Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 209 гласа)

иди да съобщиш на хората му, че го връщаш на командирския пост.

V

В горещия юлски ден по прашното шосе, което следваше криволиченето на мътната глинестожълта река, чиито води се влачеха лениво, пъплеше дългата върволица от моторни коли на едно бронеизтребително отделение, което отиваше в Беломорието. Моторите шумяха еднообразно и отегчително, гъсеничните вериги на влекачите вдигаха гъсти облаци от бял варовит прах, който забулваше цялата колона, а гумените колела на противотанковите оръдия хриптяха тихо под тежестта на стоманата, с която бяха натоварени. Върху платформите на колите, до сандъците с бронебойни снаряди или до зенитните картечници седяха войници с побелели от ситния прах каски, с къси панталонки и с униформени летни ризи. Почти всички проклинаха горещината, разправяха си мръсни казармени анекдоти или вдигаха от време на време манерките си, за да разквасят устата си с блудкавата, топла като чай вода. Те не отиваха да се бият, а само да засилят бреговата охрана срещу евентуален десант.

В челната колона седеше командирът на отделението — едър и сравнително млад подполковник с дръзки сини очи, а до него — адютантът му — тъничък поручик с деликатни ръце и черни мустачки.

Командирът изхрачи гневно праха, който се наслояваше в устата му и скърцаше между зъбите. От два часа насам пред колоната пътуваше с равномерна скорост една нищо и никаква кола. Когато подполковникът решаваше да остане назад, колата също забавяше хода си, а когато се опитваше да я изпревари, тя хукваше напред. Тази глупава кола сякаш си бе поставила за единствена цел да напълни устата, носа и дробовете на подполковника с колкото можеше повече прах. Най-сетне той загуби търпение, лицето му стана моравочервено и устата му изригна водопад от ругатни. Целият поток от прилични и неприлични думи, които изрече, означаваше приблизително:

— Кои са тия диванета, които пътуват пред нас?

— Цивилни!… — отговори адютантът, като изтри прашното си лице с кърпичка, намокрена в лавандов одеколон. А после осведоми: — В колата пътува жена!… Една много фина жена.

Но подполковникът не се трогна, а избълва по адрес на фината жена други, макар и по-сдържани ругатни. Когато гневът му поутихна, а лицето му отново доби нормалния си апоплектично-червен цвят, той попита:

— Коя е тази жена?

Поручикът отговори:

— Съпругата на генералния директор на „Никотиана“.

— Сама ли пътува? — изръмжа подполковникът с интерес, който адютантът му познаваше много добре и който накара последния да помисли: „Тук вече ще удариш на камък!… Животно като тебе не е за такава жена.“

— Пътува със съпруга си — натъртено осведоми поручикът, стараейки се да внуши на шефа си нуждата от прилично държане.

— Ще ги вземат дяволите!… — рече подполковникът. — А защо пътуват с тая въшка пред нас?

— Защото ги е страх.

— Страх?… — Като всички юначаги, които умееха да пият, да се карат и да прелъстяват жени, подполковникът не познаваше чувството страх. Той попита учудено: — От що ги е страх?

— От нападение на партизаните.

И адютантът разправи на шефа си как миналата година по това време отрядът на прочутия Динко нападнал гарата и селото, в което била спряла колата на генералния директор на „Никотиана“.

Подполковникът не отговори. От една година насам в съзнанието му плуваше представата за нещо мътно и хаотично, което всеки ден приближаваше и му задаваше известни грижи.

— Какво стана с онова писмо? — попита той внезапно.

— С кое писмо?

— С онова от щаба на дивизията… в което искаха имената на заподозрените?

— Още не сме отговорили.

— Ще отговориш, че няма заподозрени!… В отделението няма заподозрени!… Разбра ли?

— Тъй вярно, господин подполковник — отговори адютантът.

И веднага помисли: „Какъв шмекер!… Пази си кожата от комунистите.“ Но той бе също доволен, че служеше в това бронеизтребително отделение, което никога нямаше да бъде вкарано в акция срещу партизаните — защото партизаните нямаха танкове.

 

 

