Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (10)

Втора глава
Замъкът на Лудия бог

След два дни усилена езда конниците доближиха Пулсиращия мост, който свързваше скалистите брегове на материка, разделени на това място от широк няколко мили залив.

Изумителна гледка представляваше Пулсиращия мост, защото не беше построен от каквито и да било солидни материали, а по-скоро от кръстосани и преплетени разноцветни светлинни лъчи — златисти, алено червени, зелени и трептящо жълти. И целият този мост пулсираше, сякаш бе някакъв жив орган, а далеч под него вълните се разбиваха с пяна върху острите камъни.

— Какво е това? — обърна се Хоукмун към Рицаря в Мрамор и Злато. — Трябва да е дело на някаква свръхестествена сила.

— Антично произведение — отвърна рицарят. — Рожба на отдавна забравени научни познания и на една също отдавна забравена раса, която е населявала тези земи някъде във времената между падането на Смъртоносния дъжд и появата на първите кралства. Кои са били тези хора, откъде са дошли и къде са изчезнали — днес никой не знае.

— Ха, не знаете значи — намеси се д’Аверк. — Вие ме разочаровате. А аз ви мислех за всезнаещ.

Рицаря в Мрамор и Злато не отговори. Светлината на Пулсиращия мост трептеше по лицата и доспехите им и ги покриваше с разноцветни багри. Конете видимо започнаха да нервничат и колкото повече доближаваха моста, токова по-неохотно се подчиняваха.

Конят на Хоукмун внезапно спря и се вдигна на задните крака. Дориан дръпна рязко юздите и заби шпори в хълбоците му. Едва когато предните копита докоснаха трепкащата светлина на моста и животното осъзна, че под краката му има солидна почва, то се успокои и продължи напред.

Рицаря в Мрамор и Злато вече се носеше по моста и тялото му изглеждаше като озарено в пъстроцветен ореол и когато се огледа, Хоукмун откри, че и той, както и конят му са окъпани в подобно причудливо сияние. А като се извърна назад той видя, че д’Аверк и Оладан светят като същества от звездите, докато препускаха по моста от пулсираща светлина.

Далеч под тях, едва забележимо между плътно кръстосаните лъчи, сивееше бурното море и стърчащите от него назъбени скали, заобиколени с венци от белезникава пяна. Хоукмун долови слаб ритмичен шум, който напомняше музика и беше особено приятен за слуха и най-странното бе, че беше синхронизиран с пулсациите на моста.

Не след дълго пресякоха моста и почти веднага Хоукмун почувства странна лекота в тялото си, сякаш бе почивал дни наред. Той сподели усещанията си с Рицаря в Мрамор и Злато и странният спътник отвърна лаконично:

— Да, чувал съм и за тази особеност на Пулсиращия мост.

А след това се понесоха през степта, към леговището на Лудия бог.

На третия ден от пътя заваля съвсем ситен дъжд, но достатъчно продължителен и студен, за да ги измокри до кости и да понижи духа им. Конете им препускаха вяло през размекнатата украинска степ, която сякаш нямаше край и се простираше из целия мрачен и сив свят.

На шестия ден откакто бяха напуснали брега Рицаря в Мрамор и Злато неочаквано вдигна поглед, после спря коня си и даде знак на другите да последват примера му. После завъртя глава, сякаш се ослушваше.

Не след дълго и Хоукмун долови някакъв шум — тропот от приближаващи се коне. Малко по-късно на възвишението в ляво от тях се появи неголяма група конници, облечени в кожени дрехи и с кожени шапки на главите, въоръжени с дълги копия и привързани на гърбовете саби.

Конниците изглеждаха обхванати от паника, защото не забелязаха четиримата ездачи, а се понесоха край тях с безумна скорост, като шибаха неистово окъпаните в кървава пяна животни.

— Какво има? — извика им Хоукмун. — От какво бягате?

Един от ездачите се завъртя на седлото, колкото да отвърне:

— От войските на Тъмната империя!

После конниците се изгубиха от погледите им.

Хоукмун ги проследи с навъсен поглед.

— Ще продължаваме ли в същата посока? — запита той рицаря. — Или да потърсим по-безопасен път?

— Няма безопасен път — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато. — Така че най-добре да продължим по вече избрания.

След около половин час забелязаха в далечината пред тях дим. Гъсти плътни пушеци се носеха ниско по земята, придружени от ужасно неприятна миризма. Хоукмун почти веднага се досети за източника на тази миризма, но не каза нищо. Малко по-късно навлязоха в малък град, който бе изгорен до основи, а на площада в центъра бе струпана огромна пирамида от голи човешки тела — мъже, жени, деца и дори животни — всички нахвърляни в безпорядък един върху друг, а след това подпалени.

