Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

да.

III

— Колко е сега? — попита Зара.

— Виж показателя!… — отвърна басово мъжът, който седеше зад кормилото. — Деветдесет километра… Дребна работа.

— Чудесно!… Направете ги сто.

— Папа, не се вдетинявай — внезапно предупреди Мария.

Свистенето на вятъра отнесе думите, но Спиридонов долови ясно сърдития тон на дъщеря си, който го накара веднага да намали скоростта. Стрелката на циферблата се завъртя на петдесет километра в час — смешна скорост за автомобил по добре поддържано и право шосе.

— Мария, боиш ли се? — разочаровано произнесе сочният глас на Зара.

Той беше кадифен и звънлив. Тембърът му подчерта сухата острота в гласа на Мария.

Зара усмихнато се обърна назад. Мургавото й бедуинско лице имаше чертите на одалиска. То бе красиво, порочно и лекомислено, с цветната яркост на Lady’s Home Journal, който беше единственото й четиво. Светлосиният тюрбан, омотан около главата й, засилваше тази яркост и подчертаваше безупречната елегантност на костюма й. Върху ревера на сакото й човек очакваше да види значката на американския колеж в Цариград, но подобна безвкусица не можеше да се допусне от дъщерята на бивш депутат. Прочутият колеж трябваше да личи по неуловимото съвършенство на личността. Думите на Зара бяха игрив упрек срещу хладната наблюдателност на Мария и знак към Спиридонов, че играта продължаваше.

Тя беше почнала тази игра отдавна, след дълги колебания, с известна мудност — дано станеше нещо, което да я осуети — и преди два дни беше стигнала до решителната й фаза, която се изрази в това пътуване. „Върви“ — помисли тя с горчиво доволство, а после съзна, че бе невъзможно, недопустимо да не върви. С възрастта на Спиридонов тя можеше да се примири — макар да наближаваше шестдесет години, тялото му беше още високо и здраво, а в орловия нос и хищните очи на едрото му лице имаше някаква пиратска красота. Но той беше баща на Мария и това я смущаваше. Какво проклето положение!…

Зара се замисли мрачно върху паричните въпроси в къщи и съзна изведнъж, че нямаше друг изход. Дълговете на баща й бяха пораснали катастрофално, а пенсията му и продажбата на последните бижута едва стигнаха да посрещнат нуждите й на елегантно момиче през летния сезон. Тя беше загубила и надеждата да се омъжи за приличен млад човек и вече отдавна обръщаше погледа си към тъмни компромиси. Под приличен човек тя разбираше богат и весел мъж, лишен от пуританската ограниченост на дребната буржоазия. Но тия мъже напоследък бяха поумнели значително и предпочитаха да правят фините момичета от бедния хайлайф свои любовници вместо съпруги.

Мария прие забележката безстрастно, с мъдрото примирение на човек, който разбираше неизбежния ход на събитията. Тя се ограничи да каже:

— Не флиртувай с баща ми, когато кара колата.

Сега думите й се чуха ясно. Лицето на Зара трепна виновно и малко уплашено, а Спиридонов безуспешно се помъчи да определи дали в гласа на дъщеря му имаше истинско негодуване или само закачка. Все пак той съзна, че Мария не желаеше да я смятат за идиот. Зара съзна същото и чувство на дълбока виновност изпълни гърдите й. Мария беше единственото същество, което не трябваше да се лъже.

— Ти почваш да ревнуваш — рече Зара, като се обърна втори път.

— Боя се само да не обърне колата. Той е правил вече това.

— Сърдиш ли се наистина?

— Не. Но не го карай да върши глупости.

— Нека да го развеселим малко.

Красивият и стареещ пират не страдаше никога от меланхолия, но обяснението беше приемливо. Разговорът се водеше на английски. И начинът, по който мислеха, беше пак английски — логика на индивиди, които от усет за приличие се преструваха на идиоти. Дори те бяха готови да повярват наистина в една лъжа. Мария кимна с глава. Да, добре беше да го развеселят. Нека почине от работата. Това можеше да се повярва. Важното за Мария беше да не се съгласи външно с грубата очевидност, с противния факт, че Зара флиртуваше с баща й, че беше решила да му стане любовница. Това бе еднакво унизително за тримата. Мария направи гримаса и макар пушенето в открития автомобил да не беше много приятно, извади мъничката си сребърна табакера. Шофьорът, който седеше до нея, побърза да запали цигарата й. Той направи това почтително, ловко, пазейки с длани от въздушното течение пламъка на кибритената клечка. Но в очите му липсваше оня скрит котешки пламък, с който прелъстяваше слугините, и би поднесъл по същия начин огън към цигарата на Зара. Мария не привличаше, не вълнуваше, не смущаваше мъжете по друг начин, освен с богатството на баща си.

Чертите на лицето й наподобяваха неговите. Но вместо твърдостта и властната жизнена сила на пирата, от сивите й очи, от тънките й, почти безкръвни устни лъхаше меланхолия на дъждовен ден. Това чувство, което будеше лицето й, се засилваше от пълната липса на грим. Тя също бе омотала главата си в цветен тюрбан, който правеше бледното лице и пепеляворусата й коса още по-невзрачни. Единственото физически привлекателно нещо у нея бяха краката й — високи и стройни, но техният ефект се убиваше веднага от плоските гърди, от момчешката студенина в личността й.

Тя пое дима и се загледа неподвижно в полето с печалните си, лишени от блясък очи. Сутрешната прохлада изчезваше и над ожънатите ниви се спущаше омарата на летния ден. Тук-таме край селата пухтеха с бавен темп мотори на вършачки. Почернели от слънцето мъже със сламени шапки разтоварваха снопи. По изгорелите от сушата селски мери лениво пасяха овци. Дрипави овчарчета, подпрени на гегите си, гледаха втренчено автомобила, който се хлъзгаше по шосето, и хората в него. Кучетата им се спущаха към колата, тичаха след нея, а после изоставаха назад и лаеха злобно и продължително.

След разговора със Зара Мария почувствува облекчение. Така!… Формулата беше намерена. Флиртът на Зара щеше да бъде просто ексцентрично и невинно хрумване да се разсее един уморен човек. Сега вече Мария нямаше да се стеснява от подозрителната нежност, с която приятелката й се облягаше върху рамото на баща й, от намеците, които двамата си разменяха под формата на шеговити реплики. Тя си спомни и една друга формула, чрез която се отърва по същия начин от стеснението да понася в къщи любовника на майка си. Той беше ротмистър от гвардията, една кукла, един пуяк в червена униформа. Мария не можеше да го търпи, но трябваше да бъде любезна с него, за да създаде илюзията, че той идваше в къщи заради нея. Имаше трета формула, чрез която се спасяваше от досадата да бъде груба. Това беше преструвката, че се мисли за съблазнителна. Глутници от обожатели й се кълнеха в любов и на всекиго тя трябваше да отговаря, че вярва в думите му, но не е решила още да се омъжва. Имаше четвърта формула — да приема раболепните ласкателства на професионални музиканти и да си дава вид, че е пианистка от класа; пета формула — да спасява гордостта на бедните си приятелки; шеста формула — да не я мислят за саможива. Целият й живот беше оплетен с мрежа от формули, с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората, между които живееше. Сега тя си спомняше тия глупости една след друга и внезапно почувствува дълбока умора от търпението, с което ги понасяше. Ала тази умора не беше нравствено възмущение, ни бунт срещу тяхната необходимост. Тя просто искаше да почине, да се отърве за малко от мрежата им. Обзе я желание да остане сама, да не вижда никого, да поживее в място, където не я познаваха. Усещаше нужда от десетина дни прост, естествен живот, без дансингите и компаниите на големите летовища, без миризмата на гума и бензин в София. Свиреше й се на пиано в тишината на вечерния здрач, когато боровете шумоляха, от планината полъхваше вятър и луната огряваше всичко с печална зеленикава светлина. Тя можеше да намери този покой в Чам Кория, където имаха вила, но сега там летуваше майка й заедно с пуяка, облечен във венгерка и нагизден със сребърни бранденбурги. Не искаше да разваля идилията им. Майката и дъщерята се бяха споразумели — пак чрез формула — да не си пречат взаимно.

Мария беше наследила от баща си неговата интелигентност, способността да прониква в хората, отчасти егоизма и дори малко от грабителския му инстинкт. Но тя беше лишена напълно от бликащата му жизненост. Умът й пречеше да затъва в глупостите на майка си. Тя не беше ни зла, ни великодушна. Способността й да прониква в хората и да разбира условностите беше притъпила моралното й съзнание от детинство. А сега беше напълно уверена, че доброто и злото в действителност не съществуваха и че нямаше никаква нужда да се прави разлика между тях. Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата ирония на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.

