Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 209 гласа)

ше да се развълнуват, защото в изчерпаните им от живота сърца царуваше само печал и студенина.

XIV

Когато пристигнаха в Чамкория, Ирина остана във вилата, а Костов и Виктор Ефимич продължиха за София. Разделиха се с досада, симулирайки приятелски грижи един за друг. Ирина даде на Костов медицински съвети, които в сегашната бъркотия бяха неизпълними, а експертът се безпокоеше фалшиво за нейната безопасност в Чамкория. И всичко това бяха празни, механично изречени думи, които не значеха нищо. „Никотиана“ бе удавила отдавна в цинизъм и горчива ирония взаимното уважение през първите години на запознаването им. Сега тя бе за него само преуспяла светска уличница, а тя откриваше във всичките му постъпки признаци на старческо слабоумие. Банкетът на живота ги бе отегчил. От дванадесет години удоволствия бяха останали само ледена скука и чувство за празнота, която не можеше да се запълни с никаква цел, с никаква привързаност и никакво човешко вълнение. В разрухата на своя свят те оставаха като Борис — страхотно самотни. Когато автомобилът потегли, тя помисли съвсем равнодушно: „Не мога да разбера какво би могъл да прави в София сега.“ А после й дойде на ум, че неговото положение би било още по-неестествено тук. Освен това той сигурно искаше да унищожи редица документи от тъмната история на „Никотиана“.

Тя прекара във вилата осем дни заедно с вярната прислужница, която някога се бе грижила за Мария, а сега пазеше бижутата и ценните книжа на Ирина в здрав кожен куфар, готова да отпътува всеки момент с нея. Тази прислужница бе вече повехнала стара мома с плоски гърди, жълтеникаво лице и редки черни косми на горната устна. Осемгодишното гледане на Мария я бе направило саможива и сега насочваше болезнено всичката си привързаност към Ирина. Тя си бе купила апартамент, но се отказа от мисълта да заживее с някой дребен чиновник. С напредъка на възрастта си мъжете бяха почнали да й се струват противни.

Настъпиха дъждовните дни на есента, които в Чамкория бяха студени и тъжни. От ниското небе ръмеше монотонен и ситен дъжд, върху планинските склонове пълзяха мъгли, а под прозорците плачеха водосточни тръби. Ирина изпадна в състояние на пълна летаргия. Вземаше сънотворни хапчета, спеше до късно през деня, а след това четеше детективски романи, които обсебваха съзнанието и притъпяваха мисълта. Така тя се спасяваше от пронизващия спомен за миналото и призрака на Мария, който витаеше още из стаите. Обед и вечер тя слизаше в трапезарията, за да хапне нещо с прислужницата. Последната вярваше в духове и разправяше спиритическите си наблюдения. Пианото на Мария започнало да свири една вечер само. Големият й портрет се откачил и паднал с трясък, без да го пипа някой. Към полунощ могло да се чуе как стълбите скърцали. След това прислужницата разправяше за наредбите на Отечествения фронт и събитията в селището. Млекарят Мичкин, който преди три години избягал при шумкарите, сега се върнал от планината и станал големец. Отивал до града с „джип“ и всички милиционери му били подчинени. Тази сутрин арестували един полковник и един капитан и ги изпратили оковани с вериги в София. Полковникът и капитанът били обвинени в разстрелването на единадесет комунисти без съд. Пазачът на лесничейството се обесил, защото партизаните открили документи, че посочвал ятаците им на полицията. Изглеждало, че не всички комунисти са безбожници. Една бабичка видяла жената на Мичкин да влиза и да се кръсти в черквата.

Всичко това Ирина изслушваше отпуснато и лениво, а после се качваше горе и отново потъваше в летаргията си. Сред тази пълна отчужденост от света до нея долиташе само ехото от големите събития, които разтърсваха страната. Веднъж, когато закусваха, прислужницата й каза тревожно:

— Описват вилите за настаняване на съветски войски… Нашата е определена за щаб.

— Ще идем в София — равнодушно отговори Ирина.

— А с какво ще идем?

Ирина се замисли. От колата и шофьора на Борис, които бяха останали в София, нямаше никаква следа. Предишния ден Костов, питайки по телефона за някакви книжа, бе съобщил, че и неговата кола е мобилизирана. Видните политически лица от миналия режим бяха арестувани и радиото изброяваше престъпленията им, а богатите собственици, обитаващи съседните вили, се спотайваха в миши дупки. Ирина нямаше към кого да се обърне. За първи път след загиването на стария свят тя се препъна в развалините му.

— Кажи на Мичкин да дойде при мене — рече тя след малко.

— Мичкин!… — Прислужницата я погледна уплашено. — Но съседите казват, че е станал много лош човек… Той е комунист.

— Кажи му да дойде — повтори Ирина.

Тя се прибра в стаята си и отново потъна с тъп, механичен интерес в четенето на оставения детективски роман. Мръкваше се. Студен есенен вятър гонеше по склоновете на планината късове от млечно-бяла мъгла и свиреше през клоните на боровете в градината. От време на време преваляваше дъжд.

Ирина затвори книгата. Здрачът в стаята се бе сгъстил и поради повреда на електричеството не можеше вече да се чете. Но в полумрака от тъмните кътове, от мебелите, ламперията и тапетите изникваха спомени от миналото, призраците на баща й, на Мария, на Борис, на фон Гайер и на някакъв безцветен младеж, застрелян от пазачите на „Никотиана“… Стана й страшно, непоносимо. Тя скочи бързо и излезе от стаята. Прислужницата я чакаше за вечеря в трапезарията и под светлината на малка газена лампа четеше спиритическа книга.

 

 

Мичкин дойде на другия ден вечерта, измокрен от непрестанния дъжд и малко навъсен от подозрението, че Ирина го викаше за някакво ходатайство, което щеше да сблъска отново партийния дълг с почитта му към тази жена. Той бе напълнял, избръснат, с кожена полушубка и нов каскет. Отговорната длъжност и властта, получена от партията, му бяха причинили леко главозамайване, което се изразяваше в прекалена самоувереност по събранията и надута коректност към враждебната класа. Той бе уверен, че Ирина го викаше, за да спаси вилата си от реквизиране, и каза направо:

— Докторке, вилите трябват за войската… Не мога да направя нищо.

А тя се усмихна и рече:

— Седни да пиеш един коняк.

Мичкин отказа и се намръщи, при все че след дългото събрание, от което бе излязъл, му се пиеше много коняк. Съзнанието за притежавана власт и мисълта, че сега можеше да разговаря с тази жена като равен, го накараха да изпита странно самодоволство. Пак му се стори, че у нея имаше някаква далечна и неуловима прилика с хубава жена от народа, с узрял житен клас, който се люлее от вятъра. Обзе го тревожно и парливо желание да й помогне, като спаси от реквизиция вилата й. Ала това желание се сблъска веднага с партийния дълг. Другарите му щяха да кажат: влизат му под кожата буржоазни жени. И това нямаше да бъде лъжа.

— Няма време за коняк, докторке!… — каза той изведнъж по-грубо и по-враждебно, отколкото искаше. — Това е!… Ще вземем вилата.

А тя произнесе:

— Аз съвсем не те повиках заради вилата.

— А за какво?

— За една друга услуга.

Мичкин се начумери пак.

— Ние се борихме, за да унищожиме фашизма, а не да вършим услуги на буржоазията.

Тя се изсмя студено и сухо.

— Какво искаш? — попита Мичкин.

А тя отговори:

— Нищо. Върви си. Извинявай, че ти загубих времето.

Вместо да си тръгне, Мичкин седна на креслото, като се почувствува унизен и смачкан. И това, което го смачка, бе споменът, че някога тази жена съблече вечерната си рокля и напусна веселието, за да отиде в снежната виелица при болното дете на сина му; и че той, Мичкин, поставен сега в положението да й помогне, не постъпваше по същия начин. Но Мичкин веднага намери мъжествения изход от положението.

— Слушай, докторке!… — каза той, като сви грубите си юмруци и се наежи като бик. — Има неща, които не мога да извърша… Партията, съвестта, загиналите другари ми забраняват да ги извърша… Аз не мога да освободя вилата ти от реквизиране… Но има други неща, които мога да направя, дори ако хората започнат да приказват срещу мене… Ясно ли ти е? Кажи сега за какво ме повика?

Тя го погледна с изненада и помисли равнодушно: „У този човек има характер.“

— Искам да вляза във връзка по телефона с девер си — каза тя след малко.

— Девер ти?… — Мичкин направи гримаса на досада, задето го главоболеше с такава дреболия. — Кой е девер ти?

— Нима не знаеш? — в гласа на Ирина прозвуча известна надменност. — Вашият човек Павел Морев.

Мичкин я погледна втрещен.

— Значи, Борис Морев…

— Да, Борис Морев и Павел Морев са братя — каза тя бързо.

След продължително цъкане и припомняне на нощта, в която бе дошел да отведе Павел от вилата, Мичкин попита:

— А защо не му се обадиш ти?

— Защото не знам къде да го търся.

— Във Военното министерство… Там, разбира се, къде на друго място?… Дай сега един коняк.

Мичкин щурмува настойчиво няколко телефонни централи и като изреждаше не без известна важност всичките си партийни звания, успя да проникне по жиците до кабинета на другаря Морев. Той подаде веднага слушалката на Ирина. От другия край на жицата се чу зает и хладен глас.

— Тук е снаха ви!… — каза Ирина.

— Да?

— Вероятно си спомняте… Ние се видяхме веднъж…

— Да!… — Гласът я пресече неучтиво. — Какво искате?

Ирина почна да обяснява, че нямала никаква вест от шофьора си и колко трудно било да си купи билет за автомобилния рейс.

— Откъде се обаждате?

— От Чамкория, Боже мой…

— Утре ще ви изпратя колата си.

Тя чу неприятно тракане от затварянето на телефона и остана поразена със слушалка в ръка. Устните й потрепераха от гняв.

— Какво?… — попита Мичкин. — Прекъснаха ли?

— Не — отговори тя. — Изглежда много зает.

Мичкин изпи коняка и каза загрижено:

— Сега кипи борбата срещу четвъртото постановление на Министерския съвет.

— Какво е това постановление? — попита тя разсеяно.

А Мичкин отговори:

— Да не търсим отговорности за избитите си другари.

 

 

На другия ден пред вилата спря мощна военна кола с червено флагче до единия фар. От нея слязоха шофьор в униформа и едър подофицер с партизанска значка. Мъжете огледаха вилата навъсено и позвъниха на главния вход. Ирина ги покани да закусят, но те отказаха. Нямало време. Другарят Морев заповядал да тръгнат веднага, тъй като колата му трябвала. „Ще приличам на арестувана — помисли Ирина. — Но това е по-добре, отколкото да се блъскам в автобуса.“ Гневът й срещу Павел се засили.

Двете жени седнаха в колата. Прислужницата стисна куфарчето с бижутата между коленете си, а Ирина подаде ръка на Мичкин, който в това време минаваше по работа край вилата. Той й каза, че последната ще бъде реквизирана утре. Ирина не съжаляваше — тя изобщо не бе изпитвала никога чувство на собственост върху тази вила, обитавана винаги от тъжния призрак на Мария. Веднага след заминаването й Мичкин постави пред вилата пост.

Духаше пронизващ есенен вятър. Върху склоновете на планината пъплеха хаотично мъгли. Бе студено и мрачно. От време на време, когато вятърът затихваше, преваляваше дъжд. Свита в астраганеното си манто, Ирина се опита да завърже разговор с партизанския подофицер, който изглеждаше по всичко да е телохранител на Павел, и му предложи ароматични експортни цигари. Човекът ги погледна равнодушно и вадейки кариока, отказа сухо:

— Пуша серт.

