Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

а собствената си смърт.

X

Цяла нощ бе валяло и по небето летяха дъждовни облаци, но в топлия въздух, в буйната зеленина, в дъха на мокра пръст и цветя благоухаеше пролетта. Ирина излезе от къщи и се отправи към Медицинския факултет. Южният вятър беше напоен с мирис на цъфнали гори и поля. Тя почувствува усещане за физическо здраве и душевен мир, но не изпита дивата и опияняваща радост, с която пролетта я изпълваше преди години. През тази топла облачна сутрин тя не си спомни дори за дните, когато се срещаше при параклиса с Борис, нито за пълните с нега часове под цъфналите дръвчета на бащиния си дом, в който мечтаеше за далечни страни. Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че реалният свят беше много по-широк и богат от мечтите. Сега тя искаше само едно: след като завърши факултета, да остане на научна работа в него. Привличаха я клиниките, чистата и бяла престилка, лъскавината на микроскопа, дългите редици от медицински списания в библиотеката. Привличаха я спокойният и трезвен живот, лоялните отношения с колегите, тихата радост на труда…

Но дали беше достатъчно всичко това? Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогонваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Тя го усети внезапно и бурно. Това не бе вече Борис, а само вълнението, което изпитваше от него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.

По улиците се движеха възбудено малки разпръснати групи от студенти. Те сновяха по всички посоки, спираха се, разменяха тайнствено по няколко думи и бързо отминаваха. Около Синода и пред Държавната печатница се бяха притаили отделения от конна полиция — вечният враг на студентите. Полицаите въртяха нетърпеливо бичовете си и сякаш се отегчаваха от бездействието, а конете им биеха нервно с копитата си паважа. Пред Ректората чакаха две камионетки с пеши стражари. Те носеха дървени палки и чакаха заповед да нахлуят в аудиториите, ако станеше нужда. Ирина се сети: днес беше първи май.

Тя влезе в двора на Медицинския факултет, където се суетяха безцелно неутрални студенти. Най-страхливите — и същевременно най-любопитните — бяха влезли в аудиториите и под закрилата на другарите си, които пазеха входовете с палки, заемаха удобни и безопасни наблюдателни места по прозорците. Из улицата сновяха комунисти. Те не искаха да влязат в двора на факултета, тъй като последният щеше да се превърне в безизходен капан, ако дойдеше полиция. По-смелите от тях се опитваха да правят на улицата пропаганда сред неутралните. Но при всяко повишаване на патоса им върху тях налитаха бойните групи на противниците им. Така избухваха постоянно схватки, за голямо удоволствие на неутралните, които им се наслаждаваха безопасно от прозорците. Имаше вече доста счупени глави, но деканът, който се осведомяваше за всичко по телефона от къщи, все още не се решаваше да прекрати официално занятията.

Ирина разбра, че тая сутрин нямаше да има лекции, но понеже бе стигнала до факултета, реши да се осведоми лично. Неколцина комунисти се покатериха на оградата с намерение да я проагитират, но бяха обсипани веднага с градушка от тухли и счупени керемиди. Десетина диви хлапета от първия курс бяха застанали до една недовършена пристройка в дъното на двора и действуваха като артилерия. Хвърлените късове от тухли и керемиди изпочупиха няколко прозорци на отсрещните къщи и предизвикаха гневни протести от страна на стопаните им. Всичко това изпълни неутралните с небивал възторг. Те заскимтяха от удоволствие и се опитаха да насърчат с ръкопляскане както едната, така и другата страна.

— Ирина, твоето място е при нас!… — внезапно извика някой от улицата.

Ирина позна гласа на Чингис. Той се беше покачил върху оградата на двора. Възмутени от дързостта му, хлапетата от първия курс изпратиха към него нов залп от тухли и керемиди. Но той се сниши ловко зад дървената ограда, така че снарядите прелетяха над главата му, без да го засегнат.

Като видя бъркотията, Ирина се върна на улицата. Но тогава внезапно — може би имаше условен сигнал — всички студенти от улицата се затичаха по посока към Ректората. Ирина остана сама. Когато стигна до ъгъла, при който улицата излизаше на площада, тя забеляза, че към Ректората тичаха и студентите от Физико-математичния факултет, които до тоя момент се разхождаха на разпръснати групи около Ботаническата градина. Конното полицейско отделение, което стоеше пред Държавната печатница, се спусна да им пресече пътя, но не успя. Едни от студентите го изпревариха и, преди да се разгъне в широка верига, минаха покрай фланговете му, като прескочиха телените огради на градинките и нагазиха в буйната и зелена трева. Други хукнаха между Държавната печатница и паметника на Левски направо към Ректората. Полицаите закъсняха и не можаха да спрат тълпата. Но неколцина от тях, разярени от неуспеха си, заобиколиха един малък студент със смешно дълго палто и почнаха да го бият немилостиво с бичовете си по главата. Студентът безпомощно вдигна ръце, за да се предпази от ударите, но след това залитна и падна върху паважа. Един от стражарите препусна към Ирина. Когато стигна до нея, той стегна юздите на коняци животното се изправи на задните си крака. Ирина отстъпи само две крачки встрани.

