Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (17)

Девета глава
Пътят на юг

Докато водеха Хоукмун, Оладан и Изелда през лагера, сред любопитните тълпи, над главите им се разрази буря и знамето, пред което спряха, плющеше оглушително на вятъра.

Внезапно небосклона се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от тътен. Светкавиците се сипеха една след друга — като мощен авангард на наближаващата буря, озарявайки всичко наоколо в ярка светлина. Хоукмун изпъшка, когато позна герба на знамето, опита се да заговори Изелда и Оладан, но в този момент ги въведоха в просторен павилион, където маскираният войн се бе настанил на едно покрито с дърворезба кресло, а до него стоеше д’Аверк. Мъжът в креслото носеше маската на Ордена на вълка. Ако се съдеше по знамето, той бе самият Гранд констебъл на този орден, един от най-знатните благородници на Гранбретан, Първи Военачалник на армията на Тъмната империя под предводителството на краля-император Хуон, барон фон Кройден — един човек, когото Хоукмун смяташе за мъртъв, защото го бе убил със собствената си ръка.

— Барон Мелиадус! — възкликна изненадано той. — Значи не си загинал в Хамадан!

— Не, Хоукмун, не срещнах смъртта си, макар че ти ми нанесе тежка рана тогава. Все пак успях да избягам от бойното поле.

Хоукмун намери сили да се усмихне.

— Малцина от хората ти се отърваха. Не само ви победихме — ние ви смазахме.

Мелиадус нагласи отново вълчата маска и се обърна към един поручик, изправен наблизо.

— Донесете вериги. Много вериги и да са тежки. Оковете тези псета и ги заключете с катинари, каквито никой не може да отключи. Този път ще взема всички необходими мерки, за да ги откарам в Гранбретан.

Той стана от креслото, спусна се по стъпалата и втренчи поглед в Хоукмун.

— Да знаеш само колко често сме си говорили в двореца за теб. Измислихме ти специални, от изтънчени по изтънчени мъчения, които ще бъдат осъществени под надзора лично на крал Хуон, предателю. Поне две години те делят от смъртта, но всеки миг ще бъде агония за ума и тялото ти. Колкото и да си хитър и изобретателен, Хоукмун, този път падна в капана.

Той отстъпа назад и протегна ръкавица към лицето на Изелда, на което се четеше омраза. Тя сведе глава, а в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— А що се отнася до теб — аз ти предложих с чест да станеш моя жена. Сега вече честта е забравена и аз ще ти бъда съпруг, докато се наситя на тялото ти, или пък ти умреш от изтощение. — Вълчата глава огледа бавно Оладан. — А ти, нечовешко същество, съвсем наскоро изправило се на два крака, ти ще пълзиш и ще хленчиш като куче, докато разбереш къде ти е мястото…

Оладан се изплю в обсипаната със скъпоценни камъни маска.

— Винаги мога да вземам пример от теб.

Мелиадус се извъртя рязко, разпервайки полите на пелерината си и се върна обратно в креслото.

— Ще сдържа нетърпението си, докато ви представя в тронната зала — рече той с леко треперещ глас. — Достатъчно дълго чаках, та да изтърпя още няколко дни. Утре сутринта потегляме за Гранбретан. Ще трябва да се отклоним по пътя, за да получите възможността да присъствате на падането на Камарг. От няколко месеца съм там, гледах как се срутват една след друга кулите, как се топи Камаргската армия. Малцина от тях останаха. Наредих на хората ми да отложат последния щурм докато пристигнем. Помислих си, че бихте желали да видите вашата китна страна… изнасилена. — Той се изсмя, погледна към входа на павилиона и възкликна. — А! Ето ги веригите!

А през това време вътре влязоха неколцина членове на Ордена на язовците, въоръжени с чукове, мангала, нитове и нарамили тежки вериги.

Хоукмун, Оладан и Изелда се задърпаха отчаяно, но скоро бяха притиснати към земята под тежестта на огромните вериги.

А когато зачукаха нагорещените до червено нитове Хоукмун си каза, че нито едно човешко същество не би могло да се измъкне от подобни окови.

След като работата приключи барон Мелиадус се приближи към Хоукмун.

— Ще пътуваме по суша до Камарг, а после ще отидем в Бордо, където наредих да ни чака кораб. Съжалявам, че не мога да ти предложа орнитоптер, но всичките са заети в битката при Камарг.

Хоукмун затвори очи — това бе единственият начин да изрази презрението си към своя противник.

На сутринта, без да сложат нищо в устата, тримата бяха натоварени на един открит фургон, а после барон Мелиадус даде знак за потегляне. От време на време Хоукмун зърваше своя заклет врат — баронът яздеше начело на колоната, а редом до него бе сър Хюлам д’Аверк.

Времето бе все така мрачно и навъсено, още на тръгване в лицата ги блъснаха едри капки дъжд. Хоукмун и другарите му бяха така здраво оковани, че не можеха по никакъв начин да се скрият от потопа.

Фургонът се друсаше из разорания път, а далеч зад тях армията на Тъмната империя щурмуваше стените на града.

Но Хоукмун мислеше само за това, че всички го бяха предали. Първо го бе измамил Рицаря в Мрамор и Злато, който бе изчезнал със седлото, в чийто джобове бе скрита безценната машина, а сетне д’Аверк го бе предал направо в лапите на барон Мелиадус. И Хоукмун въздъхна тежко, мислейки си, че следващият може да е Оладан, стига да му се отдаде подходяща възможност…

Неусетно го бе завладяло онова мрачно и песимистично настроение, в което бе преживял месеците в плен след предишното му залавяне от барон Мелиадус в Германия. Лицето му придоби равнодушен израз, очите му гледаха изцъклено, мислите му забавиха своя ход.

От време на време Изелда се опитваше да го заговори и Хоукмун отвръщаше с неохота, но не знаеше с какво да я утеши, защото нищо наоколо не предлагаше утешение. Друг път Оладан подхвърляше нещо весело за да ги ободри, ала никой не му отговаряше и той потъваше в мълчание. Тримата показваха някакви признаци на живот само в редките моменти, когато им подаваха храна.

Дните се сменяха с нощи, а керванът продължаваше да пъпли към границата на Камарг.

От месеци бяха очаквали с нетърпение завръщането у дома, ето че сега гледаха на него с тъга. Хоукмун непрестанно си повтаряше, че се е провалил в мисията, която му бяха доверили, излъгал бе надеждите на Камарг и за това нямаше никакво оправдание.

Един ден, малко след като навлязоха в Италия, барон Мелиадус застана пред тях.

— До два-три дни ще стигнем Камарг — рече им той. — Утре сме във Франция!

А после се изсмя.