Той бе суров навъсен мъж с татуирани ръце — вероятно работник, обикалял света. Върху ръцете му освен татуирани фигури имаше и надписи. Ирина успя да прочете един от тях: „Bahia 1934.“ Тя помисли: „Романтика на скитащи бунтовници… Вероятно Павел е приобщил този тип към комунистическата идея някъде из Южна Америка.“ Тя се опита да изкопчи от него нещо за Павел, но не можа. Човекът отговаряше едносрично. Най-сетне тя загуби търпение и каза:

— Аз съм снаха на другаря Морев… Крила съм го във вилата си.

А човекът отвърна с непроницаемо равнодушие:

— Знам.

Тя млъкна унизено и не проговори повече. Бяха слезли в полето. Край тях по калното шосе прелитаха военни коли с американски, английски и съветски флагчета. Из пожълтелите стърнища грачеха печално ята от врани. Ирина палеше цигарите си една от друга, а прислужницата й, стискайки конвулсивно куфарчето с бижутата, се бе унесла в дрямка.

Пристигнаха в София и спряха при Орловия мост. Руско момиче в ботушки, униформа и кепе направляваше движението при кръстопътя. По булевард „Евлоги Георгиев“ минаваше с трясък колона от съветски танкове. Паважът се люлееше. Никога Ирина не бе виждала по-грамадни и тежки танкове. Бронята им бе камуфлирана с тигрови петна, а от стоманените кули стърчеха цевите на оръдия и главите и раменете на мъже, чиито униформи бяха изцапани с кал и масло. През пролетта на 1941 година минаваха немски танкове, а глупците и уличниците им хвърляха цветя. Сега бе есен, валеше дъжд и минаваха съветски танкове, а работниците ги поздравяваха с вдигнат юмрук. Колелото на историята се бе завъртяло неумолимо на сто и осемдесет градуса, смазвайки света на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. Ирина помисли неволно за танковия поручик Ценкер. Споменът я накара да се изчерви унизено от срам.

Танковата колона отмина и съветското момиче даде знак на колите, които чакаха при моста. Когато автомобилът мина покрай момичето, Ирина го погледна отблизо. То бе стройно, русо, загоряло от слънцето, с чип нос и смеещи се кокетни очи. Момичето на свой ред хвърли поглед към красивата жена, която седеше в колата. Лицето му изрази любопитство, сякаш виждаше интересен звяр. Това момиче знаеше по слух, че някъде на запад има жени, които не вършат никаква работа и се грижат само за красотата си.

Ирина наведе глава, за да не гледа паважа, изровен от бомби, пречупените дървета, изгорелите и опушени къщи, чиито прозорци зееха като орбити на черепи. Мръкваше се. По тротоарите бързаха хора с раници. Тук-таме на големи разстояния светеха оскъдно електрически крушки. София бе смазана, разрушена, изгорена от бомбите. Никога тя не бе изглеждала по-грозна и по-печална от сега. Ирина съзна, че автомобилът вървеше по улица, която й се струваше едновременно позната и непозната. На мястото, където очакваше да види някоя къща, се намираше просто купчина от извити железа и разпукан бетон.

Автомобилът спря. Какво е това?… А, да, тяхната къща!… Лявото крило, с тераса и зимна градина, бе разрушено от бомба — Ирина знаеше вече това, — но останалата й част бе обитаема. През осветените прозорци на партера се виждаха пердета от брюкселска дантела и мебели от акажу. Пред входа стоеха на пост милиционер и войник, който изглеждаше малко особено — брадясал, възрастен, с наметнат шинел и червена петолъчна звезда на шапката. Това бе войник от въстаническата армия. Ирина го попита:

— Тук ли е другарят Морев?

Войникът се намръщи и отговори:

— Не зная.

Върху вратата на главния вход, през който някога минаваха дами с вечерни рокли и господа в смокинги, бе закована дъска с пролетарска емблема и груб надпис „Щаб на VIII гвардейска група“. Обширният хол с ламперия от акажу блестеше с мека светлина като на приемите, които генералният директор на „Никотиана“ даваше някога на министри, депутати и чужденци. Но сега килимите и паркетът бяха зацапани с кал. Миришеше на тютюн, ботуши и нафталин. Върху кабинета на Борис се мъдреше внушителен надпис „Началник-щаб“, а на малкото салонче до него стоеше „Адютант“. Вратата на това именно салонче бе отворена. Пред нея върху едно кресло дремеше човек с автомат, а отвътре се чуваше тракане на пишеща машина. Като видя Ирина и прислужницата й, човекът с шмайзера се изправи бързо и почука с думите:

— Другарю подполковник!… Дойдоха.

От стаята излезе млад русичък офицер с нова и умело подбрана за тялото му униформа, която сякаш го атестираше с думите: „Аз съм бивш школник и знам как да се облека.“ Офицерът имаше интелигентно, но съвсем хлапашко лице. Ирина очакваше да удари петите си, ала офицерът не направи това и се представи сухо:

— Подполковник Данкин.

— Виждала съм ви някъде!… — Ирина направи усилие да задържи усмивката си, която причини явно неудоволствие на подполковника. После лицето й стана мрачно и тя си спомни изведнъж: — В отряда, който ни задържа при гарата.

— Да. — Подполковник Данкин не направи никаква коментария и добави с хладен, служебен тон: — Другарят Морев телефонира да се настаните във втория етаж, от който задържа само една стая за себе си.

— Благодаря, господин подполковник.

— Моля ви да излизате през черния вход… Минаването през щаба е забранено.

— Както заповядате, господин подполковник.

Гласът на Ирина звучеше с дръзка, присмехулна условност.

Някой досетлив човек бе поставил пред стълбите за втория етаж изтривалка за крака, така че последните бяха почти съвсем чисти. Качвайки се по тях, Ирина се смееше вътрешно и мислеше: „Революционна армия!… Този подполковник няма повече от двадесет и пет години.“ А в това време подполковник Данкин, почервенял от гняв, сядаше отново пред пишещата машина, за да довърши една заповед по разпределението на минохвъргачки и противотанкови оръдия. Насмешливият глас на Ирина го засегна дълбоко. Мисълта му се мъчеше да я уязви на свой ред, но понеже бе твърде заета с минохвъргачките и оръдията, не можа да налучка сполучлив и същевременно оскърбителен епитет. Той я нарече само „буржоазна усойница“.

Докато Данкин уталожваше гнева си, Ирина се изкачи на втория етаж и почна да обикаля стаите, палейки лампите една след друга. Тук нищо не се бе променило от времето преди бомбардировките. Тя разгледа последователно целия етаж, изпитвайки странното усещане, че се връщаше в чужда къща. Хаосът на разместените мебели в първия етаж, калта по килимите и паркета, миризмата на ботуши и лош тютюн не я бяха разгневили никак. Още по-малко я вълнуваха разрушенията от бомбата, която бе сринала терасата и зимната градина. Стори й се, че никога не бе живяла и заповядвала в тази къща.

И тогава тя съзна, че това бе наистина чужда къща. Тя не принадлежеше нито на нея, нито на Борис, нито на Мария или татко Пиер, а на селяните, които под жаркото слънце беряха тютюна, и на работниците, които го обработваха в складовете. Ирина, Борис и татко Пиер бяха само грабители и авантюристи, които я бяха отнели от работниците и селяните. „Никотиана“ бе само сбирщина, шайка от такива авантюристи. Цялата й мрачна история, гибелта на много хора, безброй измами, подкупи и насилия доказваха това. Сега шайката се бе разтурила, авантюристите загиваха или се лутаха безпомощно в хаоса на разрухата си. А измамените и ограбените си бяха върнали собствеността върху къщата, която бе строена с техния труд, с техните пари. И по своя угода те си бяха направили в нея щаб и бяха напоили първия й етаж с миризма на ботуши и лош тютюн. Това бе простата истина!… Реалистичният, спокойният, силният ум на Ирина не се боеше да я признае и се примири веднага с нея без гняв и паника. Стотици разглезени жени в тоя момент се вдетиняваха, плачеха и припадаха, задето кални милиционерски ботуши газеха по килимите им и настаняваха в обширните им жилища бездомни. Те не можеха да разберат, че това бе неумолимото развитие на живота, че последният се състоеше от взаимно обусловени събития и че паразитното съществуване на един не можеше да не предизвика гневния бунт на други.

Ирина съзна, че всичко бе стигнало до своя естествен край и че трябваше да се махне оттук. Тя приличаше на авантюрист, изправен пред необходимостта да търси успеха си другаде. Ала някаква странна умора, някакво усещане за празнота, което омотаваше душата й като паяжина, нещо равно, тихо и убийствено безнадеждно я мобилизираше и смразяваше. Разбира се, драмата на калните ботуши по персийския килим, експроприацията и разрухата на „Никотиана“ бяха все пак неприятни. Те я лишаваха от богатството, от властта и антуража на угодници, които й се подчиняваха сляпо. И като всеки умен авантюрист тя бе предвидила този край и с парите, които имаше в чужбина, можеше да продължи същия живот. Но тя бе вече уморена, преситена до смърт от живота си!… Ако изпушиш три цигари наред, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи. Ритуалът на удоволствията й не се променяше, сменяваха се само партньорите. Оттам идеше сплинът. Затова оставаше така безучастна към всичко. Затова бе така изчерпана, тъжна, студена, неспособна да се развълнува от нищо.

И тогава тя съзна, че в борбата си с живота бе излязла също като Борис само привидно и външно победителка, че този живот всъщност я бе проял и разрушил отвътре и че в душата й не бе останало нито капчица радост, а само досада, печал и пепел от наслади. Това бе равносметката на живота й, на победата й в света на „Никотиана.“

Тя се загледа пред себе си неподвижно и втренчено, а после съзна изведнъж, че палейки лампите и обикаляйки безцелно етажа, бе стигнала до банята. До един от крановете стоеше обикновен сапун за пране, а върху столчето, в малкото преддверие за събличане, бе забравен изхабен и евтин пешкир. Ирина се сети, че това трябва да бяха вещи на „другаря Морев“, който навярно използваше с удоволствие банята след продължителния живот из скривалищата на партизанския щаб в планината. Стана и смешно, че той не се бе сетил да отвори шкафовете и да извади оттам тоалетен сапун, чиста хавлия или изгладена хубава кърпа. Може би той смяташе, че експроприацията не трябваше да се простира до личните вещи на брата и снаха му, та си бе послужил със сапуна и кърпата, които употребяваше в планината. А може би чисто и просто, улисан в работата си, той не се бе сетил да отвори шкафа.