Моторът зафуча пак и стрелката скочи отново на деветдесет километра. Татко Пиер — така го наричаха роднините и всички чиновници от фирмата — беше обладан пак от демона на скоростта. Зара събуждаше у него дивашката екзалтираност, която на младини го караше да се хвърля и да печели в най-рисковани предприятия. Той беше забравил пак артериосклерозата, миокардита и остатъците от паралич в десния клепач след последния удар. Мария се наведе напред и хвърли поглед върху циферблата на скоростта. Стрелката показваше сто километра в час. Каросерията трепереше от напрежение, въздухът свистеше, а дърветата и храстите отлитаха назад като пометени от вихрушка. Е, папа го прекаляваше!… Мария беше готова да викне сърдито, но си спомни за формулата и замълча. Тя не се боеше от катастрофа. Почувствува се само унизена от вдетиняването на баща си и от това, че Зара отново почваше да шарлатанствува с него. Двамата щяха да продължат на юг, към Солун, а може би и до Атина. Все пак това беше по-добре, отколкото да се показват заедно в София или Варна. Ако продължеха към Гърция, Мария щеше да остане в градеца, да почине, да отдъхне сама в къщата до склада, за която едва си спомняше от детинство.

Зара се беше приближила до татко Пиер и го докосваше леко с рамото си. Тя се дръпна изведнъж, уплашена от мисълта, че Мария наблюдаваше отзад играта. Мария видя и това шарлатанство, но се престори, че не го забелязва и вместо гняв изпита съчувствие към приятелката си. Стори й се, че последната приличаше на безправна робиня, която беше изложена на пазара за продан и нямаше собствен избор. Всеки, който разполагаше с достатъчно пари, можеше да я купи. Небесносиният тюрбан, шоколаденият цвят на лицето, добит във Варна, и големите тъмни очи придаваха на красотата й нещо пламенно, отчаяно и трагично. Робинята търсеше собствения си купувач. Дали Мария не можеше да направи нещо и да я спаси? Да й заговори направо? Да й даде пари? Да я посъветва кротко да се откаже от снобизма и разсипничеството си, да не отива от къщи до сладкарницата с такси, да не прави по пет бални рокли на сезон? Не, всичко щеше да бъде напразно. У Зара имаше някакво безумно лекомислие, създадено от света, в който живееше. И това лекомислие, съчетано с липсата на доходи, я осъждаше поначало на падение, на безпътица, на хаос от унижения. След един месец тя отново щеше да почне игра с някой богат възрастен мъж. Имаше ли значение кой е той?

Ала въпреки това Мария продължаваше да изпитва съчувствие към приятелката си. Зара беше неопитна в новия път и може би си правеше илюзии за баща й. Никой досега не беше успял да оскубе както трябва татко Пиер, а най-малко с това можеха да се похвалят жените. На любовниците си той подаряваше най-много по евтин тристаен апартамент и не много щедра издръжка, докато траеха връзките. Това беше нищо за богатството му. Сигурно нямаше да бъде по-великодушен и към Зара, освен ако последната не съумееше да изстиска от него с таланта на глезенето си малко повече, както успяваше да убеди баща си да подписва полици за роклите й.

Мария се усмихна печално. Всичко това беше унизително и щеше да предизвика клюки. Пак трябваше да се търси формула, която да обясни доходите на Зара и новите отношения. Например тя би могла да мине за секретарка на баща й. Но кой ли щеше да повярва в това?

Мария отново почувствува умора от формулите и престана да мисли. Татко Пиер намали скоростта. Шосето навлезе в хълмиста местност с червеникава песъчлива почва. Житните поля сториха място на тютюневи ниви с ярка отровна зеленина.

Наближаваха градеца.

 

 

Пристигането на татко Пиер предизвика известна паника, след която бързо настъпи успокоение. Чорбаджията не прояви никакъв интерес към работата в склада. Очевидно той беше дошел на разходка. Присъствието на двете момичета — дъщеря му и приятелката й — потвърди това предположение и тревогата у другите фирми, че покупките можеха да почнат „на зелено“, утихна след няколко часа. Татко Пиер размени няколко думи само с главния майстор Баташки, на касиера и счетоводителя не обърна никакво внимание, а отсъствието на генерала изобщо не забеляза. След това той се разходи с момичетата из ливадата, разказвайки им весели случки от младостта си. Към единадесет часа, когато стана горещо, тримата се прибраха в къщата до склада и останаха в нея. Шофьорът и прислужницата от канцеларията им донесоха ядене от най-добрия ресторант в града.

Между това в истифчийското отделение на склада стана един инцидент, който мина незабелязано. Закъснял и разсърден от лошата случайност, която му отне щастието да види чорбаджията, генералът изслуша мрачно тревожния доклад на племенника си за поведението на Борис. Двамата се отправиха бързо към истифчийското отделение, в което Борис преглеждаше балите и правеше някакви изчисления. Разговорът беше кратък. Генералът съобщи на Борис, че го уволнява. Обиди и непристойно държане в канцеларията не могли да се понасят. „Никотиана“ е предприятие, в което работели скромни и честни служители, а не кариеристи. Който е недоволен от това, можел да си търси място в друга фирма, където неразумни експерти могли да издигнат всеки негодник.

— Негодници сте вие — спокойно отговори Борис.

След това се усмихна презрително и напусна работата.

Къщата бе строена преди двадесет години заедно със склада, след първите търговски успехи на татко Пиер и „Никотиана“. Лошият вкус на госпожа Спиридонова беше претъпкал вътрешността й с банални и скъпи мебели, купени от чужбина. Позлатени дървени резби се съчетаваха разточително с блясък на огледала и тъмночервен плюш. Тук имаше и бездарни картини от местни художници, и пъстри вази, и смешни паравани, и стереоскопи с изгледи от Швейцария, където млечнобялата госпожа Спиридонова беше изучила френски в един пансион за девици. Ако човек влезеше в тази къща, веднага познаваше, че това беше къща на милионер — но на провинциален милионер. Когато „Никотиана“ обхвана с пипалата си всички тютюневи центрове и татко Пиер стана толкова богат, че дори персоналът на хотел „Адлона“ почна да забелязва идването и щедростта му, съпрузите се преселиха в София. Къщата в градеца обаче те запазиха непокътната и тя остана символ на предишния им охолен и безвкусен, но много по-здрав живот от сегашния.

През време на обеда татко Пиер пи вино — макар лекарите да му забраняваха изрично това — и стана още по-приказлив. Зара добиваше все по-голяма смелост. Мария установи с изненада, че формулата за секретарка беше намерена вече от тях. Татко Пиер подхвърли идеята съвсем предпазливо, а Зара я подвзе веднага.

— Оставете шегата настрана — рече тя, дъвчейки печеното с апетита на здраво животно. — Аз ви предлагам наистина да стана ваша секретарка.

— Ако позволи Мария — ухилено отвърна татко Пиер.

— Мария ще даде добри референции за мене.

— Да, ти си полиглот. — Гласът на Мария направи усилие да се покаже естествен, но остана глух. — Идеята не е лоша.

— Тогава да направим опит — предложи Зара. — Вземете ме в Гърция още сега.

Дори татко Пиер се почувствува стеснен от липсата й на такт.

— О, мила!… — рече той. — А баща ти?

— Ще го предупредя веднага по телефона.

— Но ти нямаш паспорт.

— Ще изпратим шофьора да го извади в София.

Мария почервеня, сякаш почувствува срама, който трябваше да изпита Зара. Глупавата прибързаност на приятелката й проваляше дори най-удобните формули. Мария знаеше, че паспортът на Зара беше изваден вече, а в куфара й се намираха вечерна рокля, костюм от шантунг и разни дреболии, необходими за топлия климат. Отиването на баща й по работа в Атина, придружаването му от Зара и Мария дотук и всичко, което приказваха сега, беше само жалка комедия, която трябваше да скрие истината, че двамата предварително бяха решили да заминат за Гърция сами. Дори Мария, която беше свикнала с формули, мъчно понасяше това. Но комедията трябваше да се изиграе докрай.

— Шофьорът би могъл да извади за един ден паспортите ви — рече татко Пиер, сякаш обмисляше предложението на Зара.

Паспортите?… Татко Пиер говореше за тях в множествено число и Мария пак почувствува раздразнение от това, че я смятат за идиот.

— Чакайте!… — каза тя. — Става дума само за един паспорт, нали?

— Как за един!… — лицето на татко Пиер изрази престорено негодуване. — Ще дойдете и двете с мене.

Той погледна въпросително дъщеря си и зачака с тревога отговора й. Не беше изключено Мария да промени внезапно решението си и да тръгне с тях. Но някакъв остатък от морално съзнание, смешен и безполезен, го караше да покаже, че виждаше необходимостта от формулите и уважаваше поне дъщеря си.

Мария заяви сухо:

— Аз няма да дойда с вас.

 

 

След като се наобядваха, татко Пиер полегна в стаята на Мария, чиито прозорци гледаха към ливадата с тополите. От изпитото вино сърцето му започна да бие неправилно. Това беше потискаща, неприятна аритмия, която трябваше да се лекува с режим и поради това изпълваше татко Пиер с гняв и презрение към лекарите. Та защо бяха, дявол да го вземе, тия шарлатани, ако не можеха да излекуват миокардита му?… Напук на лекарите той запали пура и реши да не обръща внимание на съветите им. По някаква причина, която окончателно затвърди убеждението му, че лекарите са глупци, пурата сякаш успокои сърцето му и аритмията изчезна. Татко Пиер се унесе и заспа.

