Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 209 гласа)

II

Бе изминала една година от деня, в който Борис постъпи в склада на „Никотиана“ като стажант от интелигентните безработни. Ирина взе матура с пълно отличие и почна да се готви за медицинския факултет.

Градецът вегетираше сънливо и тихо в дребни клюки и благоухание на съхнещ тютюн. Само от време на време хората се стряскаха от някое македонско убийство или внезапни арести на комунисти, които после, оковани с вериги, бяха изпращани към близкия областен град.

В семейството на Чакъра царуваше спокойствие.

Но един горещ ден, към края на август, старшията се прибра за обед в лошо настроение, което изрази още сутринта в дребнава придирчивост към подчинените си. На няколко млади стражари в околийското управление той се скара за немарливо отнасяне към оръжието, на постовия пред общината направи строга бележка, че не е обръснат, а на жена си, която беше приготвила всичко навреме, той викна грубо:

— Слагай масата!… Какво чакаш?

Жена му го погледна учудено, защото масата беше отдавна сложена.

Чакъра седна на мястото си намръщен и разтърка в супата една малка, лютива чушка, от която пълнокръвното му лице стана още по-червено. След това хвърли свиреп поглед към жените, които поглъщаха залъците си страхливо и всеки миг очакваха избухването на бурята.

— Дай гювеча!… — изкомандува той на жена си, а после, още по-строго, изръмжа към Ирина:

— Дай виното!

Двете жени станаха почти едновременно и донесоха гювеча и виното. Гювечът беше тлъст и приготвен както старшията го обичаше: с картофи, със сини домати и малки, лютиви чушки. Като отпи една глътка вино, той пак погледна жените и забеляза, че те почти не ядеха. „Кучки — помисли той гневно. — Ако не се боят от мене, ще се качат на главата ми.“ Ирина поне се беше качила вече на главата му.

Той се наобедва, запуши и по навик, който беше добил в службата при разпит на арестувани, помълча зловещо, за да изплаши още повече виновния и вдъхне почит към истината. Настъпи оловна тишина, която увисна над масата и накара двете жени да наведат главите си. Майката започна да сгъва кърпите, правейки това с излишно усърдие, а Ирина, леко побледняла, се мъчеше упорито да изтрие с хляб петното от една капка вино върху покривката.

— Срам!… — избуча най-сетне гласът на Чакъра. — В земята потънах, когато ми казаха.

— От какво срам?… Какво ти казаха? — сопнато попита майката.

— И ти ли се правиш, че не знаеш? — гневно кресна старшията.

— Не зная нищо.

— Ако не знаеш, питай хората!… Дъщеря ти е станала любовница на един вагабонтин.

— Я не слушай много какво приказват хората — бързо рече майката.

— Мълчи!… — яростно изрева Чакъра.

Червеното му лице стана мораво, а краищата на устните му се изкривиха надолу и това го направи да изглежда още по-свиреп. Майката стана обидено, излезе от стаята и сърдито тръшна вратата след себе си. Но в малкото вестибюлче тя се спря и доволна от постъпката си, почна да слуша. Тя знаеше, че излизането й щеше да стресне Чакъра и да намали гнева му на половина. Колкото за Ирина, тя наистина трябваше да получи един малък урок. Беше време за това.

След излизането на жена си Чакъра примигна бързо няколко пъти и се почувствува безпомощен. Туй то!… Изтървеш ли веднъж жените, върви ги гони да ги умириш отново. Ах, какъв бой заслужаваха те!… Но после старшията съзна изведнъж, че грубостта нямаше да му помогне за тях. Жена му не беше като тукашните, които човек можеше да набие. Още по-малко това се отнасяше за дъщеря му.

— Какво има, татко? — внезапно попита Ирина.

Чакъра отдъхна. Гласът на девойката беше развълнуван, но невинен и чист. Това накара старшията да попита малко по-спокойно:

— Тази сутрин ми казаха, че си ходила по срещи с Рединготчето. Верно ли е това?

— Да, верно е — отговори Ирина.

Лицето на Чакъра отново стана мораво, вените на слепите му очи почнаха да бият силно и върху челото му се появиха ситни капчици пот. Той не можа да оцени самопризнанието, но запази спокойствие, необходимо за по-нататъшния разпит.

— Откога? — мрачно попита той.

— От миналата есен.

— Къде се срещахте?

— При параклиса.

— А през зимата?

— Вечер, при дървеното мостче, зад склада на „Никотиана“.

— На друго место срещахте ли се?

— Не.

— А какви планове имате? — гласът на старшията стана ироничен и зъл. — Този поплювко иска да се ожените веднага, нали?

— Ние нямаме никакви планове.

Чакъра я погледна и занемя. Той беше от старото поколение с пуритански характер и любовта без ангажименти му се струваше подлост, с която някои безсъвестни типове използваха глупостта на жените.

