града, близо до мегдана и бе изпълнено докрай с най-различни впрегатни животни — от малки неукрепнали кобилки, до тежки товарни коне.

Когато пристигнаха вече се свечеряваше и пазарът бе пред закриване, та се наложи да се настанят в един хан в покрайнините, близо до тържището, така че още рано на следващата сутрин да купят каквото им е необходимо. От време на време срещаха патрули от гранбретанци, но войниците не обръщаха внимание на загърнатите в наметала монаси, които бързо се смесваха с тълпата — пък и наблизо имаше няколко манастира, та видът на божи служители по улиците се смяташе за нещо обичайно.

В голямата одая на хана поръчаха греяно вино и сушено месо, а после се заеха да изучават картата, която бяха купили, като тихичко обсъждаха помежду си най-прекия маршрут до южна Франция.

Малко по-късно вратата на хана се разтвори широко и отвън нахлу хладния нощен въздух. Над глъчката от разговори и смях внезапно се разнесе хрипливият нетърпящ възражение глас на някакъв мъжага, който нареди да донесат вино за него и приятелите му и предложи на ханджията да му потърси момичета, за да ги забавляват.

Хоукмун вдигна глава и веднага позна мъжа — както той, така и другарите му принадлежаха към Ордена на мечката — орденът, от който доскоро беше и д’Аверк. Благодарение на набитите си, мускулести тела и тежките шлемове с мечи муцуни те приличаха досущ на животното, което бяха избрали за свой символ.

Ханджията се озърташе уплашено, покашляше нервно и накрая събрал смелост, попита какво вино ще искат войниците.

— Каквото и да е — но да е силно и много — извика водачът. — Същото се отнася и за жените. Къде са момичетата, които поръчах? Дано да са по-красиви от тукашните коне. Хайде, човече, побързай. Цял ден сме били на тържището — нали трябва да помогнем на това забутано градче та и то да процъфти. Време е да си получим заслуженото.

Изглежда войниците са били изпратени тук за да закупуват коне за армията на Тъмната империя — вероятно за поредната кампания срещу Чехия, чиято граница бе съвсем наблизо.

Хоукмун, Изелда, Оладан и д’Аверк се загърнаха по-плътно в наметалата си и продължиха да отпиват от виното, без да поглеждат настрани.

Три млади жени помагаха на ханджията в поднасянето, както и двама мъже. Когато една от жените мина покрай водача на мечките той внезапно я сграбчи и притисна мечата маска към лицето й.

— Хайде, момиченце, дай целувка на старата свиня — изрева той.

Девойката се гърчеше в лапите му, опитвайки се да се освободи, но войникът я държеше здраво. В хана се възцари напрегната тишина.

— Защо не дойдеш с мен навън? — продължи водачът. — Нещо съм се разгонил напоследък.

— О, не, моля ви, пуснете ме — хлипаше момичето. — Другата седмица ще се омъжвам.

— Ще се омъжваш, а? — захили се войникът. — Чакай тогава да те науча на някои неща, които една вярна съпруга трябва да знае.

Момичето изпищя и се задърпа с удвоени усилия. Никой в хана не помръдваше.

— Хайде де — рече пресипнало гранбретанецът. — Да излезем навън…

— Не искам — заплака момичето. — Не искам, преди да се омъжа.

— Ама това ли било? — ухили се маскираният войн. — Добре, тогава първо ще се оженим, а после каквото ти обещах. — Той се завъртя и неочаквано впи поглед в четиримата приятели, настанили се в най-тъмния ъгъл на хана. — Ей, вие не сте ли монаси? Един от вас трябва да ни ожени. — И преди Хоукмун да успее да реагира, гранбретанецът скочи от масата и дръпна Изелда за ръкава. — Хайде, отче, да ни оже… в името на Руническия жезъл! Що за монах си ти?

Качулката на Изелда се бе смъкнала назад, разкривайки красивите й руси коси.

Хоукмун скочи на крака. Нямаше друг изход — трябваше да се бият. Оладан и д’Аверк го последваха.

Тримата другари измъкнаха като един сабите, които бяха скрили под наметалата си и се нахвърлиха срещу бронираните войни, като викаха на момичетата да се пазят.