Зара и Мария легнаха в широкото двойно легло на спалнята, в която съпрузите Спиридонови бяха проспали младините си. Макар прозорците през цялата сутрин да бяха стояли отворени, в стаята все още се чувствуваше дъх на мухъл и необитавано жилище. Сега той се смесваше с благоуханието на ориган и лаванда от пижамите на девойките. В жълтеникавия полумрак на стаята блещукаха старомодни мебели и огледала с позлатени рамки. В ъгъла, на малка масичка, стоеше иконостас, а над съпружеското легло висеше картина, изобразяваща Амур и Психея.

Мария се беше извърнала настрана, прекарваше разбъркано през паметта си спомени от детинство и се мъчеше да заспи. Зара също се мъчеше да заспи, използвайки бръмченето на един бръмбар, който се блъскаше в стъклата на прозорците и създаваше сънлив акомпанимент на разводнените й мисли. От Атина можеха да се купят разни елегантни неща. Може би щяха да срещнат изискани чужденци, предимно английски туристи, и да прекарат забавно… Сънливото бръмчене на насекомото продължаваше и в мъглата на дрямката от изпитото вино мечтите на Зара ставаха все по-неясни. Но едно бързо и нервно раздрусване на пружината я разсъни изведнъж.

Мария се повдигна от леглото и облегната върху лакета си, запали цигара. Спомените от детинство бяха разпръснали за миг дъждовните облаци на сплина, който от години притискаше душата й. А после внезапно, без видима причина, те се бяха схлупили отново и тя усети пак предишната печал, равна и тиха като безкраен простор, който отвсякъде заобикаляше живота й. Зара познаваше тия внезапни промени на настроението й още от колежа.

— Няма ли да спиш? — попита тя.

— Не.

Гласът на Мария прозвуча враждебно.

„Подозира“ — помисли Зара и мълчанието, което настъпи, й се стори непоносимо. Мария хвърли към нея поглед, изпълнен с досада. За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.

— Беше забавно, нали? — рече Зара.

— Кое?

— Флиртът с баща ти. („Не се преструвай“ — помисли тя.)

— Да, той има нужда от малко почивка. (Колко си мръсна!)

— И аз помислих това.

— Но все пак двамата не трябва да прекалявате.

— Ах!… Добре, мила.

Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.

— Мислех, че ми се сърдиш — рече Зара след малко.

— За какво? (Не симулирай чувствителност!)

— Задето отивам с баща ти в Гърция.

— Ваша работа.

— Защо не дойдеш и ти с нас?

— Защото е горещо.

— С автомобила няма да бъде горещо.

— Добре, ще помисля. (Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко.)

— Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.

— Ах!… Така ли? — Мария се разсмя. (Значи, търсиш параван!)

— Да, мила!… (Само ти ли имаш право да пазиш реномето си!)

— Съжалявам много… Не ми се пътува далече. (Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя реномето ти.)

— Добре тогава. — Зара напрегнато обмисляше положението. — Ако останеш тук, после можем да кажем, че си била с нас.

— На кого да кажем това?

— На всички.

Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата си, стана от леглото и почна да се облича.

— Къде отиваш? — попита Зара.

— В ливадата. Тук е много горещо.

— Ще дойда и аз с тебе.

— О, моля те!… Остави ме сама.

 

 

Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него, също на пейката седеше един младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато ги наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.

Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла и обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна меланхолично в сънливата тишина.

Мария обиколи ливадата, търсейки сянка, под която да легне, и най-сетне намери удобно място под едно малко орехово дръвче близо до къщата. Тя постла одеялото и се изтегна върху него, като постави дланите си под тила. В съзнанието й изплуваха отново спомени от детинство. Бездънната синевина на небето създаваше общия фон на чувство за безкрайност, върху който се рееха прозрачни и чисти образи, размесени с тъмни сенки на досада или печал. Ето Мария като петгодишно дете, русо, пълничко, с вечно удивени очи, между купове от играчки в стаята си, или припкащо в ливадата под бдителното око на прислужницата. Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват. Ето майка й преди двадесет години, красива, нежна и млечнобяла, преди да оглупее, преди да почне да подарява сребърни купи за конните състезания и да търси любовници между офицерите от гвардията. Ето татко Пиер в началото на своя път към богатството, енергичен и силен, преди да стане почитател на оперетните актриси и да почне да им купува апартаменти. Ето камилите, натоварени с тютюн — странни, митични същества, които я пренасяха в царството на приказките — и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми. Ето няколко деца приятелчета, които идваха на гости в къщи с майките си. Едно от тях беше момченце, красиво и тъжно, с парализиран крак. Слугинята го возеше в количка. После то заболя от дифтерит и умря. Мария изпитваше към него обич и нежност. Споменът от тази обич продължаваше да грее и досега в душата й като меко сияние. Образите от детинството ставаха все по-лъчисти, плуваха в някакво море от светлина и блаженство. И тогава тя заспа неусетно.

Когато се събуди, сянката се беше отместила и слънцето грееше в лицето й. Мария стана, премести одеялото и легна отново. По небето летяха гълъби, реката шумеше напевно и въздухът беше наситен с благоухание на свежа трева. Лъчезарните образи от миналото изплуваха отново в съзнанието й, но сега те бяха наситени с пронизваща тъга. После неусетно те изчезнаха, остана само тъгата и Мария се върна отново към обикновеното си равно, меланхолично настроение, към неприятните усещания, които идеха от тайнствената болест на нервите й. По рамото й сякаш пълзяха мравки, кожата върху едно от стъпалата й като че беше загубила своята чувствителност, левият й клепач тежеше, смъкваше се надолу и тя трябваше да прави постоянни усилия, за да го държи отворен. Мария си спомни сериозните загадъчни лица на лекарите, които правеха консулти и я лекуваха с инжекции. Нищо не излизаше от тяхното лекуване. И подобно на татко Пиер, тя ги намрази, считаше ги за шарлатани, които я измъчваха.

Тя въздъхна дълбоко и тъжно, но примирено. Все пак тука беше приятно. Намираше поне спокойствие и след заминаването на Зара и баща си можеше да свири колкото иска за себе си, без да я слуша никой. Трябваше само да намери акордьор за пианото. То беше съвсем разстроено. Дали в града имаше акордьор? Ако нямаше, трябваше да повика от София.

Тя полежа още малко, гледайки гълъбите, които летяха като малки бели ангели, окъпани в злато и синевина. После стана, прибра одеялото и тръгна към къщи. Минавайки през градината, тя видя, че шофьорът и колата ги нямаше, но младежът с износения костюм още седеше на скамейката. Какво търсеше тук? Присъствието му й се стори нахално. Когато те са тук, никой нямаше право да влиза в градината. Тя не съзна, че раздразнението, което изпита, се дължеше именно на интереса й към него. Тъмните му и остри очи пак се устремиха в нея, но сега вече без предишната насмешливост, сякаш се готвеха да й поискат нещо. Съмнението й за това изчезна, когато той се изправи внезапно и тръгна към нея. Мария неволно забави стъпките си. Сега, в няколкото мига, които протекоха, докато се приближаваше, тя успя да го разгледа по-добре. В лицето му имаше нещо твърде студено, твърде остро и металическо, за да се нарече приветливо. Но то не беше ни грубо, ни просташки самоуверено, ни досадно упорито. То беше просто лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност, някаква стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си. Мария изпита безсмисленото усещане, че беше виждала много пъти това лице. А после съзна изведнъж, че не го беше виждала никъде и че това беше лицето на мъжа, който бе желала, очаквала, търсила да види!… Тя искаше да отклони от него погледа си, но не можеше.

Борис каза:

— Искам да видя господин Спиридонов.

— За него ли чакате? — попита Мария.

— Да. Но не зная дали е станал.

— Може би е станал. Часът е пет.

— Искам да поговоря с него.

— Баща ми познава ли ви?

— Не. Но аз съм чиновник от фирмата. Тази сутрин директорът ме уволни. Бих искал да кажа няколко думи на баща ви във връзка с това.

Мария притежаваше способността да прониква в хората изведнъж, по мигновените рефлекси в израза на лицата им, по неуловимото трептене на погледа и гласа им. Тъжната необходимост да приема всекидневните притворства на хората, между които се движеше, я беше научила на това. Значи този младеж беше уволнен. Но нищо в личността, в говора и лицето му не показваше, че това уволнение се дължеше на неспособност, на леност или на вулгарно мошеничество. Той изглеждаше само амбициозен, премного амбициозен и уверен в качествата си, за да понася заповеди или да бъде дребен чиновник във фирмата, за какъвто го издаваше износеният костюм и търпеливото чакане. Тази увереност в себе си беше отпечатана в израза на лицето му. Тя беше някак остра, нетърпелива и едва ли се харесваше на шефовете му. Но тъкмо тя го спасяваше от подозрението, че беше тежко провинен в службата си и придаваше известна пламенност на твърдите му и ледени черти. Думата „уволнен“ накара Мария да изпита съчувствие, но някакъв такт, някакъв женски инстинкт, който сега внезапно се беше събудил у нея, я накара да се покаже равнодушна към това хладно лице. Обзе я парливо желание да му помогне, но едновременно с това и порив да продължи разговора с него. Пристъпите на меланхолията отдавна бяха убили вкуса й към подобни игри и това внезапно, странно желание я удиви. Нима й се струваше толкова интересен този съвсем непознат, дребен провинциален чиновник от фирмата им? Смешно беше да открива с въображението си нещо у него. Тя произнесе:

— Аз не зная дали баща ми ще се съгласи да разисква този въпрос с вас. Грижите за персонала той предоставя на директорите си.