— Значи тъй, никаквице!… — изкрещя той вън от себе си. — Ти си приела да го забавляваш като леко момиче!…

— Знаеш, че не съм… не мога да бъда леко момиче — гордо заяви тя.

— Зная само, че ходиш с просяците на града и хората ми се смеят… Поне да беше някой приличен човек, а не самохвалко и лентяй! Едва го приеха по милост в склада, а бълнува за милиони. Поплювко с поплювковците!…

Ирина наведе глава. Чакъра млъкна, доволен от ефекта на думите си. Той беше ударил дъщеря си по най-чувствителното място — гордостта. После погледна дебелия си старовремски часовник с турски циферблат и направи гримаса — беше закъснял за работа. Стана бързо, опаса сабята си и като хлопна силно вратата след себе си, излезе навън.

 

 

Майката влезе в стаята. Ирина плачеше тихо и по пълничките й мургави бузи се търкаляха сълзи. Рулото на косата й се беше развило и падаше в безпорядък върху шията. С несъзнателни движения на ръцете си тя се мъчеше да го поправи, но без да иска, с това го разваляше повече. Изостреното й чувство за достойнство беше оскърбено до смърт от думите на Чакъра. Майката се приближи и я погали по бузата. Без да иска, Ирина целуна ръката й. Стори й се, че в тази нежна милувка, в тази загрубяла, но топла ръка имаше някакво дълбоко съчувствие и разбиране, което не беше подозирала досега. Майката се наведе над нея, улови я за брадичката и кротко извърна лицето й към себе си.

— Кажи ми всичко!… Случило ли се е нещо?

Ирина разбра въпроса и отговори твърдо:

— Не, бъди спокойна… Нищо не се е случило.

Тя усети целувка върху челото си и неволно, с дълбокия инстинкт от детинство, скри лице в гърдите на майка си. От топлината им се излъчваше чувство за сигурност, нещо прекрасно, мило и нежно, което я накара да се разхлипа още по-силно.

Майката попита:

— Имате ли някакви намерения?

— Не сме говорили нищо определено досега… Аз трябва да свърша университета, а той иска да се издигне… да спечели много пари.

— Всеки иска това. Но дали може?

— Аз зная… напълно сигурна съм, че може.

Майката въздъхна загрижено.

— Каква заплата получава сега?

— Хиляда и двеста лева.

— Малко. Няма да стигне дори за него.

— О, не гледай какво получава сега!… Главният експерт на „Източни тютюни“ му предлага дванадесет хиляди месечно в централата.

Майката се усмихна снизходително.

— Той ли ти казва това?

— Да. Но той има причини да не напуска „Никотиана“. Ти не знаеш… не разбираш какво е тютюнът.

Майката погледна замислено към прозореца и въздъхна пак. В паметта й изникна миналото, когато работеше в складовете на „Никотиана“ и „Родопски тютюн“. Спомни си кафявия прах, който през безкрайния работен ден се наслояваше в дробовете й. Спомни си отровната миризма, която замайваше главата, убиваше свежестта на бузите и сякаш изсмукваше кръвта от тялото. Спомни си дните на стачки, когато полицията разтурваше събранията и безмилостно гонеше работниците с палки и бичове. Господи, колко отвратително й се струваше това сега!… Но практичният усет на майката, която обмисляше бъдещето на дъщеря си, я накара да си спомни също така и главоломното забогатяване на няколко души, които бяха започнали с тютюна от нищо и на които преди години Чакъра даваше пари на заем да се нахранят в гостилницата. Това бяха хора хитри, безскрупулни, ала все пак способни и енергични. А нима Рединготчето, чийто баща-повлекан беше известен на целия град, имаше тия качества? Можеше ли да стане нещо повече от истифчи-башия, от обикновен майстор? Та нима Ирина беше за човек като него? Не, не!… Майката я притисна към себе си и произнесе решително:

— Ти трябва да го забравиш сега… Нека се издигне и спечели пари, а после ще видим.

Ирина я погледна с пламъче на враждебност, после тъжно наведе глава. Нима една ограничена и неука жена можеше да каже друго нещо!

— Баща ти по никой начин не ще позволи да се срещаш повече с него — продължи майката. — Помисли си добре!… Ако не разбереш това, може да се разсърди и да не те изпрати да учиш в София.

— Остави ме!… — внезапно избухна Ирина. — Ако направи това, ще му работя като Динко на нивата… Той не заслужава да има друга дъщеря.