Първото им преимущество бе изненадата, второто — че мечите войни бяха пияни. Острието на Хоукмуновата сабя се плъзна по гръдната пластина на водача и го прониза право в сърцето, още преди той да е извадил оръжието си. Оладан посече един от войниците в крака, докато д’Аверк с ловко движение обезоръжи своя противник и елегантно го довърши.

Битката се разгоря с пълна сила, а посетителите наскачаха и се изпокриха — едни се долепиха до стените, а други налягаха под масите и скамейките. Но всички останаха, за да се любуват на зрелището.

Оладан реши, че в хана не си заслужава да демонстрира рицарски бой и вместо това скочи на гърдите на най-едрия от гранбретанците, измъкна закривения си кинжал и го забоде в очните отвърстия на маската, докато мечият войн се опитваше да се отскубне от своя дребен и пъргав противник.

Д’Аверк най-сетне бе попаднал на противник със значителен фехтовачески опит и бавно отстъпваше назад, към стълбата, докато Хоукмун се защитаваше отчаяно срещу въоръжения с бойна секира гранбретанец, който я размахваше като побеснял, все не улучваше когото трябва, а сечеше подпорите на хана и посипваше всичко наоколо с трески.

Хоукмун се опитваше да се освободи от омоталото се в краката му наметало и същевременно да отбива ударите на секирата. Ето че пристъпи встрани, препъна се в наметалото и падна. Войнът със секирата се изправи над него, изрева победоносно и замахна, готов да нанесе последния удар.

Хоукмун се претърколи на пода и в същия миг острието на секирата изсвистя във въздуха и се заби в дюшемето, приковавайки плаща му. Хоукмун използва мига, когато противникът изскубваше забитата секира, завъртя се и го посече във врата. Гранбретанецът изстена и се стовари тежко на колене. Хоукмун го ритна в лицето, маската отлетя встрани, а отдолу се показа изкривено от болка червендалесто лице, после замахна със сабята и я заби дълбоко в разтворената уста на мечия войн, а подът под краката му се покри с шурналата кръв.

Хоукмун се озърна. Съвсем наблизо Оладан очевидно беше изпаднал в беда. Едрият мъжага го бе сграбчил за шията и го въртеше заплашително около себе си. Хоукмун се хвърли към него и го промуши в корема, стиснал дръжката с две ръце, а острието премина през кожената ризница и плътта под нея като през масло. Мъжът изпищя, строполи се на пода и започна да се гърчи в предсмъртни болки.

В това време Оладан и Хоукмун нападнаха отзад противника на д’Аверк, сабите им блеснаха за миг и той също като предишните бе покосен.

Не оставаше нищо, освен да довършат ранените.

Хоукмун огледа задъхан кървавата баня, която неволно бяха устроили в хана.

— Добра работа свършихме, за група странстващи монаси — рече той.

Д’Аверк го погледна замислено.

— Може би — отвърна тихо той. — Но дали да не сменим дрехите, които използвахме за прикритие?

— Какво искаш да кажеш?

— По пода са разхвърляни достатъчно части от мечи доспехи, та да се преоблечем и четиримата, пък и аз все още пазя моите собствени. освен това владея тайния език на ордена. Ако имаме късмет ще можем да пътуваме безпрепятствено дегизирани като онези, от които доскоро се бояхме най-много — войните на Тъмната империя. Нали се чудехме как да пресечем тези земи, в които имперското войнство е разположена най-гъсто — ето това е начинът.

Хоукмун се замисли. Макар и налудничаво на пръв поглед, предложението на д’Аверк не беше лишено от смисъл, още повече, че французинът добре познаваше нравите и езика на противника.

— Добре — кимна Хоукмун. — Може би си прав, д’Аверк. Така ще можем да се движим по оживените пътища — където най-често се срещат войници на Тъмната империя, но пък същевременно ще пристигнем далеч по-бързо в Камарг.

Не оставаше нищо друго, освен да навлекат разхвърляните доспехи.

— Уверен съм, че присъстващите ще запазят в тайна случилото се — промърмори д’Аверк. — Инак току виж са ги наказали за убийството на шестима гранбретанци.

Докато се обличаха, Оладан потъркваше навехнатата си в боя ръка.

— Жалко — каза той. — Можехме да се прочуем за този подвиг.