— Ти каква си?… — свирепо изрева полицаят.

— Гражданка!… — сърдито отговори Ирина, като го гледаше гневно в очите.

— Тогава натам!

Полицаят посочи с бича си към улица „Раковски“. Ирина зави послушно и тръгна по тротоара към Двореца, но след това видя, че по улица „Московска“, все по посока към Ректората, тичаха и студенти от Музикалната академия с черни кадифени шапки. Част от ескадрона, който стоеше до Синода, хукна срещу тях. Но щом го забелязаха, студентите завиха веднага по улица „Бенковски“ към булевард „Цар Освободител“. Ирина направи гримаса и се върна назад. Конните стражари бяха отминали към Ректората, а дребничкият, пребит студент още лежеше върху паважа. Ирина се затича да му помогне. В това време на тротоара пред Медицинския факултет излязоха юначагите с палки, учудени от внезапното изчезване на противниците си.

— Ирина, върни се!… — извика един от тях. — Конете ще те стъпчат.

Те се озъртаха плахо и нерешително. В моменти на гняв полицията започваше да бие безразборно всички.

Ирина не обърна внимание на виковете им. Тя стигна до падналото момче и му помогна да стане. Едното око на студента беше подуто и червено, а от носа му течеше кръв. Ирина избърса лицето му с кърпичката си.

— Мръсници!… Кръвопийци!… — тихичко стенеше студентът.

— Защо се месиш в такива безредици? — попита тя.

— Как защо?…

Студентът я погледна учудено със здравото си око и не добави нищо. На паважа се търкаляше чантата му, от която бяха изхвръкнали тетрадки и един скъсан учебник по аналитична химия. Ирина прибра всичко и му подаде чантата.

— Благодаря ти — каза студентът.

— Иди да те превържат. На ъгъла „Сан Стефано“ и „Регентска“ има аптека. Раната ти не е опасна.

Прегърбен, с чанта под мишница и кърпичка на носа си, студентът тръгна по „Регентска“ към аптеката.

— Браво, Ирина!… — започнаха да се хилят студентите от Медицинския факултет, които носеха палки, но не смееха да се отдалечат от тротоара.

— Вие сте гамени — скара им се тя гневно. — Видяхте ли какво докарват вашите глупости?

Тя тръгна към Ректората, за да пресече булевард „Цар Освободител“ и се прибере най-сетне у дома си. Шумът и глъчката около него се бяха отместили към Народното събрание и Двореца. Конната полиция беше разпръснала студентите, но последните се събираха на малки групи в съседните улици, за да подновят манифестацията. Ирина стигна до площада пред Народното събрание, но когато го пресичаше, видя отново по булеварда гъста, безредна тълпа от студенти, която идеше от Двореца и пееше Интернационала. Главите на мнозина бяха окървавени и превързани. На Ирина се стори, че имаше нещо безразсъдно и драматично в смелостта им. Тълпата нарастваше бързо от групи, които прииждаха от съседните улици. Тя наближаваше Външното министерство и пеенето й ставаше все по-мощно и патетично. И тогава изневиделица, от другия край на булеварда, срещу нея се понесе в галон ескадрон от конни стражари. Пеенето прегракна, но не спря. Ирина погледна с ужас към безумните студенти, които продължаваха да вървят напред. Край нея, по паважа на булеварда, профучаха галопиращите коне. Тя се вмъкна бързо в сладкарницата до ъгъла.

Пеенето замря изведнъж и се превърна в разбъркан шум от писъци, викове и тропот на конски копита.

Тя чете през целия следобед в къщи, а надвечер отиде в библиотеката да прегледа главата за херниите в един многотомен немски учебник по хирургия. Когато излезе оттам, бе станало време за вечеря. По улиците се стелеше здрачът на дъждовната вечер. Мокрият паваж отражаваше светлините на лампите, забулени в изпарения, а от юг полъхваше топъл и влажен ветрец.

Ирина се отправи към ресторанта, но когато пресичаше „Московска“, попадна във фаровете на една кола, която идеше от площад „Александър“. Колата спря изведнъж, с бърз удар върху спирачките. Заслепена от фаровете, Ирина побърза да стигне до отсрещния тротоар и се обърна с досада към колата. От последната слезе един мъж, който забърза към нея. Ирина помисли, че това е шофьорът, който искаше да я изругае, задето го принуди да спре така внезапно. Непознатият беше облечен в пардесю, но гологлав. Близката лампа осветяваше половината от лицето му. И тогава тя го позна.

— Борис!… — прошепна тя с горчиво, неописуемо вълнение, което я задави изведнъж.

— Ела да вечеряме някъде — каза той просто.

За пръв, за единствен път Ирина долови, че и в неговия глас имаше вълнение. Обзе я безпомощност.

— Къде?… — премаляло попита тя.

— Все едно — отговори той. — Може и в къщи.

Ирина го погледна слисано.

— Ти не си на себе си!… А Мария?