Тя се прибра в стаичката си и отново заплака горчиво, понеже в дъното на душата си съзнаваше, че упрекът на баща й беше справедлив. Нещо липсваше в отношенията й с Борис, нещо ги разделяше един от друг, нещо правеше връзката им несигурна и случайна. Тя искаше да повярва в неговите планове, в неговия мираж, но не можеше и понякога се съмняваше дори в истинността на дребните факти, които й съобщаваше. Имаше ли смисъл да остава в „Никотиана“, ако главният експерт на „Източни тютюни“ му предлагаше наистина дванадесет хиляди лева в централата? Защо всички хора му се струваха глупци, които можеше да надхитри? Толкова ли лесно се печелеха милиони? Той беше преуморен, отслабнал и жълт, кашляше остро от тютюневия прах, но бълнуваше непрестанно за плановете си, измисляше невероятни комбинации, основаваше гигантски предприятия с филиали в чужбина. И всичко това го караше още повече да прилича на болен от треска златотърсач, на побъркан иманяр, на нищожен и жалък бедняк, който ще прекара целия си живот в търсене на средство да спечели пари, без да постигне нищо. Какво означаваха парите за него? Може би нещо, което сам не съзнаваше и нямаше нищо общо с обикновената им употреба, но което го привличаше неотразимо, тъй като беше свързано с власт над хората и отмъщение за бедността. Дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта.

Изведнъж тя се почувствува унизена. Родителите й бяха прави. Може би не трябваше да го вижда повече. Може би в София щеше да го забрави постепенно и неусетно. Ала мисълта да не го вижда повече й се стори непоносима. Спомни си часовете, които бе прекарвала с него при параклиса. Високите върхове на планината блестяха ярко, все още покрити със сняг, но наоколо беше пролет, цъфтяха шипки и глогове, жълти лютичета обсипваха поляната, обрасла с избуяла трева. Във въздуха се носеше нещо топло и златисто, нещо безумно радостно и щастливо, което опияняваше и двамата. Тогава студенината му, която го правеше тъй далечен, изчезваше, той внезапно ставаше нежен и започваше да я целува… Да, все пак той я обичаше, все пак той намираше у нея нещо, което нито работата, нито амбициите, нито мечтите му можеха да му дадат. И тя заплака отново.

Стреснаха я ударите на градския часовник. Имаше среща с Борис. Бяха уговорили да се видят в една малка сладкарничка, близо до площада, в която рано следобед не отиваше никой. Тя се облече бързо и със свито сърце излезе от къщи.

 

 

Наближаваше краят на август и макар горещината да беше все още много силна, в посърналата зеленина и уморения блясък на слънцето се долавяха първите тръпки на есента. Акациите по улицата ронеха тъжно дребните си пожълтели листа, а реката шумолеше приспивно и глухо. От време на време някъде сънливо изкукуригваше петел. Фасадите на къщите, измазани с глина или вар, бяха покрити с низи от прясно набран тютюн, излъчващ упойваща и сладникава миризма, която се смесваше с благоуханието на карамфили и шибой от цветните лехи в дворовете.

Ирина тръгна бавно по тротоара на пустата улица. Всеки ъгъл, всяка ограда, всяка къща й напомняше минали дни, когато, задъхана и щастлива, бързаше по тази улица, за да излезе на шосето и оттам да тръгне по пътеката към параклиса. Но колкото по-силно я завладяваха спомените, толкова по-голям ставаше хаосът в душата й. Суровите думи на баща й се смесваха с кротките съвети на майка й. Оскърбената гордост се бореше с любовта й. Съзнаваше, че трябваше да се раздели с Борис и все пак това й се струваше невъзможно.

Измъчена от мислите си, тя прекоси площада, павиран с гранитни блокчета, и влезе в сладкарницата. Вътре беше прохладно и тъмно, миришеше на ванилия. В дъното виновно се раздвижи някаква двойка, а съдържателят, препасан с бяла престилка, дремеше до тезгяха, отрупан с тави баклава и разноцветни провинциални пасти. Стените бяха украсени с календари на патриотични организации, майсторското свидетелство на сладкаря и обща снимка на футболните играчи от националния тим.

Борис седеше на една маса пред паничка със сладолед. Той носеше все още овехтелия си миналогодишен костюм. Ирина седна до него и конвулсивно стисна ръката му. Сълзите, които бе сдържала досега, бликнаха изведнъж от очите й.

— Какво има? — с досада попита той.

— Татко е научил всичко.

Той се засмя, но после го обзе неприятно чувство, сякаш Чакъра го беше омотал в мрежа, от която не можеше да се отърве лесно.

— Добре!… — каза той с привидно спокойствие. — Какво от това?

— Как какво?… — Тя го погледна с упрек в разплаканите си очи.

— Да се хвърлим под влака ли?

Суровият му глас я прониза и стресна.

— Няма нужда да се шегуваш — тихо произнесе тя. — По-добре би било…

Тя искаше да каже: „По-добре би било да обмислим какво да правим“, но вместо това млъкна изведнъж. Нещо я задуши. Съзна внезапно унизителното положение, в което се намираше. Нима можеше да му каже: „Ходихме заедно и баща ми е научил за това. Трябва да се оженим.“ Тя беше съвсем неспособна да постъпи така.

— Аз не се шегувам и мисля, че ние не трябва да се виждаме повече — рече той, като долови борбата, която ставаше в нея, и се помъчи да я използва.

Връзката с Ирина му тежеше отдавна, а тревогата от дребните усложнения, които можеха да настъпят, го караше да мисли за скъсване. Сега беше дошел удобен момент да направи това.