Тя седеше в малкия разнебитен автомобил, който той бе предпочел за дългото уморително пътуване до Кавала пред лимузината, която ги возеше между София и Чамкория. С тази стара очукана и хлопаща кола пътуваха само най-дребните чиновници на фирмата — касиерите или счетоводителите на провинциалните клонове. Но той бе предпочел именно нея, искайки да не привлича вниманието на тези, от които тъй смъртно се боеше, макар да носеше в дъното на портфейла си разписки, подписани от нелегални, чрез които можеше да удостовери, че подпомага парично Отечествения фронт. Но дори тия документи му се струваха недостатъчни и затова към тях бе прибавил портрета на брат си. А тя знаеше всичко това, както и причината, която го бе накарала да дочака бронеизтребителната колона и да тръгне пред нея; изпитваше към малодушието му скрито и пълно презрение, но мълчеше и му се присмиваше вътрешно с търпението на неуязвимите хора. Тя бе отстъпила на молбата му да го придружи до Беломорието, защото знаеше, че той нямаше да свърши както трябва работата без нея и защото искаше да се разсее от досадата в Чамкория и от грозните и опушени развалини на София. Но пътуването с лошата кола и в тази адска горещина бе неприятно — много по-неприятно, отколкото предполагаше — и тя се разкайваше, мислейки със съжаление за печалните борове в Чамкория и за хладните звезди, които нощем трептяха над тях. Но понеже бе невъзможно да се върне, тя се опита да си представи остров Тасос по сладникавите и лоши описания, които бе чела за него във вестниците. После тя престана да мисли за каквото и да било и се превърна — това бе изучен, съзнателен рефлекс на отбраната — в съвършено безжизнено същество, нечувствително към нещата, които можеха да я раздразнят. И така тя понасяше без гняв неговото присъствие, миризмата на коняк, която лъхаше от устата му, безобразното друсане на разнебитената кола и адския пек на слънцето. Благодарение на този вътрешен рефлекс, чрез който отстраняваше гнева, духът й бе спокоен, а красотата й дори при това пътуване запазваше изтънчената си чувственост. Тя бе омотала главата си за предпазване от праха с тънък воал от бледовиолетова коприна, под който мургавото й лице изглеждаше призрачно гладко, а очите — по-тъмни. Тя бе отслабнала — благодарение на умереното ядене и всекидневната гимнастика — и така бе придобила съвършения вид на жена-паразит, която не върши нищо друго, освен да поддържа красотата си. Но в ъглите на устните й имаше гънки на сдържана досада — белег на червея, който разяждаше духа й отвътре.

Тя се загледа безстрастно със златистокафявите си очи в яркия и зноен пейзаж на дефилето: хаотични блокове от назъбени разноцветни скали, голи сипеи, прошарени от тъмнозелени петна храсталаци и кобалтовосиньо небе, върху което се очертава веригата на Пирин с грамадния конус на Елтепе. Слънцето изсипваше жар и въздухът бе сух, но в него се долавяха вече влажни вълни — първият лъх на южното море.

— Това дефиле няма край — произнесе той, като обърса потта от челото си с кърпа.

А тя го ужили хладнокръвно:

— Защото се движим бавно.

Горещината го бе раздразнила и той се озъби:

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че си станал много страхлив.

— Ти как би постъпила на мое място?

— Поне бих се помъчила да го скрия.

— Да го скриеш!… — Той се опита да бъде язвителен. — Като други неща?

А тя отговори безсрамно:

— Да.

Той бе готов да избухне и да я наругае както заслужаваше, но веднага си представи нейната ледена безчувственост през нощта, когато щяха да почнат кошмарите му и когато имаше най-голяма нужда от нея. Ако тя се разсърдеше, никакви молби не можеха да я склонят да спи в една стая с него и тогава кошмарите щяха да го докарат до лудост. Вместо да се разсърди, той почна да философствува:

— Признавам… нервите ми са разстроени!… Но аз ги пожертвувах, за да постигна нещо голямо… Посочи ми друго предприятие с ръста на „Никотиана“, от който и да било бранш!… Няма, нали? Това е триумфът на моето надбягване в живота… Аз станах шампион… Нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач.

Въздушното течение отнасяше думите му, които тя чуваше само откъслечно. После той замълча с надеждата, че несполучливото и банално сравнение можеше да я трогне и че това щеше да върне част от миналото, което сам бе разрушил. Алкохолът и нейното присъствие — това бяха последните убежища, в които можеше да се скрие от кошмарните призраци през нощта. Достатъчно бе да я види спяща до себе си и това го успокояваше.

— Мислиш ме за страхлив… — продължи той с дрезгавия си глас. — Но това е просто благоразумие!… Трябваше да дочакаме тази колона, защото нейното преминаване ще пропъди всички партизански отряди като мухи. Тази вехта кола е малко неудобна наистина!… Но така никой няма да се сети, че ние пътуваме с нея.

А тя отговори:

— Ти си напълно разстроен човек.

Той взе презрителните й думи като знак на съчувствие и стисна ръката й. Тя понесе това търпеливо, като докосване на противно влечуго, с което бе вече свикнала.

— Ще се поправя — обеща той, като съзна, че по въпроса за колоната не я бе убедил, но не изпита срам от това. — Ще излекувам нервите си напълно… Още малко търпение и ще заминем за Швейцария.

— Боя се да не стане късно — рече тя.

— Късно!… — В гласа му изхриптя принудена шеговитост. — Защо късно?

Тя отговори:

— Всичко се руши.

— Глупости!… Съветски войски няма да бъдат допуснати от англичаните тук… Възможно е отначало да има малко бъркотия, смесено правителство с комунистите за месец-два!… Нищо повече.

Тя се усмихна презрително. Умът му бе отслабнал от пиенето катастрофално, а от предишната му проницателност оставаха само мъгливо гадаене и наивен оптимизъм. Но тя мислеше вече само за себе си.

— Все пак добре е да заминем навреме — каза тя.

— Мила, ние не можем да направим това, преди да уредя работата с Кондоянис.

— Кондоянис е мошеник!… — избухна тя. — Чудно ми е как не съзнаваш това?… Ти просто му предаваш тютюните си, без да мислиш какво ще стане по-нататък.