— Мария вече не съществува.

Той се усмихна студено и тъжно. Ирина не разбра нищо. Познатият глас, тъмните очи парализираха мисълта й, подчиняваха волята й, обхващаха цялото й същество с магията на октомврийския следобед преди четири години, когато го видя за първи път. Някаква сила я тласкаше отново към мъчителното и сладостно чувство на миналото. Тя направи опит да се овладее, но не можа.

— Качи се в колата — рече той.

— Трябваше поне да ме предупредиш!… — прошепна тя. — Жестоко е да действуваш така… Трябваше да имам време да помисля.

— Аз те видях случайно.

— Няма значение… Ужасно е да постъпваш така.

— Добре. Да се махна ли?

— Моля те!… — произнесе тя отчаяно.

Той се изсмя тихо и мрачно, сякаш на себе си.

— Няма да те оставя — рече той. — Качи се в колата.

— Ще го направя, не бързай!… Остави ме да дойда на себе си… Боиш се да не те видят ли?

— Не. Това е без значение.

Ирина седна до него на предното място. Той подкара колата бързо.

— Къде отиваме? — попита тя.

— В „Юнион“.

— Бих предпочела ресторанта, в който се храня всяка вечер… На „Кракра“ и „Цар Освободител“.

— Добре.

Пред Външното министерство той направи остър завой, за да избегне сблъскването с един камион, и не обърна никакво внимание на постовия стражар, който му изсвири да спре.

— Внимавай да не направиш катастрофа — предупреди тя. — Утре вестниците ще пишат, че съм била в колата ти.

— Има ли кой да се разсърди?

Той я погледна мрачно.

— Да, баща ми!… — каза тя. А после добави: — Ти си загубил последното нещо от преди: увереността, че те обичам.

Тя изпитваше смесено чувство на тъга, страх и щастие. В ресторанта нервите й се уталожиха малко. Все същият си оставаше той!… Говореше топло, почти нежно, но тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато рефлексите върху лицето й. Може би се опитваха да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна, затворена пресметливост както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново. Дори начинът, по който почваха, бе същият. Навярно тази вечер той щеше да я изпрати до къщи, без да се докосне до нея, за да достигне целта си по-сигурно на другия ден. Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!…

Тя се загледа в аскетичния, юношески израз на лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък на тлъстини, следи от безпътен живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му. И тогава тя пак съзна това, което беше почувствувала през оня есенен следобед: че той не беше ни подъл, ни алчен, ни развратен в обикновения смисъл на думата, а само човек, ожесточен от бедността и тикнат от нея по златния път на „Никотиана“. Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо не достижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. За филистерите богатството беше достатъчно, но той мъчно можеше да се нарече филистер, въпреки ограничената и суха пресметливост в духа си. Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине. Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го обичаше и познаваше, виждаше тази гибел.

— Защо ме гледаш така? — насмешливо попита той.

— Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си… — отговори тя. — Ти не съзнаваш какво става тази вечер с нас!… Ти не виждаш, че се връщаш към мене, защото не можеш да вървиш по пътя си сам… Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене… И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.

— Не, не съм уверен — каза той.

— Пак ставаш комедиант!…

— А ти почваш да оскърбяваш себе си… Нямам никакво намерение да те правя любовница.

— Лъжеш!… В тоя момент съзнаваш като мене, че можем да бъдем само любовници.

Той не отговори и я погледна с мрачна нежност.

— Как отиват работите ти? — попита тя, когато свършиха вечерята.

— Много добре — равнодушно отговори той.

— Почваш с германците?

— Да, в голям мащаб.

— И ще печелиш много?

— Да, повече от преди.

— А какво ще правиш с толкова пари?

— Ще превърна „Никотиана“ в концерн. Възнамерявам да открия филиали в чужбина… Но ти имаш съвсем погрешна представа за парите. Парите са нищо… При парите остават само глупците. Много по-важни са властта и могъществото, които създават… Впрочем ти ще оцениш това по-нататък.

Ирина се намръщи.

— Какво отношение имам с парите ти? — сухо попита тя.

— Не бързай!… Не ме карай да говоря неща, които не съм обмислил добре.

— Моля те да не ги обмисляш изобщо… Аз не мога да разделям под каквато и да било форма търговския ти успех.

— Зная много добре това.

— Тогава не ме преплитай с плановете си. Къде мислиш да ме водиш сега?

— В къщи.

— О; тъй значи!… Но може би ще ти хрумне да ме представиш и на Мария?

— Мисля да направя тъкмо това.

Тя го погледна тъжно. Явно, той се шегуваше!… И животът му с Мария трябва да бе станал непоносим, за да прави това. Може би тя не можеше да понася егоизма, хладината, тиранията му. Тя не беше успяла да го задържи, защото бе го купила с „Никотиана“, и сега, като всеки купен човек, той й принадлежеше само физически.