— Никак ли да не се виждаме?… — прошепна тя изумено.

— Да, никак… В края на краищата нашите отношения не могат да траят вечно. Аз ти намекнах в началото за това. Не ме гледай така.

— Борис… — прошепна тя отчаяно.

Той се уплаши от сцени на плач и каза по-меко:

— Ти ще отидеш да следваш в София, а аз трябва да остана тук. — Гласът му стана изведнъж груб: — Моля те, не плачи, защото ни гледат и ни се смеят!… Не ставай простачка.

Той млъкна и след малко продължи отново:

— През тия две-три години ще стъпя здраво на краката си… А после ще видим… Но сега не мога да поема никакъв ангажимент. Ясно ти е защо, нали?

Тя не отговори. Гледаше мрачно и втренчено пред себе си. Сълзите й се попиваха от горчива мъка, от тихо и безропотно примирение. Да, ясно й беше. Той не искаше да загуби свободата си, да ограничи възможностите си с едно провинциално момиче, което не можеше да му донесе нито пари, нито връзки с недостъпния свят. Дали безумните му планове не стигаха до ония красиви и потънали в лукс жени, които понякога идваха с лимузини в градеца, придружени от съпрузите, бащите или любовниците си? Не, той нямаше нито външност, нито характер, които можеха да се харесат на тези разглезени жени. Ала все пак тя произнесе горчиво:

— За да почнеш с тютюна, ти трябва да имаш много пари.

— Ще ги намеря — уверено каза той.

— Откъде?

— Ще потърся съдружник или варантен кредит… Мога да изплащам на производителите след продажбата на готова партида… Има цял куп възможности.

Той погледна нетърпеливо стенния часовник и почна да барабани с пръсти върху масата.

— Ще се видим ли още веднъж? — глухо попита Ирина.

Той повдигна рамене и каза великодушно:

— Можем.

— При параклиса?

— Добре. При параклиса.

— Закъде бързаш сега?

— Имам работа в склада. Утре пристигат чорбаджиите. Трябва да стегна всичко.

Ирина се усмихна тъжно. Той си въобразяваше, че само няколко години го разделят от милионите. Имаше драма и в неговото безумие. Но тъкмо това я караше да го обича по-силно.

— Ти ли ще стегнеш всичко? — попита тя.

— Кой друг?

— Това е работа на директора.

— О, директорът!… — Борис се изсмя презрително. — Цялата му работа лежи върху Баташки и мене… Впрочем той пак е заминал някъде да държи реч и дори не знае за идването на чорбаджиите.

Ирина се намръщи. Генерал Марков минаваше за покровител на Чакъра и редовно купуваше тютюна му за „Никотиана“.

— Трябва да му съобщиш по някакъв начин — произнесе тя с упрек.

— На кого?

— На генерала.

Борис небрежно махна с ръка:

— Не съм длъжен да правя това… Но бъди спокойна. За Спиридонов е все едно дали генералът е тука или не. Марков е само патриотично украшение за местния клон на фирмата. Спиридонов си знае работата.

Още от дете Ирина беше чувала за Спиридонов. Името му я изпълваше с необяснимо чувство на страх и враждебност. От Спиридонов и от сделките му в чужбина зависеха много неща в околията. Той решаваше започването на покупките, отварянето на складовете, цената на суровия тютюн, размера на шкартото, големината на надниците, глада или жалката ситост на хиляди бедни семейства. Той ставаше причина за протести на депутати в Народното събрание, за внезапното избухване на стачки, за сбивания между работниците и полицията, в които се излагаше животът на баща й. И сегашното идване на Спиридонов отново изпълни Ирина с враждебност.

Тя изяде мълчаливо и тъжно един сладолед.

— Мислиш ли, че Спиридонов ще те забележи сега? — попита тя внезапно.

— Не зная — отговори той. — Но ако не го направи, толкова по-зле за „Никотиана“. Ще постъпя веднага в централата на „Източни тютюни“.

Ирина трепна горчиво: значи хвалбите му, че главният експерт на „Източни тютюни“ го викаше в централата, може би не бяха измислица.

 

 

Борис свърши работата в околийското финансово управление, за която беше излязъл от склада, и тръгна към долната част на града — квартала на тютюневите складове. Горещината беше намаляла. Той измина „чаршията“ с нейните ханове, кръчми, сарачници, налбантници и железарски магазинчета, пред които всеки съботен ден евреи-продавачи и селяни се отдаваха на оргии от безкрайни пазарлъци. От дворищата на хановете лъхаше миризма на застоял животински тор, а кръчмите издаваха противен дъх на вкиснато вино и ракия. Пред железарските магазинчета между лопати, търнокопи, сандъци с пирони и чували със син камък седяха възрастни белобради евреи с нечисти калпачета на главите си. Те ронеха зърната на броениците си с някакъв особен и неразбираем за минувачите екстаз на душевен мир, докато синовете им, бледи и рахитични, шетаха вътре. Киното до синагогата звънеше настойчиво, обещавайки на зрителите си вълнуваща серия от подвизите на Буфало Бил. Борис трепна вътрешно. Само преди една година му предлагаха да стане касиер в това кино, а сега го канеха в централата на „Източни тютюни“. Една година — през която той не беше изостанал назад, а тютюневият мираж беше засиял по-ярко.

