Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

во да свири своя концерт.

XI

През отворения прозорец лъхаше прохладата на юнската вечер, дъх на гума и бензин. Глъчката по булеварда беше затихнала, а от Зоологическата градина ревеше лъвът. Джазът на „Ариана“ свиреше „Червени рози“ и сладникавата, омръзнала до втръсване мелодия ставаше все по-натрапчива сред замиращите случайни шумове.

Костов изпуши една цигара, като се питаше гневно докога щеше да продължава неприятното положение, в което се намираше от половин година насам. След заболяването на Мария просторният му апартамент на булевард „Цар Освободител“ беше станал известен на цяла редица нови посетители, които го отегчаваха и които Борис не можеше да приема в къщи. Тук идваха да играят покер един министър, няколко депутати и банда от журналисти. След един или два часа те си отиваха очаровани от гостоприемството му. Главният експерт на „Никотиана“ притежаваше финеса на хората от старото поколение, които спускаха рушвета незабелязано. Той умееше да губи на покер и бридж. При важни случаи той губеше цяла нощ, небрежно, разсеяно, великодушно, с оная щедрост, с която човек пръска чужди пари, а призори, с натежала от вермут и тютюнев дим глава, равнодушно вписваше проиграните суми за сметка на „Никотиана“. Щастливите играчи натъпкваха банкнотите в джобовете си (беше неудобно да се дават чекове), а понякога банкнотите бяха тъй много, щото и джобовете им не стигаха. Тогава те ги увиваха във вестници и даваха на шофьорите си по хиляда лева бакшиш.

Апартаментът беше станал любимо място и на барон фон Лихтенфелд. Лихтенфелд никога не допускаше, че в една варварска страна можеха да се срещнат толкова фини хора.

Най-сетне доста редовно, но по-безкористно, тук прескачаха красиви, но повехнали дами от висшето общество, свежата примадона на операта, няколко застарели скучни снобове и един офицер от гвардията — прочут ездач, — който от време на време украсяваше апартамента с тъмносинята си венгерка.

Но това общество беше започнало да омръзва вече на Костов. Иронията към света, която черпеше от клюките, не го развличаше никак. Покровителството на млади момичета от артистичния свят почваше да го отегчава. Участието в разни спортни комитети прахосваше безсмислено времето му, а галантните приключения го изморяваха.

Накъсо — Костов старееше и тази вечер той се усещаше по-отегчен, по-уморен и по-самотен от всеки друг път. Очакваше посещението на един министър — не тоя, с който играеше покер, — а на другия ден му предстоеше обиколка с Борис и германците. Министърът щеше да дойде късно след вечеря, сякаш нощният мрак го караше да се чувствува по-удобно, отколкото дневната светлина. За да убие времето с нещо полезно, Костов седна пред бюрото си, запали лампата и отвори папката с последните договори, сключени от „Никотиана“.

Тия договори вещаеха политическата съдба на България и показваха невероятната ловкост, с която Борис беше успял да запази „Никотиана“ от кризата. Още преди да почне катастрофалното падане на цените, той беше сключил сравнително износни сделки с италианската и полската режия, с холандски, американски и чехословашки фирми. В Америка му помогна Коен. На сделката с французите попречи Торосян. Изглежда, че арменецът раздаваше подкупи и във Франция. Режията купи лошите му тютюни и отказа със смешни обяснения далеч по-износните оферти на „Никотиана“. Сделката с австрийците беше осуетена от отмъстителния Кршиванек. Ала това бяха дребни неуспехи. Борис загуби френската и австрийската режия, на които продаваше малки количества от средни партиди, но сключи договори с Немския папиросен концерн. Отсега нататък Немският папиросен концерн щеше да купува всяка година от „Никотиана“ по осем милиона килограма тютюн. Ударът беше незапомнен и смая всички. Студеното и мълчаливо хлапе, на което предричаха катастрофа, се превърна неочаквано в колос, който се изправи спокойно, сред хаоса и паниката на започващата икономическа криза.

Костов уморено повдигна глава от книжата. Стори му се, че Борис приличаше на фойерверк, който щеше да изгори ослепително върху мрака на някаква безсмислица. Защо му беше всичко това? Когато Борис застарееше, щеше да изпита същата умора, същото безразличие, същата досада от света, която сега изпитваше Костов. Дори може би той щеше да се почувствува още по-зле — преуморен физически или смазан от някаква тежка болест като татко Пиер или стария Барутчиев, който сега умираше. Бе съвършено безсмислено да се работи само за трупане на пари. Човек можеше да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитваха тоя безумен порив да прибавят още към тях? Поне в това отношение Костов беше прекарал живота си разумно. Почти никой от най-богатите хора на България не бе обиколил като него с автомобил всички кътчета на Испания, не бе пътувал в Египет и Мароко за удоволствие, не бе скитал от остров на остров из гръцкия архипелаг, опиянен от синевината и слънцето. Но и това в края на краищата не спасяваше сигурно от досада, от лошото настроение и чувството на самотност, които го измъчваха сега. Може би човек трябваше да се ожени, да има семейство и деца. Костов си спомни главния счетоводител на „Никотиана“, който беше полуослепял от годишните баланси и сега лекуваше очите си в една клиника. Този човек имаше голямо семейство и ако ослепееше, последното оставаше на улицата. Но Костов нито веднъж не го беше видял кисел или отегчен. Ала може би и това — семейството и децата — беше пак самоизмама. Може би инстинктът за продължение на рода бе също тъй абсурден като желанието да трупаш пари. Нима имаше някакъв смисъл Борис да желае деца от Мария?

Като помисли за Мария, Костов изпита тъга, но после се ядоса, стана от бюрото си и запали цигара. Умственото й разстройство беше предизвикало бъркотия в протоколната служба на „Никотиана“. Борис не искаше нито да я отстрани от София, нито да приема гости в къщи. Поради всичко това Костов беше натоварен да изпълнява службата на домакин при всички приеми и вечери, с които „Никотиана“ трябваше да предразположи чужденците към себе си. След вечерите следваха традиционните гуляи в кабаретата, а после обиколки из провинцията. Нерядко се случваше някой от чужденците да е риболовец и Костов трябваше да го забавлява с часове до някой планински поток, преструвайки се на дълбоко заинтересуван от живота на пъстървите. Особено досаден, поради своята учтивост, в това отношение бе Прайбиш, докато Лихтенфелд нахално искаше да му се устрои лов на мечки. Борис бе заповядал изрично да се задоволяват всичките им прищевки.

Но угаждането на тия прищевки бе мръсна работа, не подхождаше за характера на Костов, миришеше на раболепие. Костов си спомни с отвращение сцени, които бе виждал в Атина и Цариград: пияни гръцки князе на тютюна целуваха коляното на фон Гайер, а в хотел „Токатлиян“ турски милионери ставаха сводници на Лихтенфелд. И всичко това вършеха, за да продадат партидите си на Немския папиросен концерн, за да се спасят с поносими загуби от грозните лапи на кризата.

Ураганът от падащи цени беше почнал в Съединените щати, прекоси океана, забушува в Европа, обхвана като стихийно бедствие целия свят. От що произлизаше тази дяволска пропаст между индустриални и земеделски цени? Коя мрачна сила караше фермерите от Айова и Тексас да употребяват житото си вместо гориво, докато в Индия и Китай милиони хора умираха от глад? На младини Костов беше размишлявал до втръсване по тия въпроси, за да успокои най-после съвестта си със заключението, че насилственото премахване на капиталистическия строй води към още по-големи злини.