Той я погледна, сякаш беше изненадан от нейната осведоменост и равнодушие. Две мрачни ледени пламъчета светнаха враждебно в очите му.

— Въпросът, по който искам да говоря, засяга първо интересите на фирмата, а после уволнението ми — хладно забеляза той.

„О-хо!… — помисли тя. — Веднага побърза да ме намразиш. Това показва, че си доста сприхав и горделив. Но не мисли, че аз съм като баща си… Не мисли, че интересите на фирмата могат да ме накарат да ти помогна или не. Аз съм малко по-друга, отколкото мислиш.“

— Тогава обърнете се към директора — посъветва го тя разсеяно.

— Та нали ви казах, че директорът ме уволни.

— Ах, да!… Това е жално.

— Не, не е толкова жално — гласът му издаде внезапен гняв срещу разсеяното й безразличие. — Аз мога да постъпя веднага в друга фирма на по-висока длъжност.

„Горделив — пак помисли тя. — Не обича да пълзи и да използва качествата си пред жените. Или може би върши това много умело, като се държи именно така.“

Тя попита учудено:

— Защо не го направите?

— Защото преди това искам да разкрия някои неща в интереса на вашата фирма и да направя опит да остана в нея.

— Какво искате да разкриете?

— Това са неща, които не представляват интерес за вас.

„Значи, не разчиташ на мене? — помисли тя. — Добре, ще видим!“

— Аз предполагам, че баща ми няма да ви изслуша. За отделните клонове той държи отговорни само директорите и не се бърка в работата им.

— Случаят е по-особен.

— Той няма навик да отстъпва от принципите си.

— Все пак аз ще направя опит да го видя.

— Не ви предричам успех.

Той се усмихна иронично, като че искаше да каже: „Ти си упорита, самомнителна и разглезена — истинска дъщеря на милионер!… Но не си въобразявай, че си интересна или хубава.“ После изведнъж лицето му стана мрачно. Може би планът му щеше да се провали. Той нямаше да успее, ако всичко не се обяснеше на Спиридонов подробно и ясно. Не се касаеше за уволнението на Борис, за кражбите на Баташки, за бюрократичната леност на директора и чиновниците, а за въвеждане на тонгата повсеместно и изведнъж във всички складове на „Никотиана“. Това щеше да бъде лъвски удар. Това значеше колосален гешефт, помитане на всички конкуренти в германския пазар. Джобовете на Борис бяха пълни с изчисления, таблици и листчета, върху които бяха отбелязани схематично, по точки, главните моменти за извършването на покупките, манипулацията и спогодбите, с оглед на промените, които изискваше ударът. Бяха предвидени всички възможни противодействия от работниците, конкурентите, политическите лица и стопанските институти, както и начините за тяхното преодоляване. Като че всички специалисти на фирмата бяха взели участие в изготвянето на този план. Той струваше на Борис много безсънни нощи, изтощително и напрегнато мислене, къртовска работа с таблици и статистики след отровната атмосфера и уморителния работен ден в склада. Ала великият човек, господин генералният директор на „Никотиана“, едва ли имаше време да изслуша поне две думи от фантастичното предложение на своя нищожен, дребен, уволнен чиновник, когото дори никога не беше виждал. Може би дъщеря му имаше право. Може би почивката за него беше тъй скъпа, както и работата. Тогава на Борис не оставаше нищо друго, освен да напише изложението на пишеща машина и да го изпрати в централата или дома му като ония маниаци, които изпращаха до влиятелни хора планове за вечен мотор или за спасяване на света от икономически кризи. Но това щеше да го изложи веднага на подозрението, че представляваше един от тези маниаци. Оставаше още една много малка надежда: да заговори на Спиридонов в момента, когато последният излизаше от къщи да се качи в колата си. Но тъкмо в такива моменти големите хора бяха най-разсеяни, тъкмо когато бързат за някъде, просеците, глупците и маниаците ги отегчават най-силно. Не, и това нямаше да помогне. Едва сега Борис съзна колко труден беше пътят, по който искаше да тръгне, но пак не се отчая. Оставаха други възможности, други фирми, в които също можеше да опита.

Мария забеляза как върху лицето му се появи израз на гняв и презрение, сякаш искаше да каже: „Ти и баща ти сте надути пуяци, но аз не обръщам внимание на това. Важното е да свърша работата си.“ Тя не знаеше, пък и не можеше да знае нищо за плановете му. За нея той си оставаше само обикновен, дребен чиновник, който искаше да бъде върнат на службата си. Може би в тая безработица уволнението означаваше за него дълги месеци на лишения и хлопане по чужди врати, но той не желаеше, не се опитваше да я помоли за помощ дори с една коректна фраза, която нямаше да го унижи, дори поне с един намек в очите си. В тези тъмни, остри и хладни очи имаше някаква студена гордост, някаква неуязвима надменност, която по-скоро можеше да се изрази във верига от безскрупулни действия, отколкото да моли. И тогава тя пак съзна, че той се отличаваше напълно от всички мъже, които беше срещала досега, от всичките й ухажори, които така напразно и угоднически я уверяваха, че беше хубава, интересна, талантлива и съблазнителна. И тогава пак я осени парливото и странно усещане, че толкова жизнен и толкова твърд трябваше да бъде мъжът, когото желаеше да срещне и за когото мечтаеше в самотните часове на сплина и меланхолията си. Но тя все още не беше уверена в откритието си. Много пози и много хитрости я бяха разочаровали. Тя искаше да провери характера му докрай. Може би достатъчно беше да му направи само един двусмислен знак, че й харесваше, за да освободи веднага пружината на раболепието му и дръзкото желание да опита щастието си по-нататък. Много мъже бяха правили същото. Наистина тя рискуваше за малко гордостта си, но после можеше да я възстанови с един удар. Нека опита.

Тя повдигна глава и срещна очите му. В продължение на няколко секунди погледите им останаха втренчени един в друг, сякаш се мъчеха да проникнат в загадката на израза си. После тя се усмихна — това беше бледа, слаба, но все пак трептяща от кокетство усмивка на сивите й очи, на безкръвните й устни, която се явяваше у нея много рядко и приличаше на уморен слънчев лъч през разкъсаните облаци на дъждовен ден. Тази усмивка казваше: „Всичко зависи от мене.“ Тя почака малко, след това добави с погледа си: „Ти си доста особен и би могъл да ми харесаш.“ Пак почака, но и този аванс остана без отговор, удави се в непроницаемото спокойствие на очите му — тия остри, хладни и красиви очи. Сега те не изразяваха ни гняв, ни насмешливост, ни дръзката поза на човек, който съзнаваше, че го харесват, но това не бяха също и очи, които се смущаваха, бягаха или искаха да се скрият. Те бяха просто неуязвими, отчайващо недостъпни, пълни с неизвестност. „Хитрува — помисли тя. — Очаква да види докъде ще стигна.“ — Тогава тя хвърли последната си карта и произнесе смело:

— Ще говоря на баща си за вас.

— Опитайте — каза той. — Може би ще ме приеме.

Но пак нито помен от предишната насмешливост, нито следа, че се чувствуваше поласкан от усмивката й или че е глупак, който не я разбираше. Никаква раболепна благодарност в очите му и никакво желание да използва неуспеха й след аванса, който му отправи. Нищо, освен един малък, вежлив, безразличен поклон.

Тя измина бързо разстоянието до входа и влезе в хола. Изпитваше дълбоко вълнение, сякаш някакво откровение беше разкрило всичката красота на живота, която сплинът и неврастенията скриваха досега от погледа й.

 

 

Много пъти като дете тя беше влизала в този хол с гипсови украшения по тавана, с големи огледала и мраморни масички в ъглите, и винаги беше правила това с някакво радостно усещане за откритие на неща, хора или събития, които беше видяла навън в ливадата, двора или градината. Сега изпитваше същото усещане, същото желание да изтича в трапезарията и да съобщи на баща си, в пристъп на детинска радост, за откритието, което беше направила. Дойде на себе си веднага. Двадесет и четири години бяха издълбали бездънна пропаст между някогашното дете и бащата. Може би той щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, но нямаше да я разбере. От хола тя чу басовия глас на баща си в трапезарията, който се мъчеше да говори английски с ужасно произношение. Зара разтягаше напевно и живописно звънливото си сопрано и го поправяше. Двамата се забавляваха отлично и бяха почнали да пият чай, без да чакат Мария. Това й се стори много грубо и неучтиво.

Все пак тя влезе в трапезарията, като поздрави весело, и премести върху желязната подложка горещия електрически чайник, който Зара беше забравила небрежно върху покривката. Зара се извини плоско, като излъга, че го е оставила така само за миг. Тя беше навлякла ярък син пеньоар, който се отваряше при всяко движение и разкриваше доста безсрамно коленете и деколтето й. Татко Пиер се мъчеше да разпръсне лошото впечатление от всичко това, като се преструваше, че не го забелязва. Той се намираше в много добро настроение и постоянното, някак враждебно стеснение, което изпитваше от дъщеря си, сега се беше превърнало в чувство на благодарност, задето тя отказа да продължи пътуването до Атина. Той забеляза с изненада руменината върху бузите й. Човек не можеше да си представи нищо по-рядко от това — да види Мария оживена.