 

 

Когато излязоха от ресторанта, времето се беше разяснило и върху черния небосвод трепкаха ярки пролетни звезди. В колата през ума й минаха разбъркани, горчиво-сладостни мисли. Целият спокоен, равен и малко тъжен свят, сред който живееше от три години насам, се беше сринал в един миг. През оня обагрен от есента следобед на гроздобера тя беше обикнала Борис също в един миг. И навярно още много промени в живота й щяха да настъпят пак в един миг. Слабите, неуловими, всекидневни пориви към Борис се бяха натрупали през тия години като вода в язовир и сега потичаха с бясна и разрушителна чувственост, която помиташе всичко. Тя съзна, че пустотата на аскетичните часове, прекарвани в библиотеката, тъжното спокойствие в къщи и високомерната гордост бяха подготвили тая вечер на пълно отрицание на морала, с който живееше досега. Осени я чувство за бликащ от сила живот, изпълнен с неизвестност, но наситен с вълнение. Мечтата да се прояви в науката й се стори глупава, а средата, в която живееше — досадна. Истинският, действителният живот идеше само от Борис.

Той натисна спирачките и колата спря. Ирина забеляза внезапно, че се намираха пред дома му.

— Имаш ли ум?… — прошепна тя, като го улови за ръката.

— Не се бой!… Трябва да разбереш всичко веднага.

— Какво мислиш да правиш?

— Просто ще влезем вътре.

— Не!… — извика тя. — Трябва да намериш друго място.

— Аз те моля да имаш доверие в мене. Трябва да видим Мария.

— Това е лудост!… Значи, искаш да ме представиш на жена си и да предизвикаш скандал?… Всичко си има граници.

— Не се бой от скандал — рече той. — Просто искам да се увериш, че е невъзможно да живея повече с Мария.

— Значи, карате се постоянно… Защо непременно трябва да видя това?

— Защото после искам да ти кажа нещо и да зная решението ти… — Гласът му трепна смутено. — Ако не я видиш, ще ме упрекваш винаги.

— Нищо не разбирам — произнесе тя безпомощно. — Какво значи това?

— Влез и ще видиш!…

— О, става смешно!…

— Моля те!

Свежият нощен въздух бе прояснил мисълта й. През главата й минаха разни неща. После я осени внезапно подозрение, което я накара да почувствува тръпки на студ и прогони злорадството, което изпитваше към съперницата си. Тя си спомни слуховете, че Мария страдаше от неизлечима и тежка болест.

— Какво й е на Мария? — бързо попита тя.

— Мария е много зле — отговори той.

— Тогава ще вляза, разбира се… Значи си я оставил болна сама? — В гласа й прозвуча упрек, от който Борис се страхуваше. — От какво е болна?

Той не отговори и натисна бронзовото копче на звънеца. Вратата се отвори. На прага се показа руса прислужница в тъмна рокля и малка бяла престилка. Тя се дръпна веднага назад и направи път. Ирина и Борис влязоха в преддверието.

Сънливите очи на прислужницата — тя бе много уморена и жадуваше за сън — не изразиха учудване, а само погледнаха критично здравата фигура и матовото лице на Ирина, чиято жизненост изпъкна поразително с болното и окаяно същество, за което се грижеше горе. „Да, добра е“ — възбудено помисли прислужницата. Като всички слуги, тя анализираше нещата в къщи и отдавна очакваше да види жената, с която господарят й щеше да замести болната. Защото — тя беше умна и прозорлива — това заместване й се струваше вече необходимо. В лицето на Ирина липсваха белезите, които издаваха отрицателните качества на богатите вдетинени жени. Стори й се, че това младо и спокойно лице никога не би се сгърчило от неврастения, от безпричинен или дребнав гняв към слугите. Тя пое шлифера на непознатата със скрита симпатия.

Борис даде на прислужницата няколко къси нареждания.

— Кажи на шофьора да не прибира колата… След малко ще се качим горе. Госпожицата е лекарка.

Прислужницата кимна равнодушно с глава.

— Как е госпожата? — глухо попита Ирина.

— Допреди малко свиреше на пиано, а сега прелиства ноти.

— Значи, не е толкова зле?

— Днес е особено зле — малко учудено натърти прислужницата.

— Доведи я след малко — каза Борис, сякаш нареждането му се отнасяше за някакво дете. — Тя сигурно е обърнала стаята си наопаки, а това е неприятно за гледане.

Прислужницата пак кимна с глава и тръгна безшумно по стълбите. Борис се обърна към Ирина:

— Ела да пием нещо.

След това тръгна напред, като палеше лампите една подир друга. Пред очите на Ирина светнаха последователно обширният хол, голямата и дълга трапезария за гости, един салон, зимната градина… Скритото осветление, лъскавите геометрични повърхности от акажу, коприна и кадифе с хармонично съчетани цветове придаваха на цялата обстановка нещо приказно.

