Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

е бяха въоръжени само с една карабина и два пистолета.

III

Мария бавно умираше.

Държеха я през зимата в София, а през лятото в Чамкория, под грижите на сестрата, която я гледаше вече от девет години. Борис искаше да я изолират в отделно жилище, но Ирина се възпротиви. Стори й се подло да изгонят Мария от собствената й къща.

Една лятна вечер в Чамкория сестрата забеляза, че краят на болната приближаваше. От няколко дни Мария лежеше изтощено в леглото си и упорито отказваше да яде. Върху лицето й трептеше безсмислена усмивка, кухите й, лишени от разум очи бяха втренчени в тавана, а от устата й се точеха лиги.

Сестрата беше прочела много медицински книги и чакаше отдавна този момент. Еднообразният и самотен живот с болната бе започнал да й дотяга въпреки голямата заплата, която пестеше изцяло. С течение на времето тя бе натрупала малко богатство. Но тя бе пропуснала младостта си.

Сестрата повика по телефона специалиста, който се грижеше за Мария. Той пристигна още същия ден с колата си от София, без да гледа горещината и разстоянието, с онова себеотрицание, което проявяваше винаги към богатите пациенти.

— Тя ще свърши — рече той, гледайки лицето на болната. — Това е последният стадий на болестта.

Той бе млад, бързо напредващ и способен човек, с много широка култура и добри маниери, които му помагаха да се лансира навсякъде. Имаше високо чело и носеше очила с кокалени рамки, зад които гледаха студени умни очи. Понякога тия очи можеха да изразят и съчувствие. Но дори в тоя момент лицето му не губеше пресметливия израз на търговец, който умееше да продава изкуството си. Сега той не изрази съчувствие. Болната беше омръзнала и нему.

— Господи!… Нима ще умре? — фалшиво произнесе сестрата.

А после очите й попитаха: „Кога ще стане най-сетне това?“

— Утре или най-късно вдругиден — отговори лекарят, като разбра въпроса й.

— Бедничката!… — въздъхна сестрата.

Сега тя се развълнува наистина от промяната, която щеше да настъпи в живота й след смъртта на Мария. Най-сетне и тя можеше да заживее като другите увехнали, но незагубили още своята привлекателност стари моми. Мислеше да си купи двустаен апартамент и да си намери приятел — някой дребен чистичък чиновник, с когото щеше да ходи вечер на кино, а в неделя — на екскурзии по Витоша. Но да се омъжи тя не искаше. Девет години тя бе размишлявала в самотата за болестта на Мария, за Борис, за Ирина и за живота на господин и госпожа Спиридонови. И така тя беше дошла до заключението, че бракът имаше само стойност на договор, който урежда парични отношения. Сега тя бе осигурена от спестяването си и нямаше нужда от такъв договор.

— Къде е господин Морев? — попита лекарят.

— В Берлин — отговори сестрата. — А може би в Хамбург. Замина заедно с господин Костов.

— А госпожа Спиридонова?

— Тя е в Карлсбад.

Лекарят наведе глава разочаровано. Дори ако бъдеха повикани с радиограма, близките нямаше да пристигнат преди смъртта. А поради липсата на близки стори му се излишно да играе ролята на лекар, който се бори отчаяно със смъртта. Той приличаше на добър актьор, който не желаеше да показва изкуството си в празен салон.

— Ние можем да телеграфираме на госпожица Ирина — каза сестрата.

— Къде е тя?

— Във Варна.

Лекарят направи слаба гримаса. Ирина бе умна като него и щеше да разбере веднага рекламната основа на безполезните му усилия.

— Мисля, че е излишно — рече той. — Аз ще нощувам тук… Бих желал да имам топла баня за утре сутринта.

— Ще се погрижа — обеща сестрата.

— Благодаря.

И лекарят слезе в градината да прочете вестниците, след като направи на болната само една съвсем безполезна инжекция с кардиазол.

Мария умря на другия ден вечерта, малко преди да пристигне Ирина. Тя угасна тихо като забравена свещ, която догаряше. Сестрата се разплака. Тя почувствува внезапна тъга към живота, който водеше до болната, към самотата, спокойствието и четенето на книги. През тия девет години Мария сякаш бе станала част от живота й, но тя съзна това едва сега.

