Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

ечален и зъл.

А на изток сред розово сияние и кристалночиста синевина изгряваше денят.

XIII

Когато Ирина и Костов наближиха Кавала, видяха също тази синевина, но денят не можа да разсее ужаса от изтеклата нощ. По хълмистата равнина стърчеха тъжно маслинови дървета и остатъци от древни развалини, мяркаха се блата, обраснали с тръстика, гръцки селяни беряха тютюн.

Светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн се бе разпукал на отделни блокове и два от тях — завчера Борис, тази нощ фон Гайер — се бяха отърколили в пропастта, оставяйки зад себе си усещане на виновност и печал. „Никотиана“ бе стигнала до своя неизбежен гибелен край. Нямаше да има вече надлъгване при покупките, неприятности с манипулацията, сплетни около продажбите. Името на „Никотиана“ се превръщаше в празна дума, а главният й експерт с всичката си елегантност, блясък и лукс — в безлично конте, в излишен, неправещ никому впечатление човек. Едва сега Костов разбра защо се бе грижил така несъзнателно и предано до последния миг за Борис, защо бе желал подписването на договора с Кондоянис, защо бе потресен от убийството на фон Гайер. Без „Никотиана“ той губеше почвата под краката си, нямаше кого да подкупва, увещава или заплашва с нейната мощ. Експертът се усещаше смазан и унизен, като заедно с това изпитваше злобата на всички, които трябваше да си отидат със стария свят. Нямаше никакви изгледи, никаква морална опора за нов живот. Ала дори всред тази пустота полъхна надежда.

Костов помисли за Аликс. Да, оставаше Аликс!… Детето с ръждивочервената коса продължаваше да упражнява чудотворно въздействие. Експертът усети внезапно същата ведрина, която бе изпитал след завеждането на Аликс у Кристало и благополучния изход на преговорите за нея с Херакли. Оставаше Аликс, диво, изсъхнало цветче, откъснато от скалите на Тасос, което запълваше пустотата, зееща след разрухата. И снобът, фантастът на модата видя пак детето в рамките на загиващия свят, представи си отново Аликс в своя мухлясал „Юнион“, облечена в бледожълта вечерна рокля. Той не съзна, че отглеждайки дивото цветче, искаше да създаде човек, подобен на себе си.

Остър звук на огъната ламарина прекъсна мислите му. Калникът на колата бе закачил при един от завоите скала или дърво. Експертът съзна, че нещо в дясната му ръка не беше в ред. Той я усещаше като протеза, окачена върху рамото му, като чуждо тяло, което не се подчинява веднага и бързо на волята му. Той си спомни механизмите на артериосклерозата. „Слаб удар — помисли той. — Тази нощ трябва да съм получил от тревогата слаб удар.“ Някаква мъничка артерийка се бе пукнала в мозъка му и излятата кръв натискаше върху моторния център, който движи ръката. Той съзна, че карането в това състояние бе опасно и спря колата.

— Моля ви да ме заместите!… — обърна се той към Ирина. — С дясната ми ръка е станало нещо.

А тя отговори:

— Да, забелязах.

Те размениха местата си, без да поглеждат към пакета върху задното седалище и без да приказват, защото всичко, върху което в този момент можеха да мислят или приказват, бе еднакво потискащо за двамата.

Тя седна зад кормилото и подкара колата предпазливо и бавно, защото моторът на последната бе много силен и тя се боеше, че нямаше да го овладее. А в това време изгря слънцето и тя съзна неприятно, че щяха да пристигнат в Кавала тъкмо през най-голямото оживление по крайбрежната улица, когато безделниците отиваха на плажа. Но това не бе толкова неприятно, колкото скръбния вид, под който трябваше да крие досадата си от тютюневите чакали, които щяха да се изредят пред трупа на умрелия лъв. Тя очакваше съболезнования, защото не знаеше, че от два дни в Кавала владееше паника и че тютюневите чакали бяха побягнали първи, а след тях бягаха и слугите им, отнасяйки с държавни камиони семействата си, покъщнината и всичко, което бяха успели да заграбят през дните на своето властвуване.

Сега тя искаше да бъде оставена на спокойствие, да не мисли и върши нищо, защото ужасът на нощта я беше превърнал във вкочанен труп, подобен на оня, който седеше зад тях. Сега тя искаше да се уедини в мълчанието и боровете на Чамкория, под небето с хладни звезди и да чака равнодушно всичко, което щеше да се случи по-нататък. Защото, каквото и да станеше, тя бе неуязвима. Физическата разруха на стария свят не я засягаше, а новият — не я плашеше. Тя притежаваше влогове в чужбина, които никой не можеше да й отнеме, а през тази нощ се увери, че комунистите не отмъщаваха на жени. Ала тя усещаше, че не можеше да се спаси от нещо друго, което бе по-страшно от отнемането на богатството и отмъщението на гладните. И това бе нейната собствена вътрешна разруха. Това бе пепелта от всичко, което бе преживяла досега, и от ужаса на тази нощ, който се бе превърнал изведнъж в мрачна апатия, така че тя не мислеше вече нито за сърцето, което престана да тупти в ръцете й, нито за възмездието, което се изсипа върху фон Гайер, нито за олющената паница с риванол и ранените партизани, които превърза с дрипи и които щяха да бъдат доубити от немците. Сега тя бе напълно изчерпан, студен, безжизнен човек.

И затова тя караше съвсем механично и постепенно засили скоростта на колата, като престана да се бои, че можеше да направи грешка с кормилото. А пакетът, поставен на задното седалище, се люшкаше безпомощно и се наклоняваше бавно на едната си страна. Най-после той се катурна и удари с тъп звук във вратичката на колата, като остана в легнало положение. Сега той приличаше на обикновен багаж. Но Ирина и Костов не забелязаха това.

Те пристигнаха в Кавала към десет часа и сега им се стори, че имаше нещо безмилостно в тоя град от бели къщи, нещо мъртвешко в липсата на зеленина, нещо пронизващо в синевината и слънцето му, под което хората изгаряха в гибелна страст за разбогатяване, и в тихото отчаяние на глада.

Главната улица бе пълна с гърци, които въпреки жегата сновяха и разговаряха възбудено, сякаш обсъждаха събитие, което бе нарушило безнадеждното всекидневие на живота им.

Немският папиросен концерн, „Никотиана“ и всички тютюневи фирми, които под една или друга форма работеха за концерна, бяха внезапно затворили складовете си, изхвърляха хиляди полугладни, изтощени от работа същества. Но макар и лишени от жалката надница, тия хора изглеждаха радостни и оживени. От уста на уста се носеше слух, който ги изпълваше със смътна надежда. И това, което изпитваха, не бе обикновеният шовинизъм на безделниците по кафенетата, на търговците от черната борса и чиновниците от гръцките тютюневи фирми, които чакаха десант или при всяка англо-американска победа се обличаха празнично, а нещо друго, което бе по-вълнуващо и засягаше само смазаните от мизерия хора. Това бе надеждата, упованието и радостта, които събуждаше напредването на огромната и могъща армия от север.

И затова тия хора сега гледаха небрежно не само колата на главния експерт на „Никотиана“, но и главния експерт на Кондоянис, който влезе в една бръснарница и с нечувана дързост нарече българите говеда. Той направи това при входа и в присъствието на двама български моряци, които седяха пред огледалата с пистолети на пояса и сапунисани лица. Но моряците не разбираха гръцки и го погледнаха презрително, раздразнени само от високия му глас.

Ирина даваше нервни сигнали с клаксона, ядосана от бавността, с която навалицата отваряше път на колата. Ала тълпата от тютюноработници вече намираше, че господарите трябваше да бъдат малко по-търпеливи. Работниците се смееха високо и дръзко. Каква е тази противна воня?… Колата смърди ужасно!…

И тогава Костов чу един от тълпата, който казваше на другите:

— Трябва да карат умряло куче.

— Куче ли?… Та защо ще го карат в колата?

А другият отговори:

— Защото те гледат кучетата си като хора, а нас като кучета… Лихтенфелд вика за своето куче лекар и го храни с бял хляб и месо.

 

 

Докато експертът и Виктор Ефимич пренасяха трупа на Борис, Ирина каза с мрачна досада:

— Костов, ще се погрижите за погребението, нали?… Аз не мога да понасям никакви посещения и никакви хора.

А експертът се чувстваше от горещината много зле и отговори троснато:

— Ще се погрижа за него, след като свърша по-важни неща… Трябва да видя първо Аликс… Трябва да съобщя в немското комендантство за фон Гайер… Това е много неприятна история… Вероятно ще ни разпитват, а могат и да ни задържат.

— Мислите ли?… — Тя съзна равнодушно, че трупът не можеше да стои повече незаровен. — Тогава уредете въпроса с Фришмут!… Поискайте от него да не ни безпокоят и се обърнете към някое погребално бюро.