Много фирми през тази година не посмяха да закупят никакъв тютюн, бездействуваха или закриваха клоновете си. „Джебел“ продаде тютюните си под костуемата цена. „Тракийски тютюни“ се отърва навреме с тридесет милиона пасив. „Бяло море“ се разтърси из основи, но издържа удара, тъй като зад него стоеха няколко мощни банки. „Родопи“ свърши с фалит, като удави след себе си и банката, която го кредитираше. Не се знаеше какво става с Торосян. Пред едни арменецът оплакваше съдбата си на почтен търговец, който губи, защото е честен, пред други разправяше, че очаква колосални печалби от продажби в Америка. После се разбра, че той нито губеше, нито печелеше, а просто вдигаше по навик шум около себе си и продължаваше да купува боклуци за френската режия.

Много зле тръгнаха работите на Барутчиев. Костов го беше посетил веднъж в Чамкория. Барутчиев лежеше завит с одеяло, пожълтял и сух, на един шезлонг върху терасата на вилата си и гледаше със сурова печал пролетното небе над вековните борове, синкавия лабиринт от снежни върхове и ливадите, по които цъфтяха планински цветя. Костов седна до него.

— Е!… — каза Барутчиев. — Вашият шеф отърва „Никотиана“ от кризата и грабна лъвския дял от печалбите… Кого ще спасявате сега?

— Никого — скръбно отговори Костов.

Той се стесняваше от мисията, за която бе дошел.

— Да!… — Барутчиев се изсмя горчиво. — Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко… Но така се колебаеше да постъпва дори старият Пиер. Е, какво?… Интересуват ли ви моите средни партиди?

— Интересуват ни. Дойдох тъкмо за това. Шефът е съгласен да ги купи по осемдесет и два лева.

— Осемдесет и два ли?… — Смехът продължаваше да гърчи жълтото лице на умиращия милионер. — Те ми струват по деветдесет лева манипулирани, а вие ще ги продадете на Немския папиросен концерн по деветдесет и три въз основа на договора, който имате с него… Чудесен удар, а?…

Барутчиев се закашля изведнъж.

— Не се вълнувайте — рече Костов.

— Нищо!… — Болният махна с ръка, а върху бузите му пламнаха розови петна. — Значи, по осемдесет и два?… А защо не предложи да му ги подаря безплатно?… Слушайте, Костов!… Кажете на шефа си, че предпочитам да изгоря тютюна, но няма да му продам нищо… Кажете на германците и на моя брат, че плюя върху тях, задето отказаха да купят тютюна ми без посредничеството на „Никотиана“… Кажете им, че могат да подкупят всички министри и цялото Народно събрание, че могат да ме опропастят, но пак ще си останат мръсници и каналии, които печелят богатството си само с подлости…

Болният се закашля пак. Костов знаеше, че вълнението можеше да му докара кръвоизлив, и се разкая за идването си. Мърморейки някакви извинения, той се приготви да си върви.

— Останете, Костов!… — Болният изплю в кърпичката си една розова храчка. — Вие не сте виновен… Искате ли коняк?

Барутчиев позвъни. След малко на терасата се появи болничната сестра, която се грижеше за него. Милионерът я помоли да донесе на госта коняк. Той се успокои и почна да гледа замислено върховете на боровете.

— Сега е най-важното да се поправите!… — опита се да го утеши с фалшив оптимизъм Костов.

— С мене е свършено!… — каза болният и в хрипливия му глас прозвуча мъка, огромна и безнадеждна досада от света. — Аз си отивам, но все пак имам съзнанието, че създадох нещо… Аз изнесох пръв нашите тютюни в чужбина, а по стъпките ми тръгнаха старият Пиер (господ да съди делата му) и другите хиени… Подадох ръка на десетки хора, които ми се сториха работливи… Но сега виждам, че съм помагал на тъпи шмекери и бандити… Костов, светът, класата ни, отиват към гибел!… Ще ги погуби егоизмът. По цели дни лежа неподвижно, броя часовете, които ми остават да живея, и разсъждавам върху миналото си, върху живота и хората… И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си. В търговията винаги е управлявал законът за печалбата, но ние не се заслепявахме от него. А днешните се самозабравят… Ето аз мразех стария Пиер… Завиждах на енергията му, но презирах разгулния му живот, любовниците му, безумното му пилеене на пари… Той също не можеше да ме търпи и се подиграваше на приличния ми семеен живот… Ние дори не се поздравявахме. Но тази вражда, това съперничество не минаваше известни граници. Ние злословехме един срещу друг, но с мярка, конкурирахме се, но не вършехме подлости, които уронват личното ни достойнство… А сега ни заместиха крадци, изнудвачи, раболепни парвенюта, способни да се продават всекиму за паница леща… Сега ни мачкат мазници и блюдолизци!… Костов мълчеше.

— Между тези типове не поставям вашия шеф — продължи туберкулозният, като пое дъха си, — макар че той ги надминава стократно по подлост и талант на изнудване… Той е способен и умен. Предполагам, че развратът, пиенето и глупавата суетност няма да го похабят като тъста му. Но той е морално тъп!… Запомнете, кажете му, че той е морално тъп и че това ще докара гибелта му!… Не всички хора са без достойнство, не всички се свиват от страх, не всички мислят само за удоволствия и се стремят само към пари… Това е поуката, която съм извлякъл от своя живот.

Барутчиев говори дълго. Когато Костов се върна в София и разправи за посещението си у болния, Борис се усмихна небрежно:

— Казах ли ви, че нямаше нужда от учтивости? — подигравателно забеляза той. — Трябваше да му съобщите контраофертите писмено.

Но Борис се изненада неприятно от категоричния отказ на Барутчиев да продаде тютюна си на безценица. Може би тая умираща туберкулозна лисица възнамеряваше да го хлъзне на Немския папиросен концерн чрез някоя от генералските фирми. Напоследък никнеха като гъби нови дружества за износ на тютюн — търговски конкубинати между запасни генерали и безработни експерти от фалирали тютюневи фирми. Борис забелязваше с тревога множество признаци, че тия дружества се кредитираха тайно от Немския папиросен концерн. Бавно, но сигурно, като широка река, чието течение никой не можеше да отклони, износът на българските тютюни се насочваше само към Германия. Все по-малобройни ставаха другите купувачи. Борис знаеше, че това е лошо, но неизбежно, и побърза да стегне още по-здраво връзките си с немците. Той купи един вестник, няколко публицисти и още десетина народни представители, които почнаха шумна кампания за дирижирано стопанство. Немският папиросен концерн отвърна признателно, като увеличи контингента за „Никотиана“ на десет милиона килограма.

Костов седна отново пред бюрото си. Да, мръсно и неизбежно беше всичко, което Борис вършеше напоследък!… Мръсни и неизбежни бяха тия подкупи на правителствени лица, ако „Никотиана“ искаше да се запази и процъфти като предприятие, тия раболепни учтивости към фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд!… Мръсно и неизбежно беше поведението на Борис към държавата, към народа, към другите търговци, към собствената си болна жена и момичето, с което я замести!… Мръсно и неизбежно беше епикурейското равнодушие, с което Костов понасяше всичко това!

Костов не можа да намери в поемните условия сведението, което му трябваше за утре, и с досада затвори папката. После стана, запали цигара и почна да се разхожда из стаята. В мисълта му изпъкна натрапчиво новата приятелка на Борис. Миналата седмица тримата вечеряха в „Юнион“. Костов беше поканен да служи за параван, но остана доволен от вечерята. В тази девойка имаше нещо прекрасно, топло, сърдечно… Все по-приятна ставаше мисълта за нея. Той се опита да пропъди образа й, но не можа. А след това съзна постепенно, че нервността, досадата, мизантропията, които го притискаха сега, идеха и от съжалението, че не беше срещнал едно такова момиче по-рано, преди да влезе в есента на живота си. Той съзна също, че онова, което в тоя момент го спираше да напусне „Никотиана“, бе именно възможността да вижда това момиче често, постоянно, винаги…

 

 

Министърът, който Костов очакваше, завеждаше вътрешните работи — най-мършавия сектор в управлението. Той беше дребно, мрачно човече с тих глас, с плешива глава и зли меланхолични очи. Единият от телохранителите му остана да се разхожда долу по тротоара, а другият се качи до площадката на апартамента, в който живееше Костов. В първия миг посещението изглеждаше лишено от корист, но при главния експерт на „Никотиана“ идваха безкористно само повехналите красавици от хайлайфа. Костов си спомни веднага, че министърът беше заинтересован от една малка, но бързо напредваща тютюнева фирма, която ръководеше зет му.

