Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (11)

Трета глава
Изборът на Хоукмун

Дворът бе гъсто покрит с тела. Някои от тях бяха на жени-войни, други носеха познатите нашийници. Сред камъните на паважа се виждаха ручейчета засъхнала кръв.

Конят на Хоукмун изцвили уплашен от мириса на разлагаща се плът, но рицарят го пришпори, жадуващ час по-скоро да узнае каква участ е сполетяла Изелда.

Докато препускаше, той се вглеждаше в лицата на избитите жени.

След него в двора връхлетя Рицаря в Мрамор и Злато, следван от Оладан и д’Аверк.

— Няма я тук — извика рицарят. — Тя е жива — вътре е.

Хоукмун скочи от коня и стисна юздите с разтреперана ръка.

— Какво… какво са сторили с нея, Рицарю?

— Сам ще узнаеш, дук Дориан. — Рицаря в Мрамор и Злато посочи с ръка портала на замъка. — Зад тази врата е тронната зала, където те очаква Лудия бог…

— Нима знае за мен?

— Знае само, че един ден ще се появи законният владетел на Червения амулет, за да му потърси сметка…

— Не ме интересува амулетът, а Изелда. Къде е тя, Рицарю?

— Вътре е. Вътре ще я намериш. Върви и поискай това, което ти принадлежи — жената и амулета. И двете имат важна роля в замисъла на Руническия жезъл.

Хоукмун се обърна, блъсна тежката порта и потъна в замъка.

Вътре беше невероятно студено. От покрива се стичаше ледена вода, а стените бяха покрити с мъх. Стиснал сабята в ръка, Хоукмун се прокрадваше през тунела, очакващ всеки миг да бъде нападнат.

Но никой не излезе на среща. Не след дълго стигна още една висока дървена порта и спря пред нея.

Зад вратата се чуваше странен тропот и някакъв дълбок, басов глас отекваше в помещението отвъд. Хоукмун лекичко побутна портата и тя поддаде. Той надникна през отвора и стана свидетел на странна и необичайна сцена.

Тронната зала сякаш бе дело на умопобъркан архитект. На места таванът се спускаше ниско, на други пък достигаше петдесет стъпки височина. Прозорци нямаше и единствената светлина идеше от трепкащите тук-там по стените факли.

В центъра на залата, сред проснатите тела на избити войници се издигаше масивен трон от тъмно дърво, обкован с тежки медни плочи. В пространството пред трона, закачена на ниския на това място таван, се полюшваше голяма желязна клетка, която приличаше на птича, само дето обитателят й бе значително по-едър. Доколкото можеше да различи Хоукмун, вътре в клетката имаше сгушена човешка фигура.

Ако се изключи обитателят на клетката, тронната зала бе съвсем безлюдна и Хоукмун продължи бавно напред.

Едва сега си даде сметка, че мърморенето иде именно откъм клетката, макар че звукът бе необичайно силен. Хоукмун реши, че това се дължи на акустиката на залата.

Вече стоеше съвсем близо до клетката, но все още не можеше да различи ясно фигурата вътре, тъй като в залата цареше сумрак.

— Кой си ти ? — извика Хоукмун. — Пленник на Лудия бог ли?

Хленченето утихна и фигурата бавно се надигна. После от клетката се разнесе дълбок, меланхоличен глас, който отекна в залата.

— Да — прав си. Аз съм най-нещастният пленник на този свят.

Едва сега Хоукмун успя да разгледа по-внимателно съществото от клетката. Имаше дълъг, тъничък врат и ужасно измършавяло тяло. Главата му беше покрита със сплъстени кичури сивкава коса, а също така сплъстената сива брада стърчеше надолу чак до гърдите. Имаше голям и относително прав нос, а в очите му се четеше безкрайна тъга.

— Мога ли да ти помогна? — попита Хоукмун. — Да се опитам ли да разтворя решетките?

Пленникът вдигна рамене.