Той се ядоса от нахалството й — да разсъждава по стария начин и да мисли, че все още можеше да разполага с хората, включително и с Фришмут, както намереше за добре. Но макар и раздразнен от егоизма й, той не отговори, защото гореше от нетърпение да види Аликс.

На стълбите на втория етаж го посрещна Кристало, която бе видяла от прозореца пристигането им. Гъркинята се кръстеше и вайкаше, разстроена от трупа, който Виктор Ефимич нареждаше върху едно канапе в хола. Но едновременно с това тя оправяше с кокетството от минали времена лимбите на сложната си прическа.

— Как е детето?… — попита Костов задъхано. Кристало отговори:

— Зле!… Докторът казва, че си отива… Господи, как ми е мъчно за вас!… Вие имате толкова милостиво сърце…

Гъркинята се разхълца, но без сълзи, макар да съчувствуваше искрено. Вертепите на Пирея, където бе преживяла всички степени на човешкото унижение, я бяха отвикнали от плача. Тя плачеше истински само в минути на истерия.

Костов отиде в стаята на Аликс, последван от Кристало. Детето лежеше върху широко дървено кресло с красива резба. На нощното шкафче Кристало беше поставила букетче от карамфили. Под белите, ослепително чисти завивки Аликс приличаше на мъничък скелет, обвит в саван. За пет дни черноводната треска бе стопила телцето й, бе оставила върху него само жълтеникава кожа, опъната върху костите. Ръцете й приличаха на изсъхнали вейки, а течната синевина на очите й, хлътнали дълбоко в орбитите си, бе потъмняла. Костов допря ръката си до челото й — горещо и сухо като напечен от слънцето камък. Аликс дишаше ускорено и тежко, гледайки втренчено пред себе си. В погледа й нямаше вече мисъл. Сега той отразяваше само страдание — бездънния ужас от болките в главата и нажежените шипове, които треската забиваше в мозъка й. Може би тя се измъчваше от кошмари. Може би морските звезди, с които бе играла на плажа, добиваха великански размери и я обхващаха с раменете си, настръхнали от бодли. Може би виждаше октоподи и сепии, които я уплитаха с пипалата си. Ала тя не можеше да издаде дори вик на ужас, защото силите й бяха изчерпани, а тялото й едва задържаше живота.

И тогава Костов разбра, че Аликс щеше да умре. И тогава той съзна, че напразно я бе довел от колибата на Херакли в тази къща, че напразно бе обикалял магазините на Солун да й купи кукла, дрешки и обувки и че никога нямаше да я види пораснала, с вечерна рокля от бледожълта коприна и хубава прическа на ръждивочервената й коса.

До леглото стоеше някакъв гръцки лекар в старомодно и овехтяло сако, с дълго лице, побеляла коса и пенсне, прикрепено върху ревера на сакото с черен кордон. Костов го погледна с несъзнат израз на досада и упрек, сякаш искаше да му каже: „Плащам богато… Защо не я спасиш?“ А гръцкият лекар, който бе прекарал цялата нощ до леглото на Аликс, сякаш почувствува несправедливия упрек и отговори със скръбно достойнство:

— Направих всичко възможно, господине!… Преливах й кръв… И немските колеги, които повикахте, одобриха това…

Експертът не отговори. Настъпи мълчание, в което се чуваше само бумтенето на моторницата, която извършваше седмичния рейс между Тасос и Кавала. През отворения прозорец се виждаха улицата и градината, а до самия перваз — няколко олеандри с розови цветове. Виктор Ефимич бе закарал лимузината до входа на гаража и гледаше потресен смачкания й калник. А над всичко сияеше лъчезарно и синьо небе.

Лекарят каза:

— Като нея има хиляди гръцки деца.

Той произнесе думите глухо и полугласно, сякаш това бе протест, който напираше в съвестта му и не можеше да задържи, но от друга страна — беше от естество да му навреди. Клепките му замигаха бързо, тревожно. Ала за негова изненада Костов потвърди с дрезгав глас:

— Да, немската окупация причини големи поражения у вас. Това бе достатъчно. Учтивият грък не желаеше повече и добави тихо:

— Нали, господине?… Войната е страшно бедствие.

Експертът попита:

— Кога ще умре?

— Довечера или през нощта… Когато температурата й почне да спада, а пулсът се ускори.

— Тогава, докторе, останете при нея… Моля ви. — На Костов се стори, че собственият му глас идеше някъде отдалеч. — Жената ще ви помага… Можете да се храните с нас… Аз съм зает и трябва да се погрижа за много неща. Долу има мъртвец.

— Видях!… — отговори гъркът. — Бъдете напълно спокоен, господине.

— Благодаря ви.

Костов излезе, а лекарят съзна, че мекостта на този българин не идеше от обрата на войната, нито от страх пред гръцкото отмъщение, а от нещо друго, дълбоко и безнадеждно, което го разкъсваше отвътре. И старомодно облеченият лекар, фин и чувствителен, се досети какво можеше да бъде това.

— Има ли семейство този човек? — попита той след излизането на Костов.

— Сам е като кукувица — отговори Кристало. — Искаше да осинови и отгледа детето.

Експертът имаше намерение да уреди първо неприятната работа с немското комендантство, откъдето сигурно щяха да искат дълго и подробно осветление за обстоятелствата, при които бе убит фон Гайер. Той потърси по телефона Фришмут в щаба на дивизията, но оттам не му отговори никой. Тогава той реши да отиде в комендантството сам, но веднага си спомни, че Ирина считаше уреждането на погребения за мъжка работа. Тя бе влязла в банята, от която се чуваше свистене на душ и плискане на вода, а после вероятно щеше да се наспи и почине хубаво, по неизменния навик, с който се грижеше за красотата и здравето си. Експертът бе до такава степен възмутен от поведението й, щото за първи път я нарече в ума си с един епитет, който всъщност тя не заслужаваше. Защото с това поведение тя отмъщаваше несъзнателно само на света, който я бе покварил и унищожил.

Вонята от трупа изпълваше цялата къща, така че отлагането на погребението ставаше немислимо. Виктор Ефимич се разхождаше из къщата с моравочервено лице, негоден за каквато и да било организаторска работа. В отсъствието на Костов той бе изпил невероятно количество алкохол и сега, напълно вцепенен, посрещаше безразлично както ругатните на господаря си, така и всички възможни опасности, които можеха да изникнат през следващите двадесет и четири часа от напредването на Червената армия, от гнева на гърците или от бунта на войниците в българската казарма. Той се чул летящи слухове за всичко това, но намираше коментирането им за излишно и безполезно. Ако революцията избухнеше веднъж, тя се развиваше от само себе си и нищо не можеше да я спре. Никой не знаеше по-добре това от Виктор Ефимич, хорунжий от Врангеловата армия. И затова той гледаше на събитията през опита си на Първата световна война и резигнацията на алкохола, макар да му бе съвсем неизвестно как щяха да постъпят болшевиките (или българските комунисти — все едно) с руснаците, които имаха нансенови паспорти.

Костов ругаеше гневно:

— Превърнал си се в търтей!… Не си способен за нищо друго, освен да пиеш… Ало!… — Експертът правеше безуспешни опити да се свърже по телефона с общината. — Друг на твое място би свършил всички работи, по които трябва да тичам аз… Ало, ало!…

— Аз приготвих багажа — смутолеви Виктор Ефимич през мъглата на алкохола.

— Какъв багаж?… Ало!…

— Бельото, костюмите, обувките ви…

— Закъде, пиян дъртако?…

— За София… Всички бягат… В града не е останал нито един търговец.

— Какво?… Централа, що за безобразие!… Дайте ми общината!…

— В общината няма да намерите никой — флегматично осведоми Виктор Ефимич. — Кметът и чиновниците избягаха снощи.

Коленете на експерта се подкосиха леко.

— Невъзможно!… Кой ти каза това?

— Така разправят всички — отвърна руснакът. — И гърците се готвят за погром… А в казармата се очаква комунистически бунт.

Костов остави слушалката и погледна критично слугата си. Вцепененото моравочервено лице на Виктор Ефимич изразяваше тъпа резигнация и печал.

— Свършено е!… — каза руснакът, позирайки глупаво с хладнокръвието си. — Когато армията почне да се бунтува, свършено е… Ще бъдем изправени пред пушките на червените… Разстрелване в конвейер…

Костов съзна, че Виктор Ефимич бе невероятно пиян и мигновеното смущение, което почувствува от думите му, се превърна в смях. Ала този смях бе остър и нервен. Експертът каза:

— Слушай, глупако!… Ти си последната отрепка, за която ще помислят червените… А сега върви да търсиш поп и ковчег!…

— Какво?…

На Виктор Ефимич се стори, че гласът на експерта идеше от някакъв далечен, но неприятно действителен свят, за който все пак трябваше да държи сметка. Ушите му свиреха и бучеха, сякаш слушаше хор от параходни сирени, но този хор беше сподавен и му действуваше приспивателно. Виктор Ефимич изпитваше тиха, сладостна печал, а по тялото му се разливаше неизразимо приятният гъдел на пиянството.