Експертът погледна госта си нетърпеливо и въпросително. Услугите на „Никотиана“ не можеха да продължават безкрайно. Но господин министърът на вътрешните работи сякаш не разбираше това. В очите му, студени и втренчени като очи на змия, светна раздразнената самоувереност на човек, който не изпуща лесно положението от ръцете си.

— Партидата не е приета — мрачно произнесе министърът.

— Ах!… Така ли?

Костов си спомни една шифрована телеграма от районния експерт, на която пропусна да отговори. Телеграмата гласеше: „Партидата на «Марица» е лоша. Чакам нареждане.“

— Ще видим!… — рече Костов. — Да, ще разуча въпроса… Утре заминавам на юг.

— Изглежда, че вашият експерт е прекалено взискателен — продължи министърът. — Очаква да му предложим комисионна, що ли!… Но „Марица“ не желае да постъпва така…

Министърът сви устни и повдигна рамене. Той се възмущаваше от покварата на чиновниците в частните фирми, но бе забравил себе си.

— Не е това! — раздразнено го пресече Костов.

Той знаеше, че районният експерт беше честен и не вземаше тайно комисиони. А дружество „Марица“ се състоеше от некадърници и паразитствуваше върху „Никотиана“, използвайки връзките си с министъра. Последният приличаше на стражар, който те е пипнал за шията и е съгласен да те пусне само ако го почерпиш ракия. Услугите, които правеше на Борис, се въртяха повечето около поведението на Стефан и бяха нищожни. Той щеше да стане необходим само в случай на стачка. Костов се ядоса изведнъж от изнудваческото му посещение.

— Ще уредя въпроса — каза той раздразнено. — Но и вие трябва да гледате работата си.

— Коя работа? — сухо попита министърът.

— Вашата!… — гласът на Костов стана още по-раздразнен. — Вие трябва да стегнете пресата!… Левите вестници се пълнят с антрефилета срещу „Никотиана“. Това е недопустимо!… Искате да купим тютюна на „Марица“, а не се питате кому ще го продадем!… Немците шушукат, намекват, упрекват открито… Да, да!… Те искат да знаят с комунистическа страна ли търгуват или не…

Костов млъкна изведнъж, раздразнен от гнева си срещу министъра, който го накара да каже повече, отколкото трябваше.

— Свършихте ли? — мрачно попита министърът.

— Да.

— Значи, немците питат с каква страна търгуват, комунистическа или не?

Костов отново пламна в омраза срещу това злобно, невъзмутимо човече.

— Питат ме!… Да, да!… — многозначително подчерта той. — И ще бъде съвсем лошо, ако докарате работата да попитат министър-председателя или Двореца официално.

— Добре!… — Змийският поглед на министъра стана още по-втренчен и студен. — Тогава аз ще им отговоря: — вие търгувате с комунистическа страна. Братът на директора на най-голямата фирма, с която работите, е комунист!… Моята полиция го арестува снощи.

Очите на Костов се разтвориха широко. Той разбра защо министърът бе тъй самоуверен.

— Вие трябва да го освободите веднага — рече експертът.

— Ще си помисля.

— Тъй ли?… — Костов го погледна с ново раздразнение. — Не заслужава да главоболим с тая работа Министерския съвет.

— Казах: ще си помисля — повтори министърът. — Има много неща, които могат да се поставят на разискване в Двореца и Министерския съвет…

Когато гостът на Костов си отиваше, въпросът за освобождаването на Стефан и партидата на „Марица“ беше напълно уреден. И тогава главният експерт на „Никотиана“ съзна пак колко неизбежно мръсен и подъл беше светът.

 

 

На другия ден по шосето за Х. отпътуваха две коли.

В първата кола — за да не гълтат праха — седяха господата фон Гайер, Лихтенфелд, Прайбиш и генералщабният майор Фришмут от Райхсвера. Майор Фришмут беше, разбира се, в цивилно облекло и твърде мъчно можеше да бъде обвинен, че е дошел в България с друга цел, а не търговска. Колата представляваше обикновен „Мерцедес“. В направата й прозираха първите белези на пестеливост, които времената налагаха на немската индустрия. Също такава пестеливост имаше и в нареждането, с което Немският папиросен концерн бе забранил на чиновниците в чужбина да купуват коли от негермански произход. Поради това един от четиримата й пътници, а именно барон фон Лихтенфелд, мислеше с известна горчивина за елегантния „Студебейкър“, който се хлъзгаше зад тях.

В „Студебейкър“-а пътуваха генералният директор на „Никотиана“ и главният й експерт. Костов шофираше и мислеше гневно за рибарските принадлежности на Прайбиш, които бе забелязал на тръгване в немската кола. С не по-малко негодуване го изпълваха пушката, кучето и ловджийските гетри на Лихтенфелд. Всичко това означаваше скитане в планината.

Над узрелите житни поля трептеше синьо небе и пееха чучулиги, а от горите лъхаше прохлада и мирис на здравец. По зелените хълмове пасяха стада и песента на звънците им се носеше мелодично в свежия въздух, наситен с дъх на росна трева. Юнският ден сияеше в злато и синевина.

— Костов!… — внезапно произнесе Борис.

— Какво?… — попита експертът.

Гласът му прозвуча троснато, но Борис беше свикнал с това и се престори, че не забелязва недоволството му.

— Какъв обед поръчахте?

— Майонеза с пъстърви, телешко, пилета, щрудел, сладолед и плодове.

— А жената на счетоводителя умее ли да поднася?

— Мисля, че умее… Свършила е американски колеж.

— Какво има за пиене?

— Нося една каса от моите испански вина.

— Много добре — доволно произнесе Борис. — Имате ли още от тях?

— Това е последната!… — ядосано осведоми експертът.

— Трябва да поръчате още.

— Митото е много високо.

— Няма значение… Всичко е за моя сметка.

Борис се изсмя.

— На вас ви е смешно, а аз се срамувам — каза експертът.

— От що?

— От тия любезности… Остава да ни поискат и жени… Да, скоро ще почнем да им търсим жени и тогава ще заприличаме съвсем на гърците.

— Значи, ще станем добри търговци.

— Вие да, но аз не.

— Пак скрупули… Никак не умеете да презирате хората!… Значи, боите се да използвате моралната слабост на някакви си германци?… Имах по-високо мнение за вас… Тогава да станем порядъчни! Нека оставим свръхчовеците да ни стрижат като овци!…

Последва смях — равен, тих и непродължителен, на който не можеше да се възрази — мрачен смях, който идеше не от липса на гордост, а от пълно отрицание на всичко човешко.

Костов помисли малко и каза твърдо:

— Вие няма да свършите добре. — После реши да промени темата: — Какво да правя, ако Лихтенфелд започне да упорствува?

— Ще повикате Прайбиш.

— Но и Прайбиш е свикнал да гледа тютюна само под облачна светлина.

— Тогава ще се отнасяте до фон Гайер и мене. Няма да правим никакви отстъпки.

— Лесно е да се каже това — изръмжа Костов. — Всичко ще трае най-малко три дни.

— Може и повече.

— Омръзна ми да забавлявам немци!… — изруга експертът.

— Правете като мене!… Вие се забавлявайте с тях.

— Имам по-друг вкус.

— Вкусът е относителна работа… Аз пък не мога да понасям вашите скучни снобове.

— Прав сте — рече Костов. — От тях не може да се спечели нищо.

— Значи, аз съм по-честен от вас… Не върша нищо срещу природата си. А вие роптаете, но не се отказвате от заплатата си в „Никотиана“. — Борис се усмихна. — Право ли е това?

