Майкъл Муркок
Амулетът на лудия бог (16)

Осма глава
Станът на гранбретанците

— Проклети да са планинските гиганти! Няма да минем една миля и ще се задуша в това нещо! — разнесе се приглушеният глас на Оладан, докато дребосъкът се опитваше да се освободи от притискащата го тежка метална маска. Четиримата седяха в стаята над голямата одая на хана и мереха пленените доспехи.

Хоукмун също намираше маската за крайно неприятна. Не стига, че не му беше по мярка, но и го задушаваше. Беше носил подобен шлем, когато бе облякъл дрехите на барон Мелиадус, но мечите доспехи се оказаха далеч по-тежки и не така удобни. За Изелда новата премяна бе истинско изтезание. От всички само д’аверк бе привикнал, а и разполагаше със собствените си доспехи, така че не му оставаше нищо друго, освен да се забавлява, докато гледаше недоволните им физиономии.

— Сега разбирам защо непрестанно се оплакваше, че си болен — заяде се с него Хоукмун. — Тия доспехи ще разболеят всеки. Почти съм готов да зарежа целия план.

— С времето ще привикнеш с тях — успокои го д’Аверк. — Малко ще покашляш и ще те стягат тук-там, но пък като ги свалиш ще се чувстваш като гол охлюв.

— Предпочитам да съм гол — ядосваше се Оладан докато пристягаше ремъците на мечата маска. Внезапно я изпусна и тя изтрака на пода.

— По-внимателно — предупреди го д’Аверк. — Да не я счупиш.

В отговор Оладан ритна презрително шлема.

Яздиха един ден и една нощ, докато стигнат границата с Чехия. Нямаше никакво съмнение, че Тъмната империя бе завладяла напълно тази малка провинция, защото преминаваха само през опожарени градове, а пътят бе осеян с разкъсани от лешоядите трупове, чийто гъсти ята кръжаха ниско над главите им и от време на време се спускаха, за да си устроят поредното пиршество. Нощта бе толкова светла, сякаш слънцето бе останало да грее, но всъщност се озаряваше от пожарищата на градовете, селата и махалите, които димяха наоколо. А черните орди на островната империя на Гранбретан се носеха с диви крясъци из полето — като демони от пъкъла — размахващи факли и мечове.

Малцината оцелели се криеха където намерят, а при вида на четиримата приятели, облечени в доспехи на гранбретанци, мирните жители се разбягваха ужасени. Взимаха ги за поредната, макар и малобройна дружина на подпалвачи и убийци и нито приятелите, нито враговете им се досещаха кой се крие под маските.

Настъпи поредното утро, забулено в черни пушеци, озарено от заревото на кладите, утро на покрити с пепел ниви и изтъпкана реколта, на прекършени цветя и окървавени трупове или с други думи — утро, каквото настъпваше във всички земи, които бяха смазани от тежкия ботуш на Тъмната империя.

По прашния път срещу тях се зададе конен разезд — ездачите бяха загърнати в дълги черни плащове, които покриваха дори шлемовете им. Препускаха на мощни врани коне, но се бяха прегърбили в седлата като да идваха от далечен път.

Когато наближиха Хоукмун промърмори разтревожено:

— Това са гранбретанци и очевидно нещо е събудило интереса им към нас…

Водачът им пръв отметна назад качулката си и отдолу се показа лъскава меча маска, покрита с красиви орнаменти също като тази на д’Аверк. Той дръпна юздите на черния си жребец и даде знак на останалите да спрат.

— Тишина и тримата — нареди им д’Аверк и ги поведе към очакващите ги войни.

— Аз ще говоря.

Междувременно иззад шлема на водача се разнесоха странни и причудливи звуци примесени с протяжен хленч и тихичко ръмжене, та измина доста време, преди Хоукмун да се досети, че това ще е тайният език на Ордена на мечката.

Още по-изненадан беше, когато от гърлото на д’Аверк бликнаха подобни звукосъчетания. Разговорът продължи известно време, накрая д’Аверк посочи с палец пътя зад тях, а водачът на мечките кимна с глава в противоположната посока. После водачът пришпори коня си, заобиколи четиримата приятели и продължи, следван от останалите ездачи.

— Какво искаше? — попита Хоукмун.

— Попита дали сме виждали стада с добитък. Изглежда това беше авангард на някаква по-голяма част, изпратен да търси провизии за стана.

— И що за стан е това?

— Доста голям, ако се съди по думите на водача и се намира само на четири мили от тук. Готвят се за щурм срещу последния незавзет град — Брадичла. Бил съм там — градчето е с чудесна архитектура.