Всичко това бяха смешни и произволни мисли по адрес на Павел, които в момента запълваха празнотата на вътрешната й разруха. Обзе я любопитството да узнае в коя от стаите спеше той. Докато обикаляше етажа, някакво мрачно, почти физическо отвращение я бе задържало да не надникне само в стаята на Борис. Ала сега й дойде на ум, че Павел трябва да бе избрал именно тази стая, тъй като последната се намираше най-близко до стълбите. Тя се отправи нетърпеливо към нея и се увери веднага в това. Стаята бе доста разхвърляна. На нощната масичка имаше автомат и чанта с патрони. Върху бюрото бяха разхвърляни разни съветски списания и няколко тома от съчиненията на Сталин. Леглото се намираше в безпорядък, а на кушетката, разхвърлени небрежно, лежеха панталони с червени лампаси и куртка с генералски пагони. Оръжието върху нощната масичка показваше, че другарят Морев все още не изключваше възможността да си послужи с него, ако на някой от подозрителните съюзници на Отечествения фронт му хрумнеше идеята за нощен преврат. От униформата можеше да се заключи, че притежателят й имаше чин генерал-майор. Това се стори на Ирина твърде логично, като се вземеше предвид, че Данкин беше станал подполковник. А кой ли се радваше на ранг маршал? Не, не бяха създали още такава титла. Тя се разсмя изведнъж, но добродушно и весело, а не така, както можеше да се очаква от съпругата на генералния директор на „Никотиана“. Драмата на калните ботуши по персийския килим се бе превърнала за миг в нещо парадоксално, но жизнерадостно, вълнуващо и човешко, което пропъди скуката й. И това „нещо“ — то бе само зародиш на чувство — приличаше на лъч, който проникна внезапно в мрака на сплина й. Стори й се, че същата жизнерадост лъхаше от тромавия небръснат партизански войник, който стоеше на пост пред входа на къщата, от хлапашкото лице на подполковник Данкин и от генералската униформа на Павел, захвърлена небрежно върху кушетката. Тя съзна, че този зародиш на леко вълнение, който усещаше сега, идеше от оная нощ в Чамкория и не можеше да бъде изпитано от друга жена на стария свят. И тогава пак й дойде на ум, че тя бе само случаен пришелец в света на „Никотиана“ и че разрухата на последната не я засягаше морално или физически.

Някакъв вроден инстинкт на жена, отдавна потисната от безделието и лукса, я накара да приведе стаята в ред. Тя оправи леглото, разтреби бюрото и сгъна грижливо куртката и панталоните с генералски лампаси. А докато правеше това, изпита усещане на отмора, сякаш грижата за стаята на Павел й беше приятна. Но в този момент я стресна някакъв глас, който попита сурово:

— Кой ви разреши да влизате в стаята на генерала?

Тя повдигна глава и видя русото като царевичен кочан лице на Данкин. Подполковникът държеше в ръцете си кесия грозде, войнишки хляб и парче сирене. Малките му сини очи приличаха на мъниста и гледаха гневно.

— Та нима има нужда от разрешение? — попита Ирина. — Влязох, за да премахна безредието.

— Това не е ваша работа — остро каза подполковникът.

— Никой освен мене не може да влиза в стаята на генерала.

Той остави върху бюрото хляба, сиренето и гроздето, а после сърдито почна да търси нещо в джобовете си.

— На бюрото ли ще останат тия неща? — попита Ирина. Гневът и детинестото лице на подполковника я забавляваха. Данкин погледна строго усойницата и за да й внуши респект към народната армия, заяви натъртено:

— Това е закуската на генерала.

— Да не се боите, че мога да я изям?

— Не, не се боя!… — Данкин на свой ред се опита да стане язвителен. — Вие никога не сте оставала гладна.

Той довърши обидата си, като отиде при бюрото и бутна средното му чекмедже отдолу, за да провери дали не е отключено. След това продължи да рови в джобовете си, но спря изведнъж, защото търсеше ключа от стаята и забеляза последния на вратата. С бързо движение, което трябваше да подчертае недоверието му, той го премести от вътрешната върху външната страна на ключалката и заповяда враждебно:

— Напуснете веднага стаята!…

— Да не подозирате, че ровя в чекмеджетата?

— Не е ваша работа какво подозирам.

Ирина се усмихна горчиво, но добродушно.

— Аз съм еднакво безразлична към новото и към старото — каза тя.

— Ние считаме условно такива хора за врагове.

— А не се ли опитвате да ги приобщите?

— Сега не разполагаме с време за това.

„Добре отговаряш — помисли Ирина. — От тебе ще стане генерал.“ И пак я облъхна нещо свежо, което идеше от мисълта за Павел и от лицето на Данкин. Тя излезе от стаята и дори не помисли да се разсърди.

Данкин заключи вратата, като постави ключа в джоба си, и почна да слиза по стълбите, правейки това важно и бавно, както подобаваше на подполковник. Но след като отмина завоя на стълбата, така че Ирина не можеше да го види, движенията му добиха гъвкавата и котешка еластичност на осемнадесетгодишно момче. Той се огледа гузно, сякаш се боеше, че някой можеше да бъде свидетел на удоволствието му, а после улови лакираните перила на стълбата и се плъзна по тях на корема си чак до долния им край. Той скочи върху паркета леко и пъргаво. Никой не го видя. Но и да го беше видял, щеше да се усмихне весело. Борбата и суровият живот бяха отказвали досега на ремсиста Данкин всякакво забавление и всякаква игра.

 

 

След като Данкин слезе долу, Ирина каза на прислужницата да приготви вечерята с продуктите, които бяха донесли от Чамкория. Тя очакваше, че през това време Павел щеше да дойде и се надяваше да вечерят заедно. Но Павел не дойде и тя се нахрани сама в малката трапезария, където толкова пъти бе прекарвала с Борис потискащи часове на мълчание. Отново я обзеха досада и равнодушие. Какво можеше да очаква от Павел всъщност? Нищо освен хладина и враждебност, подобни на тези, които прояви Данкин.

Човекът с шмайзера, който стоеше на пост в хола на първия етаж, беше изтървал пред прислужницата, че генералът е останал на партийно събрание. На Ирина дойде на ум, че Павел, улисан от работата си, едва ли щеше да почувствува отново горчиво-сладостния вкус на онази нощ, когато мина нелегално през вилата в Чамкория. Вълнението, което изпитваше преди малко, угасна. Сплинът й почна да се сгъстява отново — тежък и безнадежден като есента. В душата й бавно проникваше тъпа, равномерна, потискаща болка, която изпълваше гърдите й с олово. И това беше болката за пропуснатия живот, за изхабените чувства, за всичко, което бе отминато и вече не можеше да се върне.

След вечерята тя изпуши няколко цигари сама, а после накара прислужницата да занесе на Данкин и човека с шмайзера вечерята, която беше приготвена за Павел — омлет с пържени картофи и бутилка експортно вино. Данкин върна яденето с лъжата, че беше вечерял. Той не искаше да има никакво вземане-даване с буржоазията. Човекът с шмайзера се формализира по-малко и изяде омлета с удоволствие. Той бе гладувал повече от Данкин.

 

 

Ирина отиде в спалнята си, но не се съблече, а реши да почака още малко Павел. Тя го чакаше горчиво и безнадеждно, сякаш виждането с него беше последното, съмнително, ефикасно лекарство, което можеше да я извади от сплина. Опита се да чете, но не можа, а после, за да убие времето, почна да рови книжата си. Дойде й на ум, че трябваше да унищожи по-голямата част от тях. Бе запазила глупаво купища от сладникави писма на любовници, с които прекарваше във Варна и Чамкория през дългите отсъствия на Борис в чужбина, портрети с глупави заклинания за вярност, снимки от компании на мъже в смокинги и жени във вечерни рокли. Писмата и портретите приличаха на филм, който документираше блестящата й кариера на уличница в света на „Никотиана“. Защото, макар и да бе обичала Борис и после фон Гайер, от деня, в който „Никотиана“ бе получила по-голямата част от контингентите на Немския папиросен концерн, тя продаваше любовта си и правеше това пресметливо, така че сега бе собственица на милиони в чужда валута. Много от авторите на писмата и лицата в снимките бяха провинени и сега щяха да бъдат съдени от Народния съд. Тя хвърляше равнодушно в камината документите от дружбата си с тях. В камината се образува куп от смачкани писма, снимки и портрети, които тя запали безжалостно. Лумнаха пламъци, хартията почна да се гърчи и гори, а заедно с нея се превръщаха в пепел и спомените. Но от писмата, снимките и портретите пак остана нещо и това бе пепелта, която задръстваше скарата, както пепелта от миналото и от всичко, което бе вършила досега, задръстваше душата й.

Тя продължи да рови в ново чекмедже. Ето най-после нещо здраво!… Дипломата от Медицинския факултет и удостоверението за завършена специализация по вътрешни болести. Документите бяха поставени в цилиндрична мукавена кутия, облепена с тъмнозелено платно. Тази диплома й осигуряваше пълнокръвен и достоен живот, от който тя се отказа първо за Борис, а после за „Никотиана“. Ето писма от отхвърлени и забравени обожатели през студентските времена!… В тези писма имаше горещина, нежност и печал. Те бяха писани от интелигентни и непокварени момчета, които създаваха бъдещето си с честен труд и не вървяха по лесните пътища на шмекерите. Ето портрета на професора по вътрешна медицина, подарен на Ирина с автограф!… Колко суров и жесток към студентите беше този човек!… Но под ледената си външност той таеше дълбоко и страстно чувство към Ирина, което тя долавяше в блясъка на очите и тембъра на гласа му, когато отиваше в дома му на чай. Той беше много богат стар ерген, мразеше комунистите и ревнуваше Ирина от всички млади мъже. Ирина почна да прекарва през паметта си спомените за тия дни, горестни и вълнуващи в пепелта на разрухата. Ала и в тях липсваше нещо. И те бяха опорочени от надменността и снобизма й през тия години. Тя винаги пропущаше или опорочаваше нещо от живота си, а това й бе попречило да изпита простата и естествена радост на младостта.

Ирина затвори мукавената кутия с дипломата и се изправи възбудено. Пред входа на улицата спря моторна кола. Погледна часовника си — минаваше полунощ. Най-сетне Павел се връщаше. След малко тя чу гласа му, който сега й се струваше съвсем непознат, и шум от отключването на врата. С него на втория етаж се бе качил и Данкин. Двамата разговаряха тихо. Вероятно подполковникът обясняваше защо бе заключил стаята и от гърдите на Павел се изтръгна разсеян смях. Тя почака малко, докато Данкин се върна долу, а после излезе от стаята си и почука на вратата на Павел. Гласът му отговори с известна досада:

— Влез!…

Той седеше зад бюрото, облечен в униформата на генерал-майор, с лентички на съветски ордени върху гърдите си. Униформата бе сполучливо избрана и още съвсем нова, така че придаваше на фигурата му, както у Данкин, по-скоро параден, отколкото бунтовнически вид. Но тя правеше да изпъква доброто му телосложение, здравето и физическата сила, които бе придобил през скитането си в Южна Америка, в испанската война и военната школа на Съветския съюз. Косата му беше още съвсем черна, гладка и вчесана назад. Високото чело и тъмните широко поставени очи издаваха, както през оная нощ, съчетание между интелект и воля, а в извивката на тънките устни имаше нещо чувствено, което намаляваше студенината им.

В първия миг тя изпита лекото и противно вълнение, което я обземаше винаги при виждането на красиви мъже, които й харесваха физически. Ала почти веднага това вълнение се превърна или по-скоро съедини с горестния копнеж към недостижимото, към онова, което бе търсила винаги, но никога не бе могла да намери, и което бе почувствувала през нощта на нелегалната му поява и Чамкория. През късата секунда, в която гледаше втренчено лицето му, тя съзна изведнъж, че в душата й бликна нещо необикновено, което не бе изпитвала ни към Борис, ни към фон Гайер, ни към който и да е от мъжете, които бе познавала досега. Под влиянието на това лице и на цялата личност, от която лъхаше одухотвореност и красота, тя усети, че се раждаше и почваше да живее отново. От сплина и равнодушието й, от пепелта и утайките на душата й изникваше ново чувство, не плахо и юношеско като онова, което изпита за първи път към Борис, а могъщо и зряло като пълния разцвет на тялото й, като зноя на лятото, през което животът достига апогея на развитието си. Това бе чудно усещане на радост, което зовеше духа и тялото й отново към живот и което я правеше лоялна и чиста както преди. И тогава й се стори, че миналото й добиваше смисъл, че моралната й разруха в света на „Никотиана“, компромисите и разтлението на духа й бяха подготвили вълнението, което изпитваше сега. И тогава тя съзна, че мощното чувство, което се раждаше към този мъж, нямаше да се разгори така ослепително и нямаше да обхване душата й толкова пълно, ако не бе изпила до дъно горчивата чаша на падението си и ако не бе стигнала до смъртната, убийствена скука, в която я задушаваше пепелта на досегашния й живот.