— Щеше да бъде отвратително… Но аз съвсем не стоя във вашата „Никотиана“, за да получавам заплата. — Костов се изплю драматично настрана. — Аз съм достатъчно богат!…

— Но тогава защо стоите?

— Ей така!… От душевна леност, от навик, от скука, от инертност… Наистина аз се презирам понякога.

— Видяхте ли?… А си позволявате да ругаете един работлив търговец.

— Вие не сте търговец — рече Костов. — Вие сте гангстер!…

Борис го погледна учудено и се засмя пак. Дори тази дръзка шега не можа да развали доброто му настроение след нощта, която беше прекарал с Ирина.

— Костов!… — произнесе той след малко.

Експертът осигури с поглед липсата на препятствие пред колата и обърна за миг лице към шефа си.

— Значи, „Никотиана“ до такава степен ви е омръзнала?… — с лукаво прискърбие произнесе Борис.

— Омръзнала е малко… Противна ми е!…

— Нима съм толкова лош?

— Лоши са средствата ви.

— Значи, самата ми личност не е дотам черна?

— Вие сте фантаст — отговори Костов след малко. — И това ви оправдава донякъде.

— Добре. Искате ли да станете съдружник на един фантаст?… С процентно участие в печалбите и мое ръководство?

— Не — рече Костов, — не искам.

— Значи, сериозно сте решили да ме напуснете?

— Не съм казал още това.

— А какво значи отказът ви?

— Само това, че не искам да ви стана съдружник… Защо ви е съдружник?

— Боя се да не постъпите като експерта на Барутчиев… Вие сте единственият мъж, с когото мога да разговарям приятелски.

— Е, да!… — горчиво произнесе Костов. — Необходим съм ви.

— Не поставяйте въпроса така. Вие просто ми харесвате като човек. Кажете сега категорично: оставате ли в „Никотиана“?

— Да, оставам. — В гласа на Костов прозвуча смешен гняв. — Но съдружник не!… Срамувам се да ви стана съдружник.

В първата кола зад кормилото седеше Лихтенфелд, до него Прайбиш, а на задните места — Фришмут и фон Гайер. И четиримата носеха тъмни очила, за да предпазят светлите си северни очи от ослепителния блясък на юг. Прайбиш и Лихтенфелд разговаряха тихо.

— Едно е ясно!… — горчиво произнесе баронът. — Ние не им внушаваме никакъв респект.

— Какво искате да правят? — попита Прайбиш.

— Хм!… — Лихтенфелд освободи за миг лявата си ръка от кормилото и направи презрителен жест. — Вие не сте били в Солун и Атина!… Знаете ли какво нещо са гърците, Прайбиш? Яхти, вили, жени… всичко предоставят на ваше разположение!… Пожелаете общество — веднага ви представят в най-отбрания клуб. Искате да правите снимки — развеждат ви из цялата страна. Споменете за лов — на другия ден ви пренасят в планината. Богат, щедър, вежлив народ!… Имат истинска търговска аристокрация.

— Тук са по-бедни — справедливо забеляза Прайбиш.

Думата „аристокрация“ го раздразни малко.

— По-бедни ли?… — с ненавист произнесе баронът. — Обърнете се и вижте лимузината, която иде след нас. Такива коли съм виждал само в Довил и Биариц.

— Вие забравяте, че те са собственици, а ние чиновници — скромно възрази Прайбиш. — Освен това трябва да пестим за войската.

Лихтенфелд пак направи презрителен жест с ръка и млъкна. Прайбиш беше селяк, мравка от народа, и не можеше да разбере нищо. Напразно Лихтенфелд се опитваше да му внуши по околен път — прекият бе опасен — гордостта на императорска Германия, непокварена от еснафщината на Хитлер. Но Хитлер твърдеше, че германците са богоизбран народ, обещаваше им реванш и богатствата на целия свят. Това именно беше накарало Лихтенфелд да стане националсоциалист въпреки всичко през оная пролетна вечер, когато думкаха барабани и хиляди чизми маршируваха по „Унтер ден Линден“.

Като се увери за лишен път, че Прайбиш е неподатлив към нюанси в политическите убеждения, Лихтенфелд се върна отново към липсата на респект у българите.

— Как ви се струва държането на техния експерт? — попита той. — Не забелязахте ли с какво презрение изгледа кучето и ловджийската ми пушка?

— Не — с известна досада отвърна Прайбиш.

Прекалената мнителност на барона почваше да го дразни. Той бе забелязал само неучтивото искане, което Лихтенфелд отправи към българите, да вземат кучето му в колата си.

— Костов искаше просто да ми внуши, че нашите развлечения го дразнят — продължи Лихтенфелд като сърдито дете. — Хм!… Вие сте взели въдицата си… — Той погледна иронично калъфа с рибарските принадлежности на Прайбиш. — Да не си въобразявате, че ще ви поканят на лов за пъстърви?

— Ако не ме поканят, няма да отида — равнодушно отговори Прайбиш.

— Трябва да ги стегнем, Прайбиш!… — уверено произнесе баронът. — Ще видите как ще приемам тютюна им аз!…

 

 

На задните места фон Гайер и майор Фришмут също разговаряха тихо, но за по-сериозни неща. Двамата гледаха внимателно една карта, която бяха разтворили върху коленете си.

— По долината на тази река могат да се концентрират най-малко четири дивизии — каза фон Гайер, като посочи с дръжката на лулата си върху картата.

— Да!… — Фришмут кимна с глава. — Има широки полета за летища и маскирани лагери… Значи, от Южна България биха могли да потеглят едновременно към морето три успоредни колони.

— Добре е да поискате и мнението на Военното министерство — предложи фон Гайер.

— На българското ли? — замислено попита майорът.

— Да. Те имат опита от три войни и познават основно местността.

— Зная — каза Фришмут. — Но струва ми се, че е рано… Броман съобщи, че офицерският им корпус още не е изчистен напълно от антимонархически елементи. А и Тренделенбург настоява да не бързаме… Впрочем това са подробности. По-важни са пътищата!… — Майорът загрижено поклати глава. — Вижте този завой например!… Съвсем неправилно разрешение!… Оттук не биха могли да минат танкове и тежка моторизирана артилерия.

— Те могат да поправят шосетата бързо — каза фон Гайер.

— Това трябва да им се внуши още сега.

— Искате ли да видите целия път? — попита бившият летец.

— Докъде?

— До гръцката граница.

— Много добре, ако няма да събуди подозрение.

— Не се безпокойте!… — Фон Гайер запали угасналата си лула. — Докато Лихтенфелд и Прайбиш приемат тютюна, ние ще продължим на юг… Ще видите и немски гробове от миналата война.

— Гробове?… — Майор Фришмут повдигна равнодушно глава от картата, върху която опитното му око беше забелязало някои неточности. — Да?…

— Гробове!… — с малко особен глас повтори бившият летец от ескадрилата на Рихтхофен.

Тия останки от миналата война го привличаха и вълнуваха странно. Но майор Фришмут не можа да почувствува вълнението му. Той беше скучен педант, обикновена генералщабна машина за смятане. Като събираше данни за изработване на плана на бъдещия поход, той никак не мислеше за гробове.

— Гледат ли ги добре? — попита майорът от учтивост.

— Да, доста добре!… — отговори фон Гайер. — Българите почитат мъртвите.

 

 

След един час автомобилът влезе в бедните и ниски квартали на X. Всички почувствуваха застоял дъх на плодове, на съхнещ тютюн и жилища без канализация. В прахта на улицата между лениви кучета и остатъци от плодове се търкаляха нечисти, полуголи деца с рани около устните. По зидовете на дворовете и ниските схлупени къщици съхнеше говежди тор, който щеше да служи за гориво през зимата. Имаше нещо пронизващо и тъжно в тая бедност под толкова синьо небе, в тия нерадостни квартали с полуселско и работническо население, което се изхранваше главно от надници в складовете. Но сега тия складове бяха почти затворени и нищетата на безработицата го притискаше жестоко. Минаването на автомобилите предизвика враждебно оживление. Унили мъже гледаха мрачно и продължително след колите на господарите. Жените, които перяха в нечистите дворове, преставаха да се карат, повдигаха глави от коритата си и почваха да кълнат. Те правеха това кресливо и злобно, с яростта на майки, чиито деца гладуваха. Няколко окъсани момчета хвърлиха камъни, които удариха шумно калниците на колата, в която седяха германците.