Когато Ирина пристигна, лекарят си бе заминал, а Мария лежеше измита и чиста в леглото си. До главата й стоеше букет от планински цветя, който сестрата беше набрала в ливадата. На нощната масичка гореше свещ. Сега Мария бе само изстинал труп и тялото й сякаш почиваше от мъките на света, който я бе създал и проял. Върху лицето й нямаше нито следа от предишната гримаса на безсмислен смях. Болният разум бе отлетял. Тя се бе изравнила отново с другите. Ирина изпита особеното смущение, което я обземаше при сумрачните състояния на лудата. Устните на Мария сякаш шепнеха: „Сега всичко ще ти принадлежи. И Борис, и «Никотиана», и цялото огромно богатство, което баща ми остави, а Борис удвои… Ти се грижеше за мене и аз ти благодаря, но ти не обичаш вече Борис и се стремиш към богатството му като уличница и крадла…“

Ирина излезе от стаята, за да не гледа шепнещия труп. През нощта времето се развали. Между боровете свиреше вятър. Вратите стенеха и скърцаха, сякаш мъртвата бе станала от леглото си и обикаляше вилата за последен път. Ирина не можа да издържи, стана, запали цигара и се опита да чете. Но свиренето на нощния вятър, мъртвешките звукове и тишината на вилата продължаваха да я потискат. Тогава тя отиде при бюфета в трапезарията и си наля чашка коняк. Алкохолът отпусна изопнатите й нерви, удави смущението й в скептичен смях. Колко много приличаше сега на Борис!… Тя се боеше от нещо, което не можеше да определи, но също като него искаше да извърви пътя докрай, също като него си даваше изкуствената самоувереност на смутен подлец. Влоговете, които притежаваше в разни банки, й се струваха дребни спестявания, скъпият апартамент — недостатъчен, спортната кола — банален лукс. Момичето, което ходеше на срещи при параклиса, се бе превърнало неусетно в приятелка на женен мъж, после в любовница, която приема подаръци, след това в метреса, която изисква почит, и най-сетне в хитра, безскрупулна, поддържана жена, за която бе все едно дали я почитат или не. А сега тя искаше да се омъжи за Борис, да стане господарка на „Никотиана“ и милионите й. Сега тя се бе сринала в подлостта на компромисите на света, който се управляваше само от пари, бе се отдала на леността, егоизма и насладите си, парадираше с дилетантски интереси в медицината, смайваше всички с разточителството и лукса си. И като съзна това, тя почувствува, че сега не беше нищо друго освен паразит, който озлобяваше хората.

От изток изгряваше бавно дъждовна зора.

На другия ден тя изпрати телеграми в Берлин, Хамбург и Карлсбад, погрижи се за пренасянето на трупа в София и нареди да го балсамират, за да се запази до пристигането на Борис и госпожа Спиридонова от чужбина. На мъртвата трябваше да се устрои поне прилично погребение. Но на самото погребение тя не желаеше да присъствува и реши да прекара десетина дни в Чамкория. Сестрата замина с трупа за София. Във вилата остана само една възрастна прислужница, която готвеше добре и от време на време, когато поднасяше яденето, се разплакваше истерично за Мария. Това бе неприятен, вдетинен плач. За да се отърве от него, Ирина я изпрати в София и почна да се храни в казиното, а после нареди да й носят храната във вилата. Тя се постара да не мисли повече за Мария и се отдаде на почивката си с изкуството на светска жена, която полага дребнави грижи за красотата и здравето си.

Времето се оправи. След дъждовете въздухът бе наситен с дъх на озон и смола. Денем грееше ярко слънце, а нощем трептяха хладни звезди. Сутрин тя се разхождаше в гората, а следобед четеше и спеше. Но вместо отмора в душата й нахлуха неусетно тъга и досада. Тишината, спокойствието и целомъдрието я отегчаваха. Веднъж я обзе желание да извика по телефона фон Гайер от София, но не го направи. След приключението й с Ценкер бившият летец се беше оттеглил тихо и гордо, показвайки й превъзходството си. Друг път тя срещна в гората един фелдфебел-школник от моторизираната част, която охраняваше двореца в Ситняково. Младежът бе приятен и хубав. Отегчена от самотата си, Ирина го погледна насърчително. Школникът се спря и завърза леко разговор. После тя се сети внезапно, че този младеж бе син на бивш министър, един от юрисконсултите на „Никотиана“. Някакво ненадейно благоразумие я спаси от едно приключение, което стоеше под достойнството й. Тя се прибра във вилата тъжна и разгневена на себе си. Стори й се, че в душата й имаше нещо прогнило и безнадеждно, от което дори чувството за собствено уважение вече я спасяваше трудно.