Всичко това й дойде на ум през късия миг, в който го гледаше, и всичко това намери израз в тъмната руменина, която се разля изведнъж по красивото й, гладко като слонова кост лице. Очите й добиха вълнуващ и топъл блясък, дишането й стана по-бързо, устните й замръзнаха в усмивка на копнеж, сякаш искаха да му кажат: „Аз те търсех цял живот!… Аз не можах да съзная това напълно в Чамкория, защото се задушавах от миналото си, защото виждах в тебе само утопичен бунтовник, който си въобразяваше, че може да разбие нашата власт и могъщество… Тогава аз изпитах само порочното вълнение от досега с тебе… А сега виждам, че ти си като скала, огрята от слънцето, в която мога да се спася.“ Тя продължаваше да го гледа втренчено, а очите й, наситени с копнеж и надежда, сякаш добавяха: „Помогни ми, помогни ми да се спася!…“

Но от него — и това й се стори страшно — сега се излъчваха затвореност и студенина. Тъмните му очи гледаха хладно и неподвижно. Това бе същият пронизващ, неумолим и аналитичен поглед, който имаше Борис през разцвета на силите си. Приликата между двамата братя се засили от неуловимия оттенък на враждебната ирония, който трептеше в погледа му и който й се стори, че бе предизвикан от нейното вълнение. Но докато в очите на Борис оставаше винаги нещо мътно и вероломно, някаква утайка от безпричинна жестокост към хората, в погледа на Павел мътилката, жестокостта и вероломството липсваха. Той бе пронизващ, хладен, неотстъпчив и враждебен, ала не безчовечен както погледът на брата-грабител, който смазваше хората безмилостно.

Той остави пишещата машина, на която работеше, и стана бавно от мястото си. Поздравът му бе коректен, но издаде пълно равнодушие към появата й, а това й се стори обидно след начина, по който бяха разговаряли през оная нощ в Чамкория.

Той каза:

— Навярно искате да ми говорите нещо?

А тя отговори глухо:

— Да.

И веднага съзна, че искаше да прояви същото безразличие, но не можа. Студенината му я бе поразила. Рефлексът й на светското самообладание не функционираше вече. Тя добави унизено, безпомощно:

— Бях приготвила вечеря за вас.

— Благодаря!… — В очите му трепна пак оттенък на враждебна ирония, която сега прозвуча и в гласа му. — Аз се храня в стола на министерството.

— Зает сте, нали? — попита тя, като успя да постави най-сетне върху лицето си маска на безразличие.

— Много — отговори той. — Идвам от събрание и трябва да приготвя веднага един доклад за утре сутринта.

Той не попита ни за това, как бе умрял брат му, нито дали е виждала майка му, а само каза:

— Мисля, че можем да поговорим утре следобед.

Тъмните му очи я погледнаха пак — аналитични, хладни, враждебни. В тях нямаше нито следа от златистите отражения, с които горяха в Чамкория. Дойде й на ум, че неговото държане бе продължение от това на Данкин, сякаш една и съща причина определяше поведението на двамата. И тогава тя съзна, че пред нея стоеше не братът на мъжа й, не човекът, в когото бе видяла недостижимия, неуловимия призрак от младостта си, а комунистически генерал.

Тя произнесе лека нощ и тръгна безшумно към вратата. А той не чу думите, които се отрониха от нея, и помисли, че тя си отиваше без поздрав, но остана съвсем равнодушен към това. Когато затваряше вратата, тя го зърна пак. Той се бе навел над бюрото и пръстите му удряха бързо по клавишите на машината.

 

 

Тя се прибра в стаята си и взе приспивателно, а на другия ден се събуди с натежала глава и мрачно усещане за безизходност. От облачното небе ръмеше ситен есенен дъжд, който забулваше с прозрачна пелена железносивия паваж и печалните хризантеми в градината. От първия етаж идеше смесена глъчка от тропот на ботуши, възбудени гласове и постоянно звънене на телефон. Пред пътната врата спираха и заминаваха непрестанно малки военни коли или мотоциклисти с къси кожухчета без ръкави, облечени върху шинелите. По желязната ограда на градината бяха навързани оседлани коне, чиито копита тъпчеха безжалостно лехите с цветя. От време на време зачервен от студената влага войник отвързваше някой кон и политаше с него неизвестно къде. В щаба на партизанската част кипеше трескава работа. И във всичко това имаше нещо, което показваше пълната, безвъзвратна разруха на стария свят.

Ирина спусна завесата на прозореца, отиде в трапезарията и закуси с няколко бисквити и чаша силно кафе. Постепенно главата й се разведри. Обещанието на Павел да поговорят следобед й вдъхна нов оптимизъм. Може би всичко трябваше да се обясни с неговата заетост. Може би нямаше време да си припомни оная нощ.

Докато сърбаше кафето и слушаше разсеяно донесенията на прислужницата за разни дребни неща, дойде й на ум, че трябваше да унищожи и книжата, за които Костов я бе попитал миналата седмица по телефона в Чамкория. Тия книжа се намираха тук, в желязната каса, зазидана в стената под огледалото на тоалетната маса в нейната стая. Те съдържаха договорите и поверителната кореспонденция между „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, излагащи разписки за подкупи на министри и служебни лица, цяла архива от изобличаващи документи, с които Борис превръщаше хората в послушни оръдия. Ала тия документи изобличаваха еднакво както продажните души на подкупените, така и оня, който ги подкупваше, за да уголемява печалбите си, за да разширява властта си, за да плаща капризите на красивата и развратна жена, която осигуряваше чрез фон Гайер контингентите на Немския папиросен концерн. И мислейки за това, тя потрепера. Тия документи слагаха позорен печат и върху нея. Тя бе вещ от инвентара на „Никотиана“, част от собствеността на Борис Морев. Но никой не бе видял и нямаше да види тия документи. Тя си спомни, че само Борис имаше достъп до касата и че той носеше ключа й винаги у себе си. А сега този ключ бе у нея. Тя го извади от дрехите на трупа му, преди да тръгнат за Кавала.

Ирина се върна в стаята си и с помощта на прислужницата отмести тоалетната маса. Капакът на скривалището беше покрит с тапети и не се различаваше от стената. Но когато го дръпна, вратичката на касата се отвори сама. В продължение на няколко секунди Ирина гледаше втренчено, поразена от учудване и внезапна тревога. Касата бе почти празна. В нея имаше само две малки връзки с книжа, а добре познатите папки с договорите и поверителната кореспонденция липсваха. Някой бе отворил и взел книжата от касата, без да може да я затвори. Тя се успокои — може би Костов, който я питаше тъкмо за тези книжа. Ала после й дойде на ум, че експертът нямаше достъп тук. Машинално тя протегна ръка и взе вързопчетата с книжата. Едното бе съвсем малко и върху него имаше прикрепена хартийка с надпис „анонимни писма“, докато другото бе означено като „сведения от детективското бюро“. И двете бележки бяха написани с почерка на Борис. Той имаше навика на дребнавите хора да квалифицира и поддържа книжата си като архивар. Но защо отдаваше такова голямо значение на писмата? Тя заповяда на прислужницата да излезе и бързо отвори първия плик. Той съдържаше само една къса бележка без подпис. Ирина я прочете. Бележката беше написана на пишеща машина и гласеше: „Господине, за всички почтени хора е ясно, че вие уреждате търговските работи на «Никотиана» с помощта на жена си, която понастоящем разделяте с фон Гайер. Тъй като мъжкото ви достойнство, изглежда, не съществува, аз апелирам към вашето благоразумие: мръсният начин, по който си осигурихте контингентите на Немския папиросен концерн, ще ви докара само омраза и презрение от страна на всички честни тютюнотърговци. Вие скоро ще се сблъскате с тях.“ Писмото носеше дата от 1942 година. Следващото писмо бе по-дълго, но наивно и доброжелателно. Авторът му трябва да бе някой оглупял възрастен съсед на вилата, която фон Гайер нае през лятото на 1941 година в околностите на Варна. Драскачът считаше Борис за почтен човек и с искрено възмущение го съветваше да обуздае съпругата си, която излагала морала на българската жена пред чужденците. Писмото издаваше старомодния стил и патриотизма на някой запасен генерал, който имаше дъщери за омъжване. Третото писмо бе съвсем вулгарно. То не съдържаше доброжелателство, упреци или възмущение, а само циничната наслада на простак, който се бе добрал до чужди тайни и подкрепяше това с очевидни факти. Бе написано съвсем неграмотно и Ирина го захвърли. Авторите на останалите писма бяха вероятно озлобени жени, които осведомяваха Борис за случайните приключения на Ирина. Те съдържаха мръсни и преувеличени сведения за поведението й в Чамкория. Напротив, докладите на частното детективско бюро се отличаваха със своята обективност.

Това бяха скъпо платени, но точни сведения, по които Ирина си припомни епизодите с безделници в Чамкория и един мичман от Варна. Докладите описваха педантично в колко часа и с какъв тоалет бе излязла от къщи, по колко време и къде бе прекарвала с партньора си. Не липсваха дори сведения за самите любовници. Тя откри с удивление, че мичманът имаше съпруга с две деца, която живееше в Русе, и че последната бе отправила оплакване до началството му, задето харчи по-голямата част от заплатата си вън от къщи. Мичманът беше хубав и добродушен, но лекомислен мъж. За да не го оскърби, Ирина го бе оставила да плаща вечерите и шампанското по дансингите на Варна. Ала ако епизодът с мичмана беше донякъде романтичен, от останалите лъхаше само падение. Тя се изчерви. Защо Борис пазеше така ревниво тия документи? Може би за евентуален развод? Не, напротив. Тя съзна, че той просто искаше да й отнеме възможността за развод и под заплахата на скандал да я държи като законна жена, като своя вещ, като единствено същество, което, макар и мразещо го до смърт, го спасяваше от кошмарната му самотност. Тя почувствува тиха печал и слабо съчувствие към вонящия труп, който бяха пренесли от Солун в Кавала.

Ирина постави бавно книжата в касата и затвори вратичката й, питайки се напрегнато от кого са взети договорите и поверителната кореспонденция с Немския папиросен концерн. И тогава през главата й мина страшната мисъл, че това трябва да бе направено от Павел.

 

 

Тази мисъл блесна у нея като светкавица и я остави смазана, поразена, унищожена пред празната каса. Да, Павел, никой друг!… Той имаше достатъчно лично и обществено право да прегледа книжата в касата и да вземе каквото му трябваше. Личното право произлизаше от това, че Борис му беше брат, а общественото — от властта, с която го беше облякъл народът. И навярно беше преровил и книжата й в скрина — цялата унизителна серия от писма и снимки на любовници, които я излагаха така глупаво. Но търсейки документи за мрачното минало на брат си, той бе оставил книжата на Ирина като безполезна и маловажна подробност. Той нямаше време да се занимава с похожденията на някаква уличница. За него бяха много по-важни престъпленията на „Никотиана“ срещу народа, документирани в договорите с Немския папиросен концерн. Но едновременно с тях той се бе осведомил неволно и за миналото на Ирина, за продажността й, за подлостите й, за любовниците, оргиите и безчинствата й, за пороците и прахосничеството й. И след всичко, което бе научил, от вълнението през нощта в Чамкория в душата му навярно не бе останало нищо.