Тя бе вече напълно безучастна към съдбата му, но не можеше да прояви същото равнодушие и към парите му — много пари, които той пъхаше безразсъдно в ръцете на подозрителния грък. Това бяха книжни пари наистина, немски марки, превърнати в левове, но все пак пари… И понеже те я вълнуваха — тя бе вече законната му наследница — излезе за миг от равнодушието си.

— Съвсем не, мила!… — възрази той. — Ако аз имам доверие в Кондоянис, това е тъкмо защото той е предприемчив човек. Мене също ме наричат мошеник!… — Той се изсмя самодоволно. — Аз гарантирам вземането си с договор. Освен това Кондоянис ще прехвърли на мое име швейцарски франкове в Базел.

— Колко франка? — попита тя заинтересовано.

— Един милион и двеста хиляди.

— Това е добре — пресметна тя хладно.

Бе малко, но все пак добре. Плащаше приблизително два пъти по-скъпо, отколкото ако купеше тези франкове на черната борса, но все пак щеше да получи нещо срещу тютюна. Цялата сделка бе заплетена, сложна, несигурна и доказваше неговия упадък. Но все пак тези един милион и двеста хиляди франка представляваха сума, която щеше да се прибави към другия им голям авоар в Швейцария. Тя отново потъна в равнодушието си към всичко, което не бе пари. Сега съзна изведнъж, че вече приличаше напълно на него. После чу как той извади изпод седалището бутилка коняк и пи може би за четвърти път от сутринта. Противното клокочене на бутилката я раздразни, но защитният рефлекс на съзнанието й веднага влезе в действие. „Нека пие — помисли си тя, — колкото повече пие сега, толкова по-малко ще бъда обезпокоявана в Кавала.“ И пак се загледа в пейзажа, слушайки, без да иска, нестихващото бъбрене между шофьора и секретаря. Те говореха усърдно, непрестанно, както изискваше приличието, за да не излезе, че подслушват разговора на господарите си. И от тяхното бъбрене за всяка забележителност, която се изпречваше по пътя, Ирина разбра, че бяха минали старата граница и пътуваха вече из Рупелското дефиле.

Реката ставаше все по-широка, все по-ленива и пълноводна. Мътните й води се влачеха под разрушени или набързо поправени мостове. Отстрани прелитаха бързо трудови лагери, палатки, колички и полуголи мургави мъже, които работеха трасето на железопътната линия. Небето бе добило пепелносин цвят. Гърдите поемаха с мъка горещия въздух. А над всичко грееше лъчезарно, ярко и огнено слънце.

Тя наведе глава, уморена от гледката, а после махна воала си и запали цигара, наблюдавайки безстрастно как той се обръщаше неспокойно от време на време назад, за да провери разстоянието, което ги отделяше от моторизираната колона. Страхът, болезненият страх да не бъде заловен от партизаните, го измъчваше непрестанно. И тия жалки рефлекси на отслабнал и малодушен дух й спомняха по силата на контраста за брат му, когото бе видяла през седмицата на Мариината смърт в Чамкория и който бе негова противоположност. Но тя мислеше за него равнодушно като за всички мъже, които по една или друга причина й бяха харесали и които постепенно забравяше. Досадата и времето — молци, които изгризваха всяко чувство — бяха потиснали спомена за вълнението през оная вечер. Но сега, изпущайки бавно дима от цигарата си, който въздушното течение отнасяше веднага, тя попита:

— Какво става с брат ти?

А той отвърна, доволен от желанието й да разговаря:

— Вилнее по горите.

— Аз го видях веднъж — каза тя.

— Къде?

— В Чамкория… Когато ти беше на погребението на Мария в София.

— О!… Любезен ли беше?

— Да… Разговаряхме приятелски.

— Значи ти разговаряш с нелегалните приятелски?… — Той се изсмя. — За какво разговаряхте?

— За разни неща.

Той помълча.

— Защо не ми каза това досега?

— Защото ми се стори излишно.

Отговорът беше обиден, но той не забеляза това, както бе престанал да забелязва и хиляди други общи неща, с които изобилствуваше нейното държане към него.

Тя се загледа отново в пейзажа. Дефилето се разширяваше. По непристъпните места в скалите или до самото шосе зееха бункери — мрачни дупки, неверни гнезда на засада и смърт, скрити в букети от разкошна зеленина. Дефилето нямаше край. Прелитаха бързо противотанкови препятствия от желязо и бетон, телени мрежи, опожарени минни полета за изчистване на зарядите. А после пак бункери и германски гробове — тъжни дървени кръстове с окачени каски върху тях, каски, от чиито кухини се излъчваше нещо мъртвешко и поразяващо в тишината на знойния ден, в тая чужда страна, под това огнено слънце. Печални гробове на хиляди километри от безумната родина, еднакви като жертвите, които почиваха в тях.

— Защо спомена за Павел? — внезапно попита той.

— Така!… Просто ми дойде на ум.

— Ако не беше комунист, от него щеше да излезе човек.

— Какво разбираш ти под човек?