Значи, този невиждан, ослепителен лукс му беше донесла Мария!… Изведнъж Ирина се почувствува потисната и смазана, сякаш се беше изправила внезапно пред пропастта, която разделяше два свята. От едната страна стояха неизмеримата материална мощ на парите и хората, които ги трупаха, а от другата — сивият труд, послушното търпение на хиляди нищожни, самодоволни, залисани в глупостта си човечета, които намираха съдбата си за естествена и служеха безропотно. Сега тя съзна изведнъж, че баща й, полицаите, всички чиновници, всички разпенени студенти от корпорациите със смешни хунски имена, цялата потънала в самодоволство и бръщолевене средна класа бяха такива нищожни и глупави човечета, които работеха покорно за хората, живеещи в подобни къщи. Ирина беше също едно от тия глупави и послушни човечета и макар да не работеше още за олигархите, щеше да прави това в бъдеще и да понася безмълвно властта им. Тя си спомни как една вечер през детинството й баща й се прибра в къщи с превързана глава, ударен с камък от стачници, как Баташки миналата есен беше шкартирал четиридесет на сто от тютюна им, как Мария й беше отнела Борис… Защо тази къща я изпълваше с такава потиснатост? Може би смущението, глухото недоволство, които изпитваше, идеха от завистта? Не, не беше от завист. Никому не завиждаше тя и никаква ясна мисъл, никаква определена омраза не изпитваше сега. Но тя съзираше смътно как в този смазващ и погълнал милиони лукс, по тия килими, вази и мебели от акажу, по кадифетата и атлазите струеше потта на бедни селяни и туберкулозни работници.

Тя вървеше подир Борис, стараейки се да задуши, да не издаде тъжното си озлобено чувство срещу някаква несправедливост, с което я изпълваше тази къща. „Сигурно завиждам“ — пак помисли тя с упрек към себе си, но после отново съзна, че това не беше завист, а само неопределен бунт срещу много неща, на които не беше обръщала внимание досега. Най-сетне те стигнаха до дъното на хола, при един изящен бюфет. До него имаше масичка за пушене, заобиколена с кресла.

Борис извади от бюфета бутилка коняк и две чаши.

— Аз не мога да пия повече — каза Ирина.

Тя се бе овладяла напълно и гласът й прозвуча естествено.

— Искам да глътна няколко чашки — произнесе той. — Тази вечер съм много напрегнат.

— Ти не трябва да свикваш с това — каза тя.

— Да, не трябва!… — съгласи се той разсеяно, като изпи две чашки една след друга. — Впрочем аз пия рядко.

Ирина съзна с облекчение, че той беше уморен или погълнат от мисълта за Мария, та не се интересуваше от впечатлението, което й правеше обстановката. Борис запали цигара, след това я остави върху пепелницата и си наля още една чашка коняк.

— Ще бъде страшно за тебе, ако се научиш да пиеш — повторно забеляза тя.

— Какво?… Да пия ли?… — гласът му прозвуча фалшиво и неуверено. — Бъди спокойна!… Аз никога няма да злоупотребявам с това. Работата ме поглъща напълно.

Но тя съзна, че той вече злоупотребяваше, защото в ресторанта също беше изпил няколко чашки. Може би към това го тикаше безумното напрежение в живота му. После той дойде при нея, наведе се бързо и я целуна. Няколко секунди устните им останаха слети, след това тя го отблъсна леко, защото мястото, на което седяха, беше открито и всеки миг някой можеше да ги види. Но когато се отделиха, и двамата съзнаха, че часовете при параклиса никога нямаше да се върнат и че през тия три години много нещо беше изчезнало от любовта, от младостта и от душите им.

— Сега трябва да имаш пълно доверие в мене — произнесе той, сякаш искаше да заличи това, което бяха съзнали.

— Няма значение — отговори тя бързо. — Няма никакво значение какво ще стане след тази вечер.

От втория етаж се чу скърцане на врата. Ирина и Борис погледнаха бързо към стълбата.

По стъпалата й слизаше Мария.

В първия миг Ирина изпита злорадство, после смущение, след това уплаха и най-сетне чувство на физически страх и желание да побегне. Но тя се окопити, не мръдна и с върховно напрежение продължи да гледа страшния призрак, който идеше отгоре. Значи, това беше жената, която й бе отнела Борис, която я бе накарала да изпита толкова ревност, толкова мъки и горчивина!… Значи, това беше господарката на тази къща и този лукс, единствената наследница на „Никотиана“, чудното и елегантно същество с опалов блясък, което бе поразило Ирина преди пет месеца в бара!… Сега Мария носеше замърсен пеньоар от дебела розова коприна, под който стърчеха грозно ъглите на измършавялото й като скелет тяло. Лицето й наподобяваше пожълтял и смачкан пергамент — тъй дълбоки бяха бръчките върху него, а оредялата й, почти окапала коса му придаваше някаква ужасна прилика с лице на мъртвец, излязъл от гроба. Секунда подир това Ирина различи кухия блясък в очите й — трагични очи без мисъл и съзнание, безумни очи, у които липсата на израз засилваше поразително глупостта на идиотската и самодоволна усмивка върху лицето и вдървеността на тялото, изпънато в поза на надменно величие. Ужасното видение слизаше по стъпалата с отсечени движения на автомат, а след него вървеше прислужницата с тревожно разперени ръце, сякаш следеше дете или някаква механизирана кукла, която всеки миг можеше да падне.