— Поп и ковчег!… — натъртено повтори Костов. — Грехота е… Трябва да погребем по някакъв начин мъртвеца.

Виктор Ефимич разбра смътно, че става дума за излизане от къщи, а това му се стори отвратително в тая жега.

— Казват, че гърците хвърлят камъни по българите — опита се да изклинчи той.

— Няма нищо подобно. Преди малко минахме с колата по главната улица… Ти си ужасно страхлив.

Страхлив?… Не, Виктор Ефимич не бе страхлив. Той бе само скован от леност и движението в тропичната жега на улицата му се струваше убийствено и щеше да прекрати блажения гъдел от алкохола. Значи поп и ковчег!… Защо му са?… На това старо конте е хрумнало да погребва някого… Вероятно детето, но то е още живо. Гледай какъв ексцентричен субект!… Виктор Ефимич втренчи погледа си в стенния часовник на хола и от движенията на махалото му се зави свят. Какво се люлееше преди малко така?… А-ха, да… ръката на трупа, който пренесоха преди малко. Виктор Ефимич се сети, че генералният директор на фирмата беше умрял.

Той тръгна към вратата и в мъглата на алкохола си повтаряше: „Поп и ковчег!… Не трябва да забравям по никакъв начин това.“ После внезапно в главата му нахлу мисълта, че бе забравил да постави в куфарите две вратовръзки и чифт обувки, които господарят му си бе купил преди войната в Стокхолм.

А Костов гледаше провлачените му старчески стъпки и помисли с угризение: „Прекалено го ругах… И той е нещастна и самотна развалина като мене.“

 

 

Докато Ирина се къпеше, а Виктор Ефимич излизаше да търси ковчег, Костов реши да отиде в немското комендантство.

Историята с фон Гайер трябваше да се съобщи най-сетне на германците. На връщане експертът възнамеряваше да се отбие при командира на българската дружина в града и да поиска от него сведения за положението. Докато обмисляше какво да каже на немците, Костов се подкрепи с чашка коняк и не се ядоса никак от това, че Виктор Ефимич бе опустошил половината от бутилките „Метакса“. Конякът, сарделите, черният хайвер и разни други изискани неща, с които експертът на „Никотиана“ бе свикнал да смайва гостите си, не можеха да се пренесат вече в България. Същото можеше да се каже и за многобройните му костюми, вратовръзки, обувки, пижами и долни дрехи, които Виктор Ефимич бе опаковал грижливо в куфарите. Те щяха да останат подарък на гърците, тъй като лимузината — единственото превозно средство, с което разполагаха сега — не можеше да ги побере. Ала експертът не мислеше вече за тях.

Той седна в колата си и я подкара бавно към немското комендантство. Сега усещаше ръката си по-добре и държеше кормилото сигурно. Наближаваха пладне и часовете на пълно безветрие, когато небето добиваше пепелносив оттенък, а от голите хълмове струеше убийствена жега. Лицето на експерта стана червено и се обля в пот. Площадът до пристанището гъмжеше от хора, но той не обърна внимание на това, а зави нагоре по крайбрежната улица, от двете страни на която се издигаха къщите на избягали гръцки милионери. В една от тях живееше Кондоянис. Когато мина край нея, Костов чу името си. Той спря колата и погледна към къщата. На верандата, по риза с къси ръкави, стоеше един от чиновниците на Кондоянис и възбудено махаше с ръка.

— Господине, какво правите?… — викаше чиновникът. — Вие постъпвате съвсем неразумно!…

Експертът повдигна рамене.

— Вкарайте колата в двора и елате веднага при нас — каза гъркът.

Костов остави колата на улицата и влезе в къщата. Лъхна го приятен хлад, дъх на чистота и благоухание на лаванда, идещо от жената, която стоеше в хола. Чиновникът — учтив и приличен млад човек — бе едно от доверените лица на Кондоянис и оженен за племенницата му, живееше при него.

— Къде отивахте? — тревожно попита гъркът.

— В немското комендантство — отвърна експертът.

— Господи!… Как ви е хрумнало това?… Сега не трябва да мърдате от къщи.

— Защо?

— Защото могат да ви убият… Немското комендантство вече не съществува… Германците се изтеглиха завчера, а сега на площада се събират работници… Очакват слизането на партизански отряд.

— Какъв отряд?

— Не зная, но боя се да не е червен.

— Няма значение!… — Костов махна с ръка и глътна от сиропа, който му поднесе жената.

После той им разправи накратко за арестуването на Кондоянис, смъртта на Борис и убийството на фон Гайер. Гъркът и жена му слушаха потресени. Жената ахкаше от ужас, а мъжът се разхождаше, пъшкаше глухо и гладеше нервно от време на време черната си коса.

— Значи, не подписахте договора? — попита той, когато Костов свърши.

— Не, не можахме… Арестуването попречи.

— Те ще го убият!… — изохка жената.

— Не, няма да му направят нищо — самоуверено произнесе гъркът. — Всичко произлиза от тия мръсници, баронът и госпожица Дитрих… Шефът трябваше да им подхвърли нещо. Два дена Лихтенфелд ясно намекваше за това.

— Да, Лихтенфелд и Дитрих са мръсни кучета. И Малони, вашият човек, излезе подлец… Той ги е осведомявал за всичко.

Настъпи мълчание, в което домакините се ослушаха неспокойно. По стълбите се качваше някой. Влезе плешив, чистичко облечен мъж, с повехнало маларично лице. Костов позна един от истифчиите в склада на Кондоянис.

— Какво става, Патрос?… — уплашено попита жената.

— Нищо!… — отговори истифчията. — Митингът се отлага за довечера. Изглежда, получено е съобщение, че отрядът ще закъснее.

— А какво приказват работниците? — Чиновникът на Кондоянис му наля мастика. — Имаше ли червени знамена?

— Не!… — отговори Патрос, като глътна мастиката и погледна Костов враждебно. — Нямаше червени знамена… Но имаше нещо по-лошо: български войници с червени ленти.

Той погледна експерта за втори път и добави сърдито:

— Вие, българите, идвате в Беломорието само за да ни създавате главоболия… Ако ЕАМ вземе властта в града, това ще се дължи само на вашата проклета пехотна дружина!… Изглежда, че половината от войниците й са били комунисти.

— Твърде е възможно — равнодушно отвърна Костов.

Домакините погледнаха истифчията недоволно, сякаш се боеха да не обиди госта им. Патрос бе заклет венизелист и мразеше българите, но в космополитния кръг на едрите тютюневи господари расовата омраза беше изключена. Настъпи мълчание, в което гостът и домакините пушеха с досада и поглеждаха от време на време към Патрос. Истифчията изпи мастиката и стана да си върви. Той съзна малко горчиво, че след като донесе резултата от разузнаването си, ставаше излишен. Пропастта между господарите и работника не можеше да се запълни с нищо.

— Искате ли да обядвате с нас? — попита чиновникът на Кондоянис след излизането на Патрос.

— Не, благодаря!… — отказа експертът. — Не мога да оставя госпожа Морева сама.

— Бедната жена!… — съчувствено произнесе домакинята. — Тя е толкова красива и умна!

— А какво ще правите вие? — попита гъркът.

Костов небрежно повдигна рамене:

— Мисля да се върна в България.

— Това е безумие!… — Маслиновите очи на гърка го погледнаха съчувствено. — В България навлизат съветски войски.

Последва мълчание.

— Останете при нас!… — каза след малко гъркът. — Вие знаете езика ни и сте много способен човек… Ще ви намерим добро място в Атина. Кондоянис има отлично мнение, за вас.

Костов отговори:

— Няма смисъл.

— Помислете сериозно върху това!…

Експертът повтори пак:

— Не, няма никакъв смисъл… Благодаря ви много.

Той се изправи, целуна ръка на домакинята и се приготви да си върви. Младото семейство го изпрати до улицата. Когато Костов седна зад кормилото и запали мотора, жената попита:

— Вярно ли е, че ще осиновите едно сираче от Тасос?

— Да, мислех да направя това, но детето е болно и ще умре.

— Вие сте много милостив човек.

А Костов си спомни с болка малкото телце, изпито от треската, и произнесе горчиво:

— Госпожо, аз съм само безполезен човек.