— Няма ли полиция тук? — възмутено попита Лихтенфелд.

Той се обърна гневно назад, сякаш искаше да се скара на хората в задната кола. Фришмут гледаше безстрастно, докато веждите на фон Гайер се бяха намръщили.

— Тук е работнически квартал — осведоми Прайбиш.

— Да — изръмжа фон Гайер. — Голяма бедност!… Българите са икономически много зле.

— Но това е всъщност добре!… — важно изтрака сметачната машина от генералния щаб. — Ето още една причина да тръгнат с нас!…

Никой не му възрази. Фришмут почна да мисли пак за лошите планински шосета на България, по които не можеха да минават танкове и тежка, моторизирана артилерия. Лихтенфелд ругаеше в ума си нахалството на простолюдието. Прайбиш извръщаше глава, за да не гледа нечистите и слаби деца, чиято мизерия разстройваше бащинското му чувство. Той имаше четири момчета. А фон Гайер потъна отново в мрачната и сладостна възбуда, която го обземаше пред призрака на бъдещата война. Той мислеше за германската мощ и вековния й противник — славянството, за гигантските сражения, които щяха да се развихрят по континентите, океаните и въздуха, за величието на победата и мрачния жребий на поражението. Той преценяваше еднакво последиците както на победата, така и на поражението, защото не беше ограничен и скован като сметачната машина от генералния щаб, която седеше до него. Той преценяваше огромните сили на врага от изток и вероятната гибел на милиони германци, смъртоносното действие на новите оръжия и разрухата на цветущи градове. Но той не преценяваше само едно: колко безумно и мрачно беше да мисли непрекъснато за новата война дори от дните на последното поражение, дори от часа, в който беше съблякъл униформата на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен…

Най-после автомобилите излязоха от озлобения беден квартал, минаха през центъра, отпуснат и сънлив, и завиха в посока на гарата, към склада на „Никотиана“.

Идването на господарите предизвика обичайната суматоха и надпреварване. Пръв ги посрещна Баташки, сега директор на клона. Борис се здрависа с него любезно. Ползата от енергията, която Баташки развиваше при покупките в селата, надминаваше многократно щетите от кражбите му. Господарите го ценяла.

Но сега Баташки съзна горчиво, че си оставаше прост, недодялан човек, лишен от възможност да напредне по-нататък. Напразно се опитваше да привлече повече вниманието на господарите, напразно се потеше под горещото слънце в колосана яка, лачени обувки, райе панталони и сако меланж, които си беше ушил за подобни случаи по съвета на аптекаря — старомодно конте, с което всяка вечер играеше табла. Борис и главният експерт забравиха Баташки веднага, а немците едва го погледнаха. Официалният му костюм изпъкваше смешно пред светлите и удобни дрехи на господарите. Запотен от горещина и стеснение, Баташки проклинаше светските познания на приятеля си.

Напротив, голям успех пожъна новият счетоводител, който посрещна гостите по бели панталони и риза с къси ръкави. По заповед на Костов той живееше в къщата до склада, а жена му се грижеше да поддържа в изправност скъпата й мобилировка, да готви, да поднася и да бъде приятна. Той говореше немски, понеже бе свършил търговия в Германия, а жена му знаеше от колежа английски и френски. Добре се бяха наредили тия синковци!… Ядяха и пиеха заедно с господарите, докато Баташки си оставаше онеправдан и трябваше да търпи шегите им за цвета на вратовръзката си, за брилянтина, с който мажеше острата си коса, за стъклото с одеколон, което носеше в джоба си… А всеки знаеше, че Баташки вършеше истинската работа в склада. Баташки ръководеше манипулацията, Баташки скиташе по селата сред кал и студ да купува тютюна, Баташки понасяше ругатните на селяните и заканите на работниците… Наистина сега господарите го поканиха на обеда, но това стана от немай-къде и през всичкото време той се потеше, червеше и мълчеше от срам, задето не умееше да разговаря с изтънчени хора. Да, грозно нещо беше липсата на образование… Никога Баташки не беше преживявал по-тежък пристъп от мъка и горчивина и никога амбицията му да излезе от това положение не го беше изгаряла по-жестоко.

След изобилния, добре сервиран обед, от който дори Лихтенфелд остана доволен, господата се оттеглиха да починат. Фришмут приведе бележките си в изправност, като ги преписа на чисто, легна и веднага заспа. Лихтенфелд страдаше от киселини в стомаха, взе сода и отегчи Прайбиш — за двамата беше определена обща стая — с горчиви сравнения между живота, който бе водил в Ривиерата, и жалкото съществуване, към което съдбата го принуждаваше сега. Но Прайбиш пак не разбра намека за неправилното отношение на фюрера към аристократите.

— Трябва да се примирите — сурово каза той. — Сега държавата има нужда от девизи за покупка на сурови материали. Ако спечелим войната, за която се готвим, вие отново ще можете да прекарвате ваканциите си в Ривиерата.

— А мислите ли, че ще я спечелим?… — кипна изведнъж баронът. Той бе толкова ядосан от киселините в стомаха си и селската тъпота на Прайбиш, щото викна високо и забрави всякаква предпазливост. — Всичко е объркано, всичко е с главата надолу!… Един Лихтенфелд е поставен тук да рови тютюневи листя, а пристави от полицията стават легационни съветници!…

— Но вие сте вече специалист по тютюна — възрази Прайбиш.

— Да, „вече“!… — горчиво произнесе Лихтенфелд.

После се разсмя, внезапно успокоен пред неизбежността на съдбата и иронията, която почувствува към себе си. Значи, дотам беше стигнала работата!… Той, Лихтенфелд, изоставен и самотен, но пълен с непримиримата гордост на прадедите си, търсеше отдушник на гнева си пред един Прайбиш!… Но, разбира се, всичко това той правеше снизходително, от ексцентричност, като всеки благородник. Баронът се помъчи да се убеди, че не беше ядосан от грубостта на простолюдието никак.

— Може би по-късно ще успеете да се върнете в дипломатическата кариера — съчувствено произнесе Прайбиш.

— Да се върна ли?… — Баронът изпадна в нов пристъп на гняв и забрави своята снизходителност. — Няма да приема никога!

— Какво ще правите тогава?

— Ще си остана в концерна.

— Това е най-умното — загрижено посъветва Прайбиш.

Лихтенфелд му досаждаше, но въпреки това Прайбиш изпитваше против волята си дълбока загриженост към съдбата на барона. Поколения наред селяни Прайбиш бяха обработвали на изполица земите на барони Лихтенфелд. И поколения наред селяни Прайбиш бяха свикнали да се замислят почтително над глупости, казани от барони Лихтенфелд. Сега феодалните времена бяха минали, но последният Прайбиш, който заемаше висок пост в йерархията на Немския папиросен концерн, се замисли с наследствен рефлекс по същия почтителен начин върху глупостта на последния Лихтенфелд.

— Добре е да не изразявате мненията си високо по тия деликатни въпроси — благоразумно добави Прайбиш.

— Защо?… — подигравателно попита Лихтенфелд.

В гласа му прозвуча дързост, която Прайбиш никога не би посмял да прояви.

— Защото нарушавате единството — каза Прайбиш.