— Защо я пускаш да слиза долу необлечена? — строго попита Борис.

— Защото щеше да получи припадък — с досада отвърна прислужницата. — Тя мисли, че госпожицата е дошла да изслуша концерта й.

Ирина бавно извърна ужасеното си лице към Борис.

— Виждаш ли? — произнесе той хладно.

Ирина изведнъж разбра всичко. Сега пред нея стоеше не омразна съперница, а само един автомат без мисъл и съзнание. Безупречната отмерена Мария, зад която сияеше златото на „Никотиана“, се беше превърнала в окаяна човешка развалина. Меланхоличното спокойствие на лицето й бе сторило място на тъпа, маниакална усмивка. Умните, студени и печални очи, които по-рано Ирина мразеше, защото в тях имаше нещо, което можеше да привлече Борис извън парите, сега гледаха с умствената слепота на същество, което не виждаше, не чуваше, не разбираше смисъла на нищо.

Все тъй изправена, с вирната нагоре глава, лудата се спря внезапно и с жалка поза на величие погледна Ирина. Борис седна уморено на едно кресло в хола.

— Мария, познаваш ли госпожицата? — глухо попита той.

— Познавам всички арменци в Пера — важно отговори болната. После кимна с глава и добави надменно: — Седнете!… Ще ви изсвиря концерта.

— Какъв концерт? — попита Борис.

— Концентриран концерт — произнесе болната. — За арменци.

Борис извърна глава към Ирина. Върху лицето му се появи усмивка, чиято хладна, насмешлива безчувственост й се стори непоносима.

— Ти слушала ли си такъв концерт? — попита той.

— Не — сериозно отговори Ирина. Тя се обърна към лудата:

— Спомняте ли си къде сме се виждали?

Мария като че разбра въпроса и за миг високомерната и замръзнала гримаса на лицето й стори място на глупешко учудване. Някъде в периферията, в здрача на съзнанието й, пропит със завист и възхищение, плуваше споменът за това красиво матово лице с кафени очи. Но този спомен се блъскаше и скачаше безпомощно с разбити останки от други спомени, с безредни асоциации и отломки от предишното й съзнание. Болната продължаваше да мига безпомощно, съзнавайки смътно неспособността си да разсъждава, и това я изпълваше със също такъв смътен срам, с гняв и болка, които се стараеше да прикрие. После изведнъж споменът за Ирина се блъсна и закачи неочаквано с един все още запазен блок от представи в паметта й. Съзнанието за безпомощност изчезна и тя каза самоуверено, като напълно здрав човек:

— Да, спомням си!… Вие сте сестрата на Алис Баклаян, моята съученичка от колежа в Цариград… Вие живеехте в Пера.

Дори Борис и прислужницата останаха изненадани от логичната цялост на това изречение. Но пътечката на мисълта свърши изведнъж пред пукнатина. Веднага след него болната добави тъпо:

— Вие имахте много пера.

А после по незнаен път в съзнанието й се появи отново абсурдната идея за величие и лицето й пак замръзна в предишната си високомерна гримаса. Тя заяви, че е велика, несравнима артистка… Давала концерти на пиано в Лондон, Ню Йорк и Париж. Пътувала непрестанно, обикаляйки целия свят. Публиката й хвърляла букети и с нестихващо ръкопляскане я викала на бис. Всичко това беше изказано с гордо и смешно въртене на главата, с неясно фъфлене, с жалки и несвързани думи, които подбираше не по смисъл, а по външна, звукова прилика. Тя се похвали, че притежавала сто от най-хубавите рояли в света, а когато Борис я попита къде са, отговори, че ги заключила в гардероба, за да не ги пипа прислужницата. След това тя се поклони величествено и с вирната глава, с изправена и вдървена стойка на тялото си тръгна към рояла, за да даде своя концентриран концерт. Замърсеният и скъп пеньоар се развя като бална рокля и тогава Ирина усети, че от него се разнесе неприятен дъх. Ах, това ли беше Мария, зад която стоеше „Никотиана“ и която бедните девойки от родния й град считаха за недостижимо и приказно същество!…

Ирина, Борис и прислужницата бавно тръгнаха към салона и седнаха на креслата близо до рояла.

— Ако заговори, не трябва да й противоречиш — тихо предупреди Борис.

— Отдавна ли е така? — попита Ирина.

— От няколко месеца.

— Лекувате ли я?

— С какво?… — Върху лицето на Борис се появи привичната студена усмивка и в нея сякаш имаше доволство от това, че болестта на Мария беше неизлечима. — Салварсанът не дава никакви резултати… Сега докторите опитват нови лекарства, които мобилизират белите кръвни телца… Има ли надежда?

— Не, никаква — отговори Ирина.

Между това болната отвори капака на рояла, постоя няколко секунди неподвижно, после се обърна назад и направи към публиката си малък, отсечен поклон. Борис и прислужницата изръкопляскаха веднага. Ирина гледаше потресена несвързаните движения на болната, окапалата й коса, жалката й костелива фигура.