Той отмина чаршията и зави към реката по тесните и миризливи улички на най-бедната част на града. Тук нямаше почти никаква зеленина. Жалките едноетажни къщици, измазани с вар, се притискаха една към друга, сякаш се срамуваха от изгледа си. В тесните дворове, през които течеха миризливи помийни вади, се мяркаха непривлекателни жени, готови да се скарат истерично за най-дребното нещо. Никой не бе учил тия работнически жени на приветливи обноски и безбройните грижи на нищетата разкъсваха нервите им. По улицата играеха деца. Най-малките се търкаляха в праха само по ризки и при всяко обръщане показваха голите си мършави задничета. По-големите, чиято възраст беше още недостатъчна, за да бъдат изсмукани в тютюневите складове, играеха на ашици и се караха ожесточено помежду си. Никой не беше показал на тия деца красотата на човешкото достойнство и озлоблението нахлуваше в душите им още от най-крехка възраст.

Най-сетне Борис излезе от тоя грозен квартал и стигна до складовете. Това бяха големи, многоетажни постройки, които струваха милиони. В плоските им фасади, в малките им квадратни прозорчета, в модерния им стил имаше нещо студено и бездушно като света, който ги бе построил. Складът на „Никотиана“ приличаше отдалеч на допотопно чудовище и сякаш искаше да смаже с големината си съседните складове на другите фирми. Върху стената му, до желязната двукрила врата, през която се влизаше в двора, имаше плоча със златен надпис:

НИКОТИАНА
акционерно дружество за износ на тютюни

По-надолу следваха имената на банките, дружествата и предприятията, които участвуваха в могъщия й финансов конгломерат. Борис поздрави небрежно пазача-македонец, застанал до входа, и влезе в дългия, но не много широк двор. През него минаваха работниците, за да влязат в манипулационните зали, и камионите, които идваха да откарат изработения и ферментирал тютюн. Някога тук влизаха и керваните от камили, които пренасяха стоката на юг, към пристанищата на Бяло море. Но тия кервани, изпращани от гръцки търговци и навяващи романтиката на минали времена, отдавна бяха престанали да идват. Те бяха заместени от камионите на „Никотиана“. Спиридонов се гордееше с това, че пръв беше успял да влезе във връзка с чужбина и да освободи българския тютюн от опеката на гръцките търговци. Ала нито производителите, нито работниците бяха станали по-щастливи от това.

Един дълъг висок зид отделяше двора от градината, засадена с овошки и цветя. Зад градината се простираше ливада, оградена с бодлив тел, и алея от малки, грижливо поддържани тополи. Входът в градината беше забранен за работниците, но в нея можеха да почиват директорът и административният персонал. Между градината и ливадата се издигаше двуетажна постройка в стил рококо — някогашното жилище на Спиридонови, ключът от което беше поверен на касиера. В тази къща — мобелирана със старомоден и разточителен лукс — почиваха чорбаджиите или главният експерт със своите гости, когато идваха в града да прегледат някоя партида или се връщаха от лов на пъстърви в планината.

Борис стигна до дъното на двора и през една малка врата с гранитни стълбички, която се намираше срещу входа на градината, влезе в канцеларското помещение. От дългия, полутъмен коридор, който водеше в другите отделения на склада, идеше глъчката на манипулационните зали, шум от вентилатори и остра миризма на тютюн. Кабинетът на директора беше отворен и празен — преминалият на търговска служба генерал още не бе дошел, а касиерът и счетоводителят, използвайки отсъствието му, бяха влезли в стаята на машинописката и се състезаваха пред нея в духовитост. Машинописката пушеше несръчно и отговаряше на шегите с остър и неприятен смях. Влизането на Борис прекъсна флирта им и ги накара да млъкнат. Нито машинописката, нито касиерът и счетоводителят го обичаха. Първата се дразнеше от безразличието му, а останалите — от работата му. Настъпи враждебно мълчание, в което касиерът пусна обичайната си стрела:

— Как сте, господин експерте? — язвително попита той.

Касиерът — противен тип с червендалесто лице и дръзки, опиянени от хитрост очици — беше сестрин син на генерала и минаваше за човек с бъдеще в тютюневата кариера. Той беше усвоил криво-ляво техническата работа и отдавна възнамеряваше да измести майстора в покупките или поне да стане съучастник в кражбите му. Но макар да беше твърде сигурен в себе си, както и във влиянието на вуйчо си пред Спиридонов, усърдието на Борис го дразнеше.

