Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (4)

Четвърта глава
Механичното чудовище

След като се подкрепиха с храна и вино, отмъкнати от продоволствените запаси на д’Аверк от призрачните хора, Хоукмун и Оладан препасаха оръжията и се приготвиха да напуснат къщата. Двама от призрачните подхванаха всеки от тях и ги отнесоха до улицата.

— И нека Руническия жезъл да ви пази — прошепна единият от тях, — защото научихме, че му служите.

Хоукмун се извърна, с намерение да попита откъде другият е чул този слух. За втори път някой споменаваше, че е служител на Руническия жезъл, макар Хоукмун да нямаше ни най-малка представа за това. Но преди да успее да заговори призрачният човек беше изчезнал.

Хоукмун се намръщи озадачено и пое към края на града.

* * *

Когато навлязоха сред хълмовете, на няколко мили от Сориандум, двамата спряха за да се ориентират. Ринал им бе казал да търсят грамадна каменна пирамида, издигната преди векове от неговите предци. Най-сетне я забелязаха — нейните излъскани от ветровете каменни плочи лъщяха като сребро на лунната светлина.

— Сега трябва да поемем на север — каза Хоукмун — и да намерим хълма, от който е бил изсечен гранитът за пирамидата.

Още половин час им беше нужен, докато открият търсения хълм. Изглеждаше сякаш бе отсечен с гигантски меч, но с времето целият бе покрит с трева и буренаци.

Хоукмун и Оладан приближиха основата, в единия край скрита от гъсти храсталаци. Шмугнаха се между тях и откриха тясна цепнатина, която се губеше навътре в скалата. Това беше тайният ход за пещерата, в която хората от Сориандум бяха скрили своите машини.

Отвъд цепнатината се разполагаше просторна подземна галерия. Оладан запали факлата, която бяха взели за тази цел и на трепкащата светлина от пламъка двамата огледаха пещерата, чийто стени бяха така гладки, че явно са били изсечени от човешка ръка.

Припомняйки си дадените инструкции Хоукмун пресече галерията и огледа отсрещната стена, търсейки белег в стената, горе-долу на нивото на очите. Най-сетне го забеляза — няколко драскулки на непознат език и под тях мъничка дупка. Хоукмун извади прибора, който му бяха дали и го насочи към дупката.

В същия миг почувства леко потръпване в пръстите на ръката. Скалата пред него се разтърси. Отнякъде нахлу въздух и пламъкът на факлата едва не угасна. Стената отпред започна да сияе, стана прозрачна и накрая съвсем изчезна.

— Всъщност тя ще си е на мястото — беше им обяснил Ринал — само че временно ще бъде преместена в друго измерение.

Стиснали саби в ръце, двамата продължиха предпазливо в широкия тунел, озарен от хладна, зеленикава светлина, която бликаше от стените като през замъглено стъкло.

Точно пред тях имаше още една стена. В средата й мъждукаше малка червена точка и Хоукмун насочи инструмента към нея.

Отново повя топъл въздух. Този път течението бе толкова силно, че едва не ги събори. После стената засвети в бяло, стана млечновата и накрая изчезна от погледа.

Следващият участък от тунела бе озарен в синьо сияние, а стената отпред бе съвсем черна. Когато и тя изчезна, озоваха се в тунел от жълти камъни и вече знаеха, че пещерата с машините и нейният механичен пазач е пред тях.

Хоукмун спря, за да използва инструмента за последен път.

— Ще разчитаме на две неща — хитрост и бързина — рече той на Оладан. — Защото чудовището зад стената ще бъде задействано в мига, когато влезем.

Той млъкна, защото до ушите им долетя зловещ звук от метално дрънчене и тежък тропот. Стената отпред потрепери, сякаш нещо огромно се бе подпряло на нея.

Оладан я огледа, а в погледа му се четеше съмнение.

— Дали да не се откажем. В края на краищата, защо да рискуваме животите си напразно…

Но Хоукмун вече бе включил инструмента и стената започна да губи материална субстанция, докато въздухът в тунела отново се раздвижи. Зад стената се разнесе смразяващ душата вопъл, едновременно на болка и разочарование. Преградата, която ги делеше от последната галерия порозовя, избледня и накрая изчезна — разкривайки металното чудовище.

Изглежда внезапното изчезване на стената го беше смутило, защото в първия миг то остана неподвижно. Беше приклекнало на металическите си крака и разноцветните му стоманени люспи ги заслепяваха с блясъка си, а двамата изглеждаха като джуджета пред него. По цялото протежение на гръбнака, ако се изключеше врата, стърчаха остри като нож шипове. Тялото донякъде напомняше на горила, с къси предни крака, а задните бяха издължени и завършваха със завити метални нокти. Очите му бяха фасетни, като на насекомите и лъщяха с менящи се цветове, а широко разтворената паст бе изпълнена с наточени като бръснач зъби.

Зад гърба на механичното чудовище се виждаха купища от най-различни машини, подредени покрай стените. Помещението поразяваше с размерите си. Някъде по средата, тъкмо на мястото, където предполагаше Ринал, забелязаха двата кристални прибора, заради които бяха тук. Хоукмун ги посочи с ръка и понечи да заобиколи чудовището, за да изтича при тях.

Внезапното му движение сякаш изкара чудовището от объркването, в което го бяха заварили. То изпищя пронизително и се втурна по петите им, а от устата му бълваше непоносим мирис на разлагащ се метал.

Хоукмун зърна с крайчеца на окото, че огромната, снабдена с метални нокти ръка се протяга към него. Извъртя се рязко и в същия миг се блъсна в някаква крехка машина, която се стовари шумно на пода и се разхвърча на хиляди части. Ръката прелетя само на сантиметри от лицето му, сви се в пестник, сетне отново се разтвори и замахна за повторен удар. Този път Хоукмун беше подготвен и отскочи навреме.