Той замълча тъпо, не знаейки какво да отговори. Голямото количество коняк, което бе изпил от сутринта, бе размътило вече съзнанието му. Тя повтори пак:

— Какво разбираш ти под човек?

— Честен… родолюбив мъж.

— Като тебе.

— Подиграваш ли се? — попита той намусено.

— Не, говоря сериозно.

— Зная, че ме смяташ за каналия!… — избухна той. — Но ако не бях аз, щеше да бъдеш нищо и никаква лекарка… и да преглеждаш сополанчетата за въшки в някое селско училище.

Бе настъпил раздразнителният стадий на пиянството му, през който той, от страхлив и раболепен, ставаше агресивен. А после идеше пълната му вцепененост, която щеше да я освободи от него. Знаейки това, тя не реагира.

— Ние сме си опрели здравата гърбовете — каза той с неочаквана примирителност.

— С кого?

— С Павел.

— Той едва ли разчита на тебе — забеляза тя.

— Защо?

— Защото ние и нашият свят загиваме.

— О!… — каза той с пиянски оптимизъм.

А тя го погледна и помисли: „Глупак“ — защото знаеше, че Червената армия бе стигнала вече при Днестър. След това попита любопитно:

— Какво би направил с Павел, ако положението се обърнеше?

— Ще го пазя, разбира се — отговори той.

А тя се разсмя.

Най-сетне колата излезе от дефилето и стигна до някакво селище с огромен мост над реката. Внезапно колоната спря. Борис бутна шофьора по рамото и също му заповяда да спре. Тогава тя загуби търпение и попита високо, тъй че шофьорът и секретарят можеха да чуят:

— Още ли те е страх?

— Не става въпрос за страх!… — смънка той, мъчейки се да скрие тревогата си. — Но благоразумието изисква…

— Тук сме в равнина… Няма опасност от никакво нападение.

— Няма, разбира се!… Исках просто да предложа на офицерите бутилка коняк.

— По-добре е да не им предлагаш нищо.

В това време подполковникът слезе от колата и последван от адютанта си, тръгна по шосето напред. Униформите им бяха побелели от прах. Подполковникът се готвеше да наругае както трябва цивилните, а след това да намери някъде в градчето мастика, докато колоната направеше предвидения от правилника двучасов престой. Но когато стигна до цивилната кола, ругатните замръзнаха в гърлото му.

— За родната армия!… — каза Борис, поднасяйки му разпечатаната бутилка гръцки коняк, какъвто не се намираше вече в Беломорието.

— Хм!… — Подполковникът все още правеше усилие да задържи гнева си. — Вие напълнихте добре очите на родната армия с пясък… Шегувам се, разбира се!… Я гледай, това е истински „Метакса“!… Е, щом е от българи, можем да го приемем… Покорно благодарим.

Той направи знак на адютанта си да прибере бутилката, после добави:

— Горещо, а?… Как понася госпожата? Няма ли да се раздвижим заедно до градчето?

— Изглежда уморена. — Борис се наведе към прозорчето на колата и попита: — Мила, искаш ли да починем с господата?

А тя изсъска вън от себе си:

— Карай напред!… За Бога, карай напред.

Той реши да продължат пътя сами, след като се увери от подполковника, че наистина нямаше никаква опасност от нападение на партизаните и че в равнината имаше големи български гарнизони, между които отрядите им не смееха да се вмъкнат. А докато ставаше това, тя изпитваше ужасен срам и чувство на унизеност от насмешливите и дръзки очи на подполковника, който се подиграваше с мъжа й. През всичкото време, докато отговаряше на Борисовите въпроси, очите му гледаха само нея и сякаш искаха да кажат: „Аз разбирам, че ти си се омъжила само за парите му и сигурно имаш много любовници.“ Най-сетне колата потегли отново и циничните инквизиторски очи на подполковника изчезнаха.

Наближаваше обед и горещината бе станала непоносима. Зад гърба им оставаха Беласица и Пирин, чиито вериги се отдалечаваха неусетно в синкава мъгла. От движението на колата се образуваше горещ вятър, който не разхладяваше, но поне изсушаваше потта. Сега пътуваха сред поле — вълшебна градина с гигантски слънчогледи и царевици, с памук, сусам, тютюн и смокини, със захарни пъпеши и разкошни кайсии и праскови. Но всичко това сред равната и тиха досада я оставяше безучастна. Тя не отвърна на опитите му да завържат разговор. Случката с подполковника я бе унизила до смърт. Мислеше само, че трябваше да си изработи нов защитен рефлекс — да бъде неуязвима и пред чуждите хора.

— Дай ми глътка коняк — помоли тя.

Той й подаде бутилката, а тя избърса гърлото й — нещо, което не би направила преди, защото сега изпитваше почти физическо отвращение към него.

— Имаш ли в Кавала достатъчно коняк? — попита тя.

Той отговори:

— Цяла каса.

А тя помисли: „Значи, ще мога да прекарам в Тасос сама.“ Постепенно мисълта за острова изпълни отново съзнанието й. „Ще прекарам цяла седмица там — мислеше тя, — освен ако островът не представлява някакво противно свърталище на комари.“ Идеята да остане поне една седмица без Борис й се стори примамлива. Облекчена от решението си, тя се загледа пак в пейзажа.