Но тя пак се помъчи да отхвърли тази мисъл с предположението, че писмата бяха прибрани от Костов. Вероятността за това бе съвсем малка, ала тя се залови за нея отчаяно и веднага взе телефона. Обади се Виктор Ефимич, който съобщи лениво и несвързано, че господарят му не се чувствува добре и работи в спалнята си. Ирина предупреди, че ще отиде веднага при него.

Тя излезе от къщи и по булеварда, осеян с бомбени ями, тръгна към жилището на Костов. По тротоара лежеха все още изпокъсани жици, тухли и късове от разбит бетон. Дъждът и оловното небе, от което се процеждаше мрачна, белезникава светлина, правеше гледката на разрушените къщи още по-безутешна. Тук-таме пред някоя врата стоеха милиционери или съветски войници с шмайзери. По булеварда прелитаха бързо мотоциклисти и военни коли с червени флагчета. От време на време минаваха групи от бедно облечени хора, които разговаряха оживено. Есента навяваше печал и студеният вятър ги караше да се загръщат в изтънелите дрехи, но лицата им бяха бодри и жизнерадостни. Тия хора се чувствуваха вече господари на себе си и понасяха продоволствените лишения търпеливо.

Ирина стигна до кооперативния дом, в който живееше експертът. По пътя тя мислеше непрестанно за изчезналите книжа. Някаква отчаяна надежда я караше да предполага, че щеше да спечели отново Павел. По-скоро, по-скоро да се увери, че книжата бяха взети от Костов.

Асансьорът работеше и тя се изкачи с него на втория етаж. Виктор Ефимич отвори вратата на апартамента чак след третото позвъняване. Сега той бе пиян както никога, едва се държеше на краката си и лицето му имаше особен, тъмноморав оттенък, след който човек можеше да си представи само мъртвешката синевина на трупа. Ирина започна да му се кара:

— Това е безобразие и надминава всяка човешка граница!… Не ви ли е срам?… Бихте могли да пиете по-малко поне когато господарят ви е болен…

Но Виктор Ефимич не разбираше какво му говореха и гледаше вцепенено с мътните си очи. После той полуотвори бавно устата си, насочи към нея показалеца си и го сви изведнъж.

— Да, да!… — възмути се Ирина. — Не можете да говорите!… Виждам!… А това показва отвратителната ви подлост към господаря…

Виктор Ефимич продължаваше да я гледа с мътните си очи и повтори някак зловещо странния жест с показалеца на ръката си.

— Какво?… Гърлото ли го боли? — попита Ирина.

Вместо отговор от гърдите на Виктор Ефимич се изтръгна задавен, хриптящ звук, в който имаше тъга, безнадеждност и ридание.

— Къде е господарят ви?… — извика тя.

Виктор Ефимич повтори за трети път зловещия жест и посочи към спалнята. Ирина се втурна към полуотворената врата. В стаята царуваше полумрак, а на бюрото, пренесено от кабинета, светеше електрическа лампа с кремав абажур. Експертът седеше до бюрото с гръб към вратата, облечен в дълъг копринен халат. Въздухът в стаята бе наситен с тютюнев дим и благоухание на тежък парфюм, към което се примесваше лек противен дъх на старост, на възрастен човек. Стаята не бе проветрявана от вечерта. Лампата хвърляше върху мебелите слаба жълтеникава светлина. И под тая светлина на Ирина се стори, че с Костов не се бе случило нищо особено. Но после тя забеляза изведнъж, че тялото му бе неестествено наклонено напред.

— Костов!… — извика тя пресипнало.

Тялото на експерта остана неподвижно и не последва отговор. В глухата тишина на апартамента се чу само хриптящият, подобен на ридание звук, който се изтръгна от гърдите на Виктор Ефимич. Ирина съзна изведнъж, че руснакът плачеше. Тя се затича към Костов, наведе се и погледна лицето му. От устата на експерта се бе проточила струя съсирена кръв, а върху килима, до полите на копринения халат, лежеше пистолет. На бюрото имаше няколко писма.

Навярно всичко бе станало преди половин час и може би няколко минути след като Ирина се обади по телефона. Когато се върна в хола, тя видя, че Виктор Ефимич се бе тръшнал на едно кресло и пиеше коняк. „Животно!… — помисли тя. — Ако не пиеше толкова, можеше да забележиш нещо и да го предотвратиш.“ Ала в същия миг й дойде на ум, че Костов не искаше, нямаше за какво да живее повече. И тогава, като помисли неволно за себе си, почувствува студ. Може би и тя също нямаше вече за какво да живее.

 

 

Тя се прибра в къщи привечер, след продължителен разпит в милицията, където самоубийството на Костов и фирмата „Никотиана“ събудиха големи подозрения. За да не прекара нощта в участъка, тя прибягна до роднинството си с Павел и помоли началника да се обади по телефона в щаба на гвардейската част. Освободиха я под гаранцията на Данкин, който удостовери лаконично, че Ирина бе наистина снаха на другаря Морев и че не се е занимавала конкретно с фашистка дейност.

Отново заваля ситен дъжд, който забули редките улични лампи с пелена от мъгла. За първи път от десет години насам тя се прибираше в дъждовно време без кола и влагата щеше да развали прическата й. „Ще трябва да ходя у фризьора пеш“ — помисли тя с досада, когато си спомни, че колата им бе вече реквизирана. „Както през студентските времена — продължи да мисли тя, — когато пестях от друго, за да си купя хубави обувки и чорапи.“ И в същия миг я осени свежестта на годините, когато дъждът и влагата на есента събуждаха вълнението от започването на учебната година в Медицинския факултет. А стори й се, че подобно вълнение изпитваше и сега, когато видя осветените прозорци в стаята на Павел.

Тя се изкачи на втория етаж, преоблече се, поправи развалената си от влагата прическа и почука нерешително на вратата на Павел. Стори й се, че равният му баритон отговори малко по-приветливо от снощи.

Но веднага щом я видя, лицето му се втвърди и тя съзна, че той очакваше да види Данкин или някой друг от своите помощници, а не нея. Той бе пак добре избръснат, с гладко вчесана назад коса, която разкриваше високото му чело и даваше особена твърдост на очите и енергично стиснатите му устни. Носеше куртка със златни дъбови клончета на яката и дълги панталони с червени лампаси, под чиито маншети се подаваха черни, грижливо лъснати обувки — униформа за вечерен прием. Може би се готвеше да отиде в някоя от легациите. Външността му изглеждаше безупречна и тя прецени това пак със светския навик да отличава стегнатите и енергични мъже от ленивите и отпуснатите. Но заедно с това тя изпита и някаква изненада, че в новия свят също можеше да става дума за елегантност и красота. Скривайки удивлението си, тя попита:

— Може би отивате на прием?

Той се намръщи и отговори сухо:

— Зает съм в девет часа. — После погледна ръчния си часовник и добави равнодушно: — Имам време.

Тя приседна на едно кресло огорчена и раздразнена от безразличието му. После извади от малката си сребърна табакера цигара и зачака да й поднесе огън, но понеже той не гледаше към нея, запали я нервно и бързо сама.

— Каква беше тази история с милицията? — попита той, като постави разсеяно в чекмеджето на бюрото си някакви книжа.

А тя отговори:

— Експертът на фирмата ни се самоуби.

— Вероятно се е почувствувал провинен.

— Не. Той просто нямаше за какво да живее.

Ирина му разправи с няколко думи за характера на експерта и епизода с Аликс. Той изслуша историята безстрастно и каза:

— Нямаше да му сторим нищо.

Настъпи мълчание. Есенният дъжд се беше засилил и ръмеше тъжно. От изопнатото му лице лъхаше безнадеждна, обезсърчаваща хладина. И тогава, губейки самообладанието си, тя попита бързо:

— Вие ли отворихте касата в моята спалня?

Той се усмихна внезапно и някак горчиво. После запали цигара и каза:

— Да.

— С какво право? — простена тя.

— С правото, което ми даде народът.

Тя намери сила да каже:

— Банално оправдание, което чувам навсякъде!… — А после добави: — Какво ви интересуваше?

— Миналото на брат ми.

Лицето му стана мрачно. Очите му гледаха остро, хладно, неумолимо. Сега в тях имаше пак нещо от погледа на Борис.

Тя попита:

— Унищожихте ли договорите и поверителната кореспонденция с Немския папиросен концерн?

А той отговори:

— Не. Предадох ги в Централния комитет на партията.

Сега той й се стори демоничен като самия Борис. Но в очите му нямаше тъжния и зъл блясък, който пламтеше в погледа на брат му.

— Тогава добре стана, че вашият брат умря… — каза тя.

— Не!… — Гласът му издаде мрачно вълнение. — Не е добре!… Той трябваше да отговаря пред Народния съд.

— Нямаше ли да го спасите?

— Бих го обвинил най-страшно от всички. — Лицето му трепна от омраза, която не можеше да прикрие. — Заради Стефан и избитите работници през голямата тютюнева стачка.

— Но той ви помагаше… криеше, когато бяхте нелегален.

— Пресметливост на подлец… Вие сама ме предупредихте, че ако немците почнат да печелят, ще ме издаде без колебание.

Отново настъпи мълчание, в което дъждовните капки барабанеха по стъклата на прозорците като пръсти на мъртъвци. Есенната нощ бе черна и безнадеждна. Ирина потрепера.

— Всичко това е страшно… страшно… — прошепна тя.

А гласът му отговори твърдо:

— Да, страшно е, но животът върви напред.

Тя си спомни, че същото нещо бе казал и Динко, когато умираше. А същото казваха някога и бедните студенти в Медицинския факултет, когато отиваха на митинг, за да бъдат разгонени от стражарите с коне и гумени бичове. И същото, някак смътно и неуверено, се промъкваше в нейното съзнание сега, но без да я засяга и без да я ободрява. Тя се стресна внезапно от твърдия металически звук на запалката му и попита глухо:

— Прочетохте ли другите книжа?

Очите му издадоха мигновено колебание. Той отговори бързо и сухо:

— Частните писма на брат ми не ме интересуват.

— Тия книжа… засягат мене — каза тя.

— Не ги прочетох — отговори той.

Тя съзна, че той лъжеше от великодушие, от човечност, от желание да не я унижи, може би заради оная нощ, когато бяха разговаряли заедно и когато нещо неуловимо и сладостно бе докоснало и двамата.

— Това е невъзможно!… — В гласа й прозвуча горчива ирония към лъжата му. — Невъзможно, разбира се… Вие просто лъжете, за да спасите достойнството ми… Вие знаете, че аз съм развратница… пропаднал човек… Фон Гайер даваше големите контингенти на „Никотиана“ заради мене… Живях и се прахосах безумно, а после почнах да върша глупости…

— Не знаех това — произнесе той хладно.

— Сега го узнахте.

— Не виждам защо.

Гласът му си оставаше равнодушен и сух, а това я пронизваше по-силно от всякакъв упрек. И тогава тя се разхлипа истерично, болезнено, както през крехките години на своето юношество, както през дните, когато „Никотиана“ й бе отнела Борис. А сега нещо друго й отнемаше Павел и това друго бе пак „Никотиана“, чийто мрачен призрак, символ на загиващ свят, беше помел и унищожил толкова хора. Тя усети, че мъката й стигна до пароксизъм. После нададе слаб вик и за да потисне припадъка, захапа ръката си. След това го погледна унизено и засрамено. Той мълчеше и пушеше бавно. Нищо не бе разклатило равнодушието му.