 

 

Виктор Ефимич прекосяваше нажежения гранитен паваж на площада до пристанището и си повтаряше настойчиво през мъглата на пиянството: „Трябва да намеря поп и ковчег… Той е полудял… Къде мога да му намеря в тая жега поп и ковчег?“ Но после той съзна изведнъж, че ако откриеше някъде поп, веднага щеше да намери и ковчег, тъй като свещениците и погребалните магазини бяха свързани професионално. Тази мисъл накара Виктор Ефимич да съсредоточи усилията си само върху първата половина на задачата. Той започна да се взира в тълпата, но поради жегата, пиянството и кръвоносните смущения, които бяха настъпили в мозъка му, главите на хората му се виждаха двойни и даже четворни, така че той не можеше да различи с положителност дали носеха калимявки или обикновени шапки. А тълпата от гръцки работници и български войници с червени ленти също почна да се взира в моравото лице и елегантната фигура на Виктор Ефимич, който имаше навик да износва старите костюми на господаря си и сега бе облечен приблизително по екстравагантната мода от 1928 година — с гарсонетка, сако без талия и панталони с много широки крачоли. Но това облекло, макар и странно, нямаше да бъде предизвикателно, ако Виктор Ефимич се беше сетил да махне значката с пречупения кръст, която красеше петлицата на сакото му и която той носеше не толкова от снобизъм да подчертае своята принадлежност към антикомунистическия свят, колкото от факта, че тя предразполагаше немските гости на господаря му към бакшиши. И най-малко сега, след славното изпиване на половин дузина бутилки коняк „Метакса“, Виктор Ефимич можеше да се сети, че бе забравил тази значка върху петлицата на сакото си. Ала да се разхождаш с нея между гладни гърци, които по разни причини не бяха получили от пет дни оскъдното си парче царевичен хляб, бе повече от предизвикателно. И само мисълта, че такъв дързък тип не можеше да не носи в джоба си пистолет, спираше гладните гърци да не се нахвърлят върху него.

Като поскита малко из площада и обиколи напразно римския акведукт, без да срещне никакъв поп, Виктор Ефимич усети, че от жегата почна да му става лошо. Виеше му се свят, минувачите плуваха в неприятна червеникава мъгла, а тротоарът, по който вървеше, се наклоняваше ту на една, ту на друга посока. В такива случаи Виктор Ефимич знаеше, че бе препоръчително да се пие веднага студена бира. Той седна на една от масите върху тротоара пред първия ресторант, който се изпречи пред очите му, и тогава видя, че по улицата минаваше поп.

Това бе нечист, сиромашки и гладен гръцки поп, с избеляло расо и мазна калимявка, който съвсем не подобаваше за погребението на господин генералния директор на „Никотиана“, ала все пак беше поп с външните атрибути на православието. За да не го изпусне, Виктор Ефимич изсвири и завика след него толкова силно, щото накара да се обърне не само свещеникът, но и всички минувачи по улицата. Попът озадачено тръгна към него.

— Седни да пиеш бира — свойски рече Виктор Ефимич. — Ужасна жега, а?… Свободен ли си за едно погребение?

Но попът не разбираше български и гледаше мрачно с гладните си очи свастиката върху сакото на Виктор Ефимич.

— Какво ме зяпаш?… Пийнал съм малко и това е!… — После Виктор Ефимич се сети изведнъж. — Дяволе, ти не разбираш какво ти говоря!…

И за да каже какво иска, той направи цяла редица от движения, придружени с подходяща мимика, които изразяваха последователно умиране на човек, надгробно пеене, придружено с размахване на кадилница, и зариване на ковчег. Специални усилия употреби Виктор Ефимич, за да покаже нуждата от ковчег, а необходимостта от бързото погребение на разложения труп изрази с гримаси, пъхтене и запушване на носа. И ако Виктор Ефимич не бе тъй пиян, щеше да разбере, че във всички тия смешни жестове и гримаси имаше нещо зловещо, с което животът си отмъщаваше дори върху трупа на генералния директор на „Никотиана“. Но гръцкият поп не беше пиян и разбра, че бе умрял някой от хората на голямата тютюнева фирма, чиито чиновници нахълтаха в града веднага след идването на българските войски. Защото този поп бе обикалял много пъти около пристанището да търси коричка хляб и неведнъж се бе промъквал в мрака да рови в сметта, в която Виктор Ефимич изхвърляше недоизядените остатъци от пиршествата на господарите си. И ровейки горчиво сметта, този служител на Христа бе постепенно престанал да вярва в Господ, в православието и в небесната правда, така че на всичко отгоре генералният директор на „Никотиана“ щеше да бъде погребан от един озлобен, отчаян, невярващ в нищо поп.

 

 

Ирина не бе толкова безскрупулна, колкото си въобразяваше Костов в умората, жегата и внезапната злоба, която го бе обзела от влизането й в банята. Тя направи това съвсем механично, подчинявайки се на навика си като робот, и дори не помисли да закуси и да легне да спи, тъй като противната миризма на смъртта бе изпълнила цялата къща, а горещината й действуваше мъчително. Но тя знаеше, че трябваше да остане в града още няколко часа, докато сухата земя погълнеше завинаги трупа на Борис и така заличеше всяка следа от него. С помощта на Кристало тя инсценира нещо подобно на почитта, която живите от незапомнени времена оказваха на мъртвите. Измиха и преоблякоха трупа (за тази отвратителна операция настоя Кристало), а после го поставиха в хола на партера върху една дълга маса, покрита с чаршаф, която измъкнаха от кухнята. Гъркинята намери от съседите восъчна свещ, която запали и постави до мъртвеца, а върху гърдите му сложи букет от олеандри и прецъфтели японски рози, набрани в градината. Докато вършеше усърдно всичко това, Кристало изпадна в пристъп на плач и така човек добиваше парадоксалното впечатление, че тя бе вдовицата на генералния директор на „Никотиана“. А след като обстановката доби донякъде погребален вид, гъркинята седна до мъртвеца и почна да го оплаква.

Тя правеше това напевно и пронизително като всички прости гръцки жени, които от две хиляди години оплакваха по тия места мъртъвците си. Ирина се ослуша в старинния мелодичен език, чиито неразбираеми срички се превръщаха от гласа на Кристало в истерично виене. Това бе вековната погребална истерия на сто поколения жени, които бяха оплаквали мъртвите си все по същия начин. Ала в гласа на гъркинята дращеха и други, болезнено-сладострастни нотки, които идеха от истерията, придобита във вертепите на Пирея, където пияни мъже бяха изтезавали някога тялото й. Все по-остър и по-неприятен ставаше този глас. И тогава Ирина усети, че започваше да се заразява от истерията на гъркинята и че в самата нея имаше нещо, което наподобяваше миналото и настоящето на Кристало и което се дължеше на това, че в този свят жените под една или друга форма трябваше да продават телата си за пари. Тя стана от мястото си, улови Кристало за раменете и я разтърси, като се смееше остро и нервно.

— Млъкни най-сетне, вещице!… Излез веднага оттук!… Махай се бързо!…

Кристало млъкна и побягна уплашено, защото ръцете на Ирина бяха силни като лапи на пантера. Тия ръце й нанесоха в последния миг няколко удара, които приличаха на плесници от мъж. И чак когато се качи горе, Кристало съзна, че желанието й да плаче и вие идеше както винаги от далечния спомен за вертепите на Пирея, когато пияниците я биеха с юмруци, а тя продължаваше да пищи неистово дори след като преставаха да я бият. И оттам бе останал механизмът на съзнанието, чрез който намираше облекчение в плача от разбития си живот, от скуката си и от сплина на презирана сводница, на жена без семейство.

Когато Кристало се качи горе, Ирина помисли: „Всичко прилича на зловеща комедия… Тази истерична глупачка е просто за клиника.“ После тя се загледа в подпухналото лице на трупа, около което се въртяха мухи. Сега то представляваше безформена маса, прошарена от синкави и жълти петна. Между устните се подаваше върхът на подутия език, а набъбналите клепачи превръщаха очите в тесни цепки. Самото лице бе до такава степен лишено от израз, щото не будеше никакво съжаление. То бе просто лице на безличен, забравен човек, чиято смърт не вълнуваше никого и сега, в разрухата на света, щеше да мине незабелязано като смъртта на кое да е куче. Защото всички, които можеха да се развълнуват от нея, с оглед на търговските и парични връзки, бяха напуснали града и мислеха за спасението си. От генералния директор на „Никотиана“, от собственика на петстотин милиона, от човека, който разоряваше фирми, смазваше стачки, посочваше министри и подкупваше вестници, бе останал само един вонящ, разлагащ се от бактерии труп.