— Вратата на клетката не е заключена. Не решетките са моят затвор. Заловен съм в капана на моя собствен многострадален череп. О, горкият аз!

— Но кой си ти?

— На времето носех името Сталников — да, аз бях член на великото семейство Сталникови.

— И Лудия бог те отвлече?

— Да, точно така. — Пленникът в незаключената клетка втренчи унилите си очи в Хоукмун. — А ти кой си?

— Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.

— Германец?

— Да, на времето Кьолн е била немска провинция.

— Страх ме е от германците — при тези думи Сталников се отдръпна в далечния край на клетката.

— Не трябва да се боиш от мен.

— Не трябва ли? — изкиска се Сталников и в очите му блесна безумие. — Не трябвало, значи! — Той зарови ръка под кожения си кафтан и извади нещо, привързано с шнур за врата му. Странният предмет озари всичко наоколо с приятна червена светлина. На пръв поглед приличаше на рубин, но като се вгледа по-внимателно Хоукмун забеляза, че камъкът носи знака на Руническия жезъл. — Не трябва, а? Значи ти не си онзи германец, който един ден ще дойде, за да ми отнеме могъществото?

Хоукмун едва сдържа възклицанието си.

— Червения амулет! Откъде го имаш?

— Откъде ли? — отвърна Сталников, надигна се и се ухили на Хоукмун. — Взех го преди тридесет години от трупа на един войн, който моите слуги бяха посекли, а сетне довлякоха тук за да го огледам. — Той завъртя амулета и светлинния лъч удари право в очите на Хоукмун. — Ето това е Лудия бог! Това е източникът на моят мощ и на моето безумие! Това е, което ме държи в плен!

— Ти си Лудия бог! Къде е моята Изелда?

— Изелда? Момичето? Новото момиче — с руси коси и нежна бяла кожа? Защо питаш?

— Защото е моя.

— Значи не искаш амулета?

— Искам Изелда.

Лудия бог се засмя и смехът му изпълни сводовете на залата и ги накара да затрептят.

— Тогава, ще я получиш, германецо!

Той плесна с ръце, вплитайки дългите си закривени нокти, а цялата клетка се люшна в бесен ритъм.

— Изелда, момичето ми! Изелда, твоят господар те вика!

От една мрачна част на залата, където тавана почти докосваше пода, се появи момиче. Хоукмун зърна очертанията на тялото й, но не знаеше със сигурност дали това е Изелда. Той прибра сабята в ножницата и пое насреща й. Да… походката… стойката на тялото… всичко приличаше на Изелда.

На устните му затрептя усмивка на облекчение и той протегна ръце към нея.

Изведнъж в залата се разнесе пронизителен животински писък и Изелда се нахвърли върху него, вдигнала нокти пред себе си и с кръвожадно разкривено лице. Беше облечена в кожена ризница, покрита със заострени стоманени шипове, а ноктите й бяха със стоманени наконечници.

— Убий го, красива Изелда — кикотеше се Лудия бог. — Убий го, цвете мое и се нахрани с мършата му.

Хоукмун вдигна ръце за да се защити от ноктите и почувства как Изелда раздира кожата му. Неволно отстъпи назад.

— Изелда, спри… — това съм аз, твоят годеник… Дориан…

Но в безумните очи нямаше и следа от разпознаване и девойката се нахвърли с още по-голямо ожесточение върху него. Хоукмун отстъпи още крачка назад и изгубил дъх, продължаваше да я моли само с поглед.

— Изелда…

Лудия бог избухна в нов порой от кикот и се затресе в клетката.

— Довърши го, мое дете. Рапори му гърлото!

Хоукмун с мъка сдържаше плача си, докато се отбраняваше от свирепите атаки но момичето.

Все пак успя да извика на Сталников.

— Каква е тази сила, на която тя се подчинява и която заглушава дори гласа на любовта?

— Това е силата на Лудия бог, на тази сила се подчинявам и аз — отвърна Сталников. — Червения амулет превръща всички в свои безгласни роби!