Полето ставаше каменисто и безплодно. Тук-таме се виждаха мочури с блатна растителност, тръни с бели цветове и тъжна, изгоряла от слънцето тръстика, а после се заредиха ниски възвишения с отвесни сиво-зелени скали. Шосето минаваше през долина, подобна на каньон, в дъното на който течеше река.

Тя се унесе в дрямка.

Вълни от прохладен въздух и дъх на море им подсказаха приближаването на Кавала. Серпантината на шосето почна да се катери по хълмове, проядени от пороища или обрасли с храсти и ниска гора — посърнала зеленина сред урви и кафяво-червени сипеи върху фон на горещо, пепелносиньо небе. Колата стигна билото и последните скали, които скриваха гледката.

И тогава изведнъж се показа морето — огромен, тих и син простор, бездна от вода и небе, съединени зад високия силует на Тасос, окъпан също в прозрачна синина. Надясно се губеха едва доловимите очертания на Атон, а наляво — блатните равнини на Саръшабан, мочурите на Места, потънали в омара, и тъмните петна от зеленината на Керамоти. В средата, в подножието на хълма, се разстилаше Кавала — гигантски амфитеатър от бели, гъсто натрупани къщи, изпъкващи в ослепителен контраст с тъмната мастилена синевина на морето. Кавала — с геометричните линии на вълнолома си, с древния римски акведукт, с назъбената венецианска крепост; Кавала — с огромните си тютюневи складове, със стръмните си улици, с плажовете, с пристанището, кейовете и гемиите си; Кавала — град на богатство и мизерия, в който тютюнът се превръщаше в злато, а трудът на работниците — в проклятия, град без зеленина, град от бели камъни под огненосиньо небе.

Дори смразеното от досада сърце на Ирина почувствува вълнение.

Борис й тикна бинокъла под носа.

— Големият склад до пристанището е мой, а двата вдясно от него ще купя фиктивно от Кондоянис.

Тя блъсна ръката му грубо и каза:

— Остави ме да гледам така.

Колата почна да слиза надолу. Зад гърба им останаха флотските казарми, разни морски щабове, немски комендатури, вили, хотели. Асфалтираното шосе премина в улица, павирана с гранитни блокчета. Облъхна ги дъх на амбалиран тютюн, на риба, плодове и миазми. Монументалните здания, напечени от слънцето, излъчваха задуха и горещина. По улиците гъмжеше навалица — патрули в пълно въоръжение, които отиваха да заемат постовете си, с каски, с бомби, с натъкнати ножове и къси панталонки, моряци с шоколадени лица, флотски офицери с ослепително бели униформи, чиновници от пристанището с оперени лица, с тропенхелмове и неизбежния пистолет на пояса — тълпа от въоръжени колонизатори, които с едното око следяха движенията на гърците, а с другото гледаха неспокойно на север.

Едно малко момченце с восъчно лице и зачервени от глада очи се покатери върху калника на автомобила, протегна ръчичката си и каза тихо:

— Псоми!…

 

 

Късно подир обед, след съня и банята, Ирина седеше върху верандата на къщата, която Костов бе наел преди една година за себе си, изгонвайки чрез ловки маневри някакво военно учреждение, което с правото на завоевател се бе настанило преди него. Като изискан тютюнев благородник главният експерт на „Никотиана“ бе успял да нареди приятно живота си и в Кавала. Къщата се обслужваше от Виктор Ефимич със същото усърдие, както етажа на „Цар Освободител“ в София. Тя бе разположена на крайбрежната улица, имаше широк двор, засаден с олеандри и кипариси, а между тях — кръгъл басейн с водоскок и червени рибки. Един наскоро построен гараж подслоняваше тъмносинята му американска кола, която будеше удивление в целия град. Главният експерт на „Никотиана“ получаваше в Беломорието двойна заплата и бе разширил значително както проявите на своята елегантност, така и великодушието на щедростта си, поради което се ползваше между гърците с известен респект — далеч по-голям от онзи, който налагаха официалните администратори с държавни коли и въоръжена до зъби охрана.

От верандата се виждаше пожарът на залеза — медночервено море, което постепенно добиваше блясъка на сребърна плоча, докато зад Атон и скалите на Каламица портокаленото небе тъмнееше. Ирина, в рокля от светло емприме, се бе изтегнала върху дългия платнен стол и гледаше силуета на Тасос, забулен в прозрачни виолетови изпарения. Костов си наля втора чаша коняк и я изпи на един дъх. Той си оставаше все същият — висок, сух, със сребърнобяла коса и ослепително елегантен в току-що изгладения костюм от шантунг.

— Струва ми се, че почвате да приличате на шефа си — критично забеляза Ирина.

— Няма да има време — отговори Костов.

Той тикна пред себе си един стол от плетена тръстика и седна до Ирина, с лице към острова.

— Толкова трудно ли е да се превърнете в хронично пияна свиня?

— Аз никога няма да стигна дотам. За това трябва една година, а всичко ще свърши може би след месец.

— Нима положението е толкова лошо?