Ирина продължаваше да гледа лицето му и мухите, които се въртяха около него. Дойде й на ум, че след два дни и фон Гайер, ако не го заровеха или не изпратеха трупа му в Германия, щеше да има подобно безформено лице. Същата участ чакаше и лицето на Костов след година-две. А и лицето на самата Ирина нямаше да избегне тая съдба. Значи, животът беше нищожен миг, слаба искрица между мрака на раждането и смъртта. Но тогава защо го бяха осакатили нравствено? Коя тъмна сила, кой мрачен жребий бяха направили Борис тъй безмерно алчен и жаден за власт, Костов — толкова смешен молец на модата, и Ирина — толкова студена развратница? Това бе „Никотиана“!… Всичко започваше и свършваше с „Никотиана“, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвести, убиваше хора и заличаваше всичко това с дивидентите на акциите си. А тия дивиденти после се превръщаха в нови акции, които подкупваха нови съвести и под различна форма убиваха нови хора. И така „Никотиана“ приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожаваше хората. Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко. От нея оставаше грамадно богатство в недвижими имоти, тютюневи партиди и банкови сметки, което трябваше да бъде поделено между единствените наследници, между вдовицата на стария Спиридонов и вдовицата на Борис Морев, между две бездетни, безчувствени, сковани от егоизъм жени — едната вдетинена и оглупяла, другата — пуста и безразлична към всичко. Имаше ли смисъл животът на тия жени?… Те щяха да пропилеят това богатство с безскрупулни любовници в чужбина.

Но тогава защо татко Пиер преди тридесет години бе извършил търговския подвиг да изнесе българските тютюни в чужбина, защо Борис Морев беше изхабил живота си и умрял преждевременно, за да утрои богатството на „Никотиана“, защо Костов бе ставал любовник на министерши, бе прахосвал безсънни нощи в игра на покер с продажни депутати и журналисти, защо едно човечно и топло момиче бе дало любовта си на фон Гайер срещу контингентите на Немския папиросен концерн? И защо един младеж бе оставен да умре от малария в затвора, защо полицейските агенти бяха разстреляли без съд част от водачите на голямата тютюнева стачка, защо един провинциален стражар бе убит с тояги и камъни от стачниците? Не, във всичко това имаше нещо чудовищно и безсмислено, което не можеше да се поправи по друг начин, освен по тоя, който Ирина видя през изтеклата нощ. А това означаваше рухване на „Никотиана“ и край на света, който я беше създал.

И тогава Ирина съзна, че този край бе вече дошел. Но тя не изпита нито съжаление за света, който загиваше, нито смътна надежда от новия, който идеше. В душата й зееше бездна от равнодушие и нравствена пустота.

А в това време в хола влезе Костов и като видя мъртвеца, окичен с цветя, каза меко:

— Значи, вие сте наредили нещо… Това е добре.

— Нареди го Кристало — отговори Ирина. — Но аз я изгоних, защото виеше безобразно.

— Да, тя е плачлива.

— Направо истерична, ако позволите… Какво казаха немците?

— Тук няма вече немци… Те са заминали вчера. И стоенето в града е опасно. Ние трябва да тръгнем веднага след погребението.

— Да. — Ирина помисли за тишината и боровете в Чамкория.

— Върна ли се Виктор?

— Не.

— Тази пияна свиня е негодна за нищо… Едва ли ще намери ковчег.

Ирина не отговори. Спеше й се. В съзнанието й плуваха смътно пропити с печал образи от Чамкория. „Сега там е прохладно — мислеше тя. — И в ясни нощи над горите трептят ледени звезди, а сутрин въздухът мирише на смола.“

Костов разтвори шумно стъклените врати на верандата. Блесна синевината на залива и отвън като от парен котел нахлу гореща влага, която разреди малко противната миризма на трупа. Костов попита:

— Видяхте ли детето?

— Детето?… — Ирина го погледна разсеяно. — Какво дете?

— Аликс!…

— О, простете ми… Отивам да го видя сега.

Тя запали цигара и с лениви стъпки почна да се качва по стълбите към втория етаж. Костов остана при мъртвеца. В стаята на Аликс седяха гръцкият лекар и Кристало. Детето бе изпаднало в безсъзнание. Сега то лежеше съвсем неподвижно, не дишаше и не въртеше безумно потъмнелите си сапфирени очи. Пулсът му бе почти неосезаем. Ирина пусна горещата суха ръчица. Лекарят знаеше малко немски и обясни, че положението е безнадеждно.

— Да. — В гласа на Ирина липсваше всякакво вълнение. — Черноводната треска свършва винаги така.

Тя си спомни, че преди десет години бе работила с професора по вътрешна медицина именно върху такива усложнения на тропичната малария и че бе проучила основно цялата литература по въпроса на френски, немски и английски език. А после й дойде на ум, че ако бе помислила достатъчно за Аликс, можеха да се опитат и други методи за спасяването й, които дори немските военни лекари не знаеха. Но тя не изпита угризение от това, скована от леността и равнодушието към всичко, което я заобикаляше. Аликс щеше да умре. Сега бе късно и безполезно да се предприема каквото и да било.

Когато се върна долу, тя завари в хола Виктор Ефимич, който бе довел сиромашкия гръцки поп с кирливото расо и гладни очи. На улицата чакаше разнебитена катафалка с дръгливи коне, а до нея стоеха мършав, подобен на попа клисар и две момчета, от които едното държеше кръст, а другото — избеляла хоругва. След малко пристигна файтон с небоядисан и набързо скован ковчег. Попът и Виктор Ефимич не можаха да намерят по-добър, дори след като обиколиха няколко магазини и уверяваха настойчиво, че се касаеше за погребението на богат и знатен човек. Ковчегът бе скован от стари, полугнили, но наново рендосани дъски.

Когато пренасяха мъртвеца в катафалката, Ирина изпита облекчение, задето най-сетне щеше да се отърве от зловонния труп. А същото облекчение изпитаха Костов, Кристало и гръцкият лекар в стаята на Аликс, а може би и съседите, тъй като непоносимата миризма на трупа стигаше и до техните прозорци. Дори след своята смърт генералният директор на „Никотиана“ продължаваше да трови въздуха на живите.

Погребалното шествие се отправи бавно към гробището. Най-напред тръгнаха двете деца, носещи кръста и хоругвата, зад тях свещеникът, размахвайки кадилницата и пеейки мрачно за мъртвеца, а после катафалката, теглена от дръгливите коне. След нея закрачиха Ирина и Костов. Експертът водеше вдовицата под ръка и бе поставил на ревера си само ивица креп, защото нямаше време да се преоблече в черен костюм. Най-отзад креташе вехтият файтон, който докара ковчега и в който сега седяха Виктор Ефимич и клисарят — единствената публика, която придружаваше останките на генералния директор на „Никотиана“. И в цялата процесия имаше нещо грозно и тъжно, което се засилваше от гъгнивото пеене на попа, от жегата, от праха и от лазурното небе, на което сияеше убийствено слънце. Погребалното шествие мина през площада — пуст и нажежен в тоя час на пълно безветрие, когато нито от морето, нито от сушата не полъхваше вятър. Магазините бяха затворени, а в сенките се изтягаха и прозяваха кучета. От време на време някой минувач прекосяваше улицата и се изгубваше бързо, сякаш се боеше от жегата, от пустотата или от нещо друго. Градът бе тих и в същото време тревожен. Само носовото пеене на попа и сребърният звън на кадилницата отекваха мрачно в тишината. Шествието отмина площада и зави по главната улица. И тук магазините бяха затворени, а от паважа и безлюдните тротоари се издигаха струи нажежен въздух. След малко от горния край на улицата се зададе български патрул от шестима войници с каски, с къси панталонки и червени ленти на ризите. В казармата беше извършен безкръвен бунт. Войниците просто бяха сменили началниците, но запазили дисциплината, а това показваше силата на партийните ядра, които действуваха в казармата. Те държеха властта, за да я предадат на червените гръцки отреди от ЕАМ, а не от фашистките банди, които се готвеха да избиват българи. И в това те намираха помощ от грамадната маса гръцки тютюноработници. Войниците бяха придружени от цивилен с каскет и червена лента — очевидно местен човек. Когато патрулът се изравни с катафалката, Костов попита:

— Какво става, момчета?

А един от войниците вдигна юмрука си и отговори:

— Смърт на фашизма!… Да живее народът!… Вие сте българи, нали?

— Да.

— А кой е умрелият?

— Един търговец.

— А вие какви сте?

— Негови близки.

— Добре!… — Гласът на войника не бе враждебен, но звучеше строго. — Погребете го по-скоро и тръгвайте за България.

— Има ли опасност от изстъпления? — попита експертът.

— Не. Но по пътя може да срещнете бели андарти… С какво ще пътувате?

— С лека кола.

— Привечер заминават два наши камиона от интендантството. Тръгнете с тях.