Именно тази огромна клада от човешка и животинска плът бе източникът на черния пушек и тежката миризма. Хоукмун познаваше само една нация, която би могла да извърши подобен чудовищен акт. Конниците бяха прави. Войниците на Тъмната империя бяха някъде наблизо. Ако се съдеше по картината на разрушенията и пепелищата наоколо, от тук бе минал поне един батальон с гранбретанци.

Заобиколиха града, в който нямаше никакъв смисъл да влизат и продължиха, обхванати от мрачно настроение, но същевременно се оглеждаха бдително за войски на Тъмната империя.

От всички, най-потресен бе Оладан, който почти не познаваше жестокостите, към които бе склонна Империята.

— Струва ми се, — мърмореше объркано той — че нормални човешки същества не биха могли да… да извършат подобно…

— Те не се смятат за нормални човешки същества — прекъсна го д’Аверк. — Имат се за полубогове, а управниците им направо се обожествяват.

— И това оневинява каквито и да било действия спрямо простосмъртните — продължи с обясненията Хоукмун. — Освен това, в самата им природа е заложена мисълта за насилието, убийствата, мъченията и ужасите. Също както при някои животни, като вълчаците например, желанието за убийства е по-силно дори от волята за живот, така е и при поданиците на Тъмната империя. Техният остров се е превърнал в люлка на безумци, чийто мисли и действия се непонятни и чужди за всички, които не са имали честа да бъдат родени като гранбретанци.

Дъждът продължаваше да се сипе неуморно, а далеч зад тях пушеците се виеха около изгорения град.

— Близо сме вече до замъка на Лудия бог — обяви Рицаря в Мрамор и Злато.

На другата сутрин навлязоха в широка и плитка долина, в единия край на която имаше неголямо езеро, покрито с воала на сивкава мъгла. Отвъд езерото се издигаше някакви черна, мрачна сграда, построена от грубо дялани камъни.

Някъде по средата между мястото, където бяха спрели и замъка, на самия бряг на езерото, имаше малко селце от прогнили и схлупени колиби, с дървен пристан и изкорубени лодки, разхвърляни по пясъка. По навесите висяха прокъсани мрежи, но никъде не се виждаха моряците, които са ги използвали за да си намират прехрана.

Денят бе мрачен, студен и тъжен и над езерото, рибарското селце и замъка тегнеше някаква зловеща атмосфера. Тримата другари почти неохотно последваха Рицаря в Мрамор и Злато, който вече заобикаляше по брега, насочил коня си към замъка.

— Какъв е този Култ към Лудия бог? — прошепна Оладан. — Колко са последователите му? И дали всички се бият така настървено и злобно, както пиратите на кораба? Този рицар, който ни води, дали не надценява способностите ни?

Хоукмун сви рамене, замислен за съдбата на Изелда. Той вдигна глава и огледа мрачните стени на замъка, питайки се дали ще намери своята възлюбена в него.

Едва когато доближиха рибарското селце разбраха защо е така смълчано. Всички обитатели бяха избити и насечени безмилостно със саби и брадви. Някои от оръжията все още стърчаха от труповете на жертвите.

— Отново войници на Тъмната империя! — извика Хоукмун.

Но Рицаря в Мрамор и Злато поклати глава.

— Това не е тяхна работа. Нито оръжията са техни, нито начинът.

— Тогава… кой? — прошепна с треперещ глас Оладан. — Култът?

Рицарят не отговори. Вместо това спря коня, скочи от седлото и се наведе над най-близкия труп. Останалите го последваха, като се озъртаха. Мъглата се спускаше все по-плътно и всички имаха усещането, че зад непрогледната й пелена се е спотаила някаква зла сила.

Рицарят посочи трупа.

— Всички са бивши членове на култа. Едни са работили неуморно, за да снабдяват замъка с храна. Други са живели в замъка.

— Значи са се били по между си? — попита д’Аверк.

— Може би, в известен смисъл — отвърна рицарят.

— Какво значи, в известен смисъл…? — поде Хоукмун, но подскочи стреснат от пронизителния писък, долетял иззад колибите. Четиримата извадиха оръжията си и застанаха в кръг, готови да отбият нападение от всички страни.

Ала когато очакваното нападение започна, видът на атакуващите бе толкова странен, та Хоукмун неволно сведе сабя.

Те връхлетяха между колибите, размахвайки саби и бойни секири. Облечени бяха в кожени ризници, с метални нагръдници, в очите им бляскаха свирепи пламъчета, зъбите им лъщяха злобно, а от устните им капеше пяна.

Но не това бе поразило Хоукмун и неговите другари. Онова, което ги изненада бе, че крещящите като обезумели войни, до една бяха жени и всичките — надарени с необичайна красота.

Докато заемаше отново отбранителна позиция Хоукмун откри, че търси сред лицата на нападателките познатият и любим лик — на Изелда. Но не го намери.