— На мене наистина ми предлагат да стана експерт — отговори Борис, — а ти цял живот ще си останеш канцеларско леке.

Той облече работната си престилка от кафяв док и спокойно излезе от стаята.

— Върна ти го тъпкано — възхитено рече машинописката след излизането на Борис.

Касиерът драсна кибрит да запали цигара, но от яд изтърва клечката и без малко щеше да изгори новия си костюм.

— Маниак!… — произнесе той, като почервеня от гняв. — Също като баща си… Още довечера ще кажа на директора да го уволни.

Като излезе от стаята на машинописката, Борис се усмихна на инцидента и по тъмния коридор тръгна към манипулационното помещение. Той съзна за хиляден път, че всички го мразеха — и директорът, и чиновниците, и майсторите, и работниците — но късно се сещаха да му пречат. Всички усещаха бруталното му и ледено превъзходство на способен човек без милост. Каквото предричаше — излизаше вярно, каквото намисляше — свършваше добре, каквото кажеше — удряше силно и на място. Директорът отхвърляше инициативите му, но после ги провеждаше, за да ги припише на себе си. Майсторите го ругаеха, но тайно подобряваха работата си. Работниците го мразеха, но му се подчиняваха. Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина той беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон за печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора.

Най-сетне той беше изплувал над черната работа в склада, над упойващата миризма, над отровния и коварен прах, който разяждаше дробовете и докарваше малокръвие. Техниката на тютюневото предприятие му се беше подчинила. Той можеше да почне някак и сега. Но защо му е да бъде дребен търгаш, да продава малки партиди на едрите хищници, да печели по два-три лева на килограм, когато след няколко години, с още малко труд и търпение, можеше да граби десеторно повече. Пътят към малкия, но всемогъщ кръг на олигархите, от който започваха международните връзки, минаваше през „Никотиана“.

Той влезе в един от салоните за манипулация и веднага му се стори, че някой натъпка в ушите му памук — тъй глухо и уморително бръмчеха вентилаторите, които никога не успяваха да прочистят достатъчно въздуха. Залата беше изпълнена както обикновено с жълтеникав тютюнев прах, който висеше над работниците като вълна от отровен газ. Имаше нещо отвратително и жестоко в тоя дразнещ, лютив, ситен като мъгла прах, който проникваше веднага в очите, носа, устата, в гърлото и белите дробове, в косата и във всички гънки на дрехите, така че дори когато човек излезеше от склада, пак не можеше да се отърве от него. Той имаше някаква особена, смолиста, подобна на опиум миризма, която отначало беше приятна и действуваше като благоухание, а после насищаше и ставаше сладникава и противна. В салона имаше и друга миризма, също противна, но не тъй вредна, която идеше от изпаренията на хората, от анемичните и мършави работнически тела, заковани по тезгяхите, изпотени мъчително в горещината и задухата на летния ден. Тук работеха бременни жени, които осъждаха плода си на хилав живот още в утробата, навъсени мъже, които мислеха за безработицата през зимата, меланхолични девойки с изпита жизненост, момчета без бъдеще, загрижени и нерадостни хора от всякаква възраст, които бяха намерили изход от нищетата срещу продажба на здравето си в склада на „Никотиана“. И цялата тази тълпа от измъчени хора, за които някога разправяха, че продават свободно труда си, сега работеше трескаво, бъбреше злобно, кашляше остро, гълташе туберкулозни храчки и бършеше потта си с мръсни и влажни кърпи, по които се беше наслоил тютюнев прах. Пожълтели и мършави пръсти сортираха бързо отровните листа, нареждаха пастали, връзваха денкове. Вдървени от неподвижно седене колена правеха опити да се раздвижат. Задръстени от праха гърди копнееха за чист въздух. Уморени лица и възпалени очи чакаха звънеца, който щеше да прекрати най-сетне безкрайния работен ден.

Все още беше времето, когато поне начинът на манипулацията не предизвикваше спорове между господари и работници. Тютюнът се обработваше на „широк пастал“, който позволяваше манипулацията да почне от ранна пролет и така скъсяваше тежкия сезон на безработицата. Селските бали се развързваха от „актармаджиите“, които сортираха тютюна на отделни купчинки според качеството на листята му. Тия купчинки се нареждаха на дъсчици и отнасяха на „пазара“, където стоеше майсторът или помощникът му. Майсторът — и затова именно беше майстор — събираше купчинките от еднакво качество в други, по-големи еднородни купове, като проверяваше работата на актармаджиите и изпращаше куповете по „тезгяхите“. При всеки тезгях работеха по една „чистачка“ и три „пасталджийки“, които пък от своя страна се деляха на „левачка“, „деснячка“ и „капакчийка“. Чистачката сортираше листята, изпратени от пазара, на „дясно“, на „ляво“, на „десен капак“ и „ляв капак“. Пасталджийките вземаха от листята, които чистачката беше разпределила, и ги редяха на калъпчета, на „леви“ и „десни“ пастали и на „капаци“. Пасталите се отнасяха при „денкчията“, който ги „чистеше“ отново, т.е. отстраняваше и поставяше на съответните места погрешно сложените листя. След това денкчията започваше да „гради“ денка в специален сандък, чиито вътрешни стени бяха покрити с платно, като поставяше пасталите в редове — „сари“ — и то така, че десните пастали и десните капаци идваха вдясно, а левите — вляво. Отгоре и отдолу на денка се поставяха по един непрекъснат ред от капаци. Така приготвеният денк се отнасяше в помещенията за ферментация.