— Благодаря ти, юначе.

— Нищо, другарю.

Ирина и Костов се погледнаха мълчаливо. Отговорът прозвуча съвсем човечно, но чуждо и в него имаше нещо, което показваше разрухата на стария свят. Когато патрулът отмина, експертът рече:

— Ако не бяха те, гърците щяха да ни избият с камъни.

Никой не бе съчувствувал приживе на генералния директор на „Никотиана“ и никой не се развълнува от мизерията на погребението му. Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истерична сводница се бе погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му беше намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее.

Сиромашкият поп съкрати церемонията, като извърши опелото до гроба, а не в черквата, която миришеше на мухъл и тамян. Той боледуваше от малария и докато пееше през носа на старинен гръцки език и размахваше кадилницата, усети приближаването на треската в изтощеното си от глад тяло и в същото време съзна, че близките на покойника се отегчаваха от жегата, от вонящия труп и от всички подробности, с които бе свързано опелото. Той съзна също така, че тази жена не скърбеше никак за смъртта на съпруга си, че мъжът с бялата коса мислеше неспокойно за хиляди други неща, но не и за мъртвеца, че пияният слуга с моравочервено лице се наклоняваше ту на една, ту на друга страна и всеки момент можеше да падне на земята. Всичко това, заедно с тръпките на маларичната треска, размъти съзнанието на сиромашкия поп и го накара да изпита безумно злорадство към българите, които му се сториха единствена причина, задето гладуваше и нямаше пари да си купи хинин. Този поп нямаше достъп ни до черковните каси, ни до богати енориаши и през дните на глада бе намразил архиерейския наместник, който се хранеше с угоени пилета, а също и владиката, патриарха, Христос, небето, земята и целия свят. И затова, когато съзна, че никой не жалеше за мъртвеца, мършавото му и гладно лице се изопна ехидно, а в очите му блесна злорадство на антихрист.

Гробарите спуснаха ковчега и почнаха да го заравят. Все по-слаби ставаха ударите на падащата пръст. Най-сетне ямата се изравни. Южната крайбрежна земя бе погълнала равнодушно вонящия труп на генералния директор на „Никотиана“ заедно с греховете му, заедно с ужасната му самотност и безмерна алчност към пари и могъщество. Над него остана само купчина пръст, върху която гробарите забиха кръста. А на кръста експертът надраска с тебешир:

БОРИС МОРЕВ

1908–1944

После отегчената съпруга, отчаяният експерт, злорадият свещеник и пияният слуга седнаха във файтона, който ги чакаше пред входа на гробището. А в мъртвешката тишина над кипарисите и гробовете продължаваше да блести лазурно небе и да грее безмилостно слънце.

Когато файтонът почна да се клатушка по прашното шосе, което водеше към града, Костов се обърна към свещеника и му рече на гръцки:

— Аз написах върху кръста името с тебешир, но дъждът ще го измие.

— Бъдете спокойни!… — отговори попът. — Ще кажа да го напишат с блажна боя.

После изведнъж тялото му почна да зъзне от маларична треска, продълговатото му лице отново прие безумно ехиден израз, а в очите му се запали пак мрачният пламък на антихрист. Попът помисли: „Няма да погледна този гроб… И нито ще прочета заупокойна молитва върху него… И дъждът ще измие името му и от него няма да остане никаква следа… Анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!…“

— Студено ли ви е, отче? — попита Костов.

— Болен съм от малария — отговори свещеникът.

— Ние мислехме да ви поканим на закуска.

— Ще дойда — каза свещеникът. — От три дни не съм ял.

И в същия миг той помисли за семейството си, което също не бе яло, и за голямата си дъщеря, която спеше с немски войници, за да донесе в къщи кораво парче хляб. После той си спомни, че ръцете, шията и лицето й се бяха изринали с червени пъпки и че това бе признак на ужасната срамна болест. „Анатема, анатема на всички кучета, които докараха глада, разврата и болестите тук!… Нека червените сринат държавата, нека вземат угоените пилета на архиерейския наместник, нека бесят владици и патриарси по черквите!… И нека настъпи царството на дявола по земята!…“ А след това изведнъж попът дойде на себе си и си каза ужасено: „Господи, прости ми… Проклех името ти…“

Той се загърна в кирливото си, вехто, избеляло от слънцето расо и почна да зъзне.

— В този поп има нещо страшно, не намирате ли? — произнесе Ирина.

А експертът отговори разсеяно:

— Измъчен и гладен човек.

— Вие бихте могли да оставите провизиите си на него и на лекаря.

— Мисля да направя тъкмо това.

Когато стигнаха до площада, те видяха, че на него отново се събираха хора. От всички страни прииждаха безредни групи от гръцки работници, между които се мяркаха български пехотинци. Костов си спомни за отложения митинг. На пръв поглед от тълпата лъхаше възбуда и заплашителен хаос, но всъщност тя се подчиняваше на невидима дисциплина. Бе изникнала народна милиция: въоръжени гърци, подпомогнати от български патрул, сновяха между тълпата и даваха някакви обяснения, а тълпата ги акламираше бурно. Файтонът креташе в навалицата. Няколко души от последната изразиха протеста си, задето файтонът минаваше през площада.

— Ще ви вземат дяволите!… Връщайте се назад!…

— Не виждате ли, че тук има митинг?

— Мързи ги да вървят пеш.

— Смъкнете ги!… Този българин е главният експерт на „Никотиана“.

Двама души се приближиха заплашително към файтона, но бяха спрени от един въоръжен грък.

— Без изстъпления, другари!… Пуснете хората да вървят.

— Ние се връщаме от погребение — обясни Костов на гръцки.

Той си спомни, че преди няколко месеца въоръженият грък работеше като денкчия в склада на „Никотиана“. Гъркът работеше много добре и Костов го бе отървал от някаква разправия с българските власти. И вероятно денкчията си спомняше с известна признателност за това.

— Още ли сте тука? — попита той бързо и тихо.

— Да — отговори експертът. — Погребахме шефа.

— Имате ли открити листове?

— Не.

— Вземете веднага и тръгвайте за България.

— Откъде да ги вземем? — попита експертът.

— От комендантството на ЕАМ.

— А дали ЕАМ ще ни ги даде?

Гъркът помисли малко и каза:

— Елате с мене!… Нашето комендантство е на две крачки оттука.

Костов слезе от файтона, като заръча на спътниците си да го чакат в къщи. После той си спомни името на гърка. Денкчията се казваше Леонидес. Двамата тръгнаха между навалицата към комендантството на ЕАМ. Последното се намираше в зданието на бившата българска община. Вървейки, експертът си мислеше: „Нашият свят рухва под ударите на хиляди хора… Напразно полицията убиваше, палеше, интернираше… Всичко е било против нас.“ После той чу гласа на Леонидес:

— Господине, вие ме отървахте от вашите джелати… И може би съзнавате, че сега ви се отплащам.

— Благодаря, Леонидес… Направих каквото можах.

— Не, не правехте винаги каквото можехте… Вие ме спасихте просто защото бях добър техник и от работата ми се ползваше фирмата. Но веднъж ви чух, когато се възмущавахте публично, задето фурните не даваха на гърците хляб… Това ми хареса…

Гласът на Леонидес се удави в шума от навалицата, после Костов го чу пак:

— Аз бях научил малко български и разбрах разговора… Вие не плюхте на съвестта си, не поддържахте като някои от вашите българи, че гърците са кучета, които трябвало да се изморят от глад… затова ви помагам сега.

Костов не отговори. Гъркът разбута енергично с лакти тълпата, която се бе събрала пред комендантството на ЕАМ. Минаха през поста, на който Леонидес показа някакъв документ, и влязоха в коридора. Вътре бе прохладно и тихо. По-голямата част от милиционерите бяха отишли на митинг. Гъркът се спря за малко и довърши мисълта си, като говореше ниско и жестикулираше оживено:

— Между вас имаше една пасмина от противни типове… Вие самите ги наричахте ядно „парашутисти“, защото дойдоха първи, ожесточаваха населението с постъпките си и пречеха на вашата търговска машина да изсмуква спокойно печалбите си… Това бяха разни търговчета, кметове, адвокати, полицейски агенти, които с едната ръка държеха револвера и заплашваха, а другата протягаха за рушвет… Те избягаха първи… Ние ги мразим, но не толкова, колкото вас… Същинското зло идеше от вас… Простете, господине!… За колко души искате открити листове?

— За трима души… Вдовицата на шефа, слугата ми и аз. Костов извади бележника си и написа на гръцки трите имена.

— Почакайте малко.