Той искаше да каже: „Защото може да чуе някой.“

— Смешно, Прайбиш!… — Содата почна да неутрализира киселините в стомаха на барона и това го направи по-примирителен. — Аз съм германец и никога няма да наруша единството, но държа за честта на рода си… Лихтенфелдовци съществуват от три века!… Лихтенфелдовци са дали много на Германия!

— Е, да, разбира се!… — съгласи се почтително Прайбиш. — В миналото вашите прадеди…

Той не довърши, защото помисли, че баронът се беше уморил и най-сетне щеше да заспи. Но нелепата наследствена почит, която изпитваше към него, се удави неочаквано в лек якобински гняв. Глупости!… Недоволството на Лихтенфелд произлизаше от това, че държавата пестеше за въоръжаването си и не позволяваше на аристократите да прахосват валута из модните летовища в чужбина.

— Значи смятате, че аз съм излишен сега?… — оскърбено попита Лихтенфелд.

— Напротив!… — Прайбиш се поправи смутено. — Вие станахте добър тютюнев експерт… Имате заслуги на икономическия фронт.

Той не съзна новата обида, която нанесе на барона.

Лихтенфелд замълча горчиво. После, когато тежестта в стомаха му изчезна напълно, той си даде сметка колко опасно беше да критикува националсоциалистите дори пред Прайбиш. Лихтенфелд съзнаваше вече отдавна, че хитлеризмът беше напаст, чума, цяло нещастие за Германия. Хитлеризмът обхващаше като плесен и аристокрацията. Дори фон Гайер, потомък на стар бранденбургски род, изглеждаше заразен неизлечимо от него.

И Лихтенфелд се попита тревожно дали фон Гайер не беше чул този опасен разговор.

Но фон Гайер не беше чул нищо.

Той лежеше изтегнат върху дивана в някогашната стая на Мария и в полудрямката от хубавото вино съзерцаваше мечтата за немското могъщество. И както винаги, тази мечта се струваше на фон Гайер необозрима, величествена и тайнствена, съществуваща сякаш сама по себе си, извън човешкото съзнание, извън времето и пространството, и беше пропита с чувство на горест и драма, като звуците на Вагнерова опера. Откъде идеше тази горест?… Може би от това, че мечтата беше страстно желана, ала недостижима. В тоя тих слънчев следобед и полудрямката от виното той съзна ясно, че мечтата беше недостижима. Колосалните армии щяха да се сблъскат, но в хаоса от сблъскването им мисълта му съзираше само поражението.

Ала въпреки това фон Гайер изпитваше някакво вълнение, някаква парлива възбуда, която го примиряваше с войната. Може би това вълнение идеше от минали, феодални времена, от инстинкта на прадедите му, които, гонени от глада и привличани от златото, се бяха нахвърляли върху римските легиони. Може би този инстинкт живееше още у фон Гайер, у хората, които управляваха Германия, у всички германци!… Не, вълнението не идеше от това. Не беше възможно днешните германци да приличат на дивите си прадеди отпреди хиляда и петстотин години, които тръгваха на война, без да мислят за гибелта си. Никой не знаеше по-добре от фон Гайер, че войните сега се предизвикваха от съперничество за пазари, от борбата между конгломерати на тръстове и концерни. Вълнението, което фон Гайер изпитваше от призрака на войната през този слънчев следобед, идеше от чувството за нейната неизбежност и от надеждата за победа. Кой знае, може би, може би Германия щеше да победи!… И фон Гайер, чиновник и послушно колело в машината на Немския папиросен концерн, не съзна, че беше германец отпреди хиляда и петстотин години.

Той се унесе и заспа. В следобедната тишина сънливо изкукурига петел.

 

 

Към шест часа Прайбиш и Лихтенфелд станаха от сън и пиха кафе, което им направи жената на счетоводителя, а после, все още зачервени от спането, слязоха в градината. Веднага щом ги видя, счетоводителят излезе от канцеларията си и дойде при тях. Може би господата се нуждаят от нещо? Не, от нищо. Те просто бяха в добро настроение и желаеха да изпушат по една цигара, преди да почнат работа.

Горещината бе намаляла и слънцето клонеше към запад. По небето летяха гълъби. Следобедната тишина премина в оживлението, което настъпваше привечер. От склада се разнесе равен и продължителен звън на електрически звънци. Работата в манипулационните зали привършваше. След малко излезе Костов. Той поздрави барона и Прайбиш вежливо, но без прекалената любезност, която трябваше да се очаква от експерт, комуто предстоеше да предава на купувачите тютюн.

— Искате ли да почнем? — попита Костов.

— След малко — отговори баронът.

Лихтенфелд беше застанал до решетестата врата между двора и градината, гледайки втренчено през нея работничките, които излизаха на шумни тълпи от склада. Задухът, горещината и умората след дългия работен ден им отнемаха всякаква привлекателност. Но тук-таме се мяркаше все още някое младо и свежо лице, което мизерията не беше успяла да похаби. От време на време се издигаше все още някой жизнерадостен и кокетен смях, който грижите не можеха да задушат. Мяркаха се изящни фигурки, под бедните роклици от пъстра басма се очертаваха хубави бюстове, закръглени и стройни бедра.

Изпъкналите воднистосини очи на барона гледаха все по-втренчено, добиваха жадния, напрегнат и присмехулен израз на сатир. Хрумна му оригинална и смела идея. След една задължителна баня няколко от тия създания можеха да се окажат достойни за вниманието му. Защо не?… Ако главният експерт на „Никотиана“ не беше така див, би трябвало да устрои в чест на Лихтенфелд един малък гуляй с две-три от тия момиченца. Едно от тях нямаше повече от осемнадесет години и се стори на барона особено привлекателно. Сякаш за да подчертае своята прелест, то се наведе неочаквано и почна да закопчава ремъчето на сандала си, при което босият му нежно-мургав крак показа и голотата на част от бедрото си. Баронът отдавна имаше вкус към девствени момичета от простолюдието. Тяхната първобитна страст, съчетана със свенливост, му създаваше особено приятни усещания. Той си спомни с трепет една малка оргия в Кавала, която любезните гръцки експерти му устроиха с момичета от складовете. Разбира се, и тук би могло да се уреди нещо подобно, но българите не се сещаха. Внезапно малката работничка повдигна глава и забеляза втренчения му поглед. Баронът се усмихна лъстиво и щедро. Очите на девойката се разтвориха широко. Лицето й доби смаян израз, който после стана възмутен, а след това гневен. Но след малко тя помисли, че непознатият се смееше на скъсания й сандал и му се изплези живописно. Лихтенфелд прие това като особен вид аванс и без да се смущава ни най-малко, се изплези на свой ред по същия начин. Тогава у девойката настъпи ново, още по-голямо смайване. После тя нададе висок подигравателен вик и като посочи с ръка барона, веднага обърна внимание на минаващите върху закачката му. Разнесе се висок дружен смях, а някой извика презрително: „У-у-у!…“ Но работничките не се спряха, защото бяха уморени и бързаха да се приберат по-скоро по домовете си. Девойката отмина с тях.

Всичко това бе забелязано от счетоводителя, Прайбиш и Костов.

— Малко смях, а?… — учтиво каза счетоводителят на немски.

Той беше поразен невероятно от постъпката на барона, но не смееше да издаде учудването си пред толкова високопоставена личност. Прайбиш се изчерви от срам, но се помъчи да заглади станалото с широка усмивка, като че това бе една от дребните духовитости и безобидни оригиналности на барона.

— Харесва ли ви това девойче?… — внезапно попита Костов.

 

 

Всички почувствуваха колко злорад и доволен беше тонът му.

— Да!… — отговори баронът. — Аз обичам да се шегувам с народа.

Само счетоводителят повярва наивно колко голяма беше обичта на Лихтенфелд към народа. Костов му заповяда да предупреди Баташки, че преглеждането на тютюна ще започне след малко. Пестеливият Прайбиш отиде да облече под престилката си едно вехто сако, което носеше в куфара си и на което опитната фрау Прайбиш беше замрежила изкусно оръфаните лакти.