Една вечер, когато си легна и угаси лампата, тя изпита пак страха, който я бе обхванал в деня на смъртта на Мария. Стори й се, че във вилата имаше някой. Трябва да бе полунощ и тя направи усилие да заспи, но вятърът стенеше тихо и я смущаваше. По небето летяха разкъсани дъждовни облаци, между които от време на време надничаше луната. От гората през отворения прозорец лъхаше усойна планинска влага с дъх на папрат и гъби.

Тя се сгуши в завивката и се опита да заспи, но нелепото усещане на страх, на физическа и нравствена самота прогони отново съня й. Като че някой ходеше в първия етаж. Преди да си легне, тя бе заключила грижливо всички врати и все пак сега й се струваше, че някой ги отваряше. „Нервите ми са отслабнали — помисли тя. — А може би и съвестта ми не е достатъчно чиста.“ Тя си спомни, че преди пет години не настоя достатъчно да изпратят Мария в чужбина, за да се опитат най-новите методи на лечение. Влажният и усоен климат на Чамкория усложняваше състоянието на болната с тежки бронхити. Понякога я забравяха тук до късна есен и я прибираха в София чак през ноември. Всички, включително и Ирина, напоследък гледаха на нея като на досаден товар, от който искаха да се отърват по-скоро. И сякаш сега мъртвата се беше върнала отново в своя дом, желаейки да прогони натрапницата, която искаше да й го отнеме. „Слаби нерви — пак помисли тя, — имам желание да постигна нещо, а ми липсва смелост. Такава съм била винаги. Всъщност моето отношение към Мария беше съвсем лоялно. Дори аз се показах към нея много по-великодушна, отколкото заслужаваше…“ Но веднага си спомни, че каквото и да правеше, беше очаквала нетърпеливо в дъното на душата си смъртта на Мария. И негодуващият призрак на мъртвата сякаш продължаваше да се разхожда из вилата.

Скърцането на вратите, глухите стъпки, неясните и продължителни шумове продължаваха да смущават нощната тишина. Тя стана с решение да вземе приспивателно, което щеше да я потопи в дълбок продължителен сън. И тогава тя съзна изведнъж, че долу наистина имаше някой. До ушите й долетя съвсем ясно характерното скърцане на вратата между хола и всекидневната в първия етаж. Сърцето й заби. Обзеха я страх, паника, чувство за безизходност. Вилата беше усамотена, а напоследък все по-често говореха за някакви „шумкари“, които скитаха из планините и нощно време слизаха в населените места да вършат саботажи срещу германците или търсят храна. Понятието за тях се бе свързало в съзнанието й с образа на отчаян, преследван и озлобен човек, готов да извърши убийство при най-малкия повод.

Тя се ослуша и не чу повече никакъв шум освен тъжното свирене на вятъра между боровете. Мина й през ума, че това, което чу преди малко, беше измама на слуха. Тази мисъл я облекчи и накара да се усмихне на себе си. Физическият страх от шумкарите я накара да съзнае нелепостта на моралния гнет от призрака на Мария. Най-добре бе, вместо да трови нервите си с приспивателно, да се увери наистина, че долу нямаше никой. Подигравайки се на себе си, тя облече тежък копринен пеньоар, захапа цигара, взе кибрит и излезе от стаята, като палеше лампите една след друга.

Нямаше нищо подозрително във втория етаж. Само празното легло в спалнята на Мария, огрято от лунна светлина, й се стори някак зловещо и я накара да потрепера. Но това бе само за миг. Сега тя не се боеше от призрака. Тя запали цигарата си и слезе по дървената стълба, която водеше към хола в първия етаж. Холът бе осветен само от лампите по стълбата, така че половината от него оставаше тъмна. Като отмина и последното стъпало, тя завъртя ключа на електричеството, който беше поставен за удобство между стълбата и преддверието, до главния вход. Кристалният полиелей заля хола с ослепителна електрическа светлина. Но под тази светлина тя внезапно откри нещо, което я накара да замръзне на мястото си от уплаха. Тя бе заключила внимателно вратата между хола и всекидневната, тъй като от последната се излизаше на ниска тераса, от която лесно можеше да се вмъкне външен човек.

 

 

Тази врата сега бе широко отворена.