— Ръкопляскайте!… — каза прислужницата. — Инак ще се развика.

Ирина плесна няколко пъти с ръце.

Жълтеникавите мъртвешки ръце на болната се протегнаха и почнаха да удрят безразборно върху клавишите. Музиката, която излезе от рояла, приличаше на говора й: трагичен шум, безреден поток от дисонанси, бликащ изпод тия ръце, които само преди една година свиреха още с механично съвършенство. Но после изведнъж пръстите й налучкаха запазена верига от рефлекси. Какофонията стори място внезапно на откъс от Дебюси, който неочаквано премина в Бетовен и завърши с невероятен хаос от миньорни тонове. Веригата от запазени рефлекси свърши пак пред пропаст от разстроени центробежни функции на главния мозък. Грозният шум на рояла продължи така около четвърт минута, после движенията на пръстите й се овладяха отново от цялостен блок на съзнанието и почнаха да свирят „Ноктюрно“ от Шопен. Нито Борис, нито Ирина, нито прислужницата бяха сведущи в музиката, за да го разпознаят. Разстроените рефлекси на болната го превръщаха в пародия на истинско свирене. Но тоя откъснат, скитащ и все пак цялостен блок от слухови представи и съзнателни импулси за произвеждане на тонове плуваше бавно в здрача на Марииното съзнание като ледена планина, огрята от слънцето. Каква бе тази чиста, ослепителна светлина, която се излъчваше от него? Тя не говореше нищо на отегчените слушатели, но изпълваше болната с някакво смътно, парливо, неизразимо приятно усещане. Нито Ирина, нито прислужницата знаеха нещо за оня топъл дъждовен следобед, в който лъчите на залязващото слънце пронизваха облаците и в който Мария беше изсвирила на Борис това ноктюрно. Но сега звуците му, чрез смътния спомен за преживяното вълнение, свързаха тайнствено разкъсаните нишки между представите в съзнанието на болната. Все по-силна ставаше светлината, която се излъчваше от него, и все по-ясни образите, които огряваше. Разсъдъкът бавно разпръскваше полумрака на лудостта. И най-после дойде моментът, в който Мария съзна отново предишната си личност, част от миналото и всичко, което се бе случило между нея и Борис. Сега тя знаеше, че приключението им беше почнало, когато Зара замина с баща й за Гърция, че беше жена на Борис и бе свирила ноктюрното след щастливата минута на отдаването си. Тя усещаше недостатъците на свиренето си и съзнаваше някак учудено, че нито пръстите, нито краката, с които натискаше педалите, й се подчиняваха правилно, за да предаде ония оттенъци в свиренето, които желаеше. Това я порази дълбоко. Вероятно болестта й се беше влошила. Сякаш чужди, неподчиняващи се на волята й ръце удряха върху клавишите.

Сега тя разсъждаваше нормално и съзнаваше, че свири в първия етаж. После тя забеляза изведнъж, че беше облечена в пеньоар и че ръцете й не бяха особено чисти, а ноктите я поразиха с грозната си изпочупена форма. Кога ли ги беше обезобразила така? След това я облъхна неприятен спарен дъх, който идеше от собственото й тяло. Как беше възможно да допусне всичко това? И защо свиреше в първия етаж? Учудването на Мария ставаше все по-голямо. Тя чу зад себе си кашлицата на Борис и драскане на кибрит, а после някакъв женски глас, който шепнеше полугласно. Значи, в салона имаше чужди хора. Тя се засрами от лошото свирене и от това, че беше слязла облечена така небрежно при тях. Тогава тя престана да свири и се обърна назад.

Ирина и Борис забелязаха веднага, че гримасата на лудостта беше изчезнала от лицето й, а очите й, макар и забъркани от смущение, гледаха с разумен поглед, който преценяваше обстановката. Това бяха болни, разногледи, но с израз на мислещо същество очи. В нееднакво разширените им зеници светеше съзнание за всичко, което ставаше около тях. Ирина и Борис усетиха неясно смущение от това, че булото на лудостта, което ги отделяше от съзнанието на болната, се беше смъкнало изведнъж.