Дойде й на ум, че той сигурно бе виждал десетки честни мъже и жени, които се бореха и загиваха от студ, глад и рани в партизанските отряди и че патосът на техния живот бе далеч по-вълнуващ от драмата на някаква похабена светска развратница, която се разкайваше за миналото си. А към това равнодушие може би се прибавяше и лекото отвращение, което уравновесените и силни мъже изпитваха към всяка развратница. И тогава тя съзна, че никога нямаше да го спечели и че през оная нощ любовта бе само минала покрай тях, без да ги докосне. Нямаше какво повече да чака от този мъж, от живота, от бъдещето си… Копнежът, надеждата, която блещукаше като спасителна светлина в съзнанието й, угасна отново в мрачната сянка, която хвърляше миналото. Дори след като бе престанала да съществува, „Никотиана“ продължаваше да разделя хората.

Тя съзна смазана всичко това и стана да си върви, но той я спря неочаквано:

— Какво възнамерявате да правите? — попита той.

А тя отговори глухо:

— Не зная.

— Имате ли пари?

— Пари?…

Тя не разбираше нищо, гледаше като сомнамбул.

— Пари, естествено… На вас ви са нужни пари.

— Имам — отговори тя механично.

Тя имаше в чужбина големи авоари от мръсни, изстискани от Борис и фон Гайер пари. Но защо й бяха сега тия пари? За да продължи паразитния си живот в някой швейцарски град, за да затъпее окончателно, за да поддържа любовници като майката на Мария, когато застарее, когато тялото й увехне, а порокът на сладострастието й се превърне в болезнена извратеност. Сега тя бе готова да даде всички тия пари само за една топла дума от този мъж, само за това да не бе прочел анонимните писма и донесенията на частното детективско бюро. Той почна да й говори нещо. Топли думи ли бяха това?… Не, те се отронваха хладно, с металния тембър на враждебност и скрито презрение. Той й четеше сухо напътствие за обществения дълг, за труда, за възможността да стане фабрична лекарка.

Тя го прекъсна с думите:

— Можете ли да ми издействувате паспорт?

Той я погледна малко учудено, а после отговори:

— Не, не може да става и дума за това.

— Аз имам големи авоари в чужбина — похвали се тя. — И мога да ви се отплатя добре.

Той я погледна пак, но сега вече поразен и скандализиран. А тя, в пристъпа на безумието, което я беше обзело, следеше израза на лицето му. Така!… Нека се отврати от сребролюбието й до погнуса, нека се увери, че всичко е истина, нека види, че тя бе мръсен и жалък червей, който се гърчеше противно в развалините на стария загиващ свят!… Така, така!… Тя започна да ругае партията и комунистите като простачка, като жена на полуграмотен и забогатял от войната бакал, комуто отнемат укритите стоки. А после продължи да го увещава пак за паспорт, питайки как можеше да изнесе бижутата си, предлагайки обидни и прости хитрости, които засягаха личното му достойнство и партийната чест. Ако той или някой негов другар отиват в чужбина… Как, не би ли могло?… При дипломатическите или служебни паспорти не проверяват багажа.

Отначало той я гледаше изумен, след това се разсмя, а после в очите му светна гняв.

— Спрете!… — каза той. — Вие не сте на себе си.

— Не. Всичко у мене е в ред.

— Говорите глупости!…

— Не, аз ви предлагам разумен гешефт.

Възмущението го завладя изведнъж.

— Излезте веднага от стаята ми! — заповяда той.

— Я гледай?… Та откога стаята стана ваша?

Той я погледна критично, сякаш се усъмни за миг в здравината на разума й. А тя го дебнеше крадешком с трескавите си, разширени от нервния си припадък очи… Така, така!… Още малко и отвращението към нея щеше да стане пълно, още малко и той щеше да я презира като последната и безскрупулна уличница в рухващия свят. Това значеше облекчаваща безнадеждност, затваряне на пътя към този човек, край на всяка надежда, на всеки копнеж за живот!… А после забрава, небитие, безконечност, после време, материя и пространство, спокойствието на смъртта, в чийто мрак замираше трепетът на всеки живот… Към това спокойствие се стремеше тя сега, съзнателно, активно, към този мрак, в който днес, с един револверен изстрел, беше потънал Костов, изхабена и безполезна дрипа от миналото.

Ала в този миг тя съзна, че гневът от лицето му изчезваше, за да стори място на съсредоточена загриженост. Стори й се невероятно — той бе уловил ръката й, а в острите му пронизващи очи, които познаваха хората и умееха да използуват всяко положение, светеше любопитство, някакъв план, чрез който искаше да узнае нещо. Какво, пак ли студено внимание към вдовицата на мъртвия омразен брат, пак ли ново, мъчително люшкане назад? Не, не ще го допусне!… И в мъглата на мъката и разстроените си нерви тя чу гласа му, който питаше:

— Познавате ли госпожица Дитрих?

— Да!… — излъга тя безумно. — Канех я редовно на чай.

В очите му светна хитър, доволен блясък.

— Осведомявахте ли я за нещо? — продължи той.

— Да!… — извика тя яростно. — Осведомявах я за всичко!… За слуховете в двореца, за събранията на англофилите, за шиканиите на Борис с Отечествения фронт… За всичко, за всичко!…

— Знаехте ли каква беше госпожица Дитрих?

— Знаех… Агентка на Гестапото.

— А знаехте ли какво ще последва, ако вземем властта и разкрием това?

— Знаех… Арестувайте ме, предайте ме на Народния съд. Той се разсмя изведнъж, но не жестоко, а някак топло.

— Цялата архива на госпожица Дитрих е в наши ръце — каза той.

— Ето, видите ли?… — Обзе я пароксизмът на дива, болезнена наслада от това, че най-сетне беше успяла да го заблуди докрай. — Значи, имате доказателства… Арестувайте ме, какво чакате?

А той отговори:

— Да, но госпожица Дитрих отбелязва в докладите си, че вие сте й пречели ужасно… прогонвали сте я като чума от къщата си… Тя е подозирала хитростите на „Никотиана“ с Отечествения фронт и дори ви обвинява в посредничество… Разбира се, вие нямате никаква заслуга с това, но нямате и вина…

Тя го гледаше забъркано, втренчено, с полуотворени уста.

— Защо искате да ви намразя? — попита той внезапно.

А тя отговори като насън:

— О, не зная… Много съм зле.

И в същия миг загуби съзнание и политна в ръцете му.

 

 

А когато отвори очи, видя, че се намираше в леглото си, а до нея стояха Павел, прислужницата й и подполковник Данкин с русото си, подобно на царевичен кочан лице. След малко отнякъде изникна друг човек, с униформа и кепе, върху което лъщеше червена звезда. Той държеше спринцовка, която заби в ръката й. После човекът остави спринцовката на масата и направи знак на всички да се отдалечат. Дойде й на ум, че този човек трябва да бе лекарят на партизанската група, чийто щаб се намираше долу. Тя се досети за това по червената звезда и пагоните му на санитарен полковник. Той имаше загоряло, почти шоколаденотъмно лице с изпъкнали скули и полегати бадемови очи. Лицето му бе много типично и някак познато. Къде бе виждала този монголоид? Тя напрегна паметта си, но не можа да си спомни нищо и тогава реши, че това бе просто непознат лекар.

Тя прошепна:

— Какво става с мене?

А партизанският лекар отговори:

— Припадък от силно вълнение с нервна треска… Не се безпокойте. Ще мине.

— Сега съм по-добре — каза тя.

— Направих ви инжекция за сърцето, а след малко ще ви дам и успокоително… Опитайте се да заспите.

— Да, това е добре… Дайте ми саридон.

Но той й даде друго лекарство, под формата на прах, който разбърка в чаша вода. В казармените аптеки липсваше саридон. След това той се обърна към останалите и каза:

— Тази жена има нужда от пълно спокойствие.

Прислужницата и Данкин излязоха. Лекарят погледна Ирина, след това Павел, а после, съобразявайки нещо, произнесе шепнешком:

— Никакъв разговор.

— Ясно, докторе… Тя е разстроена от събитията.

— Има защо. Най-добре е щом се поправи, да я изпратите при майка й.

— Ще го направя веднага.

Лекарят излезе и Павел го изпрати до вратата, а после се върна и остана прав до Ирининото легло. Тя дишаше равномерно, с полузатворени, унесени в пространството очи. Той погледна замислено профила й на одалиска. Линията на носа й образуваше лека орлова чупка, устните й бяха свити в спазма на горчивина. Синкавочерната й коса бе гъста и мека като коприна, а от гърдите и раменете й се излъчваше някаква магнетична сила, недостъпна за разума и стара като света. Павел усети тази вероломна сила и с леко усилие на волята отклони погледа си от Ирина. Тя го бе развълнувала слабо само през оная нощ, преди една година, когато нервите му бяха изострени от нелегалния живот, от безсънните нощи, от всекидневния риск да попадне в ръцете на Гестапото или българската полиция. Тази жена бе просто отломък от старото, болна душа с хипертрофирана чувственост, унищожена воля и покварен ум. Тя бе осъдена на гибел, проядена безнадеждно от пороците и паразитния си живот. Нищо не можеше да я спаси. Сега тя будеше у него само съчувствие поради рефлекса да се самоунищожи — последен и благороден рефлекс на някога горда, здрава и силна душа, която светът на „Никотиана“ бе осакатил.

След няколко минути тя заспа. Преди да напусне стаята, Павел я погледна още веднъж. Сега, под кремавата светлина на нощната лампа, лицето й изглеждаше призрачно красиво и сякаш носеше печата на неизбежна съдба, на близка гибел. Той излезе от стаята на пръсти.

Ирина остана сама. А навън бе есен и върху черните стъкла на прозореца дъждовните капки барабанеха като пръсти на мъртъвци.

 

 

Тя се събуди на другия ден към обед, затъпяла и безчувствена от силното приспивателно, което й даде партизанският лекар и което бе предназначено не за жени, а за тежко ранени мъже, които умират в агония. Отдолу идеше познатият шум от щаба — звън на телефон, стъпки от подковани ботуши и бумтенето на автомобили и мотоциклети. От дантелената завеса на прозореца се процеждаше тъжната и белезникава светлина на дъждовния ден. Прислужницата донесе закуската в леглото й, но тя не хапна нищо, защото й се повдигаше от лекарството, което вероятно съдържаше опиум. След малко дойде партизанският лекар със загоряло монголоидно лице и кепе с червена звезда. И когато го видя, пак й се стори, че познаваше отнякъде този човек.

— Повръща ми се — каза тя.

— Това е от лекарството… Вие сте лекарка, нали?

А тя отвърна:

— Бях.

Той не отговори веднага. Може би не разбираше какво искаше да му каже, защото не познаваше миналото й и не допускаше, че жена, завършила медицина, може да почне да търгува с тялото си, като стане любовница на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн. И може би не знаеше, че дванадесет години духовна леност бяха затрили от паметта й почти всички знания, необходими за практиката.

— Навярно женитбата ви е накарала да скъсате с медицината — произнесе той след малко.

Тя каза:

— Да.

— А сега ще трябва да възстановите знанията си… Трябват кадри да строим социализма.

— Това е невъзможно.

— Кое?

— Да възстановя знанията си.

— Защо?… — Той се въодушеви неочаквано. — Една година усилено четене и работа в клиниките е достатъчна.

— За мене е трудно.