Зад нея зееше тревожно и заплашително черният мрак на всекидневната. Значи, шумът преди малко беше действителен. Вратата не можеше да се отключи и отвори сама. Във вилата имаше някой.

Обзе я облекчаващата мисъл, че това трябва да бе сестрата, която гледаше Мария, Борис или може би Костов, пристигнали неочаквано от София. Ала Борис и Костов бяха още в Хамбург, а сестрата трябваше да позвъни на главния вход, тъй като нямаше ключ. Ирина съзна отново, че бе сама в цялата вила. Обзе я паниката на физически страх и през главата й мина мисълта за отмъстителни работници, които бяха преминали в нелегалност още от времето на голямата тютюнева стачка. Нима трябваше да плаща сега за жестокостите на Борис? Глупости!… Макар обитателите на вилите да наричаха шумкарите бандити, тя знаеше, че тия нелегални са комунисти, излезли в планината с оръжие и следователно не са и не можеха да бъдат злодеи. Какво щяха да й направят?… Нищо!… Но тя се уплаши пак, когато съзна, че влезлият можеше да бъде вулгарен бандит или апаш. Това я стресна. Не трябваше да стои така безпомощна и смразена. У нея се пробуди внезапна жизненост, мъжественото хладнокръвие, което бе наследила от баща си. Умът й направи бързо усилие да прецени положението и намери изход от него. Така!… На две крачки от нея се намираше телефонът. С безшумно движение, за да не предупреди злосторника, ако такъв се намираше във вилата, тя отиде при апарата и грабна слушалката, гледайки напрегнато в отворената врата на всекидневната. В слушалката прозвуча тънкият сигнал на централата. Тя завъртя диска, но още от първата цифра загуби самообладанието си. Слушалката падна от ръцете й.

В черния правоъгълник на отворената врата изникна внезапно високата фигура на непознат мъж, който тръгна бързо към нея. Стори й се, че този човек искаше да я убие — тъй стремително се спусна към нея, — но после съзна изведнъж, че главната му цел бе да вдигне слушалката и я постави на мястото й.

— Вие ли сте съпругата на Борис? — бързо попита той.

Непознатият я гледаше строго. Ирина не отговори. Уплахата все още й пречеше да разсъждава нормално. Тя съзна само, че видът и държането му не бяха особено заплашителни. Мъжът носеше измачкан, но доста приличен сив костюм. Лицето му беше матово, с тъмни очи, а косата му — гладка и вчесана назад — образуваше около челото и слепите му очи тъмен лъскав шлем. Стори й се, че бе виждала хиляди пъти това лице и все пак то си оставаше напълно непознато.

— Ела на себе си — каза той. — Няма нужда да се боиш от мене.

— Кой сте вие? — попита тя, след като се окопити малко.

Пак я осени нелепото усещане, че това лице, тоя поглед, тия устни й бяха безкрайно познати, но разумът й отново отказа да възприеме заключението, което се налагаше.

— Много си любопитна — отговори непознатият. — По-добре е да ми обещаеш, че няма да пипаш повторно телефона.

— Какво искате от мене?

— Само благоразумие. Можеш да бъдеш напълно спокойна за целомъдрието си… Но ако дойдат войници или полицаи да питат за мене, трябва да забравиш веднага, че си ме видяла, и да се възмутиш като всяка прилична дама от нощния обиск… Ясно, нали?… В противен случай ще бъда принуден да стрелям и първият куршум ще отиде непременно в главата ти.

Ирина го погледна втренчено. Той говореше небрежно, малко презрително, с едва забележима усмивка, която разкриваше святкането на зъбите му. Матовото му лице бе изразително и красиво, с високо чело, с прав нос, с тънки, саркастично свити устни. Чий поглед наподобяваха тези остри, тъмни, дълбоко поставени очи? Но разумът й пак отказа да възприеме приликата с друго едно лице, чиято студена подлост познаваше до втръсване. Отказа може би затова, че лицето, което виждаше сега, бе по-мъжествено и по-красиво от онова, на което приличаше. В него нямаше нито следа от змийската хладина на другото, което подкупваше, мамеше, грабеше, от тъпата ограниченост на еснаф, обхванат от безумието да завладее света. Това лице бе честно, одухотворено и пламенно. И тогава тя почувствува внезапно, че това, което изпитваше сега, приличаше на вълнението при първата й среща с Борис. Но това бе само мигновено усещане, което се задуши веднага в пепелта на покварата й. В следващата секунда тя съзна насмешливо, че този мъж й харесваше с Широките си плещи, със стройното си тяло, с безцеремонното си и дръзко държане.