Леонидес влезе в една стая, пред която стоеше на пост човек, въоръжен с автомат. Експертът помисли: „Този грък всъщност ме мрази… Тук могат да ме задържат и убият спокойно. Трябваше да отида в българското комендантство.“ А после си каза: „Все едно.“ След малко Леонидес излезе от стаята с трите открити листа.

— Заповядайте, господине.

Костов взе листовете.

— Можете да ги прочетете.

Документите бяха написани с пишеща машина на гръцки. Под текста на всеки от тях стоеше ясен печат на ЕАМ и груб, неуверен подпис на ръка, която още не бе свикнала да си служи свободно с перото. Навярно тази ръка до вчера бе държала чук, стягала денкове или стреляла с автомат. Два от документите — тия за Ирина и Виктор Ефимич — бяха обикновени пропуски, а третият удостоверяваше, че лицето Стефан Костов, главен експерт на фирмата „Никотиана“, се е застъпвало пред българските власти за отговорен деятел на ЕАМ и няма никакви провинения спрямо гръцките власти. Във всичко това имаше известна невярност и поза на южняшко великодушие. Костов се развълнува.

— Този документ може да ви послужи и в България — каза гъркът.

— Да, може. Впрочем… едва ли. Моят живот свършва тук.

— Как така?

— Аз няма какво да правя в България.

— Значи, оставате тук?

— Не. Заминавам за България.

Гъркът гледаше, без да разбере нещо. Костов се усмихна тъжно и му подаде ръката си.

— Благодаря ти, Леонидес.

— Няма защо, господине. Ще ви придружа до входа, но няма да изляза с вас… Другарят Макронис иска да поговори с мене.

Когато слязоха долу, от улицата, по която се излизаше на шосето за Драма, се надигна врява и оживление. Чуха се викове, които се умножиха бързо и пренесоха в съседните улици и целия площад. След няколко минути десетки хиляди човешки гърла сляха гласовете си в могъщ, френетичен и продължителен вик. Човекът, който стоеше на пост пред комендантството на ЕАМ, сякаш забрави длъжността си и почна да вика също с бесен възторг:

— Идат!… Нашите партизани идат!…

Над хилядите работници, които изпълваха площада, се развяха червени знамена. Експертът тръгна към къщи. Горещината започваше да отслабва, а слънцето клонеше към запад. Кобалтовият цвят на небето стана по-ярък. От морето лъхаше лека прохлада.

 

 

Зад гръцкия партизански отряд, който влезе в града, се движеха бавно няколко български военни коли с червени знаменца. В една от тях седеше пълен човек с посивели мустаци, облечен в униформа, която не му стоеше много добре. Новият мундир образуваше гънки върху раменете и гърдите му. Този човек бе генерал от българските въстанически войски и в момента мислеше за трудната реч, която трябваше да произнесе на площада след малко. Тълпата от гръцки работници поздрави и него. Няколко цветчета от олеандри и стръкове розмарин паднаха в ръцете му. Генералът ги поднесе замислено към носа си. В това време адютантът му се наведе към него и каза тихо:

— Ние им помогнахме да вземат властта, но дали ще я задържат?

А генералът отвърна:

— Те имат да преодоляват много трудности.

 

 

Аликс умря след залез-слънце, в часовете на прохладата, когато морето започваше да прилича на сплав от злато и сребро и от него полъхваше тих освежителен ветрец, към който от крайбрежието се присъединяваше дъх на водорасли и розмарин. Няколко минути след смъртта й гръцкият лекар направи знак на Кристало да излязат от стаята. Костов остана с трупа на детето сам. И тогава му се стори, че вижда Аликс за първи път, че нямаше никакво отношение към съдбата й и че всичко, което се опита да направи за нея, бе излишно и безполезно.

Той изпита потискащо усещане на нравствена пустота, всред която изпъкваше грозната истина, че състраданието към това дете нямаше никакъв смисъл, ако не се проявеше и към съдбата на хиляди други болни и гладни като него деца. И докато гледаше в тъмнеещия здрач малкото личице, заобиколено с ръждивочервена коса, той помисли: „Може би тя нямаше да умре, ако ти не я бе завел у Кристало и ако последната не я бе натъпкала с хинин, от който се появи хемолитичната жълтеница… Може би щеше да бъде по-добре, ако ти не я бе откупил от дивия и самотен старец Херакли срещу половин дузина бутилки ракия и няколко хиляди лева… Това бе срамна сделка, в която ти използва своята опитност на търгаш. Кое човешко право ти позволи да купуваш деца от роднините им?… Ах, да… ти намери морално оправдание в довода да я изтръгнеш от глада и мизерията. Ала това не бе същинският мотив на постъпката ти. Ти искаше да вземеш и възпиташ детето от егоизъм. Ти искаше да го направиш играчка и украшение на страстта си, на мухлясалия си и безполезен живот. Тридесет години ти пръскаше милионите, които ти даваше «Никотиана», блестеше с елегантност, с американски коли и разсипничество… Спомняш ли си нощите в «Юнион», когато губеше равнодушно по тридесет хиляди лева на покер? С тая сума можеше да купиш дрешки на цяло сиропиталище… Спомняш ли си кабаретата, когато ставаше вулгарен и лепеше като пиян предприемач банкноти по хиляда лева върху челата на оркестрантите? За една вечер ти прахосваше годишния бюджет на цяло семейство… Спомняш ли си разходите за твоите банкети, за твоето облекло, за твоите прищевки… и как, преди да отидеш на бал, се въртеше с часове в новия си фрак пред огледалото… и как вдигаше скандал за една лошо изгладена риза… и как задиряше млади момичета… и как правеше любовни свиждания в апартамента си с министерши, а на другия ден отиваше с мъжете им на лов за пъстърви… О, твоето разсипничество, твоята суетност и твоите глупости нямаха край!… Но през това време не ти дойде на ум нито веднъж да изтръгнеш някого от мизерията или да го спасиш от падение… Ти вършеше само парадни постъпки, откупваше: предмети от благотворителния базар под височайшия патронаж на царицата, подаряваше купи за конните състезания, поемаше пътните разноски на някакви тъпи скиори за състезанията в Гармиш. И всичко това ти вършеше, защото се съобщаваше във вестниците и ласкаеше твоята суетност на светски франт, на молец на модата… Само търговският ум и безскрупулната последователност, с която вършеше работата в «Никотиана», те спасяваха от това да бъдеш пълно нищожество. Вярно, богатството ти позволи лукса да останеш честен в търговския смисъл на думата. Ти не постъпи като повечето експерти, които окрадоха фирмите си, вземаха двойни комисиони и натрупаха капитал, с който почнаха самостоятелна работа. Ала каква полза от тази честност към татко Пиер или Борис Морев, когато ти бе главният посредник при подкупването на министри и държавни чиновници, при сриването на толкова човешки достойнства?… Вярно, ти избяга с любовницата си в Рилския манастир през дните на голямата стачка, за да не вземеш участие в жестокостите на смазването й, но това не ти попречи да заблудиш стачния комитет, че господарите са наклонни към отстъпки. Ти излъга работниците да гладуват напразно петнадесет дни и да изхарчат последния си лев, за да влязат после като покорно стадо в складовете дори без ония малки придобивки, които им се обещаваха в началото… А това бе подлост към хиляди човешки същества, които по осем часа на ден дишаха отровния прах на тютюна… Вярно, ти спаси няколко души от лапите на полицията, но ти правеше това повече от лична симпатия. На едного харесваше лицето, на друг обноските, на трети усмивката. Ти не бе достатъчно принципен, гражданската ти смелост се изчерпваше само пред министри, подкупени от «Никотиана», само пред полицейски инспектори, които трепереха от връзките ти с големци. Когато решаваше да бъдеш честен, ти се самоизлъгваше, защото ти липсваше смелост да се бориш срещу злото, което се коренеше в основите на твоя свят, почиващ върху бездушния и свиреп закон за печалбата. И затова всичките ти постъпки, които можеш да наречеш добри, са повърхностни, безполезни. Ти искаше само да приспиш съвестта си, само да маскираш злото, да скриеш от себе си, че си виновен също за престъпленията в този свят… А най-безполезна от всичките ти постъпки е историята с Аликс… Погледни трупчето на това дете, образ на хиляди гръцки деца, които измряха от хроничен глад и болести по същия начин!… Ти искаше с неговото осиновяване да наситиш суетното си тщеславие, да приспиш угризенията си, да се отървеш от кошмарния призрак на съзнанието, че сам представляваш колелце от машината, която докарва войните, глада и смъртта на децата. Да, ти си виновен почти наравно с другите, защото ти липсваше нравствена воля да се откажеш от лесния и приятен живот, да се опълчиш срещу злото. Никаква Аликс не може да изтрие тази виновност. Какво?… Плачеш ли?… Но това не са сълзи за Аликс!… Не залъгвай съвестта си с разкаяние, което не може да премахне вината на празния ти безполезен живот. Ти си просто стар, изхабен, никому ненужен човек, молец на модата, парцал на суетността. А такъв собствено си бил винаги. Сега ти плачеш от слабост за моралната безпътица на своя живот, за разрухата на своя свят. И това са жалки сълзи на безпомощност, които не могат да променят нищо. Излез веднага от стаята!… Не оскърбявай трупчето на детето с болнавата си чувствителност!… По-морално щеше да бъде, ако в дните на своята сила и разцвет бе помислил за децата на стачкуващите тютюноработници или ако през пищните банкети, които даваше на администратори и полковници, бе посъветвал последните да не прекъсват хлебните дажби на гръцкото население, или ако просто бе имал смелост да казваш истината навсякъде. Но ти не правеше това, защото се боеше да не увредиш интересите на «Никотиана», която ти плащаше огромна заплата, дивиденти и годишно възнаграждение и защото Борис Морев, фон Гайер, министрите, генералите и цялата продажна и жестока управляваща клика щеше да те гледа накриво, а това бе катастрофа за твоя живот, твоя снобизъм и твоята суетност. Нравствената стойност на една постъпка се определя не от мотивите й, а от съзнанието за последиците й. Всичко останало е самоизмама и лицемерие. Ето това е равносметката на живота ти!… Единственото, което ти остава, е да признаеш истината. Хората умират, но животът продължава, върви напред, става все по-добър. Не гледай разрухата и хаоса, които идват сега. Те засягат само твоя тъп и ограничен свят!… Така!… Ти се успокои малко, нали?… А сега погали това клето и мършаво личице, тази мъничка мумия, тази ръждивочервена коса, на която наистина щеше да отива рокля от бледожълта коприна, ако твоят свят не уморяваше децата така жестоко от глад. Погали го и нищо повече!… Смъртта на Аликс е протест на хиляди гладни деца, за живота и храната на които се бият хората, които видя тази нощ.“