— Е, какво?… Изглежда, че ливадата ти харесва — рече той. — Аз също бих останал тук, ако не беше тоя проклет французин от режията, когото трябва да видя в Атина…

Никакъв французин нямаше нужда да вижда той в Атина. Дори напротив, заради приключението със Зара той отлагаше една важна среща с холандски търговци в Хамбург. Но Мария не обърна внимание на лъжата му и каза бързо:

— Навън чака един младеж, който иска да ти говори. Моля те да го приемеш веднага.

— Какъв младеж?… — попита татко Пиер.

Видя му се невероятно дръзко да го безпокоят по това време.

— Един уволнен чиновник от склада.

— Вероятно ще ми досажда — небрежно каза той. — Нямам време да се занимавам с дреболии.

— За него уволнението не е дреболия. Искам да го изслушаш и да го върнеш на служба веднага — повторно заповяда Мария.

Татко Пиер и Зара се объркаха неочаквано. За първи път Мария издигаше глас да иска нещо. Тя въобще не проявяваше никакви капризи или ексцентричности. Татко Пиер можеше да се гордее с тази пестелива, разумна и отмерена дъщеря, която никога не излизаше от добрия тон, от установените правила, от еднаквото си, вежливо, но малко студено държане към всички. Може би и тя имаше своите приключения, но никога не ги афишираше. Тя се движеше в обществото като сив, безшумен призрак, който оставяше зад себе си респекти и малко досада. Никой не я беше виждал увлечена във флирт. Никой не я беше забелязал да поддържа крайни мнения или да дава предпочитане на някого. И внезапното й, подчертано и настойчиво желание сега изглеждаше невероятно.

— Къде е този младеж? — все тъй объркан попита татко Пиер.

— Чака в градината. Ти можеш да го поканиш при нас. Той изглежда възпитан момък.

Имаше проницателни хора, които твърдяха, че Мария ще си намери съпруг неочаквано в лицето на човек, който нито я е ухажвал, нито е мислил да я ухажва. Татко Пиер познаваше отлично човешките слабости и спадаше към тия хора. Значи, Мария… Да, добре! Той нямаше нищо против. Озадачи го само обстоятелството, че всичко беше станало тъй светкавично бързо. Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят, предпочитат или обичат у мъжа. Все пак той си представи неизвестния щастливец като ония надути, безполезни и самомнителни типове, които идваха на приемите й с калъфи за цигулка или виолончело и спадаха към тъй наречения музикален свят — една категория хора, която татко Пиер нито мразеше, нито обичаше, а просто считаше за досадни, но безвредни мухи. Стори му се само някак горчиво, че животът до такава степен го беше отделил от Мария, та двамата изглеждаха съвсем чужди един на друг. За да добие съдействието му, което той беше готов да й даде на драго сърце, тя залагаше изведнъж всичката си настойчивост. Бедната Мария!… Той знаеше, че тя не одобряваше живота му, но никога не предполагаше, че отношението й към него ще стигне до такава враждебна отчужденост. Та нима беше тиран? Разбира се, че не! Нека Мария си върши каквото иска. Той беше съгласен. Като разсъждаваше така, татко Пиер не съзнаваше, че великодушието му идеше от чувство за виновност, причината на което беше историята със Зара. Още по-малко съзнаваше той, че Мария беше решила да скъса с формулите и че сега за нея нямаше значение какво ще помислят околните.

— Та покани го най-сетне!… — нетърпеливо каза тя сред паузата, в която татко Пиер и Зара гледаха като онемели. — Няма да станем прокажени, ако пием чай с един дребен чиновник.

Да, разбира се… Нямаше никакво значение дали младежът, на когото Мария искаше да помогне, е дребен чиновник. Но татко Пиер се удиви малко, когато съзна, че това наистина е без значение. Той стана и отиде при отворения прозорец. Един младеж с беден, но доста приличен изглед седеше на скамейката в градината.

Татко Пиер му викна приятелски:

— Хей, момко!… Мене ли търсиш? Влез вътре.

 

 

Вродена дарба на психолог и дълга търговска опитност бяха научили татко Пиер да разпознава веднага и безпогрешно основните качества на хората. Когато Борис влезе в трапезарията, въведен от Зара, която изгаряше от любопитство да го види и се беше втурнала да го посрещне, татко Пиер почувствува пред себе си един дързък и хладнокръвен младеж. Това беше първото му впечатление, към което се прибави веднага и усещане за бързата му съобразителност. Младежът сякаш изведнъж разбра как трябваше да се държи и не се смути ни най-малко от необикновената любезност, с която го приеха. Той благодари на Мария с лека усмивка, но понеже искаше да види само господин генералния директор на „Никотиана“, присъствието на момичетата остана напълно безразлично за него. Татко Пиер го определи бързо като тактичен и студен хитрец. Такива хора човек можеше да опипа в разговора от всички страни, без да разбере какво мислят. Имаше и друго: острите му очи можеха да хвърлят мигновен поглед върху нещо и след това да замръзнат, като че не са го забелязали. Това бяха идеални очи за покер, за надлъгване, за търговски преговори или за удар от засада, който трябваше да се подготви незабелязано и нанесе решително. Дали беше енергичен и работлив? Татко Пиер знаеше, че леността, както и всички други пороци, се отпечатва върху лицето. Чертите на този обесник бяха изопнати и твърди, очите — упорити, а краищата на устните му — малко свити. От него се разнасяше остра миризма на тютюневи листа, която се смесваше с благоуханието на лаванда и ориган от дрехите на девойките. Косата и порите на кожата се напойваха с миризмата на склада така, когато човек прекарваше от сутрин до вечер в манипулационните помещения. И най-сетне този младеж беше приличен, почти хубав — мъж, на който прилягаше да бъде елегантен, да отсяда в хотел „Адлона“ и да импонира на чужденците.

— Ще пиете ли чай? — сладко попита Зара.

Жадният й поглед не изпущаше нито едно движение на непознатия. Чудно как не го беше забелязала първа! Той принадлежеше вече на Мария, но тъкмо затова трябваше да бъде мила с него.

— Разбира се!… — побърза да каже татко Пиер. — Той ще закуси с нас.

Мария хвърли поглед към Борис. Тя очакваше да види поне сега върху лицето му следа от смутена признателност, от вълнение за това, което беше направила за него, но не видя нищо, освен предишната непроницаема затвореност. Какъв беше той? Свенлив, безчувствен или просто глупак? Дискретен мъж, който умееше да пази достойнството й, преструвайки се, че не забелязва авансите й, или безскрупулен пресметач, който съзнаваше, че с тази непроницаемост ще достигне по-голям успех? Нищо не можеше да се разбере по лицето му. Той прие поканата почтително, но без никакво вълнение, с вид на човек, който съзнаваше много добре, че господин генералният директор не го беше удостоил с никакво особено внимание, а просто не желаеше да прекъсва закуската си, и каза спокойно:

— Боя се да не ви отегча.

— Не изглеждате стеснителен — звънливо изчурулика Зара.

— Може би изглеждам нахален — бързо отговори той. — Но въпросът е много важен както за фирмата, така и за мене.

— Моля ви се, оставете го за после. — Тя му наля чай и произнесе живо: — Вие никога няма да направите кариера в „Никотиана“.

— Защо? — попита той.

— Защото не умеете да използвате разположението на шефа й към дамите.

— Може би го използвам вече.

Борис погледна татко Пиер.

— Не, момко, не!… — ухили се татко Пиер. — Фирмата още не е стигнала до нещастието да се управлява от жени.

— Аз разчитам именно върху това.

— О, не бъдете толкова сигурен — извика Зара. — Ако продължавате да говорите така, ние ще ви провалим.

— Не ги слушайте, късно е вече!… — заяви татко Пиер, комуто Борис все повече харесваше. — Какво сте завършили?

— Само гимназия — каза Борис.

— Това ми харесва. Обикновено хората с висше образование бягат от тютюна, защото работата им се вижда еснафска.

— Жалък предразсъдък.

— Да. Каква служба заемахте във фирмата?

— Стажант от интелигентните безработни.

— От колко време?

— От една година.

— Научихте ли техническата работа?

— Мисля, че да.

— А защо ви уволниха?

— Формалният повод е глупав и неоснователен. Заради едно скарване.

— А!…

Татко Пиер беше по-скоро приятно изненадан. Той очакваше да чуе смотолевени оправдания срещу обвинение в някаква небрежност или мошеничество.

— Значи, вие умеете и да се карате!… — някак одобрително констатира татко Пиер. — С кого се скарахте? С някой от работниците ли?

— Не!… С касиера, който е племенник на директора.

Татко Пиер разглеждаше момъка с все по-голям интерес.

— Е!… Ясно — каза той. — И директорът се разсърди. Но защо обидихте касиера?

— Личен повод — сухо обясни Борис. — Той беше усвоил навика да ме нарича иронично господин главен експерт.

Татко Пиер се разсмя.