Той извади от джоба си дългобоен синкав парабел.

— Значи, аз наистина имам оръжие — предупреди той. — И моят съвет е да обмисляш постъпките си.

Ирина се усмихна. Страхът й беше изчезнал, но покварата я накара да й се стори, че появата на този мъж приличаше на пикантно среднощно приключение.

— Защо се смееш? — попита той троснато.

— На страха ти — отвърна тя, като на свой ред почна да му говори на „ти“. — Аз нямам интерес да те издам.

— Така ли? — Той се засмя. — Да не би да ти харесвам?

— Да, ти ми харесваш.

— Струва ми се, че бързаш малко в преценката си.

— Такъв е темпераментът ми.

— А каква е професията ти?

Тя отговори спокойно:

— Аз съм метреса на брат ти.

Под силната светлина на полиелея тя успя да забележи краткия израз на тревога върху лицето му и бързината, с която последното възстанови предишното си спокойствие. Но той не издаде нищо повече, а само я погледна учудено, сякаш в признанието й бе забелязал нещо, което не очакваше.

Тя затвори вратата към всекидневната и седна срещу него до масичката за пушене. Под тежкия пеньоар от резедава коприна, който не бе закопчала добре, се виждаше широко отворената пижама и трапчинката на гърдите й.

— Изглеждаш от скъпите приятелки на брат ми — рече той.

— Да, от най-скъпите — отговори тя. — Това дразни ли те?

— Не. Но не ме и въодушевява особено.

— Разбирам. Боиш се за достойнството си.

— О, не!… — безгрижно възрази той. — Аз съм без предразсъдъци. Но сега нямам време да се занимавам с тебе.

— Какво наричаш ти предразсъдъци? — бързо попита тя.

— Липсата на искреност — отговори той. — Например ако ти се беше престорила, че не ме позна… Или ако въпреки разположението, което изпитваш към мене, се опиташе да минеш за вярна и влюбена в брат ми… Или ако аз продължавам да се преструвам, че не виждам хубавия ти бюст… Покрий го, моля ти се!… Когато върша сериозна работа, не желая да се вълнувам от красиви жени.

Ирина се изчерви и затвори бързо пеньоара си чак до шията.

Той я погледна одобрително.

— Така!… А сега покажи ми легитимацията си — внезапно каза той.

— Това заповед ли е?

— Ако искаш, учтива молба.

— Защо ти е легитимацията ми?

— Искам да узная името ти… То ще ми потрябва, ако утре се разбъбриш и докараш някои неприятности с полицията. Лека предохранителна мярка.

Той се усмихна, като й отправи любезния блясък на зъбите си.

— Това е, предполагам, твоята липса на предразсъдъци — саркастично произнесе тя.

— Имаш право — съгласи се той. — Но защо искаш да жертвувам своята безопасност от проста галантност към тебе? Неразумно, нали?… Бъди по-справедлива.

— Загубих легитимацията си — сухо каза тя. — Но паспортът ми е горе.

— Ела.

— Ще дойда да ми го покажеш.

Тя се изправи троснато и тръгна към стълбите. Той я последва с бавните сигурни крачки на дългите си крака. Докато изкачваха стъпалата, той оглеждаше разсеяно килимите, лампериите, огледалата — цялата разкошна обстановка на вилата, потънала в ярка електрическа светлина.

— Значи, ти разполагаш с вилата? — произнесе той.

— Да, когато съм тука.

— А как гледа на това законната съпруга?

— Тя умря.

— Умря ли?… Хайде де? Кога?

— Преди пет дни.

— Жално!… — Гласът му бе съвсем равнодушен — Не липсват трагедии и във висшето общество. От що се помина?

— От тежка и продължителна болест.

— Да не е от греховете на баща й?

— О, мълчи!… — избухна тя. — Мъртвите заслужават повече уважение.

— Да — рече той. — Но понякога във вашия свят човек се чуди кого да уважава и кого не… Тази вила прилича на малък дворец. Тя е напълно достойна за тебе.

— За бюста ми, искаш да кажеш.

— Ти продължаваш да се сърдиш.

— Не!… Просто искам да ти покажа кого да уважаваш и кого не.