— Само ако е в ръцете на някое зло същество… — припомни си Хоукмун, отскочи от протегнатите ръце на Изелда и се втурна към клетката.

— Зли са всички, които го носят — извика в отговор Сталников и отново се заля в смях, като видя как Изелда дърпа настървено ръкава на Хоукмун. — Всички…

— Всички освен служителите на Руническия жезъл!

Гласът идеше от другия край на залата и принадлежеше на Рицаря в Мрамор и Злато. Беше като глас от гроба.

— Помогни ми — извика Хоукмун.

— Не мога — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато застанал неподвижно и подпрял ръце на дръжката на меча, чието острие бе здраво забито в пода.

Хоукмун се препъна и почувства как Изелда впива нокти в гърба му. Той се завъртя, сграбчи я за китките, но изрева от болка, когато се убоде на заострените шипове. Все пак успя да я отблъсне и отново полетя към клетката, където Лудия бог се превиваше от смях.

Хоукмун влетя в клетката и ритна Сталников в лицето. Клетката се люшна и започна да се върти. Изелда тичаше около нея и протягаше нокти към Дориан.

Сталников се сви в другия край на клетката с пламтящи от ужас и омраза очи, а Хоукмун затръшна вратата зад себе си и се приближи до него. Отвън се разнесе яростният вик на обезумялата девойка, а от светлината на амулета очите й пламтяха в алени сияния.

С обляно в сълзи лице Хоукмун едва откъсна поглед от своята любима и се надвеси заплашително над Лудия бог.

Гласът на ужасения Сталников отекна чак в дъното на залата. Той вдигна амулета и го завъртя пред очите на Дориан.

— Назад, простосмъртни. Склони глава пред мен… и пред силата на амулета…

Хоукмун премигна и внезапно почувства слабост. Очите му бяха втренчени неподвижно в амулета, тялото му замръзна и той усети как някаква чужда сила го завладява.

— А сега… — продължи Сталников. — Сега трябва да сведеш шия пред своя палач.

Но Хоукмун разтърси глава и отново пристъпи напред. От изненада Лудия бог зяпна с уста.

— Нареждам ти, в името на Червения амулет…

Но ето, че от вратата се разнесе гробовния глас на Рицаря в Мрамор Злато:

— Амулетът няма сила над този човек. Само над него. Защото той е законният му владетел.

Сталников потрепери и се притисна към решетките зад него, а Хоукмун го последва.

— Назад! — изкрещя Лудия бог. — Махни се от клетката!

В същото време Изелда се вкопчи в решетките и блъсна покритото си със стоманени шипове тяло в клетката, впила поглед в гърлото на Хоукмун.

— Назад! — изкрещя повторно Сталников, но този път в гласа му се долови увереност. Той протегна ръка и удари вратата на клетката.

Оголила зъби в зловеща гримаса, Изелда бавно се прокрадваше към отвора. Лудия бог стоеше с гръб към нея, насочил блясъка на Червения амулет в очите на Хоукмун.

Изелда замахна с ръка и впи нокти в тила на Сталников. Той изпищя от болка и скочи на пода. Едва сега Изелда забеляза Хоукмун и се хвърли към вратата.

Хоукмун знаеше, че е безсмислено да вразумява своята обезумяла любима. Той събра сили, втурна се покрай размаханите й ръце, строполи се на пода и се претърколи, опитвайки се да си поеме дъх.

Тъкмо когато се надигаше Изелда скочи към него.

Лудия бог вече се беше покатерил на своя огромен трон и отново въртеше Червения амулет така, че да свети в очите на Хоукмун. Кръв шуртеше от раната, която Изелда бе отворила на рамото му.

Сталников зърна приближаващия се Дориан, сви се и протегна умолително ръка.

— Остави ме… моля те… няма да ти причиня нищо.

— Вече ми причини достатъчно болка — отвърна мрачно Хоукмун и оголи сабята. — Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Толкова много, че отмъщението ще ми донесе неописуемо удоволствие…

Сталников се покатери на върха на трона и извика на момичето:

— Изелда, спри! Стани такава, каквато беше! Нареждам ти със силата на Червения амулет!