— Трябва да е почти безнадеждно, ако се съди по темпото, с което Немският папиросен концерн експедира готовите си тютюни в Германия… Нервничи дори фон Гайер, а Прайбиш и Лихтенфелд са просто непоносими.

— Нима те са тук? — равнодушно попита Ирина.

— Да!… Поканих ги след вечеря. Но ще бъдат в лошо настроение.

— Защо?

— Защото боговете залязват… Тази сутрин е почнал десантът на запад. Изобщо новините стават все по-приятни. Миналата седмица едно наше пехотно отделение е било унищожено до крак от бели андарти… Казват, че на ранените са извадили очите, а после са ги доубили.

— Ужасно!… — настръхнала произнесе Ирина.

— Само от наше гледище… Те действуват според историческата си традиция.

— Отвратително!… Къде са били нападнати нашите?

— При Аргирокастро, родното място на Аристотел.

— Бедният мъдрец.

— Да пием за него. Искате ли коняк?

— Да, сипете ми.

Ирина изпи чашата си и усети нервно изпотяване. От морето лъхаше задух и топла влага като от парен котел.

— Тукашният климат е наистина непоносим — каза тя.

— Вие не сте изпитали сладостта му при пълно безветрие.

— Вземате ли атебрин?

— Не!… Замествам го с коняк!… Атебринът боядисва кожата и очите с неприятен жълт цвят.

— А болките в сърцето и лявата ръка?

— Не им позволявам да ме направят аскет.

— Така и предполагах. Кажете нещо за тукашното общество!… Има ли фини гъркини?

— Фините са избягали навреме в Атина!… Има само гладни прости жени, разхубавени често от туберкулоза или малария… Нашият приятел Лихтенфелд икономисва изцяло заплатата си. Срещу парче хляб и няколко таблетки хинин си доставя редовно всички блаженства на любовта.

— Тази вечер сте непоносим.

— Поради любезностите на вашия съпруг… Искате ли още коняк?

— Не.

— Тогава позволете ми да глътна малко. Това е истински „Метакса“ от старо критско вино… Вашият съпруг се е запасил с цяла изба.

— Завиждате ли му?

— Да, но не за коняка.

Тя се разсмя.

— Тогава да пием за завистта!…

Те изпиха по още една чаша и докато се гледаха втренчено в очите, изпитаха лека досада един от друг. Той почувствува, че нейният аванс бе само великодушно шарлатанство, с което искаше да му направи удоволствие, а тя съзна, че той развяваше дрипата на преминалото си увехнало чувство към нея просто от учтивост. Но те съзнаха и друго: че въпреки това, двамата си бяха необходими както преди, защото Борис ги отегчаваше еднакво. На верандата се показа Виктор Ефимич. Той беше както винаги умерено пиян, с моравочервено лице и старо сако от шантунг на господаря си, което бе преправил сполучливо в нещо, подобно на бял смокинг.

— Слънцето залезе — съобщи той загадъчно.

— Какво от това? — попита Ирина.

— Трябва да поставя мрежите… След малко ще излязат комарите.

— Не отчайвай госпожата още първата вечер — рече Костов.

Но Ирина настоя да влязат в трапезарията. Между трапезарията и верандата имаше двукрила стъклена врата. Виктор Ефимич постави в отвора й рамка със ситна мрежа, през която не можеха да минат дори папатациеви мушици. Трапезарията бе в остарял, но изящен стил от тъмночервено дърво с много резба и бюфет с огледало. Венецианският полиелей бе тъмен, а вместо него, грубо окачена на гипсовия таван, светеше петромаксова лампа, около която се въртеше вече малко облаче от комари. Ирина ги погледна загрижено, а после отиде в стаята си и се върна оттам с туба хинин. Костов наблюдаваше иронично усърдието, с което тя глътна две таблетки. През главата му мина циничната мисъл: „Тя иска да използва в добро здраве чуждите авоари на съпруга си.“ После съзна апатично, че самият той не притежаваше никакви спестявания в чужбина, защото открай време бе свикнал да дава пищни вечери, да поддържа луксозна кола и да блести със своята елегантност — тъй че когато настъпеше хаосът и „Никотиана“ престанеше да съществува, той щеше да остане без пет пари. А тя, сякаш угаждайки мисълта му, се помъчи да се извини и каза:

— Не обичам да боледувам.

— Кога заминавате за Швейцария? — попита той.

— След месец, ако успеем.

Трябва да успеете — каза той.

— А вие какво ще правите?

— Аз ще остана тук.

— Тук?… — Тя го погледна учудено.

— Или в София… Тогава навсякъде за мене ще бъде еднакво.

Тя почувствува лека, особена тръпка от гласа му. После попита:

— Защо не заминете и в и е?

— Защото нямам пари в чужбина.

— Поискайте от него. Той е длъжен да ви даде.

— Едва ли ще даде. Особено сега.

— Заплашете, че ще напуснете.

— Ще бъде безполезно!… Аз не съм му вече необходим, защото тогава „Никотиана“ няма да има нужда от чиновници.