Тя се обърна и се засмя. Очите му, без да мигат, издържаха погледа й докрай. Ирина забеляза горчиво, че те си оставаха все тъй пълни с недоверие.

— Ще видим — каза той.

Двамата продължиха нагоре и стигнаха до стаята, която й служеше за спалня. Последната бе широка, светла и най-удобната от стаите в цялата вила. В нея имаше двойно легло, прозорци, които гледаха към гората, и малка врата, която водеше към баня. Той се огледа с гримаса, някак разстроен от оригановото благоухание, което изпълваше стаята, от леглото, от блясъка на мебелите, позлатените рамки на огледалата и безсмисления лукс на всяка дреболия. Ирина извади паспорта от чантата си и го хвърли небрежно върху кръглата маса в средата на стаята.

— Ето паспорта ми!… — рече тя.

Той взе паспорта и го разтвори бавно. Острите му очи се втренчиха в портрета, после в името, датата на раждането, професията. Едно мускулче върху бузата му трепна леко. Той я погледна и каза дрезгаво:

— Значи, ти… вие сте лекарка?

— Няма „вие“. Почнахме на „ти“.

— Добре — смотолеви той. — Надявам се да ми простиш.

— За какво?

— За глупостите, които издрънках преди малко. Помислих те за вулгарна жена.

Настъпи мълчание. Тя намери сила да каже:

— Ти не грешиш. Аз съм поддържана от брат ти.

Но той не обърна внимание на това, а продължаваше да прелиства паспорта. Лицето му загуби бавно веселия си израз и се намръщи.

— Ти пътуваш много често в Германия — каза той.

— Да.

— Изглежда, че Гестапото те счита близък човек.

— По какво заключаваш? — равнодушно попита тя.

— По един печат, който се слага само върху книжата на доверени лица. Виждам и подписа на прочутата Дитрих.

— Изглежда, че си доста вещ по паспортите… Този подпис струва сто хиляди лева и спестява досадното разтакаване из немски канцеларии… Впрочем същата заверка имат и паспортите на всички, които работят с Немския папиросен концерн.

— Искаш да кажеш, че на тебе е дадена само за удобство?

— За какво друго? — учудено попита тя.

Той замълча и остави паспорта на масата. Лицето му продължаваше да бъде намръщено. Тя съзна потиснато, че недоверието му към нея се беше увеличило.

— Да слезем долу — сухо предложи той.

— Както обичаш — съгласи се тя.

Те слязоха долу, но не останаха в хола, а влязоха в трапезарията, чиито прозорци гледаха също към гората. Той ги отвори, без да дава обяснение защо върши това. После угаси лампата, така че трапезарията остана осветена само от няколко крушки, които горяха в хола.

— Вечерял ли си? — попита тя, когато седнаха на масата и мълчаливо запалиха цигари.

— Да. Намерих в хладилника разни деликатеси, които липсват на пазара… И се наядох добре.

— Видя ли?… Не е лошо да имаш брат милионер. Искаш ли нещо за пиене?

— Не — отказа той.

— А на мене ми се пие — рече тя.

После стана, отиде при бюфета и почна да търси в полумрака нещо за пиене. Но в бюфета имаше твърде много бутилки и тя се чудеше какво да избере.

— Какво предпочиташ? — попита тя, ровейки бутилките. — Има гръцки коняк, мастика, сливова и разни вина… Ах, сетих се, ти си по испанските вина!…

— Защо мислиш, че съм по тях?

— Защото си бил в Испания… През гражданската война.

— Кой ти каза това?

— Борис.

— Ти знаеш за мене доста неща.

— Да, повече, отколкото трябва — разсмя се тя.

След това донесе от бюфета две чаши и някакво френско вино, тъй като лакомият Лихтенфелд през честите си гостувания отдавна беше изпил испанските. Тя отвори с тирбушон бутилката, след като почака напразно той да направи това, и напълни чашите, изпитвайки все същото горчиво раздразнение от недоверието му.

— Да пием!… — каза тя насмешливо. — За запознаването. Но той не мръдна, не се дори докосна до чашата си, а само рече:

— Няма да пия. Мозъкът ми трябва да работи добре тази вечер.

— Защо? — попита тя злобно. — Подушваш опасност ли?

— Може би да.

— Успокой се!… Пистолетът е в джоба ти.