— Разбирам. Вашето усърдие му е било неприятно. Той аспирира за мястото на Баташки, но аз никога няма да махна майстора. Баташки е измамник и шмекер, но превъзходен техник.

— И аз мисля същото — потвърди Борис.

— Казахте, че скарването е само формална причина за уволнението ви. Друго имаше ли?

Борис погледна девойките, като че се боеше да не ги отегчи. После кимна с глава и каза едно учтиво „Извинете“.

— Моля ви, говорете свободно — каза Мария.

 

 

Той почна с малък увод за своя интерес към тютюна, преди да постъпи в склада. Призна откровено, че „Никотиана“ го е привличала с големите си възможности за авансиране. След това направи къса характеристика на директора, на останалите чиновници и на майсторите, като преценяваше обективно качествата и работата им. Вършили са грешки, за които той е посочвал, че могат да се избегнат и които му навлекли известна неприязън от тяхна страна. После изброи осъществените подобрения в организацията на клона, в провеждането на покупките и манипулацията. Тези подобрения са извършени по негова инициатива. Спокойно, сдържано, той обвини директора и майсторите, че са приписвали заслугите за тях на себе си. Между това, в приемането на тютюна от производителите и при изплащането му са почнали да се вършат някои нередни неща, които Борис спокойно нарече кражби. За да не бъде голословен, той показа документи (разписки на производителите), които доказваха това. Някои от чиновниците се опитвали да крадат и да интригуват помежду си с цел да се злепоставят пред централата. Това безспорно се отразявало върху качеството на манипулацията. Борис посочи номерата на много развалени бали, които всеки момент могат да се видят във ферментационните помещения. Липсвала здрава ръка, която да стегне всичко. Борис се мъчел да направи каквото можел, но срещал само съпротива и враждебност, която завършила с уволнението му.

Всичко това той разправи спокойно, сдържано, ясно и убедително, като го подкрепваше с доказателства, които бяха очевидни или можеха да се проверят. Същевременно той вмъкваше в разказа си живописни подробности и духовити забележки, които разсмиваха девойките така, че те не се отегчиха ни най-малко от него. Но татко Пиер оставаше сериозен и неподвижен като мумия. Погледът му се впиваше все по-втренчено в очите, в лицето и движенията на Борис. Мисълта му съзнаваше все по-ясно, че тоя ден беше направил откритие, за което мечтаеше отдавна, но смяташе, че няма да се осъществи в днешния свят на инертна и бездейна младеж. Това откритие засягаше еднакво и него, и „Никотиана“. А Борис продължаваше да говори с тон, който беше ту сериозен, ту забавен и лек, като по тоя начин отнемаше всяка неприятна самоувереност в това, що казваше. Неусетно той прехвърли разговора върху тонгата, а от нея премина много ловко върху някои хрумвания за трансформиране на манипулацията във връзка с немския пазар. Тия хрумвания се свързаха постепенно в един добре обмислен, замайващ план, чиито възможности Борис подкрепи с цифри и таблици.

Татко Пиер слушаше поразен. Никога досега той не бе чувал дори най-способните си сътрудници и директори да излагат нещата така ясно и убедително. Никога досега не бе виждал друг човек освен себе си, който да обхване с ума си така правилно и сигурно целия водовъртеж около производството, преработването и търговията на тютюна. Да ти хрумне, че с бързо въвеждане на тонгата във всички клонове на фирмата можеш да използваш конюнктурните условия, да добиеш изведнъж предимство на немския пазар и да направиш голям гешефт, не беше никак трудна работа. Но да изработиш плана в подробности, като установиш за всичко определени срокове, да откриеш неподозирани връзки, от които можеха да изникнат предимства и трудности, да съпоставиш, използваш или неутрализираш тия трудности и накрая да изведеш вероятностите за общия успех — всичко това можеше да се постигне само от татко Пиер или от млад, енергичен тип като този, който седеше пред него. Много пъти напоследък той беше мислил върху евентуален удар с тонгата, но считаше последния за неосъществим. Спираше го досадата от подробностите, а може би и апатията, която го беше обзела с първите пристъпи на старостта. Костов, главният експерт на фирмата, също старееше и беше станал инертен. Трябваше да се проучват, да се прокарват в пълна тайна и с неотслабваща енергия толкова много неща. Трябваше да се правят оферти, да се сключват договори с досадни и педантични до втръсване немски фирми. А татко Пиер се чувствуваше напоследък уморен от желанието да печели повече пари. Когато човек е натрупал триста милиона, не се вълнува особено пред възможността да ги превърне в триста и двадесет с още един удар, ако това е свързано с главоболия. Да, татко Пиер се чувствуваше вече уморен, търсеше все по-често удоволствията на живота, отдаваше се като главния си експерт на риболовен и автомобилен спорт, на приключения с млади жени. Фирмата преуспяваше бавно, тежко, като мощна и сигурна машина, пусната по инерция, но не се стремеше към нови постижения. Татко Пиер приличаше на надзирател, който спокойно е скръстил ръце и пуши цигара. Само от време на време той стягаше бурмите й, като мъмреше и уволняваше директори, натискаше някой лост с неочаквани заповеди до районните експерти, или правеше хода й по-лек, като спущаше рушвет в джобовете на държавниците. Но ето, че сега у него се беше събудило някакво остро и отдавна забравено вълнение, апетитът на вълк, който почива в леговището си и усеща внезапно топлата, подлудяваща миризма на плячка. В светкането на очите, в гласа и думите на този младеж имаше магия. Той му спомняше младостта — годините, в които татко Пиер притежаваше същата обтегната като стоманен лък воля, същия остър ум, същата хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото.

Борис говореше за тютюна и показваше удивително подробни знания за качествата му по райони и околии. Намекваше за прочистване на персонала, като във фирмата се оставят само енергични и високо платени хора. Предлагаше да се намерят по-предани на фирмата, т.е. по-безскрупулни агент-купувачи, които да пускат между производителите лъжливи слухове и така да дискредитират другите фирми и да подбиват цените. Искаше тази година покупките да почнат внезапно, навръх Коледа, и с това да се изпреварят конкурентните фирми. Дълги размишления беше посветил той и на въвеждането на тонгата. Машините трябваше да се доставят незабелязано. Избрани хора трябваше да се обучат тайно. Понеже този нов, рационален начин на манипулиране щеше да остави голяма част от работниците без препитание, можеха да се очакват стачки и безредици. Трябваше да се поведе енергична борба с левите елементи, да се заинтересуват правителството, полицията, пресата, патриотичните организации, да се пуснат детективи между работниците в складовете, да се изхвърлят и арестуват веднага заподозрените. И за още много неща говори той, и така увлекателно и ясно ги излагаше, че дори момичетата се бяха превърнали на слух.

Татко Пиер го гледаше все тъй неподвижен, все тъй втренчен в лицето му и само от време на време протягаше ръка, за да вземе цигара. Какъв обесник, какъв тип, интелигентен, безскрупулен и дяволски хитър, пълен с енергия и безкрайни възможности!… Не беше планът му, който омайваше татко Пиер. Този план можеше да сполучи, но можеше и да се провали от конкурентните фирми. Германците водеха преди всичко политика и после търговия, за да водят след това търговия и после политика. Те можеха да предпочетат временно „широкия пастал“ пред тонгата, ако това им дадеше възможност да дръпнат успешно конците на някоя своя кукла в правителството или камарилата на двореца. Борис не знаеше, не можеше да знае това. Но татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките между много неща, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му да печели пари. Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори. Така щеше да протече истинският, младият, пълният му живот. А после?… После нищо. После и той щеше да се превърне като татко Пиер в уморен, стар човек и да намери жена, подобна на Зара. Татко Пиер беше напълно уверен, че животът на хората не можеше да протече по друг начин.

Тъй разсъждаваше той, гледайки Борис, и в душата му се разливаше някакво философско спокойствие, което го освобождаваше от трескавата спазма на живота, от тягостното усещане, че с идването на старостта му фирмата щеше да се разпадне и алчни хиени да разкъсат тялото й. Най-после той беше намерил човека, на когото можеше да остави златната и могъща „Никотиана“ без тревоги и съжаления.

Когато най-после Борис свърши, Мария изпита усещането, че се събужда от сън. Зара гледаше с трескаво любопитство ту него, ту Мария. Тук почваше нещо!… Имаше какво да се разказва по чайовете на зяпнали от изненада приятелки — как Мария го видяла случайно, как го въвела при татко Пиер и как този умен и хубав младеж съумял веднага да изплете кошничката си. Но Зара почувствува и една особена горчивина, която щеше да разваля винаги удоволствието на разказа й. Никога досега тя не бе виждала по-добре силата на богатството и никога не бе съзнавала по-остро колко тъжно е да бъдеш млада и хубава, да се движиш в добро общество и да нямаш пари.

Татко Пиер остана няколко секунди загледан в покривката на масата, сякаш обмисляше нещо. После протегна ръката си и я сложи върху рамото на Борис.