— Аз самият постъпих така… В продължение на пет години не се занимавах с никаква медицина.

— Защо? — попита тя.

— Бях политически затворник.

„Така ли“ — помисли тя. А после се усмихна и му прости, задето й бе дал приспивателно, от което й се повръщаше.

— Къде е вашият генерал?

— Излезе преди малко и заповяда да му кажа по телефона как сте.

— Кажете му, че съм много добре.

— Не, няма да му кажа това.

— Защо?

— Защото не сте никак добре… Вие сте просто кълбо от възбудени нерви. И никакви драми днес.

— Драми ли?… Какви?

Тя почервеня от срам при мисълта, че този човек знаеше или подозираше нещо от историята й. А той забеляза това и рече:

— Просто ще вземате нещата от смешната им страна.

— Може би нямам чувство за хумор като вас.

— Това не пречи да излезете за малко от себе си… Инак припадъкът ви ще се повтори.

— Не мога — мрачно каза тя.

И като се учуди на признанието си, усети, че ръцете й почнаха да треперят.

— Как да не можете?… Това е глезене.

— Глезене ли?

— Да, през времето на Шарко лекуваха такива пациенти с плесници.

— Може би имате намерение да приложите тази терапия и върху мене?… Ще бъде като приспивателното, от което ми се повръща.

Тя се разсмя и в същия миг почувствува, че ръцете й престанаха да треперят. А след това помисли: „Този тип има право. Трябва да се смея.“

— Какъв беше вашият цяр? — попита тя.

— Опиум!… В чантата си нямах друго. Задигнах го от една селска аптека, докато отрядът водеше сражение с фашистите… Но утре всеки дружинен лекар от групата ни ще разполага с асортимент от най-модерни лекарства. И ако бяхте почакали с припадъка си, можех да ви предложа специалитети.

Тя се разсмя и помисли: „Значи, не си толкова бос… Аз помислих, че ми даде опиум от невежество.“ А после съзна, че в удължените му бадемовидни очи, които трябва да бе виждала някъде много пъти (защото събуждаха в паметта й откъси от студентски спомени), имаше ведрина, която идеше от спокойствието и здравето на духа му. И тогава пак й се стори, че този човек с груба външност бе всъщност фин и сърдечен и че го бе срещала някъде, но не бе имала време и възможност да го оцени. Това я накара да каже:

— Боря се с едно глупаво усещане… Не се ли познаваме отнякъде?

А той отговори шеговито, с известно колебание в гласа:

— Да, познаваме се… Ние сме от един курс.

— Така ли?… — Тя се смути, но без да знае защо.

Разединените от времето отломки от спомени се обединиха в цялостен образ.

— Спомням си, разбира се… — Тя му заговори веднага на „ти“. — Наричаха те Чингис… Ти бе забележителен оратор и когато почваше да говориш, сбиването ставаше неизбежно… А чудното беше, че понякога оставах да те слушам, въпреки убежденията си. Аз не обичах политиката.

— Да, ти беше политически неутрална.

— Но сега не ти се подмазвам.

— Не, ти не се подмазваше никому.

— Това не е съвсем вярно… — Тя замълча и сключи веждите си горчиво. А после попита: — Защо не ми се обади веднага?

— Защото не трябваше да се вълнуваш и разговаряш.

— Вероятно знаеш историята ми?

— Не, не зная нищо.

Тя съзна, че у него имаше вродена дискретност, някакво равновесие на духа, което не му позволяваше да човърка нравствените рани у хората. Присъствието му върна Ирина към свежите и напоени с ведрина спомени от университета. И тогава тя се видя отново в чистотата на своята младост, измъчена от постъпките на Борис, ала горда в съзнанието си за ненакърнено достойнство, за превъзходство и нравствена победа в живота. Тя съзна, че имаше един момент, в който се бе оттърсила от Борис, бе намерила пътя си и тръгнала по него с малката, ала свежа радост на доволен човек. А това бе пътят на труда и науката към безкрайния предел на човешкото знание, което я правеше спокойна и мъдра, така че патосът на живота протичаше като бавна, пълноводна река и дребните удоволствия след работа събуждаха жизнерадост, а не убийствена скука и сплин. Стори й се, че тия години бяха горестни и незабравими като варосаната стаичка, като сянката на ореха и шумоленето на реката в бащиния й дом. Тя си спомни сладостното чувство, което я обземаше при настъпването на пролетта — когато из въздуха се носеха незнайни благоухания, при идването на лятото — когато паважът излъчваше миризма на асфалт и бензин, при започването на есента — когато в хладното слънчево утро, забулено с прозрачна и синкава мъгла, бързаше да не пропусне трамвая за болницата. Тогава всяка форма, всеки звук и всеки цвят събуждаха някакво особено, утвърждаващо живота вълнение. А това вълнение идеше от целомъдрието и труда, от душевното равновесие и чувството за достойнство, които после светът на „Никотиана“ унищожи. Но те можеха да се запазят през целия й живот, ако не бе срещнала Борис. И сега, на тия години, след борбата с живота, тя щеше да бъде самодоволна или разочарована, цъфтяща или преждевременно състарена, но запазена вътрешно, а не лакирана светска кукла, която будеше отвращение. За какво й послужиха тия пари и този лукс, срещу които продаде достойнството си? За нищо. Новият свят ги презираше. За какво й беше това красиво и запазено тяло, което всеки развратник пожелаваше, това гладко като слонова кост лице, без никаква бръчица и петно от годините? За нищо. Мъжът, когото тъй жадно и несъзнателно бе търсила и най-после срещнала, не можеше да я обича. Цялата й ценност на човешко същество бе прахосана. Всичката й жизнена сила бе изчерпана. Оставаше само краят, към който прибягна Костов — единственият почтен край.

И тогава ръцете й затрепераха отново, а Чингис забеляза това и рече:

— Не трябваше да ти се обаждам… Разговорът те измори. А тя отговори:

— Не, напротив… Ти ми показа нещо, което трябва да направя.

Тъмните му продълговати очи се втренчиха в лицето й. Макар и прекрасно, то бе отпуснато и разстроено — лице на човек без цел, без надежда, без воля и жизненост, лице на жена с прокълната красота, върху което животът бе поставил вече печата на нервно разстройство, на тиха лудост, на неизбежна гибел.

— Какво трябва да направиш? — попита той неспокойно. А тя го заблуди умело с думите:

— Да се върна към медицината.

— Това е чудесно решение — каза той. — Но сега не мисли много за него.

Той се приготви да си върви и не напълно успокоен, постави върху яйцевидната си глава кепето с червена звезда.

— Къде отиваш? — попита тя изнурено.

Той се помъчи да я разсее, като каза в стила на годините от Медицинския факултет:

— Отивам при санитарния Далай-лама на армията… Искам да имам в частта си моторна кола с рентгенов апарат.

И макар да говореше шеговито, в гласа му прозвуча вълнение.

— Да, добре е да имаш това — каза тя, малко учудена, че човек можеше да се вълнува от моторна кола с рентгенов апарат.

Той я погледна отново, обезпокоен и замислен. В гласа й долови равнодушие и отпадналост, трепет на мъчителна неврастения, някакво отчаяние и някаква отчужденост, в които прозираше пак печатът на близка и неизбежна гибел. Тя бе осъдена душа, изхабено същество от стария свят, който загиваше.

А Чингис почувствува странна мъка от всичко това, защото си представи момичето преди дванадесет години. И когато излизаше, той каза:

— Ти трябва да направиш едно усилие и да се върнеш към труда и професията си… Това е единственият път да се излекуваш.

Тя отговори с изкуствен глас:

— Ще го направя, разбира се.

А после съзна, че това бе невъзможно и ръцете й затрепераха отново.

 

 

Тя съзна това още по-ясно след няколко дни, въпреки грижите, с които Чингис я заобиколи. Той усвои навика да идва често у нея. Мъчеше се да я разсее, като й разправяше анекдоти за коварните съюзници в Отечествения фронт и хамелеоните от Медицинския факултет. Той правеше това през късите вечерни часове, в които почиваше от трескавата работа около санитарната подготовка на частта си за фронта. Понякога при тях идваше да побъбри и Павел. Отношението на двамата мъже към нея бе твърде различно. Чингис не познаваше жената, която бе вилняла десет години между Немския папиросен концерн и „Никотиана“, а Павел я познаваше. Чингис виждаше у Ирина спомен от младините си, който го вълнуваше, а Павел — вдовицата на брат си, с която трябваше да се постъпва едновременно коректно и строго. Ирина усещаше горчиво тази разлика. Но за нея — потъващо в тиха лудост и неврастения същество — двамата мъже бяха незаменими. Те й се струваха като последната опора, последната греда, за която се държеше. И затова приближаващият ден на тяхното заминаване за фронта я изпълваше с тъга и безнадеждност.

Чингис бе женен и една вечер Ирина настоя пред него да доведе съпругата си. И Чингис я доведе. Тя бе милосърдна сестра, партийка и ятачка на партизани — ни грозна, ни красива, природно интелигентна и здрава като скала жена, която с риск на живота си бе крила и превързвала нелегални. Контрастът между Ирина и нея бе поразителен, а пропастта, която ги разделяше — бездънна. Те се държаха много любезно една към друга, но не можаха да се сприятелят.

На връщане към къщи жената на Чингис каза:

— Видях твоето чудо… Болна и негодна за нищо жена.

— Сърдиш ли се, че ходя у нея? — виновно попита Чингис.

— Не. Ти можеш да ходиш у нея колкото искаш… Това й помага.

Чингис улови нежно жена си под ръка. Той я обичаше сдържано, без афекти, по особен начин — така както комунистите обичат верните си жени, с които са делили трудностите на борбата и рисковете пред смъртта. А тя имаше пълно доверие в него и чувство на такт, с което му прощаваше леките главозамайвания пред красиви жени. Като повървяха малко, тя произнесе:

— Мисля, че тази жена не е равнодушна към Павел.

— От какво заключаваш? — попита Чингис.

— От начина, по който го гледаше… Но и това няма да я спаси. Павел не иска да й даде нищо и тя го съзнава много добре.

Чингис остана поразен от острата наблюдателност на жена си.

— Да, така е!… — произнесе той след малко. — Но всичко е възможно… Животът и хората са безкрайно сложни.

— Така ти се струва. Тя е само сянка на жена.

— Да!… — съгласи се Чингис с известна печал. — И това ще я завлече.

— Човешки работи — произнесе жената.

И тя почна да мисли за програмата на утрешния ден: за опашките, готвенето, трите си деца и партийното събрание вечерта. А това я накара да почувствува равния и велик патос на всекидневието и любовта, която изпитваше към мъжа си. Тя се притисна на свой ред към ръката му.

 

 

Животът се успокои и Новият свят с бързи крачки тръгна напред. Циментът на комунистическата партия просмукваше и превръщаше Отечествения фронт в неразбиваем монолитен блок. Почваха реорганизация и строителство наред с тежкото напрежение, което изискваше фронтът. Бомбените ями изчезваха, улиците се почистваха от повалените стълбове, сринати тухли и разкъсани жици. По главните артерии весело зазвънтяха трамваи, а на площадите гърмяха високоговорители, които съобщаваха за победи на фронта. Продоволствието в ограбената от немците страна бе лошо, липсваха обувки и дрехи, но народът не чувствуваше трагично това, защото бе опиянен от свободата си. По улиците продължаваха да минават съветски колони от моторизирана артилерия, танкове и катюши, поздравявани с нестихваща радост от бедно облечени хора.