От гърдите й се изтръгна задушен смях. А после тя съзна, че след обидното недоверие, което срещаше, не й оставаше нищо друго, освен да се прибере в стаята си. Но тя не съзна, че за това бяха виновни заверката на паспорта и още много други неща. Тя се изправи внезапно и бързо, а той направи бързо движение към джоба, в който носеше пистолета си.

— Къде отиваш? — попита той сурово.

— В стаята си.

— Стой тук!…

— Какво значи това?

— Заповед. Няма да мърдаш от погледа ми, докато не напусна вилата.

— О!… — простена тя болезнено.

Но той не обърна внимание на вика й, а отиде при телефона и като го дръпна силно, изкърти и скъса шнура, който го свързваше с външните жици.

— Горе има друг телефон — произнесе тя с досада. — Трябва да скъсаш и него.

Той заповяда повторно:

— Стой на мястото си.

— Няма да стоя!… — озъби се тя. — Можеш да стреляш в гърба ми.

И тръгна по стълбите нагоре, като съзна, че в характера му имаше нещо, по което приличаше на Борис. Тя изкачваше стъпалата, питайки се насмешливо дали нямаше да почувствува куршумите му в гърба си. Но той не прояви никакво намерение да упражнява повече насилие върху нея и сякаш се увери, че тя не мислеше да го издаде.

Тя влезе в стаята си, изпитвайки познатото чувство на гняв и тъга, което я обземаше винаги, когато търсеше нещо, но не успяваше да го намери или го намираше, но не успяваше да го задържи. И това, което не беше успяла да задържи сега, бе някакъв горчиво-сладостен порив, който се разби в недоверието на този мъж и така я накара да се почувствува оскърбена от него и от целия свят. Стаята й беше хладна и свежа, облята от лунна светлина, и със своя лукс приличаше на разкошна гробница за умъртвеното й сърце. Обзе я усещане на безпомощна унизеност и на ярост срещу всичко, което се беше случило в живота й досега. Тя се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата, като хапеше истерично китката на ръката си. А после, когато припадъкът й премина, тя заплака тихо.

След малко той почука на вратата и гласът му попита някак разкаяно:

— Мога ли да влеза?

— Не — отговори тя.

Но понеже чукането му продължаваше настойчиво, тя стана, избърса сълзите си и като отвори вратата, произнесе сурово:

— Какво искаш?

— Искам да поговорим още малко — каза той. И после, за да избегне всякакво подозрение, добави бързо: — Слез долу.

— Не, няма да слеза. Разговорът ни е свършен.

Лампите в коридора горяха и под светлината им той забеляза, че очите й бяха зачервени от плач.

— Не можех да постъпя другояче — обясни той. — Трябва да бъда постоянно нащрек. Ако ме уловят, ще ме изтезават ужасно, а може да пострада и самият Борис.

— Борис ли?… — произнесе тя внезапно. — Нима се безпокоиш и за Борис?

— Да, все пак той ми е брат.

— Брат!… — повтори тя учудено. — Не, Борис не ти е никакъв брат!… Той е отровна змия, която ще те ухапе някога.

Той я погледна критично.

— Защо си плакала?

— Не, не съм плакала.

— На китката ти има кръв.

— Не, няма никаква кръв.

Той я улови за лакътя и повдигна бавно ръката й.

— Нервите ти не са в ред — каза той съчувствено.

— Не, всичко у мене е в ред.

— Виждам!… Този свят те е опустошил добре.

Тя се дръпна и отвори вратата, като омота носната кърпичка около китката на ръката си. Той седна на един стол до кръглата маса, а през това време Ирина отиде до нощното шкафче и взе някакво хапче.

— Какво гълташ? — попита той.

— Не мога да спя и вземам приспивателно.

От гората през отворения прозорец долиташе тъжното свирене на вятъра. На небето грееше ярка луна. Някъде самотно бръмчеше самолет. Зад планинските гребени, между лабиринта от върхове и долини, полетя червена ракета, безшумна като падаща звезда. Всичко това бе наситено с някаква тиха, тревожна и парлива неизвестност, която опияняваше.

Той произнесе:

— Още не мога да определя с коя от двете любовници на брат ми имам работа: добрата или лошата.

— Брат ти не е развратен — каза тя. — Той има само една любовница.

— Сигурна ли си? — попита той с усмивка.

— Да — отговори тя безразлично.

— Навярно му липсва време?

— Или може би наклонност… Главната му страст е да трупа пари и опропастява достойнството на хората.

Той се намръщи и замълча, после попита:

— А какво представлява Зара?