— Да, младежо!… — каза той. — Всичко това е чудесно… Планът ви е превъзходен, много добре обмислен, но едва ли ще го приложим. Немците са говеда. Само дяволът знае какво може да ги накара да работят с едни фирми и да отхвърлят други. Но това е без значение. За мене е по-важно, че ви открих. Отсега нататък вие ще работите в централата като помощник на главния ми експерт. Разбирате ли какво значи това? Щом аз го казвам, значи много…

Татко Пиер запали пура и продължи:

— Утре заминавам за Атина и след две седмици ще бъда отново тук… През това време почивайте, мислете, работете, вършете каквото искате, но от днес сте на заплата в централата на „Никотиана“. Още тази вечер ще напиша писмо до Костов. Сега той се е запилял с колата си някъде из Швейцария… След десет дни трябва да бъде в София и тогава ще му се представите с писмото. Той отдавна мърмори да му намеря помощник. Аз не ви познавам, но съм свикнал да преценявам хората по очите им, по начина на говоренето им… Вие гледате и говорите добре дори когато се опитвате да скриете намеренията си. Не се мръщете!… Излишно е, драги!… Аз виждам какво криете. Вие искате да се изкатерите догоре, да пипнете международните връзки и да заработите сам… Е, добре, когато видя, че станете годен за това, аз сам ще ви подкрепя. Но дотогава никаква игра, никакво шикалкавене, никакви фокуси зад гърба ми… Инак ще ви съсипя, ще ви направя невъзможен дори за обикновен майстор в която и да било тютюнева фирма!… Разбирате ли ме? Да, вие сте умен, виждам, че ме разбирате…

И татко Пиер продължи да говори за лоялността, енергията и трудолюбието, за насладата от постигнатия успех, за умерения живот, за безсмислицата да се пръскат пари… И за още много неща спомена той, понеже беше умен мъж и добър психолог, макар че повечето от добродетелите, за които говореше, не можеха да се илюстрират с примери от личния му живот.

Върху лицето на Борис се бяха появили от вълнение няколко розови петна. Мария съзна тъжно, че не тя, не помощта, която му даде, а само татко Пиер и „Никотиана“ бяха причината на това вълнение. Тя си знаеше, че беше безцветна, сива като дъждовно утро и у никого нямаше да предизвика бурна страст. Но все пак тя изпитваше някаква тиха, сдържана радост, която я правеше почти щастлива.

— Чаят ви е съвсем изстинал — каза тя на Борис. — Подайте чашата си да ви налея друг.

 

 

Когато излезе навън, Борис почувствува умора — тъй дълбоко беше вълнението му и усилието, което употреби да го крие от Спиридонов и момичетата. Стори му се, че всичко наоколо беше станало дребно и незначително. Какво представляваше сега този двор, този склад, този камион, от който разтоварваха тютюневи бали пред входа на ферментационното помещение? Само малка, съвсем малка част от грамадното богатство, от милионите килограми тютюн на „Никотиана“. Директорът, майсторите, чиновниците от канцеларията приличаха на жалки пигмеи, послушни и раболепни изпълнители на заповедите, които Борис щеше да дава от централата в София. Като че някаква сила го беше издигнала над всичко и му даваше неограничена власт над хората. Като че работниците, излизащи на рояци от склада, го гледаха, бутаха се и повтаряха страхливо: „Виж, това е помощникът на главния експерт на «Никотиана»! Внимавай да не те забележи!“ И всичко това му се струваше невероятно и чудно. Ала в ушите му още гърмеше басовият глас на Спиридонов, обонянието му още усещаше дъха на лаванда от дрехите на Мария. Никога досега той не беше дори помислял, че можеше да му се случи нещо подобно. Готвеше се за бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре, а вместо това беше направил изведнъж невероятен скок, беше стигнал почти до самия връх на „Никотиана“. Впрочем по същия начин беше започнал и евреинът Коен — с един случаен разговор в купето на влака с Кнор, директора на Немския папиросен концерн. След идването на Хитлер Коен беше скъсал с Немския папиросен концерн, основа собствена фирма и сега печелеше милиони от режиите. Почти така, в няколко съдбовни мига бяха изградили успеха си арменецът Торосян от „Джебел“ и Барутчиев от „Източни тютюни“. Всичкото е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая. Борис беше увиснал блестящо.

Работниците го настигаха и отминаваха на групи — бързи, нервни, кресливи. Говорът и тракането на налъмите им се сливаше в отегчителен шум. Внезапно Борис чу зад себе си познат враждебен глас:

— Вие какво?… Още ли се мъкнете тук?

Беше директорът — едър, червендалест, с бръснато теме и светъл спортен костюм. Борис го погледна с досада и не отговори.

— На вас казвам!… Ако утре ви видя пак, ще заповедам на пазача да ви изхвърли кат парцал!…

Борис се усмихна презрително.

— Разбрахме ли се?… — изсумтя заплашително о.з. генералът.

И той отмина, посинял внезапно от гняв, защото цял живот в къщи, в казармата и в обществото беше свикнал хората да се плашат от него, и забърза към пивница „Булаир“, където го чакаше компанията му.

След малко Борис беше настигнат от главния майстор Баташки, който интимно постави върху рамото му дебелата си и потна ръка.

— Ти какво?… Нещо с чорбаджията, гледам… Шушу-мушу, а?

— Няма нищо, Баташки — сухо отговори Борис.

— Така ли?… Разправяй на шапката ми… Ти си бил голям шмекер, ей… Защо остана два часа при чорбаджията? Видях всичко от третия етаж.

— Щом си видял, най-добре е за тебе да мълчиш.

Ухиленото и лукаво лице на Баташки стана изведнъж сериозно.

— Разбира се, никому ни дума — обеща той. — Но сигурно е нещо голямо, а?… Слушай!… Ние двамата можем да вършим добра работа… Малко партидки, комисионки, туй-онуй… Разбираш ли ме?

— Стига си дрънкал — предупреди Борис. — Аз не съм като тебе.

— Е, още си зелен… — снизходително възропта Баташки. — Ще научиш и тия неща, но по-нататък. Искаш ли да пийнем по една ракийка?

— Не искам. Върви си по пътя.

— Добре, добре!… Но аз съм твой човек… тъй да знаеш. И Баташки гузно отмина напред, дебел, нисък, с каскет, с мазно и лъснато от пот сако.

 

 

Редингота и семейството му живееха към края на града, близо до гимназията, в една малка паянтова къща, чийто наем, плащан нередовно, беше източник на постоянни раздори между учителя по латински и собственика й. Къщата беше едноетажна, грозна, с олющена фасада и стрехи, които висяха като крила на прилеп.

Когато Борис влезе в тревясалия и постлан с камъни двор, лъхна го миризма на помийна вода, която изтичаше от умивалника на кухнята и се събираше в широка застояла локва точно пред входа. В къщата липсваше водопровод. Апатията на бедността караше членовете на семейството да прескачат тази локва съвсем равнодушно и никой не мислеше за премахването й. Тя бе все пак една от най-малките неприятности в къщи. Преди да влезе вътре, Борис се загледа в смачканата тръба на умивалника, мислейки колко тъжна и грозна беше домашната обстановка. Майката шеташе нещо в кухнята, а Редингота, по чорапи и жилетка, се беше изтегнал върху леглото в стаята на Стефан и четеше вестник. Борис го видя през отворената врата в обичайната поза, която познаваше от детинство; Редингота беше късоглед, държеше вестника съвсем близо до очите си и дългите му крака лежеха върху леглото като греди. Той беше висок, мършав и начумерен мъж, с плешиво теме и студено лице, които заедно с мъчните текстове по латински вдъхваха у гимназистите завинаги отвращение към древността.

Като видя Борис, той остави вестника и попита подигравателно:

— Е, какво?… Прие ли те Спиридонов?

— Прие ме — сухо отговори Борис, раздразнен от вечната ирония в гласа му.

Редингота беше известен в града с неизменното си саркастично и заядливо високомерие към гражданите, към другите учители, към гимназистите и дори към собственото си семейство. Като че всичко беше пълно с дух на мошеничество и дребни сметки, като че всички нямаха друга цел, освен да го измамят или да хвърлят, макар и съвсем безполезно, прах в очите му. Тоя черен песимизъм се дължеше отчасти на бедността, отчасти на презрението му към днешния свят. Само древността беше дала образци на характер и граждански добродетели. Паметта му беше пълна с величествени епизоди от историята на Рим, с които отегчаваше слушателите си при започване на учебната година или раздаването на зрелостните свидетелства. Материалната учителска нищета екзалтираше гордостта му, а величието на латинските автори го превръщаше в непоносим педант. Той беше умен човек, но осакатен от системата, която срещу мизерна заплата го беше впрегнала да възпитава младежта с добродетелите на миналото. Един забележителен факт доказа на всички класическото му съзнание за граждански дълг: с горчива, но твърда решителност, която направи впечатление дори в министерството, той изключи от гимназията за левичарски идеи дори собствения си син.

Борис влезе в стаята си и затвори вратата. Но Редингота все още се интересуваше от разговора със Спиридонов. Той стана от леглото и като си даваше великодушно примирителен вид, влезе в стаята на Борис. Макар и да живееше с манията, че ще стане милионер, Борис беше все пак най-разумният от синовете му, понеже не се увлече като другите двама от левичарство.

— Значи, прие те!… — каза Редингота.