Тази наглед проста работа далеч не се извършваше тъй механично, колкото изглеждаше. Сортирането на листята, разпознаването на неуловимите за обикновения наблюдател белези, по които се различаваха един от друг, изискваше напрежение, което фирмите мислеха, че заплащат твърде щедро, та по разни начини, чрез малки възнаграждения, заобикалящи забраната на закона да се работи на парче, се стараеха да повишат интензивността на труда. И така, докато прахът и отровата разяждаха здравето, желанието да се прибави чрез допълнително усърдие някой друг лев към надницата, изхабяваше нервите. Постоянно избухваха спречквания между актармаджиите и помощник-майстора при пазара, между чистачките и майстора, между пасталджийките и денкчията, тъй като грешките и постиженията се отбелязваха в графите, които Борис беше въвел за всеки работник. Кавгите и борбата за хляб правеха мъжете жестоки, а у жените убиваха всяка свенливост. Озлобени и ядосани гласове ругаеха нервно. В края на краищата всичко се струпваше върху пасталджийките — най-низшата и безропотна категория работнички. Майсторът ги заплашваше с уволнение, ако продължават да чупят листята на скъпоценния „каба кулак“. Те се разплакваха и пожълтелите им сухи пръсти започваха да пипат по-внимателно, но тогава пък работата вървеше бавно и мирът се нарушаваше от протестите на денкчиите, които искаха да прибавят към надницата си премията за един денк повече.

Когато Борис влезе в залата, дребнавите кавги и полугласните разговори стихнаха. Помощник-майсторът, който седеше при пазара и до тоя момент само от време на време изругаваше някого, стана внезапно много делови и се развика възмутено срещу работниците. Тия кучи синове ги мързяло да работят. Ядели хляба на фирмата „бадява“ и щели да докарат чорбаджиите до просяшка тояга. Той беше дребно четиридесетгодишно кьосе, с гъста коса и писклив глас на евнух. Работниците не му обърнаха никакво внимание. Те знаеха, а също и Борис, че това беше една от неврастеничните подлости на майстора, който се нагаждаше ту към едната, ту към другата от враждуващите страни. Пред работниците говореше срещу чорбаджиите, а пред чорбаджиите и чиновниците им ругаеше работниците. В съзнанието му имаше постоянна тревога, че е заплашен от гнева на господарите, от стачките на работниците, от интриги, уволнение или безработица. Той разбираше от работата си, но беше нещастен и болезнен подлизурко, слухтеше непрекъснато и съобщаваше „под секрет“ на директора най-фантастични подозрения. Ледената самоувереност на Борис той тълкуваше чисто посвоему: Борис беше шпионин, поставен от чорбаджиите, за да следи кой как работи. И това го накара да удвои усърдието си. Той изригна срещу работниците писклив водопад от най-мръсни ругатни. Но и сега никой не му се озъби. Напротив, всички се наместиха върху дъските и сламените възглавници и почнаха още по-усърдно да редят пасталите. Настъпи тишина. Чуваха се само бръмченето на вентилаторите и стъпките на актармаджиите, които носеха на пазара дъсчици с купчинки тютюн. Присъствието на Борис сковаваше всички. Това проклето хлапе забелязваше безпогрешно най-малките опущения, вписваше ги в тефтерчето си, докладваше на директора и накрай — уволняваше всички, които работеха бавно или разсеяно. Езикът му беше отровен като жило и никой не смееше да му възрази.

Борис обиколи салона, като се взираше внимателно в купчинките от червеникави тютюневи листя. При денкчиите той се спря. Изненада го присъствието на един нов работник, когото не беше виждал досега. Непознатият бе между тридесет и четиридесет години, с червена коса и подпухнало, обсипано с лунички лице. Работеше мълчаливо и сръчно.

— Как се казваш? — попита Борис.

Работникът довърши последната сара и бавно повдигна глава. Сивите му очи посрещнаха с досада острия поглед на Борис.

— Мене ли питаш? — рече той глупаво, сякаш искаше да спечели време за отговора си.

— Тебе, ами кого!…

— Макс Ешкенази — каза работникът.

— Откъде дойде?

— От София.

— В коя фирма работеше там?

— В „Джебел“.

Ръцете на непознатия бяха загрубели, мазолести, но погледът му издаваше достойнството на образован човек. От месец насам разузнаването на фирмите донасяше, че между работниците са плъзнали комунистически агитатори. Озлобеното, безполезно и разпокъсано хленчене срещу ниските надници беше сторило място на подозрително мълчание — сигурен белег, че работниците подготвяха акция.