— Това е съвсем близо до Австрия — допълни Изелда. — А зад Австрия е Италия и после… Прованс и нашите земи.

— Вярно — ухили се д’Аверк. — Нямаш грешка в познанията по география. Но все още не сме у дома и ни предстои да изминем най-опасната част от пътя.

— А какво ще правим с този стан? — попита Оладан. — Ще го заобиколим ли, или ще опитаме да минем през него?

— Доста е обширен — каза д’Аверк. — Най-добре ще е ако минем през него, дори може и да останем за една нощ, за да научим как се развива поредната кампания на Тъмната империя. А също и дали знаят, че сме наблизо.

Хоукмун се обади с приглушен глас зад шлема.

— Струва ми се, че ще е прекалено опасно. Но пък ако се опитаме да заобиколим стана, може да пробудим нечий подозрения. Добре, да минем през него.

— Нали няма да сваляме маските си, Дориан? — попита Изелда.

— Не се бой — успокои я д’Аверк. — За един истински гранбретанец е нещо нормално дори да спи с маската си, а това, което ненавижда е да разкрива лицето си.

За Хоукмун не остана скрита умората в гласа на Изелда и той си даде сметка, че искат или не, ще трябва да останат в стана на гранбретанците, за да си отдъхнат.

Знаеха, че станът ще е голям, но дори не предполагаха, че ще бъде с подобни размери. В далечния му край, който стигаше почти до хоризонта, се виждаха белите крепостни стени на Брадичла, а зад тях кулите и фасадите на по-високите сгради.

— Колко е красив — въздъхна д’Аверк, оглеждайки града. — Жалко, че утре ще падне. Глупаци са, че се съпротивляват на подобна сила.

— Толкова много войски — чудеше се Оладан. — Не са ли излишни подобни усилия заради едно малко градче?

— Тъмната империя иска да приключи бързо тази война — обясни Хоукмун. — Виждал съм и по-големи от тази армия да нападат далеч по-малочислени селища. Все пак, в толкова обширен лагер организацията едва ли е на нужното ниво. Мисля, че можем спокойно да се скрием в него.

Навсякъде се виждаха палатки, големи навеси, дори шатри, пламтяха буйни огньове и клади, на които се приготвяха най-различни храни, имаше и купища сено за конете, мулетата и товарния добитък. Безброй роби тикаха тежките обсадни машини из калта около лагера, ръководени от войни от Ордена на мравката. Знамена плющяха на вятъра, а пред по-големите палатки бяха забити пилони с гербовете на съответните войскови подразделения. Отдалеч всичко това приличаше на някакво неимоверно животинско стълпотворение — виждаха се групи от вълци, богомолки присядаха край огъня за да побъбрят с къртиците (от инженерния Орден), докато на други места кръжаха пчели или се блъскаха кучета, плъхове, лисици, тигри, мечки, мухи, хрътки, волове, вълчици и какво ли не още.

Хоукмун дори успя да разпознае няколко знамена — на Адаз Промп, дебелият Гранд констебъл на Ордена на хрътката, пламтящия флаг на Бренал Фарну, гранбретански барон и главнокомандуващ Ордена на плъха, тук беше и Шенегар Трот, граф на Съсекс. Вероятно това бе последният град от приключващата военна кампания и затова тук се бе струпала цялата армия, а военачалниците бяха дошли за да се попъчат с доспехите си. Не след дълго се появи и самият Шенегар Трот, излегнал се в носилка, закрепена на два коня и облечен в брокат и скъпоценности, а на лицето си носеше сребърна маска, пародираща тъжно човешко изражение.

Шенегар Трот имаше вид на мекушав и тъповат аристократ, съсипан от гуляйджийския живот, но Хоукмун го бе виждал по време на битката за Вейцнанската крепост край Рейн, когато Трот скочи с коня си в реката, пресече я по дъното без да се показва над водата и се появи зад гърба на противника — за всеобща изненада. Но това бе типично за всички велможи на Тъмната империя. На пръв поглед изглеждаха отпуснати, дори мързеливи, отдадени на удоволствията, ала в действителност бяха силни като животните, на които подражаваха, а не им липсваше и храброст — дори в излишък. Същият този Шенегар Трот веднъж отсече ръчичката на малко дете и я погълна лакомо пред очите на собствената му майка — принудена на сила да присъства на това ужасяващо пиршество.