До тръгването на новосформираната дивизия за фронта оставаше само една седмица и другарят генерал-майор Морев, който щеше да я командува, взе с големи угризения една нощ и половин ден отпуска. След като бе отказал да издействува на болната си снаха паспорт за чужбина, той искаше да я отведе при майка й, както и да уреди някои неприятности в родния си град, причина на които бе дръзкото и реакционно поведение на баща му.

Ирина седна в колата, облечена в просто манто от червен плат и забрадка от сива коприна. Нещо бе подкопало неуязвимата й досега красота. Лицето й бе восъчнобледо, очите — хлътнали, погледът — угаснал. Тя не бе дори елегантна. Мантото и забрадката принадлежаха на прислужницата й. Павел седна от лявата й страна. Той бе в цивилен костюм, светло пардесю и каскет. Сега враговете се бяха свили в черупката си и генералът от съпротивата пътуваше без верния си телохранител. Той бе също малко отслабнал от денонощната работа в Централния комитет и Военното министерство.

Колата потегли, излезе на площада и зави по широкия булевард, огрян от меко есенно слънце. По небето се рееха бели разкъсани облачета, а къщите, паважът и пожълтелите кестени бяха забулени с лека, прозрачно-синкава мъгла, която стоеше още от сутринта.

В това време от долния край на булеварда с главоломна бързина и виещ мотор се зададе нисък „джип“. В няколко секунди джипът стигна до площада пред Народното събрание и без да намалява скоростта си, направи невероятен завой от сто и осемдесет градуса. После той тръгна бавно и спря пред една къща с желязна ограда. Неколцината пешеходци, които пресичаха булеварда, избягаха ужасени на тротоара. Цирковият номер доказа голямата стабилност на машината и пияното състояние на човека, който я управляваше. От джипа слязоха един кандилкащ се американски офицер и красива, но повехнала вече жена с мургаво бедуинско лице. Жената се смееше високо, неприятно и малко изкуствено. Тя също беше пияна. Кандилкащият се офицер я улови под ръка — не от учтивост, а просто за да не падне сам.

Колата на генерала от съпротивата се изравни с тях и лицето на Зара замръзна от цинична изненада. После тя се разсмя пак и викна вулгарно:

— Значи, ти пак успя да се наредиш!…

Ирина равнодушно извърна глава. Тъжната компания остана назад. Павел попита:

— Откъде те познава тази жена?

— Това е Зара, за която си чувал от майка си… Служеше в търговското разузнаване на Борис. Беше приятелка на първата му жена.

— И сега разузнава за американците?

— Може би да.

— Прилича на уличница.

— Не я ругай, защото аз не съм по-добра от нея — каза Ирина. А после добави замислено: — Ти трябваше да ми издействуваш паспорт… Така нямаше да се червиш от мене… Може би и самата аз щях да се чувствувам по-добре.

А той отговори откровено и грубо:

— Да, в чужбина ти щеше да се чувствуваш по-добре.

— Защо не го направи? — тъжно попита тя.

— Има много причини за това. Изслушай ме и се опитай да разбереш!… Когато излизам от къщи и минавам покрай мъжете, които стоят на пост, усещам зад себе си мрачния им поглед. Те мислят: „Нашият генерал вечеря и развежда с колата си тази жена… Затова ли се бихме?“ Те са прости, сурови и честни хора, които не познават сложността на нашите чувства. Те няма да забравят никога избитите си другари, глада и лишенията в планината. Имам ли право да не държа сметка какво ще помислят за моите отношения с тебе?

Тя отговори:

— Не.

Колата бе излязла от града и наближаваше дефилето. По склоновете на Витоша, обагрени с петна от кармин, изпъкваха урви и сипеи, потънали във виолетови сенки или огрети от мекото есенно слънце.

Той продължи:

— Когато във връзка с паспорта отидеш при другаря Лукан Никодимов, комуто ще телефонирам да те приеме, той ще те покани учтиво да седнеш, но ще те измери с пронизващия си леден поглед от глава до пети… Този човек знае всичко за тебе. През ръцете му са минали документите за престъпленията на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. А през дълги години на нелегална дейност животът му е висял на косъм пред агентите на света, към който принадлежиш ти… Може би в тоя момент ще си спомни мъченията, на които е бил подложен в полицията, и зверски избитите си другари… Той ще изпълни хладно молбата ми да ти даде разрешение за паспорт… Но бих ли могъл да приема равнодушно онова, което ще помисли за мене?

А тя отговори пак:

— Не.

Колата навлезе в дефилето. От Витоша повя хладина. Той подзе отново с горчив, но спокоен глас:

— Представи си партийно събрание от мои другари… Някой става и пита какво означава покровителството на една жена, замесена в аферите на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн. Аз давам някакви обяснения, след които настъпва мълчание… Да, тежко, оловно мълчание, което в събранията на нашата партия значи много. Никой не се опитва да ме опровергае или подкрепи, но мълчанието остава… Бих ли могъл да го понеса?

Тя попита внезапно с хрипкав глас:

— Защо ми говориш всичко това?

— За да ме намразиш — отговори той. — За да видиш, че нищо не мога или не искам да направя за тебе… Така ще ти стане по-леко.

— А спомняш ли се онази нощ?

— Коя нощ?

— В Чамкория. — Тя се разсмя механично и тихо. — Когато беше нелегален и отиваше в планината… Когато скъса телефонния шнур, за да не бъдеш издаден, и си позволи безпътството да побъбриш няколко часа с една жена от враждебния свят.

— Светът беше враждебен, но не и жената — каза той меко.

— Да, аз си въобразих, че ти може би усети това.

— А защо си само въобрази?

— Защото и тогава ни разделяше пропаст както сега.

— Да, тогава и двамата усетихме нещо особено… Тогава и двамата искахме да останем по-дълго един с друг… — Той добави съвсем тихо: — Въпреки пропастта.

— И това, което почувствувахме, беше недостижимото, нали?

— Да, недостижимото засега… То бе някакъв порив у двама ни, някаква нова закономерност, която се породи от нашето сблъскване и почна да действува изведнъж тъкмо защото умората и нощта ни бяха накарали да скъсаме за миг връзките с нашите светове… Разбираш ме, нали?… Това беше прекрасно, но противно на законите, които сега управляват действителността. И затова беше недостижимо. Но навярно така ще се обичат хората, когато изчезнат враждебните класи и светове…

Тя го погледна и попита със затаен дъх:

— Винаги ли си такъв мечтател?

А той отговори с усмивка:

— Всички комунисти са мечтатели… И както в приказката за вълшебния художник всичко, което рисуват, се появява в действителността… Само че те не рисуват никога уродливи или невъзможни физически същества, например центаври или сирени… Последните биха развалили действителността, не намираш ли?… Те просто не бива да съществуват.

— Да — съгласи се тя, като съзна горчиво намека на метафората му. А после добави с тъжен смях: — Ти беше центавърът, а аз сирената. Но ние трябва да запазим това.

— Кое?… — попита той разсеяно, сякаш внезапно бе почнал да мисли за друго.

— Това, което изпитахме тогава.

— Да!… — Мисълта му отново се върна към разговора. — И тъкмо затова не трябва да се виждаме повече.

А тя избухна горчиво и гневно:

— Не се бой!… Няма да увисна на шията ти.

— Не се боя, но го казвам за твое добро… — Гласът му изведнъж стана глух. — Това е единственият начин, по който мога да постъпя… Всичко друго би било измяна… — Той говореше с усилие и гласът му стана още по-задушен. — Измяна към моя свят, към моите другари, към всичко, за което се боря от двадесет години насам… И ако аз извърша тази измяна, преставам да бъда морално комунист, губя личността си, преставам да бъда това, което те развълнува през онази нощ.

Настъпи мълчание. Тя произнесе тихо и отчаяно:

— Да.

А после стисна устните си и от очите й почнаха да се търкалят едри сълзи на безмълвен плач, които той не видя, защото гледаше бялата лента на шосето и също се мъчеше да потисне болката, която пронизваше сърцето му. С тихо бумтене колата се хлъзгаше по лек наклон. Бяха преминали вододелната линия и пред тях се разстилаше просторът на юг, слънчев и син, сред който на хоризонта тъмнееше силуетът на гигантска верига от планини — бездна от стихии, в която доскоро действуваха отрядите на неговата бригада. И някъде сред тази верига се намираха усойни и непристъпни скали, в които бе свил гнездо партизанският щаб — четворка от безстрашни и силни мъже, свързани с вярно другарство и гранитната спойка на партията. Блаже бе умрял от пневмония в скривалището, а майорът загина от вражески куршум. А някъде още по-далеч, зад южните склонове на веригата и отвъд хоризонта започваше блатистата равнина, в която при подпалването на немските бензинови складове загинаха Динко и Шишко — най-добрите му хора, ноктите и зъбите на бригадата, които той изпращаше по всички места, където трябваше да се ухапе болезнено врагът, да се отблъсне или нанесе удар. И гледката на далечната и синя верига, от която идеше горестният спомен за усойното скривалище, за Динко, Шишко, Блаже и майора, за сраженията и за всичко, което бе преживял там, го накараха да съзнае, че жената, която седеше до него, го беше отклонила, но само за миг, от един друг живот, необятен и патетичен, в който се сливаха болките, надеждите и радостите на милиони хора, на цялото човечество. Сега тоя живот му се струваше като прекрасна, вълнуваща поема. Нима трябваше да му измени заради тази жена, отломка от стария свят, болно и загиващо същество, на което дори страданието бе просмукано от извратена чувственост!… Той почувствува към нея съжаление. А мъждеенето на оная нощ, през която му се стори, че тя го вълнуваше, се губеше в ослепителния блясък на поемата за сините планини, за партизанското скривалище, за епичната смърт на Динко и Шишко.

Той я погледна, видя сълзите й, но пак не се развълнува, защото съзна, че тя плачеше всъщност за себе си. Колата наближаваше родния им град. Шосето криволичеше между ниски хълмове с червеникава песъчлива почва, покрити с лозя и стърнища от вече обран тютюн. Мекото слънце и многоцветието на есента навяваха печал. В продължение на повече от половин час двамата не размениха никаква дума. Той се облегна върху гърба на седалището и неусетно задряма, с полузатворени клепки, чиито дълги мигли замрежваха златистия блясък на зениците му. Денонощната работа го бе изтощила и организмът му жадуваше за сън. Тя го погледна тъжно, но без обида и гняв. В дрямката му имаше нещо свежо и юношеско, което идеше от чистата съвест, от мира в душата му. И тогава тя съзна, че този мъж, с осем години по-възрастен от нея, бе всъщност духовно и физически много по-млад от нея. Едно по-силно раздрусване на колата го стресна и клепките му замигаха безпомощно.

— Прости ми… — каза той. — Умирах за сън.

А тя се усмихна и нежно рече:

— Нищо. Опитай се да подремнеш пак.

Тя се попита тъжно защо не бе срещнала през оня далечен ден на гроздобера него, а не Борис. Защо животът бе толкова чуден, объркан и жесток? Или може би такъв бе само светът на „Никотиана“, а в бъдеще, когато изчезнат враждебните класи и светове, хората щяха да обладаят недостижимото, което сега ги мамеше, мъчеше и убиваше като гибелен мираж!… И ако беше така, новият свят трябваше да съществува. Но колко трудно бе да пожелаеш щастие другиму, когато никой не те обича, когато сам свършваш, потъваш, загиваш…

Колата наближи малка горичка от чинари, които есента беше обагрила със злато и пурпур. Зад горичката почваше градът. Тя произнесе тихо:

— Когато стигнем до езерото, кажи на шофьора да спре.