Гласовете на двамата бяха станали постепенно тихи и мрачни, а после настъпи пълно мълчание. Дневният пек, погълнат от стените на къщата, се излъчваше бавно, превърнат в топла и влажна задуха. Навън бе станало съвсем тъмно и зад телената мрежа комарите почваха оргията си — подлудяващи тонове от трептене на тънки, опънати до скъсване струни.

— Това е ужасно!… — произнесе тя тихо.

— Съвсем не!… — Той щракна запалката и я поднесе към цигарата си. — Просто неизбежно.

А после я погледна спокойно, с усмивката на епикуреец, който бе изпил чашата на живота до дъно и нямаше какво повече да чака от него. След това хвърли поглед към часовника си, седна до радиото и го завъртя на английската станция, която слушаше всяка вечер. Гласът описваше перипетиите на десанта в Нормандия, говореше за гигантски въздушни нападения и килими от бомби. Костов го послуша отегчен, след това промени вълните и улови съветска станция. Баритонът на говорителя съобщаваше за предмостово укрепление на Днестър. Но Костов не можа да дослуша и него.

— Нищо особено… — произнесе той, затваряйки разсеяно радиото.

— Как нищо особено…

Тя го погледна раздразнена от лекомислието му.

— Напредват съвсем бавно — каза той.

А на нея й се стори, че той мереше времето и очакваше нещо, което за него бе далеч по-конкретно от неясния хаос, за който мислеше тя. Но това си оставаше негова работа. В момента тя мислеше само за себе си. Защо си губеха времето в Беломорието? Някакъв последен гешефт!… Е, добре, можеше и без него. Тя попита напрегнато:

— Що за човек е този Кондоянис?

А той се усмихна, защото разбра, че тя също мереше времето и мислеше само за собствената си кожа. И отговори равнодушно:

— Един богат грък.

— Мошеник, предполагам?

— Не повече от другите… Просто умен и предприемчив.

— Не мога да разбера смисъла на сделката им.

Той почна да й обяснява, но в това време от вратата на коридора се чуха стъпки. Влезе Борис.

 

 

Четиринадесет години напрегнат живот, хроничното безсъние и хиляди чаши алкохол бяха превърнали стройния някога младеж в преждевременно състарен мъж, лишен от здравословните навици на обикновените хора. Той бе леко прегърбен, сякаш под тежестта на милионите килограми закупен и продаден тютюн; стъпките му се влачеха; от цялата му фигура лъхаше впечатление за развалина, която заплашваше да рухне; нездравото му и подпухнало лице издаваше начало на тежка чернодробна болест. Над увисналите му бузи имаше торбички от тлъстини, които засилваха дълбоката подкопаност на очите. Самите очи бяха кървясали, мътни, нерешителни и гледаха някак страхливо, може би под влияние на призраците, които виждаше нощем — изиграната и мъртва жена, умрелия брат, убити с тояги полицаи, изтезавани стачници, простреляни саботьори, които искаха да запалят складовете му, чиновници с потъпкано достойнство и хиляди и хиляди пожълтели от никотин и туберкулоза лица, хиляди и хиляди български, гръцки, турски, арменски работници, които още работеха тютюна му в Беломорието, за да го продаде на Кондоянис чрез сделка, която измамваше държавата и която щеше да бъде последният му гешефт…

Той бе разгърден, с копринена риза и светлия голф, с който пътуваше. Не бе счел за нужно дори да се преоблече. Едва сега щеше да влезе в банята, но преди това искаше да изпие чаша коняк след тежкия сън, през който беше поизтрезнял малко. Той поздрави разсеяно, небрежно, след това се уригна и наливайки си коняк, попита дрезгаво:

— Каква е програмата за тази вечер?

— Поканих на вечеря Кондоянис — отговори експертът.

— А другите?

— Те ще дойдат после.

„Другите“ бяха фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд, един запасен генерал, който закупуваше малки количества тютюн; за да ги продаде после с малка, но сигурна печалба на Немския папиросен концерн, кметът, шефът на местната полиция, няколко немски и български офицери, които можеха да го ориентират върху безопасността на пътуването до Солун.

— Поканих само Кондоянис на вечеря, за да говорим по-спокойно — обясни Костов.

А той промърмори:

— Другите не ни трябват много сега.

Той изпи коняка си и попита:

— Какво става с инженера?

— Чака ви от три дни.

— Разбира ли от папиросни машини?

— Работил е петнадесет години в този бранш.

Той се замисли върху фабриката за папироси в Солун, която щеше да получи от Кондоянис заедно с швейцарските франкове срещу грамадните количества тютюн, които му оставаха в Беломорието. Кондоянис щеше да прехвърли фабриката върху един италианец с швейцарско поданство, у когото Борис нямаше особено доверие. Но това бе единственият възможен начин да получи нещо реално срещу тютюните си. После той изпи още една чаша коняк, поглеждайки страхливо Ирина, от която очакваше упрек. Тя го гледаше с пълно и студено равнодушие. И това равнодушие към отравянето на организма му, което сам нямаше волята да предотврати, го раздразни внезапно. Но тя беше далечна и недостъпна — нищо не можеше да я уязви.

— Колко поиска инженерът? — кисело попита той.