— Да тръгваме — предложи Хоукмун и въздъхна дълбоко. — Ще спрем на другия край на лагера, а утре отрано ще опитаме да се измъкнем незабелязано.

Четиримата поеха бавно през лагера. От време на време срещаха по някой войн с меча маска, който поздравяваше бодро д’Аверк и получаваше отговор на същия тайнствен език. Когато наближиха другия край на лагера спряха и слязоха от конете. Не се тревожеха, че ще ги разпознаят, защото все още носеха доспехите и маските, които бяха взели от войниците в хана. Докато вдигаха палатката д’Аверк се навърташе наоколо и наглеждаше работата им. Обясни им, че за рицар с неговия ранг било недопустимо да помага на хората си.

След известно време покрай тях премина група инженери от Ордена на язовеца, които тикаха количка, натъпкана с резервни остриета за секири, дръжки на саби, накрайници за стрели, върхове на копия и прочие. Имаха и точиларска машина.

— С нещо можем ли да ви помогнем, мечи братя? — попитаха те, като спряха край малкия лагер.

Хоукмун измъкна нащърбената си сабя.

— Ей това нещо се нуждае от заостряне.

— Аз пък си изгубих кочана със стрелите — приближи се Оладан и огледа нахвърляните на дъното разнообразни стрели.

— А приятелчето ви? — попита един от язовците. — Та той няма дори сабя.

Посочил бе към Изелда.

— Ами дай му, щом няма, глупако — излая с началнически тон д’Аверк и язовците се втурнаха да изпълнят нареждането му.

Докато попълваха екипировката си и заостряха сабите Хоукмун почувства, че увереността му се възвръща. За първи път си помисли, че планът може да се окаже успешен.

Само Изелда изглеждаше подтисната. Тя опипваше нервно дръжката на огромната сабя, която бе принудена да запаше.

— Ужасно тежи — оплакваше се тя. — Всеки миг ще падна.

— По-добре се скрий в палатката — посъветва я Хоукмун. — Там ще можеш да свалиш част от броните.

Докато Хоукмун и Оладан стъкмяваха огъня д’Аверк се разхождаше неспокойно наоколо.

— Какво те мъчи, д’Аверк? — викна му Хоукмун. — Седни при нас. Вечерята скоро ще е готова.

— Подушвам нещо нередно — промърмори д’Аверк. — Хич не обичам да живея изложен на рискове.

— На какво те тревожи? Да не смяташ, че язовците са заподозрели нещо?

— Ни най-малко — д’Аверк огледа стана. Небето се смрачаваше и войниците постепенно се разполагаха около огньовете, или се прибираха в палатките. По стените на далечния град се виждаха защитниците, изпълнени с решимост да се бият срещу един всемогъщ противник, на който досега не бе устоявала нито една сила — ако се изключи малката провинция Камарг. — Ни най-малко… — повтори замислено д’Аверк, по-скоро на себе си — но щях да съм далеч по-спокоен, ако…

— Ако какво?

— Най-добре ще е да се поразходя из стана и да чуя какви слухове се носят.

— Не е ли опасно? Пък и ако се появят наблизо войници от Ордена на мечката няма да можем да разговаряме с тях.

— Няма да се бавя. А вие се приберете в палатката.

Хоукмун гореше от желание да спре д’Аверк, но се опасяваше, че в спора ще привлече нежелано внимание. оставаше само да го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше.

И тъкмо в този миг зад него се разнесе нечий глас:

— Виждам, че сте си приготвили вкусна вечеря, побратими.

Хоукмун се извърна. Пред него стоеше рицар с маска от Ордена на вълците.

— Ами да — побърза да отговори Оладан. — Ъ-ъ-ъ, искаш ли едно парче… побратиме? — при тези думи дребосъкът отряза едър къс месо и го подаде на вълчия войн. Рицарят им обърна гръб, вдигна маската, изгълта на няколко хапки месото, спусна маската и отново се обърна към тях.

— Благодаря — изсумтя той. — От няколко дни не съм хапвал нищо. Препускахме ден и нощ — нашият военачалник искаше да стигнем навреме за битката. Трябва да сме се носили дори по-бързо от Летящия французин — той се засмя. — Идваме направо от Прованс.

— От Прованс ли? — възкликна неволно Хоукмун.

— Да. Били ли сте там?

— И неведнъж. Сразихме ли най-сетне Камарг?

— Почти. Нашият военачалник смята, че е въпрос на дни. Онези са останали без пълководец, нямат и провизии. Вярно, че стотици хиляди от нашите загинаха от проклетите им оръжия, но сега вече няма да издържат дълго!