— Затова значи Лудия бог е искал да му карат момичета — изсумтя д’Аверк. — Но какво се крие зад всичко това?

— Нищо — той е само един перверзен бог — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато докато отбиваше устрема на първата нападателка.

Макар че се защитаваше отчаяно срещу ударите на подивелите жени, Хоукмун откри, че е невъзможно да премине в контраатака. Неведнъж му се отдаваше случай да прониже смъртоносно някоя от нападателките, но всеки път неволно задържаше удара си. Изглежда същата пречка срещаха и неговите приятели. В миг на кратък отдих той се огледа и внезапно му хрумна една мисъл.

— Ще отстъпваме бавно — извика той на другите. — Следвайте ме. Намислих как да ги победим — без да проливаме кръв.

Четиримата бавно отстъпиха назад, докато опряха в сушилните, на които бяха разпънати рибарските мрежи. Хоукмун заобиколи единия край и хвана с ръка мрежата, като не спираше да отбива атаките. Оладан се досети какво е намислил, дръпна другия край на мрежата, в този миг Хоукмун извика „Давай!“ и двамата захлупиха рибарската мрежа върху бясно удрящото женско войнство.

Мрежата ги покри плътно започна да се стяга, но някои от жените съумяха да я разсекат и отново се нахвърлиха върху тях.

Ала междувременно д’Аверк и Рицаря в Мрамор и Злато дотичаха с нова мрежа и я хвърлиха върху малкото успели да се измъкнат от първата. Хоукмун и Оладан запратиха трета мрежа върху втората и накрая жените-нападателки се оказаха здраво овързани, докато противниците им имаха възможност да ги обезоръжат, без да се излагат на особена опасност.

Хоукмун вдигна задъхан цял наръч от саби и ги запрати в езерото.

— Вече започвам да се съмнявам, че този Луд бог е изгубил разсъдъка си. Трябва да призная, че добре подготвени и обучени, жените-войни разполагат с известни преимущества в двубоя с мъже. Обзалагам се, че всичко това е само част от някакъв по-голям замисъл…

— Да не искаш да кажеш, че с парите от пиратството Лудия бог възнамерява да създаде голяма завоевателна армия от жени? — попита Оладан.

— Така изглежда — присъедини се към тях д’Аверк. — Но защо ли жените са избили жителите на селото?

— Ще узнаем, когато стигнем замъка — рече Рицаря в Мрамор и Злато. — А сега… — той млъкна, защото в този миг част от мрежата се скъса и една от жените се втурна към тях, вдигнала закривени нокти пред себе си. Д’Аверк я сграбчи и я вдигна във въздуха, докато жената продължаваше да рита и да се съпротивлява. Оладан скочи до него, замахна с дръжката на сабята и я халоса по тила.

— Тази гледка е в състояние да потресе един истински кавалер — заяви д’Аверк докато полагаше отпуснатото тяло на момичета на земята. — От друга страна, скъпи приятелю Оладан, мисля, че ти откри най-безболезнения начин да се справим с тази малка неприятност — при тези думи д’Аверк приближи купчината овързани момичета и се зае систематически да ги удря по главите. — Поне не се налага да ги убием — както несъмнено щяха да постъпят те с нас. Какво изключително благородство, нали?

— Чудя се, дали са само тези — рече замислено Хоукмун.

— Мислиш за Изелда? — подхвърли Оладан.

— Да, точно за Изелда. Хайде — Хоукмун скочи на седлото. — Да тръгваме за замъка на Лудия бог. — Той пришпори коня по песъчливия бряг към черната скалиста грамада. Другите наскачаха и го последваха. Първи препускаше Оладан, след него Рицаря в Мрамор и Злато, а най-отзад идеше Хюлам д’Аверк с такъв безгрижен вид, сякаш бе излязъл на утринна разходка.

Когато наближиха замъка, Хоукмун поуспокои лудия бяг на коня, а пред подвижния мост дръпна рязко юздите.

Вътре в замъка цареше тишина. Кулите все още бяха обвити в мъгла. Подвижният мост бе спуснат и покрит с трупове на стражи.

Някъде от върха на кулите изграка зловещо гарван, а после се спусна към блестящата повърхност на езерото.

Нито един слънчев лъч не пронизваше ниските сиви облаци. Сякаш този ден слънцето се бе скрило някъде другаде. Сякаш бяха напуснали света, който познаваха и бяха попаднали в друг, тъжен и мрачен свят, където от край време и до вечността царуват само смъртта и отчаянието.

Тъмният вход на замъка зееше като разтворена паст пред Хоукмун.

Мъглата твореше странни очертания, а тишината бе по-подтискаща от всичко. Хоукмун пое с пълни гърди от студения, влажен въздух, огголи сабя, ритна коня в хълбоците и се втурна по моста, като прескачаше труповете — право в леговището на Лудия бог.