Хоукмун се извърна и забеляза, че Изелда бе спряла и се оглеждаше объркано. Устните й се сгърчиха от ужас, когато забеляза окървавените си нокти и стоманените шипове по тялото си.

— Какво стана? Какво сте направили с мен?

— Стана това, че беше хипнотизирана от онова чудовище — изрева Хоукмун и посочи с острието на сабята хленчещия Сталников. — Но сега ще отмъстя за всичко, което е направил с теб!

— Не! — пищеше Сталников. — Не е честно!

Изелда избухна в сълзи.

Сталников се озърташе отчаяно.

— Къде са моите верни другари — къде са смелите ми войни?

— Избиха се по между си, за да задоволят перверзния ти вкус — рече му Хоукмун. — А малкото, които оцеляха, ние пленихме.

— Моята женска армия! Искам красотата да завладее Украйна! Върнете ми наследството на Сталников…

— Ето го твоето наследство — каза Хоукмун и вдигна сабята.

Сталников скочи от върха на трона и побягна към вратата, но спря, когато осъзна, че пътят за бягство е отрязан от Рицаря в Мрамор и Злато.

Лудия бог свърна внезапно към тъмната част на залата и се изгуби от погледите им.

Хоукмун слезе от трона и се приближи до Изелда, която лежеше на пода и тихо плачеше. Той се надвеси над нея и погали нежно окървавените й пръсти.

Девойката вдигна глава.

— О, Дориан. Как ме откри? О, моя любов…

— Благодари на Руническия жезъл — прогърмя гласът на Рицаря в Мрамор и Злато.

Хоукмун се извърна и се засмя облекчено.

— Не може да ти се отрече постоянство, Рицарю.

Но Рицаря в Мрамор и Злато не отговори, а продължи да стои неподвижно като статуя.

Хоукмун напипа ремъците, с които бе закопчан зловещия, покрит с шипове костюм на девойката и се зае да ги разкопчава.

— Открий Лудия бог — продължи Рицаря. — Не забравяй, амулетът е твой. Той ще те дари със сила.

— А може би ще ме лиши от разсъдък? — погледна го Хоукмун.

— Не, глупако, той ти принадлежи по право.

Хоукмун спря, впечатлен от гласа на Рицаря. Изелда докосна ръката му.

— Аз ще се справя — рече тя.

Хоукмун се надигна, погледна към мрака, където бе изчезнал Лудия бог и извика:

— Сталников!

Някъде от дъното на залата блесна алено сияние. Хоукмун приведе глава и продължи в ниската част на залата. Пред него се чуваше хленчене, което ставаше все по-силно.

Източникът на червеното сияние непрестанно се приближаваше, а заедно с това се усилваше и хленчът. Най-сетне светлината стана толкова ярка, че Хоукмун успя да различи Лудия бог, застанал пред грубо измазана стена, със сабя в ръка.

— От тридесет години те чакам, германецо — произнесе той с неочаквано спокоен глас. — Знаех, че някой ден ще дойдеш, за да разрушиш плановете ми, да унищожиш моите идеали, да потъпчеш всичко, за което съм работил. Но все се надявах да избегна тази опасност. И може би ще успея.

При тези думи Лудия бог изкрещя и се нахвърли срещу Хоукмун, вдигнал сабята за удар.

Хоукмун отби с лекота атаката, измъкна се от прегръдката на Лудия бог и пъргаво опря острие в сърцето му. Няколко секунди Хоукмун разглеждаше с нескрито съжаление посивелия безумец. Светлината на камъка озаряваше лицата им в червено. Сталников понечи да се помоли с дрезгав глас, после сведе отчаяно глава.

Хоукмун заби острието на сабята право в сърцето на Лудия бог. После се завъртя и си тръгна, оставяйки зад себе си трупа и неговия амулет.