— Двадесет хиляди без пътните разноски и хотела — отговори Костов.

— Много!…

Борис се намръщи дребнаво и с провлечени стъпки тръгна към банята.

 

 

Кондоянис бе висок, едър четиридесетгодишен мъж с много мургаво лице и черна права коса. Носеше бяло копринено сако и тъмни панталони, а ръцете му бяха украсени с маникюр. Въпреки това външността му не можеше да съперничи с безупречната елегантност на Костов. Топлата влага беше измачкала вече сакото му, а десенът на вратовръзката не бе твърде сполучливо избран. Като отбеляза с известно доволство това, главният експерт на „Никотиана“ съзря в облеклото на гърка и друг сериозен недостатък: ръбовете на панталоните му бяха вече пречупени, което се дължеше пак на влагата и на липсата на копринена подплата при коленете. Във всичко останало личността на Кондоянис му беше напълно безразлична.

Гъркът направи пред Ирина дълбок поклон, като й целуна ръка с поглед, втренчен в очите й. Кондоянис бе донякъде изненадан от хубостта й. В неподвижния му левантински поглед тя прочете тъмна гама от най-разнообразни готовности: от коректна почтителност и наклонност към лек флирт до желание да я приеме в леглото си. Ирина почувствува веднага антипатия към него: раздразни я не самата гама от готовности, а мухлясалата баналност на тоновете й. Въображението на този човек се изчерпваше в търговските операции. Той бе изпратил предварително с визитната си картичка някакъв смешен и мършав букет от единствената цветарница в града. В такива случаи Костов или фон Гайер биха предпочели да не изпращат нищо. Но той я учуди, като заговори, макар и завадено, на български език, което издаваше детинство, прекарано в България.

Сред баналности за горещината и комарите те седнаха да вечерят — майонеза с бяла риба, хубав пшеничен хляб, мисирка и торта с чисто масло — всичкото това полято изобилно с италиански вина. Костов бе забравил искрено за гръцките деца, които огризваха захвърлените в сметта динени кори, и се извини на два пъти за скромността на вечерята. Господин Кондоянис също не си спомняше, че поради подвига на белите андарти сънародниците му не бяха получили от пет дни оскъдната си дажба от царевичен хляб. Расовата ненавист бушуваше само сред низшите слоеве, докато търговският интерес превръщаше тютюневите князе в сърдечни приятели. Двамата контрагенти се отрупваха взаимно с любезности. Като поговориха за тежкото продоволствено положение — от което явно страдаха и милионерите — господин генералният директор на „Никотиана“ предложи на господин Кондоянис от своите запаси в София брашно и захар, а господин Кондоянис се реабилитира веднага с щедро обещание за португалски сардели и коняк „Метакса“. На двамата нито през ум не мина, че тия обещания се даваха в един град, където безработните гърци умираха от глад.

Между плодовете и кафето обаче разговорът взе по-делови характер.

— Ако събитията се развият много бързо, вие не ще успеете да свършите манипулацията на тютюна си — каза гъркът.

— Та що от това? — Борис се бе леко изпотил. — Аз мога да ви прехвърля правото на собственост и върху неманипулиран тютюн.

— Точното му количество няма да бъде известно.

— Ще го изчислим приблизително във ваша полза.

— По отношение на отделните качества това е технически невъзможно… Освен това правителството може да се усъмни и да намери сделката за симулативна… в такъв случай тютюнът ще бъде конфискуван.

— Не сте ли взели мерки срещу това?

Борис го погледна презрително, сякаш искаше да му каже: „Нима трябва да те уча на това?“

— Много е трудно!… — Гъркът изпусна замислено дима на цигарата си. — Никой не може да каже какви хора ще влязат в нашето правителство след примирието.

— Тогава вие бихте могли, като френски поданик, да се гарантирате по дипломатическа линия.

— И във Франция е същото. Навсякъде има опасност от леви правителства.

— Тогава… какво? — Гласът на Борис прозвуча нервно. — Отказвате ли се от сделката?

— Не още!… — Лицето на Кондоянис остана съвсем равнодушно. — Просто изтъквам, че рискът за мене е много голям. Бих желал да намалите още цената.

Борис повдигна уморено мътните си очи. Бе почти готов да отстъпи, но Ирина, с леко отрицателно поклащане на глава, му подсказа да бъде твърд. И той усети странен прилив на енергия както в дните, когато мачкаше противниците си и „Никотиана“ цъфтеше.

— Не мога да отстъпя нито стотинка — сухо произнесе той.

— Това би било наистина жално… — В сладникавия тенор на гърка прозвуча съжаление, сякаш сделката щеше да се развали.

— Отказвате ли се? — пак попита Борис.

Кондоянис се изпоти на свой ред.

— Трябва да помисля още малко — рече той.

— Тогава бъдете любезен да ми съобщите решението най-късно до утре вечер.

— Толкова скоро?

— Аз имам само два избора: сделката с вас или пренасянето на тютюните в България. Събитията текат бързо.

— Какво ще правите с тютюна в България? — с учтива ирония попита гъркът.

— Не се грижете за това.

Гласът на Борис бе категоричен и Кондоянис трепна леко.