Когато останаха сами, Лихтенфелд направи последен опит за разбирателство с главния експерт на „Никотиана“. Той улови Костов под ръка и го поведе по алеята. Най-ужасното нещо тук била скуката и баронът решително искал да се отърве от нея. Лихтенфелд призна това чистосърдечно, като не пропусна да намекне, че добрият ход на приемането ще зависи до голяма степен от настроението му.

— Е?… — попита Костов, почервенял от гняв. — С какво можем да ви развлечем?

Баронът беше изоставил мечтата за лов на мечки пред по-силната страст, която изпитваше сега, и съобщи на Костов идеята си за момичетата.

— Изключено!… — сухо отговори експертът.

Но после изведнъж лицето му прие много съчувствен и, доброжелателен израз. Той улови на свой ред барона под ръка и му каза приятелски, с вид на човек, който не влага никаква подигравка в думите си:

— Слушайте, Лихтенфелд!… Ако довечера тръгнете по тъмната улица зад казармата, ще срещнете много улични жени… Вие можете да си изберете цяла компания, според вкуса, а фирмата ще ви предостави с удоволствие една стая да се забавлявате с тях.

— Unsinn!… — като ужилен изписка баронът с тънкия си фалцет.

Но той не каза нищо повече, защото към тях идеха Фришмут, Прайбиш и фон Гайер.

 

 

На другия ден фон Гайер и Фришмут продължиха с колата на юг. Костов се залови на работа с Прайбиш и Лихтенфелд, а Борис прие една делегация от безработни в града.

Двама измършавели и бедно, но чистичко облечени мъже и една дребна женица, чийто брат беше стражар в Околийското управление, застанаха почтително пред бюрото на господин генералния директор. Кметът им бе дал подробни наставления как да се държат. Те трябваше да поднесат молбата смирено и учтиво. Впрочем като гаранция за това служеше тяхната безпартийност.

Пръв заговори по-възрастният от мъжете. Той имаше кротко и тъжно лице с бистросини очи, които му придаваха вид на клисар. Под вехтото, отдавна загубило цвета си сако той носеше сватбената риза на жена си, тъй като нямаше друга, а пред директора трябваше да се яви чисто облечен. Но мисълта, че носеше женска риза, го смущаваше и караше да затваря постоянно с ръка реверите на сакото си. Той почна със заекване, но после се овладя и каза много верни неща. Каза ги просто, ясно и убедително, защото не измисляше нищо, а мъката излизаше направо от сърцето му. Гласът му хълцаше умолително:

— Едвам я караме, господин директоре… От осем месеца сме без работа. Изхарчихме и последната скътана пара, а трябва да се живее. Децата ни боледуват. Нямаме пари ни за доктор, ни за церове. На черква да идем, дето се казва, няма с какво свещ да запалим… А ние не сме лоши хора, стоиме далече от комунистите, държиме за царя и за отечеството… Само работа искаме.

Той направи къса пауза, в която искаше да подреди мислите си, за да продължи по-нататък. Но другарят му, който стоеше до него, вдигна внезапно ръка с два пръста нагоре, сякаш беше на събрание и искаше думата. Борис му кимна с глава да говори. Този работник беше красив младеж с игриви тъмни очи. Косата му беше грижливо вчесана назад, а външността му издаваше известно кокетство — може би кокетството на младостта, която винаги обича любовта и живота. Той носеше вехто, изядено от молци, но добре скроено сако — подарък от аптекаря, който сееше нови идеи между работниците — и черна риза с бели кантове — униформата на една родолюбива организация. Тия ризи се подаряваха щедро от богатите на бедните членове на организацията.

— Аз влизам в комитета от името на патриотичните работници — гръмовито заяви той. — Нашето положение е много тежко, виждате го… Така не може, господин директоре!… Погледнете какво става в Италия и Германия!

Речта му беше дръзка, почти заплашителна. Тя апелираше към някаква неясна справедливост, която можеше да разреши всичко, ако господарите и работниците станеха патриоти. Тя можеше да се хареса и на Борис, ако работникът беше послушал съвета на кмета — да говори по-кротко. Но аптекарят — душата на най-новата мода патриоти в града — го беше наелектризирал с помощта на триста лева и продупченото от молци сако.

— Вие безработен ли сте? — попита Борис.

— Да, безработен съм — отвърна работникът, поразен от равнодушния глас на Борис.

Господин генералният директор на „Никотиана“ обърна разсеяно лицето си към работничката.

— Гладуваме, това си е… — горчиво потвърди дребната женица, когато забеляза, че беше удостоена с поглед. — Мене остави, не гледай, но три деца имам… На крастави котета са заприличали сиротинките… Имах златен мъж, но македонците му изпиха кръвчицата, господ да ги убие…

— Твоите лични работи не са важни!… — прекъсна я младият работник.

Жената млъкна, смутена от страх, че бе казала нещо нередно.

— Ясно!… — рече Борис. — От кризата страдаме всички.

Всички ли?… Дори в очите на кроткия безпартиен работник, който приличаше на клисар и за чието овчедушие гарантираше кметът, светна ироничен пламък. Но той не посмя да възрази нищо, от страх да не мине за комунист. Той не беше лош човек, почиташе царя и отечеството, но някаква бездънна глупост го караше да мисли, че това щеше да му помогне.

В стаята настъпи мълчание.

— Е, добре, говорете!… — В гласа на Борис прозвуча досада и нетърпение. — Какво искате от мене?

— Работа!… — почти едновременно отговориха работниците.

— Но откъде да ви намеря работа?… — враждебно попита господин генералният директор. — Аз приех толкова работници, колкото ми са необходими. А да приема повече, не мога. „Никотиана“ не е благотворително дружество.

— Но ние гладуваме!… — тъжно забеляза работникът, който беше облякъл сватбената риза на жена си.

— Какво да правя?… — Борис повдигна рамене. — Потрайте до следващия сезон.

— Дотогава ще изпукаме, синко!… — произнесе жената. — Ще измреме от глад.

— Не се умира толкова лесно.

— Питай охтичавите!

— За охтичавите да си блъска главата докторът.

Борис протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец върху бюрото.

— Как?… Нищо ли няма да направите? — глухо попита представителят на патриотичните работници. — С това излагате комитета на безпартийните и давате коз в ръцете на комунистите.

Борис отегчено запали цигара. Влезе разсилният.

— Повикай Баташки! — каза Борис.

— Дай ни работа, синко!… — почна да хленчи жената, като избърса няколко сълзи. — Господ да дава здраве на тебе, на жена ти и на децата ти…

— Ние не сме лоши хора!… — уверяваше работникът с бистросините очи. — Само дето сме сиромаси… Това е!… Инак почитаме държавата…

Но Борис не слушаше. Делегацията на безработните, хленченето и речите им, смешното им бъбрене — всичко това му се струваше досадно и глупаво като случайно стъпване в кална локва.

В канцеларията влезе Баташки, потен и запъхтян.

— Кой ви пусна тука, бе? — изруга той веднага, като видя работниците и отегченото лице на Борис.

— Климе, пазачът… — отговори жената.

— Не ви ли е срам?

— От що да ни е срам? — попита младият работник.

— Така ли се влиза?… Тука да не е аврамов дом?

Баташки погледна виновно господаря си.

— Колко души можем да приемем на работа? — попита Борис.

— Нито един. Избрал съм най-добрите.

— Ще приемеш още десет души!… — заповяда господин генералният директор. — С тези включително.

Той посочи великодушно делегатите. Баташки ги измери враждебно от глава до пети.

— Само толкова ли ще приемете? — горчиво попита делегатът на патриотичните работници. — Какво са десет души?… По списък има хиляда и осемстотин в града.

— А ти какво искаш? — кимна Баташки. — Да храним всичките ли?

Младият работник гледаше тъжно пред себе си. Формулата на аптекаря за помирение между труда и капитала се беше провалила напълно.