Отначало Мария се изчерви от срам. Присъствието на чужда жена я накара да помисли за лошия вид на външността си. После тя бавно разпозна Ирина и почувствува горчива болка от овала на здравото й лице, от линията на хубавите й рамене и гърди. Какво търсеше това момиче тук? Красотата и свежестта му се забиха в честолюбието й. Тя си спомни, че го бе виждала преди няколко месеца в един бар и подозираше смътно да не е бивша любовница на Борис. Обзеха я ревност и гняв. Е, Борис го прекаляваше!… Нима трябваше да я води тук? Тя забрави да се попита как момичето се беше озовало тъй внезапно пред нея, но гневът й порасна изведнъж. Стори й се, че кафените му омразно красиви очи я гледаха с нахална втренченост, почти дръзко и предизвикателно, сякаш искаха да кажат, че бяха забелязали нечистите й ръце с изпочупени нокти и останалите недостатъци на външността й. Стори й се, че цялата личност на момичето взе да става враждебна и заплашителна, като че то ей сега щеше да се хвърли върху нея и да й направи нещо. Мария съзна смътно, че страхът, който изпитваше, беше глупав и смешен, ала растеше всяка секунда. Мисълта й направи отчаяно усилие да го отхвърли, но не успя. Все по-ужасен ставаше този непреодолим страх. Най-после тя отстъпи, престана да се съпротивлява срещу него и потъна всред някакъв мрак, в който избухна отново експлозията на лудостта й, а отломките на разбитото й съзнание, на мигновено оживелия истински спомен се разпиляха безследно. В следващия миг лудешката идея отново стана господар на съществото й. Сега й се струваше, че момичето, което седеше пред нея, беше най-злият й враг, който я гонеше и искаше да я убие, да изяде ръцете, мозъка, дробовете й. Все по-големи и страшни ставаха кафените му очи. Сега то чакаше само сгоден момент, за да се хвърли върху нея. Внезапно лицето на Мария се изкриви от ужас, цялото й тяло затрепера. Тя скочи изведнъж и надавайки див, пронизителен вик, хукна по стълбите за втория етаж.

Прислужницата изтича след нея.

 

 

— Тя ме позна!… — произнесе Ирина, ужасена на свой ред.

— Да, тя те позна — потвърди Борис. — И после съзнанието й се замъгли отново… Това беше само мигновено просветление. Но тя не помни нищо… Все едно че не те е видяла.

Ирина сложи ръка на челото си и се облегна на креслото. Пронизващият вик на болната още кънтеше в ушите й.

— Страшно е!… — каза тя напълно разстроена.

— Исках да я видиш и ти.

— Защо?

Тя внезапно повдигна глава. Познаваше отдавна този хладен, спокоен, цинично звънтящ тон. Гласът на Борис го придобиваше винаги, когато искаше да оправдае някакво решение.

Той съзна, че предисловията бяха излишни и каза направо:

— Защото искам да се разведа с нея.

— Ти нямаш право да извършиш това сега!… — извика Ирина, почти настръхнала от думите му.

— Как да нямам право?… — Гласът на Борис прозвуча със същия леден цинизъм. — Законът ми позволява. Говорих с адвокатите.

— Не бъркай закона с човешкия дълг!… — Ирина се задави от възмущение. — Ти не трябва да я оставяш сега… Ти не можеш да я захвърлиш като парцал, след като умря баща й, след като си присвои „Никотиана“ чрез нея!… О, Борис!…

Тя го погледна разочарована, негодуваща и все пак с онова съчувствие, което изпитваше към всичките му постъпки, без да знае защо.

— Аз искам да се оженя за тебе — каза той с равен глас, сякаш се касаеше за съвсем обикновена постъпка.

Ирина усети, че сърцето й се сви от вълнение, от блаженство и гордост, но отговори твърдо:

— Няма да приема.

И веднага съзна, че решението й не можеше да бъде друго.

— Ти винаги отсичаш въпросите сприхаво — произнесе той с примирена горчивина, понеже очакваше този отговор. — Най-хубавите години от живота ни ще минат, като изкупвам всичко с една луда… Е, и после?…

— Какво после?

— Когато животът отмине?

— Не се бой, животът няма да ни отмине… Това, което извърши, не бе грешка. Без „Никотиана“ ти нямаше да бъдеш щастлив.

— Но сега „Никотиана“ е моя и второто, което ми липсва, си ти… Трябва да помислим за себе си.

— А Мария? — попита тя.

— Животът за Мария умря. Нима има смисъл дългът към един автомат без съзнание?

— Да, има!… — Тя обхвана с поглед хармонията и лукса на малкия дворец. — Ти никога не би могъл да завладееш „Никотиана“ без нея… Тя ти създаде дом. Предполагам, че всичко това е подбрано и наредено от нея… И най-после, видя сам преди малко, че съзнанието й може да се връща.

— Но тя изпада в това състояние много рядко.

— Помисли си за мъката й през тия мигове.

— Тя ги забравя веднага.

— Но аз не мога… Аз ще помня винаги израза на очите й, който видях преди малко.

— Тогава какво ни остава да правим?

Върху лицето му се появи вълнение, оная мрачна и пламенна нежност, която тя бе забелязала в ресторанта.

— Нищо — отговори тя. — Ще бъда само твоя любовница.

— Но ти не си от тия жени, които могат да приемат лесно това… Ще ме намразиш.

— О, не се бой!… Аз мразя само „Никотиана“.

Той се замисли, после каза бързо:

— Това е недостатъчно… Това може да разруши живота ни. Аз те обичам, искам да станеш моя жена, да имам деца и семейство…

— Деца и семейство ли?… — повтори учудено тя.

Стори й се странно, че у него можеше да съществува такъв порив.

— Да!… — произнесе той. И после добави сурово: — Значи, трябва да чакаме смъртта на Мария?

— О, не говори за смърт!… По-добре би било да помислиш къде да се срещаме.