И той погледна Борис полусъчувствено, полуснизходително. Да останеш без работа е лошо, но да градиш планове за забогатяване, без да имаш лев в джоба си — беше наивно и смешно.

— Разговаряхме два часа — отговори Борис, като запали цигара.

— Ха!… — Редингота отново стана ироничен. — Че много сте разговаряли!…

— Да, много — каза Борис.

Той погледна баща си с ненавист и видя познатите старешки, горчиво-подигравателни очи, у които бедността и педантизмът бяха убили всяка надежда за съществуване по друг начин, освен чрез жалък и раболепен мравешки труд. Редингота схвана мисълта на сина си и върху лицето му се появи израз на равнодушен, неуязвим от хорската глупост мъдрец.

— Аз оставам в „Никотиана“ — сухо произнесе Борис.

Редингота не очакваше друго, но попита язвително:

— Само това ли?

— Нали считаше, че и това е много — троснато отговори Борис.

— За тебе, да — каза Редингота.

— Защо? Да не съм некадърник?

— Ти си просто фантазьор — презрително рече Редингота.

— А ти какъв си? — внезапно се озъби Борис.

— Аз съм това, което вие никога няма да стигнете.

Артериосклерозата накара Редингота да почувствува тъжно и сладостно доволство от думите си. Той се сравни мислено с добродетелен, но нещастен civis romanus, когото боговете бяха наказали с неблагодарни и дръзки синове.

— Ти си даскал!… — гневно извика Борис. — Жалък, нищожен, побъркан даскал… Ти не можеш да ни понасяш, не можеш дори спокойно да разговаряш с нас, защото си оглупял от бедността, от подигравките, от униженията… защото единственото, което ти остава, е да се надуваш като пуяк с просяшката заплата и медала, който министерството ти окачи миналата година… Ето, такъв си ти!… И затова ние, децата ти, също не можем да те търпим. Затова всеки от нас тръгна по свой път.

— За да станете комунисти, простаци, работници по складовете.

— По-добре такива, отколкото глупци като тебе.

— Мълчи!… — изрева Редингота.

— Достатъчно съм мълчал.

— Ще те изхвърля от къщи!

— Аз и без това си отивам.

— Махай се още сега!

Редингота излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си.

 

 

Стаята беше почти гола, с неравни напукани стени и нисък таван, който през цялото детинство беше потискал душата и радостта у Борис. В нея имаше само едно просто дървено легло, маса, покрита с вестници, и окачалка за дрехи. От малкия отворен прозорец с железни пръчки и олющени черчевета лъхаше миризмата на помийната локва в двора. Същата бедност, същата отчайваща голота царуваше и в другите стаи. Цялата покъщнина на семейството можеше да се вдигне само с една кола. Учителската заплата на Редингота се поглъщаше от разходи за храна, облекло или болести. Все не оставаха пари да се купят най-необходимите мебели.

Като остана сам, Борис се отпусна върху леглото, продължавайки да мисли за „Никотиана“. Разправията със стария не му направи никакво впечатление. Такива кавги, почти без повод, избухваха често в семейството на Редингота. Бедността раждаше всички видове недоволства и озлобяваше както децата против бащата, така и последния срещу тях. Само майката оставаше като неутрална и мълчалива сянка, която никой не смееше да упрекне.

От кухнята долиташе тракане на вилици и чинии. Майката слагаше за вечеря. Прибра се и Стефан. След малко четиримата седнаха около масата в тясната кухня, сред потискащото и враждебно мълчание на озлобените един срещу друг мъже. Все имаше някаква неприятност, парична или друга, която разваляше настроението на всички. Само в деня, в който Редингота беше получил медал за гражданска заслуга, около трапезата царуваше известно оживление и по тоя случай бяха купили вино. Но в това оживление участвуваше само Редингота. Синовете му гледаха презрително жалкото парче лъскав метал, който пратеникът на министерството беше окачил върху изтрития ревер на сакото му.

Майката бе висока и слаба, преждевременно състарена, с леко посивели коси и ситни бръчки около очите. Дългите години на героична борба с нищетата и досадният характер на Редингота бяха придали на лицето й някакво подчиняващо спокойствие. Тя беше единственото същество, с което дори учителят по латински не смееше да се заяде безпричинно. Всички в къщи я уважаваха по особен, мълчалив и студен начин, тъй като знаеха, че парите, с които разполагаше за домакинството, не можеха да се употребят по-разумно и пестеливо, отколкото го вършеше тя. И обичта, която изпитваха към нея, беше също тъй мълчалива и студена. Характерът на Редингота потискаше чувствата у всички. Тя наряза на тънки филийки студения къс задушено говеждо месо и ги разпредели по равно между мъжете. На себе си остави само от гарнитурата — няколко картофи и макарони.

— Ами за тебе? — мрачно попита Борис.

— Аз съм на диета за сърцето.

Никаква диета не пазеше тя, а просто искаше да се нахранят мъжете. Борис взе половината от месото, което беше сложила пред него, и го постави насила в чинията й. Но той знаеше, че тя пак нямаше да го изяде, а щеше да го остави за сутринта — да закуси Стефан, който беше слаб и се нуждаеше от силна храна.

Отново настъпи мълчание. Редингота ядеше бавно, важно и някак тържествено. Разправията с Борис го беше накарала да изпадне в самотното величие на непримиримостта. От време на време той се намръщваше и свиваше устните си — тъй, без нужда, само за да закове по-силно мълчанието, което му правеше удоволствие. Стефан беше навел красивата си глава и лапаше бързо месото, за да стане по-скоро от масата и дочете тайно един том от съчиненията на Ленин, които криеше в избата.

Борис се навечеря и запали цигара. След разправията преди малко пушенето пред баща му беше нахално, тъй като Редингота не можеше да понася тютюневия дим. За да предотврати ново скарване, майката рече:

— Има писмо от Павел.

Думите й прозвучаха като в стая без хора — тъй пусто беше мълчанието, в което се удавиха. Павел се намираше в Аржентина и от време на време се обаждаше с писма, които адресираше до майка си. Редингота не се интересуваше вече от него, а Борис го считаше за пропаднал глупак. Само очите на Стефан светнаха възбудено.

— Какво пише? — попита той след малко.

— Нищо ново — отговори майката. — Работи още в петролната област.

— Ще си намери заслуженото — поучително каза Редингота. Майката започна да прибира чиниите. Тя вършеше това спокойно, плавно, мълчаливо. Тя също презираше непоносимия характер на Редингота, но се беше издигнала над дребнавите му прояви с равнодушно и студено мълчание. Нищо не я вълнуваше вече — нито глупавата му заядливост, нито разклатеното му здраве, нито себеотрицанието, с което беше работил толкова време, за да поддържа семейството. Тя се вълнуваше само от това, дали парите щяха да стигнат до края на месеца, дали Стефан продължаваше да отслабва, дали Борис щеше да напредне в „Никотиана“ и дали Павел нямаше да изчезне завинаги в необятната и далечна страна.

Стефан излезе от стаята, като хвърли приветлив поглед и кимна с глава само на майка си. Редингота извади от джоба на жилетката си кибритена клечка, подостри я грижливо и почна да чисти зъбите си. Това продължи около две минути. После той поговори с жена си за някаква застрахователна полица и отиде да си легне. Той си лягаше рано и ставаше рано като древен мъдрец.

Когато останаха сами, Борис каза на майка си:

— Днес постигнах много.

А тя рече:

— Аз не се боя за тебе.

— Да!… — В гласа му прозвуча слабо вълнение. — Ти си единствената, която имаше доверие в мене. Знаеш ли какво ми каза Спиридонов днес?

— Не — отговори тя. А после добави, страхувайки се да не е много смела: — Може би ти намериха щатна длъжност в канцеларията?

— Аз ставам помощник на главния експерт. Разбираш ли какво значи това?

Майката не отговори. В очите й блеснаха сълзи.

 

 

Следващите дни Борис прекара в къщи, погълнат от сутрин до вечер в разработването на плана за въвеждане на тонгата, за реорганизация на покупките и по-рационалното използване на работниците в манипулацията. Всичко това той написа във форма на изложение, от което после Спиридонов можеше да извлече обща заповед до клоновите директори на фирмата. Отделните преустройства се сливаха в един съгласуван и цялостен план, който централизираше управлението на фирмата и улесняваше контролата върху работата на районните и клоновите директори. Така се избягваха злоупотребите при покупките на селските максули и вземането на тайни комисионни, когато директорите препоръчваха купуването на малки партиди от дребни фирми. Така се постигаше максимално използване на труда и големи съкращения на разходите по манипулацията. На мястото на досегашното традиционно и донякъде ориенталско функциониране на фирмата Борис въвеждаше принципите в организацията на западноевропейско предприятие, които беше изучил подробно в немски ръководства и които заместваха доверието с наказателна отговорност и автоматичен контрол. След това Борис взе от склада една пишеща машина и се залови да препише изложението на чисто.

— Искаш ли да ти помогна? — попита една вечер Стефан. Той беше научил вече от майка си за успеха на Борис.

— Не — сухо отговори Борис.

— Аз бих могъл да ти диктувам от ръкописа.

— Нямам доверие в тебе.

— Ти продължаваш да бъдеш маниак.

— А ти си нечестен човек.

— Какво разбираш под честен човек?