Чудовището изрева разочаровано, завъртя се, забеляза Оладан и връхлетя върху него.

Оладан задраска отчаяно назад, но не беше достатъчно бърз, металното чудовище го сграбчи в шепата си и бавно го поднесе към отвратителната си стоманена зурла. Хоукмун извика и удари със сабя чудовището в слабините. То изхърка и пусна жертвата си. Оладан остана да лежи безжизнено в ъгъла, изгубил съзнание, или убит…

Хоукмун отстъпи пред напредващото чудовище, после внезапно смени тактиката, преви се и се шмугна между разтворените му крака. Докато металното чудовище се извърташе, той се шмугна повторно.

Чудовището изрева свирепо и размаха заострените си нокти наоколо. Изведнъж подскочи високо във въздуха, стовари се на земята с оглушителен грохот и се затича към Хоукмун, който се прокрадваше зад две по-масивни машини, опитвайки се да приближи инструментите, заради които бе дошъл.

Чудовището разблъска машините встрани, изпълнено със сляпо желание да довърши жертвата си. Хоукмун спря, съгледал една машина разтворена като фуния в единия край. На другия край на фунията стърчеше дръжка. Машината приличаше на някакво странно оръжие. Без повече да мисли Хоукмун дръпна ръчката. Разнесе се едва доловим шум, но това изглежда бе единственият резултат от действието му.

А чудовището вече се надвесваше над него.

Хоукмун се приготви за отчаяна защита, решен да удари чудовището в очите, които му изглеждаха единственото слабо място. Ринал му бе казал, че чудовището не може да бъде победено в директен двубой, но успее ли да го заслепи, ще има известни шансове.

В мига, когато чудовището застана на една линия с машината, то внезапно се олюля и от устата му се отрони мъчителен стон. Може би някакъв невидим за окото лъч го бе засегнал, или по някакъв начин бе повлиял на функционирането на сложните му вътрешни механизми. Хоукмун извика радостно, убеден, че е надвил чудовището. Но почти веднага металното създание разтърси тяло и започна да напредва отново, макар и с бавни, сякаш болезнени движения.

Хоукмун видя, че чудовището доста бързо си възвръща силите. Трябваше да го удари веднага, защото втора възможност едва ли щеше да му се отдаде. Той изтича напред. Чудовището бавно завъртя глава. Хоукмун скочи на хлъзгавите му плещи, изкачи се по люспите и обви с крака врата на металното създание. Чудовището изръмжа и вдигна ръка за да го смъкне от себе си.

Хоукмун се изви отчаяно напред, замахна с дръжката на сабята и изби първо едното, а сетне и второто око. По пода се посипаха ситни прозрачни частици.

В отговор металното чудовище изпищя и вдигна ръце, но не към Хоукмун, а към повредените си очи, а младият дук използва този миг за да скочи на земята и да изтича при кристалните машини.

Пътем разтвори торбата, която бе взел със себе си и напъха вътре машините.

А механичното чудовище покосяваше всичко около себе си. от ударите със стените и околните машини хвърчаха искри. Макар и ослепено, то не бе загубило силата си.

Хоукмун се прокрадна пъргаво покрай бясно въртящото се чудовище изтича при вратата, където лежеше Оладан, метна дребосъка на рамо и се втурна в тунела.

Изглежда чудовището бе доловило шума от стъпките му, защото се понесе след него. Хоукмун затича още по-бързо, а сърцето му удряше така лудо, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите.

Преследването продължи по тесните тунели, докато неочаквано Хоукмун се озова в предната галерия, завършваща с тясна цепнатина, зад която бе външният свят. Металното чудовище нямаше да успее да го последва отвъд цепнатината.

Хоукмун побърза да се промуши през нея и още щом почувства хладния нощен въздух той въздъхна облекчено и положи Оладан на пясъка. Малкият човекозвяр дишаше и на пръв поглед не се виждаше нищо счупено. По-сериозно изглеждаше само кървавото охлузване на челото му, което можеше да обясни и защо е в безсъзнание. Докато опипваше тялото му за други рани през цепнатината се мярнаха блестящите люспи на чудовището.

От устните на Оладан се отрони тих стон.

— Оладан, жив ли си? — повика го изплашено Хоукмун.

— Уф… главата ми ще се пръсне — изстена Оладан. — Къде сме?

— В безопасност. Опитай се да станеш. Скоро ще се зазори, а трябва да сме в Сориандум преди изгрев слънце, инак хората на д’Аверк ще ни забележат.

Оладан се надигна, олюлявайки се и смръщи болезнено чело. От цепнатината долетя яростния вопъл на чудовището и металическо дрънчене от ударите в скалата.

— В безопасност, казваш? — рече Оладан и се огледа. — Но за колко дълго?

Хоукмун се извърна. Огромна пукнатина зееше над тесния проход в скалите и се разширяваше при всеки удар на механичното чудовище.

— Мисля, че сега му е времето да се махаме — извика Хоукмун, вдигна вързопа и затича към Сориандум.

Не бяха изминали и половин миля, когато зад тях се разнесе оглушителен трясък. Двамата се озърнаха тъкмо на време, за да видят как скалата се разцепва и през новообразувания широк отвор се появява чудовището. Околните хълмове се огласиха от свирепия му вик, който сигурно бе стигнал чак до Сориандум.

— Чудовището е сляпо, — обясни Хоукмун — така че едва ли ще може да ни последва. Но ще сме в по-голяма безопасност, когато стигнем града.

Затичаха се още по-бързо и скоро се озоваха в покрайнините на Сориандум.

Зазоряваше се, когато доближиха къщата, обитавана от призрачния народ.