— А какво стана с техния предводител — граф Медни?

— Мъртъв — доколкото чух. Или почти. С всеки изминат ден бойният им дух се топи. Обзалагам се, че докато се върнем всичко ще е приключило. И по-добре. Прекарах няколко месеца в онези тресавища. Хубаво, че ни преместиха тук, та да сменим климата. Благодаря за почерпката, побратими. Успешно клане утре!

Хоукмун изпрати с поглед отдалечаващия се войн, който не след дълго се изгуби сред блясъка на стотиците огньове. После въздъхна и се прибра в палатката.

— Чу ли? — попита той Изелда.

— Чух — отвърна тя, свали шлема и разпусна косите си. — Изглежда баща ми още е жив. — Гласът й трепереше и въпреки мрака в палатката Хоукмун видя, че очите й са пълни със сълзи.

Той взе ръцете й в своите.

— Не се бой, Изелда. Само след няколко дни ще бъдем при него.

— Ако изкара толкова…

— Той ни чака. И дотогава ще живее.

По-късно същата вечер Хоукмун излезе навън. Оладан седеше край загасващия огън, обгърнал коленете си с ръце.

— Д’Аверк много се бави — каза той.

— Така е — кимна Хоукмун, загледан в мъждукащите светлини на далечния град. — Чудя се дали не е изпаднал в беда.

— Или пък ни и зарязал… — Оладан млъкна внезапно, зърнал изплувалите от мрака фигури.

Хоукмун също ги видя и дъхът му секна, защото носеха мечи маски.

— Влизай бързо в палатката — нареди той на Оладан.

Но беше късно. Един от рицарите заговори Хоукмун, обръщайки се към него с тайния гърлест език на Ордена на мечките. Хоукмун вдигна ръка за поздрав, надявайки се с това да се отърве, но тонът на другия стана още по-настойчив. Хоукмун понечи да се скрие в палатката, но една тежка ръка легна на рамото му.

Мечият войн отново го заговори. Хоукмун се изкашля и посочи с ръка гърлото си. Изведнъж мечият войн продължи на нормален език:

— Попитах те, братко мой, дали ще пийнеш с нас. А сега си свали маската!

Хоукмун знаеше, че нито един член на Ордена не би посмял да нареди на свой брат да си свали маската — освен, ако не го подозираше в измама. Той отстъпи назад и извади сабята.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, братко, но няма да пия с теб. Обаче с радост ще кръстосам сабята си с твоята.

Оладан скочи до него, измъкнал своето оръжие.

— Кой си ти? — изръмжа мечият войн. — И защо носиш знаци на друг орден. Каква е тази работа?

Хоукмун отметна назад шлема си, разкривайки своето бледо лице, увенчано с черна перла на челото.

— Аз съм Хоукмун — рече простичко той и скочи сред изумените противници.

Петима от мечите войни издъхнаха, преди шумът от битката да привлече околните. Отвсякъде наизлизаха войници, появиха се и конници. Надигна се глъчка. Хоукмун и приятелите му потънаха в развълнувано хорско море. Дориан продължаваше да се отбранява, но не след дълго бе притиснат от превъзхождащия ги многократно противник и накрая повален с тежък удар в гърба.

Замаян, отпаднал той почувства, че го изправят на крака, а после го отвеждат пред някаква едра фигура, възседнала кон. Махнаха му маската и той вдигна очи към конника.

— Ах, каква приятна среща, дук Дориан — разнесе се зад шлема нечий дълбок и музикален глас, глас изпълнен със злоба и заплаха, глас, който Хоукмун смътно разпозна.

— Значи не напразно съм бил толкова път — продължи конникът, обръщайки се към човека до него.

— Радвам се, милорд — отвърна другият. — Надявам се, че възвърнах доверието към себе си в очите на краля-император?

Хоукмун втренчи поглед в говорещия. Очите му пламнаха, когато позна покритата с орнаменти маска на д’Аверк.

— Значи ти си ни предал? — произнесе дрезгаво Хоукмун. — Още един предател! Нима съм обречен вечно да бъда изоставян? — той направи опит да се отскубне и да сграбчи д’Аверк за ръката, но го притиснаха назад.

Д’Аверк се изсмя.

— Колко си наивен, Дориан…

А след това се закашля отпаднало.

— Спипахте ли и останалите? — попита конникът. — Момичето и косматия дребосък?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна един от мъжете.

— Тогава отведете ги в моя лагер. Искам лично да ги разпитам. Днес имах много успешен ден.