— Хайде, измитайте се!… — грубо напомни Баташки. — Какво чакате още?… Нали чорбаджията ви прие на работа!

Младият работник тръгна мрачно към вратата. Другарят му и дребната женица се изнизаха след него, мърморейки щастливо благодарности.

— Гиди шмекери!… — произнесе Баташки, сякаш работниците постъпваха на безплатна издръжка във фирмата.

На третия ден Борис отиде да обядва у родителите си. Той бе построил за тях една малка и удобна къща, която трябваше да реабилитира семейството за миналите унижения.

Бившият учител по латински сега минаваше за един от първите и най-влиятелни хора в града. Той се пенсионира, стана председател на читалището и на местния клон на организацията „Отец Паисий“. В тържествени дни произнасяше пред гражданството речи, изпълнени с латински цитати, които шегобийците запомняха и после повтаряха в кафенето, като обезобразяваха невежо синтаксиса и падежите на благородния език. След успехите на сина си в търговията той прояви диктаторския характер на древните римски консули. Никакъв почин в града не можеше да се подеме без негово одобрение. Дори упорството му понякога стигаше до такива размери, че кметът, по въпроса за постройката на хали, които щяха да накърнят останките на някаква римска баня, бе принуден да подаде оставка. В тоя спор Редингота прояви желязна неотстъпчивост, като използва връзките и влиянието на сина си в министерствата. Оставката на кмета беше приета и халите се построиха на друго място.

Майката, напротив, сякаш пазеше спомена от горчивината на миналите унижения, си остана затворена. Предложиха й да стане председателка на женското дружество, но тя отказа и прие да влезе само в почетния, но не много известен комитет, който ръководеше издръжката на едно сиропиталище. Тя си остана все тъй тъжна, скромна и загрижена както преди. Болестта на Мария я беше покрусила дълбоко. Катастрофата в семейния живот на Борис я караше да мисли с тревога за бъдещето му. Отмерената и добродетелна Мария трудно можеше да се замести с друга жена. Тя вярваше наивно, че Борис е потресен от нещастието.

Скоро след нещастието с Мария тя получи писмо от Павел. Той й съобщаваше, че се намира в Париж и ще замине доброволец в испанската война. От последното му писмо, писано в Марсилия, се разбираше, че е изгонен от Аржентина поради участие в стачки из петролната област.

По същите незнайни и опасни пътища на конспирацията вървеше и Стефан. Той беше арестуван във връзка с някакви позиви и пуснат веднага, но това я разтревожи дълбоко. Струваше й се, че някаква невидима опасност го дебнеше навсякъде.

Коя съдба бе тикнала синовете й по толкова различни пътища?

Понякога тя мислеше за тримата, сравняваше характерите им и се питаше кого обичаше най-много. Но всички й се струваха еднакво мили. Във всекиго имаше нещо особено, по което се различаваше от другите и въплощаваше частица от духа й. Павел беше хубавецът, най-здравият физически и духовно. В него живееше романтиката на младостта й, мечтата за силния мъж, за скитника и бунтовника, който привличаше жените, но нехаеше за тях. Революционният идеал, от който се беше увлякъл, й се струваше необходима форма за бунтовния му и неспокоен дух. Борис изглеждаше духовно ограничен, но олицетворяваше трезвия реализъм, упорството и волята, които бяха стигнали до богатството. Враждебната хладина, с която той се отнасяше към братята си, я смущаваше малко. Но тя никога не можеше да забрави тъжните дни на бедността и униженията, от които Борис измъкна семейството. В него виждаше твърдостта, с която беше победила несгодите на собствения си живот. И най-сетне идеше Стефан. Той беше малко сприхав и самомнителен, вървеше по стъпките на Павел, но го надминаваше по горещината в характера си. В него тя съзираше нещо фанатично, нравствената смелост на мисълта и поведението, към които се стремеше самата, но не можеше да постигне, защото беше слаба, скована от предразсъдъци жена. Опасният път, по който Стефан вървеше, я караше да изпитва още по-голяма привързаност към него.

Тя се гордееше с тримата си сина, еднакво силни и жизнени в това, що преследваха, обичаше ги тъжно и страстно, защото се бяха откъснали от властта й, поемайки своя път в живота, и с неизменния инстинкт на всяка майка мислеше тревожно за съдбата им.

И затова, като видя Борис, тя почувствува отново мъката по своята загубена власт, която някога й позволяваше да поддържа съгласие между синовете си чрез авторитета и нежността на майчините ласки. Борис й се стори още по-далечен и чужд, отколкото преди една година. Сега той идваше у тях за пръв път без Мария. Лицето му беше напълняло, спокойно и самоуверено, сякаш нещастието с жена му не го засягаше никак.

Той целуна почтително ръката на майка си, поздрави малко принудено баща си и от уважение към родителите не се учуди от присъствието на Стефан. Двамата братя протегнаха ръка един към друг и сключиха мълчаливо съгласие с поглед да се търпят помежду си, докато трае обедът. Но майката долови горчиво условната им любезност. Те щяха да дадат само едно театрално представление на несъществуваща братска търпимост в нейна чест. Нищо вече не ги свързваше… Нищо, освен сантименталната сила на спомена, следата от инстинкта към едно същество, което бе страдало заради тях и което сега те по-скоро уважаваха, отколкото обичаха. Защото любовта към майка им беше отстъпила на заден план пред трескавия устрем към целите, които преследваха в живота си.

Дори външността им издаваше бездната, която разделяше душите им. От загладеното лице и хубавите дрехи на Борис лъхаше егоизмът на богатия, който дори в най-висшите си прояви живееше за себе си и чрез себе си. Напротив, в аскетичната пламенност на очите, в хлътналите бузи и в евтиния, купен на готово костюм на Стефан прозираше саможертвата на човека, който се беше отрекъл от себе си. Единият беше господар и собственик на „Никотиана“, а другият — пролетарий и не притежаваше нищо. Те имаха еднаква кръв и еднаква жизненост, но сърцата им бяха напълно различни.

Майката ги беше поканила на обед, без да ги предупреди, че щяха да се срещнат. Тя познаваше непримиримите им характери. Борис прие поканата по навик, а Стефан — по изключение. Той се беше отделил напълно от родителите и брат си. Издържаше се сам, като заемаше някаква дребна канцеларска длъжност в склада на „Никотиана“. С дребнава гордост той ходеше редовно на работа и отказваше насмешливо каквато и да било подкрепа или авансиране във фирмата. Но един обед… да, един обед заради скръбната и нежна усмивка на майка си той можеше да приеме. Измамата не го разсърди, когато забеляза, че баща му и Борис бяха взели решение да не го дразнят. Дори те го потупаха снизходително по рамото, сякаш той беше още малко момче, на чиито лудории не трябваше да се обръща внимание. Стефан се сети: това беше пак заради майката.

Те седнаха да ядат. Обедът започна сред невинни домашни закачки. Той никак не приличаше на обедите в миналото, когато учителят по латински се връщаше уморен и кисел от гимназията, а децата мълчеха презрително и ставаха от масата полугладни. Сега майката беше приготвила задушени пилета и баклава, които всички лапаха с удоволствие. Редингота непрекъснато разправяше анекдоти и доливаше чашите с вино. Богатството на сина му го беше направило необикновено бъбрив и даже духовит. След това разговорът стана по-сериозен. Бившият учител умело започна да изтъква пред сина си необходимостта от общински музей. Читалището притежаваше множество римски предмети, турски ръкописи и документи от Възраждането. Всичко това заслужаваше да се подреди в музей.

— Защо не направите такъв музей? — попита Борис.

— Намерихме помещение, но трябват стъклени шкафове и витрини — отговори Редингота.

— Купете ги!

— Струват скъпо, а читалището няма пари.

— Искаш да кажеш, че „Никотиана“ има?

Редингота се усмихна и каза, че името на сина му трябва да бъде вписано в златната книга.