— Защо се премести тук? — попита Борис.

Лицето на денкчията прие глупав и добродушен вид, сякаш този интимен въпрос го поласка.

— Аз се сгодих — ухилено обясни той. — Хареса ми тукашна мома.

— А кой те препоръча в нашия склад?

— Господин Костов, главният експерт.

„Добре си се осигурил“ — иронично помисли Борис. После той извади тефтерчето си, записа името на Макс Ешкенази и постави срещу него едно кръстче, което значеше „подозрителен“. Сивите очи на работника проследиха враждебно и мрачно тефтерчето.

— Продължавай — каза Борис.

Той мина в съседния салон, където на един тезгях почти всички изключени от гимназията ръководители на маркс-ленинските кръжоци се бяха събрали сякаш на конференция. Приемането им в склада беше една от най-големите глупости на директора, който си въобразяваше, че думите „цар“ и „отечество“ можеха да трогнат дори джебчиите от криминалното отделение на затвора. При разглеждането на делото им изключените дадоха съмнително обещание да станат добри граждани, а това създаде такъв пристъп на патриотично великодушие у генерала, щото той още на другия ден ги прие на работа в „Никотиана“. Така тези нехранимайковци сполучиха да се отърват от затвора и сега сееха отново комунистическа зараза. Всичко това щеше да струва скъпо на фирмата. Но имаше и друго, което още по-силно вбесяваше Борис. Между тези типове се мъдреше и Стефан, малкият му брат. Какъв коз в ръцете на директора, на чиновниците, на главния майстор, на цялата паплач от бездарници и шмекери, която спъваше напредъка на Борис в „Никотиана“! Да имаш брат комунист беше семеен порок, незаличимо и мръсно петно, което отнемаше всяка възможност за напредък.

Двамата братя, големият и малкият, се втренчиха мрачно един в друг. Стефан беше навършил седемнадесет години и минаваше за най-хубавия от трите сина на Редингота. Той беше висок, мършав, с черна коса и правилно лице, което имаше матов оттенък. Срещу него седеше някакво момиче с изпъкнали скули и чип нос. То имаше остри зеленикави очи, които гледаха присмехулно. Това момиче беше дъщеря на железничар и също изключено от гимназията. Останалите младежи, момичета и момчета, макар и по-дребни на ръст, не отстъпваха по дързост в изгледа си.

Когато Борис стигна до тезгяха им, те млъкнаха изведнъж и се съсредоточиха в работата си. Но имаше нещо предизвикателно и двусмислено в усърдието им. Лицата им си останаха присмехулни и самоуверени, движенията отсечени, гръбнаците изправени, а това сякаш оскърбяваше скъпоценната стока, която манипулираха. Когато трябваше да поемат листята от пазара или да предадат пасталите на денкчията, те правеха това с вирнати глави и небрежна усмивка, сякаш искаха да кажат: „Ние нямаме намерение да правим кариера от тази работа.“

„Гамени“ — гневно помисли Борис. През главата му мина серията от полицейски мерки, които щеше да поиска от държавата срещу тях, ако станеше тютюнев магнат. В мрачното безсилие на своята бедност той беше обмислил дори това.

— Чистач!… — внезапно произнесе дъщерята на железничаря. — Вие поставяте надясно счупени листя.

Тя вдигна един счупен лист и го показа на Стефан, който беше чистачът. Гласът й, заедно с обръщението на „вие“, прозвуча условно, с явна тенденция да предизвика смях. Няколко младежи се изкикотиха. Стефан грабна счупения лист и го хвърли в купчината на левите капаци.

— Повече съзнание!… — назидателно рече девойката, а после внезапно преправи гласа си и викна пискливо като помощник-майстора: — Вие ядете хляба на фирмата „бадява“.

— Кучи синове! — добави някой с остър фалцет.

Кикотенето стана всеобщо и заля целия салон. Лицето на Борис се изкриви от гняв.

— Ще млъкнете ли? — яростно викна той. — Гамени!

— А майсторът възпитан господин ли е? — попита девойката.

— Вие го карате да се държи така — високо произнесе Борис. — У вас няма никаква съвест.

Настъпи мълчание, в което внезапно се чу гласът на Стефан.

— Слушай, момче — обърна се той към брат си. — Я не ставай толкова съвестен!… Човек би помислил, че си главен акционер във фирмата.

Борис направи няколко крачки към него, сякаш искаше да го удари, но се спря изведнъж. Стефан седеше неуязвимо от другата страна на тезгяха. Двамата братя се гледаха злобно, предизвикателно, готови да се хвърлят всеки момент един върху друг.

— Хулиган!… — изсъска Борис. — Не забравяй, че имаш дело в полицията.

— Ще помня винаги.

— А-ха, почваш пак?…

— Върви да докладваш.