— Тя му върши търговския шпионаж между германците и получава заплата за това.

— Красива ли е?

— Прилича на бедуинска принцеса.

— Моята майка ми писа за вас… Но аз не можах да свържа имената с качествата ви.

— Между двете няма съществена разлика.

— Стига с това!… Защо нарече брат ми отровна змия?

— Защото помислих за миг за твоята безопасност.

— Само за миг ли?

— Да, не заслужаваш повече. Ти си груб и непроницателен.

— Може би само груб — усмихна се той. — А грубостта се дължи на много неща, които не познаваш.

Тя не отговори и се загледа тъжно, с някакво потиснато вълнение в хубавите му тъмни очи. Кожата на лицето му имаше здрав загорял оттенък, а в черната му коса не прозираше нито един бял косъм. Той изглеждаше млад, макар да бе пет или шест години по-възрастен от Борис. Чертите на лицето му бяха остри, правилни, без преход и полусенки. От тях лъхаше пламъкът на страстен характер, горещината на мъжество, което бе малко сурово, но откровено и честно. Той беше почти цяла глава по-висок от Борис. В движенията на широките му рамене, на силните му ръце и крака имаше някаква особена, котешка пъргавина. Но с всичко това той щеше да прилича на сладникав спортист, на шампион по плуване или тенис, ако интелектуалната сила в израза на лицето не придаваше на цялата му личност нещо драматично, нещо ведро, самоуверено и твърдо като скала. Но тази твърдост бе лишена от тесногръдието на стихийната упоритост, от лудешкото себеотрицание на комунистите, които Ирина познаваше от Медицинския факултет. Този човек бе пак комунист, но от друг калибър, от друга школа, от друг далечен, огромен, непознат и свободен свят, където разумът и предвиждането управляваха всичко, та не оставаше място за фанатизъм и заслепение. И тогава й се стори, че ако беше срещнала този мъж преди десет години, нямаше да съществуват нито Борис, нито „Никотиана“, нито фон Гайер, нито всички други епизоди, страсти, наслади и покварени удоволствия, които бяха опустошили живота й досега.

— Какво друго ти е писала майка ти? — попита тя, като съзна горчиво, че нямаше нищо по-безнадеждно от новото чувство, което тази нощ се разгаряше в душата й.

— Тя те харесва много — отговори той спокойно. — Мисли, че си напълно подходяща за Борис.

— Не питам за това — каза тя.

— А за какво?

— Бих желала да зная, дали ти е писала нещо за Стефан?

— Писа ми, че е умрял в затвора.

— Само това ли?

— Какво друго?

— Има много неща около арестуването и смъртта на Стефан, които не знаеш.

И тогава, след късо колебание, тя почна да говори. Тя разказа жестоката история за братоубиеца с равен и тих глас, сякаш не се възмущаваше от престъпника, а само от света, който го беше създал и който бе същевременно и нейният свят. Когато свърши, тя го видя изправен до прозореца и загледан в мрака на гората.

— Чу ли какво ти казах? — попита тя, като отиде при него и докосна с ръка рамото му. — Никакво доверие в него!… Никакво криене тук или у дома му в София!… Сега той разчита на тебе в случай на революция… Но един малък обрат в събитията и той ще те предаде като Юда в ръцете на Гестапото… Страшното у него е това, че не съзнава никога моралния ужас на постъпките си.

Но той не отговори, защото мислеше за малкия ремсист, за мургавото и пламенно братче, което беше оставил, преди да замине за Аржентина, и за което мислеше често от окопите на Мадрид и от Школата за военни инструктори в Съветския съюз. Ирина се наведе и го погледна в лицето. Тя видя под лунната светлина, че той се мъчеше да сподави някаква ужасна, безмълвна мъка. Устните му бяха стиснати, а очите му трепкаха конвулсивно. Но в тях нямаше сълзи. Този човек не можеше да плаче.

В това време от гората долетя тъжен звук, който наподобяваше крясък на сова.

— Моите хора идват — произнесе той внезапно.

А след това с бързи крачки се отправи към вратата, сякаш изведнъж забрави всичко, което се бе случило тази вечер.

— Ще се върнеш ли? — попита тя оскърбено.

— Не!… Отивам с тях.

Тя повтори ядосано:

— Ще се върнеш ли, питам… Някога?

А той отговори небрежно:

— Да, може би!… Когато свърши борбата.