Здрачът в стаята се сгъстяваше и малката мумия придобиваше нереални, призрачни очертания. Някой почука на вратата. Костов каза „влез“. Бе гръцкият лекар.

— Господине — малко тревожно произнесе той. — Викат ви по телефона от казармата.

— Идвам — рече експертът.

Дойде му на ум, че това трябва да бе един от офицерите в българската казарма, при който Костов се отби след излизането си от комендантството на ЕАМ. Водени от разума на партията, войниците бяха върнали отново няколко офицери на командните им места. Един от тях съобщаваше на експерта, че два военни камиона заминават след половин час. Друг ешелон от моторни коли тръгваше в шест часа сутринта. Офицерът беше на мнение, че е по-добре да пътуват сутринта. Костов се съгласи.

— Някаква неприятност ли? — загрижено попита гръцкият лекар, когато Костов остави слушалката.

— Не, никаква.

— Ако ви заплашва нещо, мисля, че бих могъл да ви помогна… Познавам няколко души от ЕАМ.

— Не, не ме заплашва нищо. Благодаря.

Костов слезе в хола на първия етаж. До масата, от която бяха вдигнали мъртвеца, седеше гръцкият поп. След като треската му премина, той почна да яде лакомо сардели, печено и бял хляб. А после го заболя стомах и той се сви мълчаливо, мислейки за голямата си дъщеря, чието лице се бе изринало от пъпките на срамната болест. Дойде му на ум, че тя нямаше да се зарази от нея, ако гладът не я бе принудил да спи с немски войници и ако богатите не преяждаха тъй изобилно. А като съзна това, в очите му се появи отново пламък на антихрист.

Но дори след като сиромашкият гръцки поп бе преял, пак останаха много консерви, много бутилки и много килограми масло, захар и бяло брашно, които Костов разпредели между свещеника, Кристало и гръцкия лекар. Оставаха също и много куфари с елегантни дрехи, които не можеха да се отнесат с колата. Експертът помоли гръцкия лекар да бъдат предадени на някой приют за изоставени старци. После той заповяда на Виктор Ефимич да повика пълномощника на избягалия гръцки собственик, в чиято къща живееше. А когато пълномощникът дойде, — той живееше наблизо — Костов му рече:

— Господине, проверете по списъка всичко. Предавам ви къщата и мебелите в пълна изправност.

— Зная много добре това и няма да проверявам — отговори пълномощникът. — Вие сте честен човек… Но същото не мога да кажа и за полковника, който живееше отсреща и който откара мебелите на гръцкия собственик в България.

Експертът попита дрезгаво лекаря:

— Ще се погрижите ли за група на детето?

— Разбира се — отговори лекарят. — Говорих вече с отеца. Експертът извади от джоба си изтъняла пачка банкноти и я подели между Кристало, лекаря и свещеника.

— Предполагам, че българските пари няма да се обезценят много — рече той. — Банката има покритие от злато.

— Много е, господине!… — почна да протестира лекарят. — Вие сте прекалено щедър.

Той се опита да върне част от парите, но Костов му рече:

— Печалбите на фирмата от ксантийския тютюн също не бяха малки… Ние заминаваме рано сутринта… Сбогом и лека нощ на всички.

Експертът се ръкува поотделно с всички и тръгна с провлечени стъпки към втория етаж. На площадката, където нямаше лампа, той усети ангинозната болка в сърцето и лявата си ръка, изпъшка глухо, прегърби се и постави в тъмнината под езика си хапче нитроглицерин. След него, когато останаха сами, Кристало произнесе:

— Този човек няма да свърши добре.

— Защо? — попита лекарят, като слагаше без радост грамадния хонорар в джоба си.

А Кристало отговори като древна пророчица:

— Не му се живее.

 

 

Те тръгнаха сутринта зад въоръжения български ешелон, който поддържаше снабдяването на гарнизона в Кавала и продължаваше да снове дори през тия дни между българска Македония и Беломорието. Ешелонът се състоеше от десетина моторни коли с флагчета и набързо нарисувани пролетарски емблеми. До шофьорите седяха войници, въоръжени с автомати и бомби, а върху платформата на първия камион имаше дори картечница. Войниците очакваха нападение от бели андарти, но по пътя срещаха само приятелски отряди от ЕАМ, които се прибираха в селищата и разменяха с българите поздрави. Зад военните камиони се хлъзгаше бавно лимузината с Костов, Ирина и Виктор Ефимич. Гръцките постове не искаха никакви обяснения от хората, които пътуваха в нея. Радостта от победата правеше пролетариите великодушни и не особено бдителни. Какви обяснения можеха да се искат от един грохнал мъж с парализирана ръка и някаква вдовица в траур? По дяволите!… Нека вървят. Червените гръцки постове махваха небрежно с ръка и жената с пусти очи и ледено лице подкарваше отново колата напред.

Но при старата българска граница те бяха подложени на основен разпит и тук експертът показа документа от Макронис.

— Къде отивате? — попита партизанинът, който проверяваше книжата им.

— Прибирам се в София.

— А не се ли боите? — Партизанинът се усмихна.

— Няма от що, другарю… Ние сме патриотични търговци.

— Разбира се!… Продължавайте.

Човекът бе доволен от отговора и документите. Той спазваше педантично директивата за Отечествения фронт. Искаше да внуши спокойствие дори на тия хора.

Колата продължи. Тя се бе отделила от военния ешелон и пътуваше сама, понеже тук се намираше вече в българска територия и нямаше опасност от нападение на бели андарти. Те бяха дошли в Беломорието през Рупел и Кресна, а се връщаха по долината на Места. След всеки отминат връх цветовете на юг бледнееха, въздухът ставаше по-хладен. За първи път от двадесет дни Ирина видя облаци. В съзнанието и изпъкнаха тишината, боровете и ледените звезди на Чамкория, а после разрушените къщи и посърналата зеленина на София. Обзе я носталгия към отлитащия блясък на юг. Между смокините и наровете на Тасос искаше да се върне в Чамкория, а тук почваше да копнее за острова. Но тя не съзна, че в тъгата, с която мислеше за цветовете на юг, а не за смъртта на Борис, на фон Гайер или на Динко, имаше нещо страшно, което показваше, че бе вече нравствен труп. А после мисълта й, все тъй безстрастно и хладно, продължи: „Трябва да прибера някои бижута и ценни книжа от огнеупорната каса в Чамкория… Трябва да се погрижа и за паспорт… Това е доста трудно вече, но Павел ще го уреди.“ Веднага след това мисълта й добави с циничен вътрешен смях: „Станахме патриотични търговци… Колко забавен е тоя Отечествен фронт!…“

Шосето почна да се катери по стръмнина. Тя смени скоростта и произнесе разсеяно:

— Не намираш ли, че Отечественият фронт е монтаж на англичаните?

— Не — сухо отговори експертът, разсърден от политическото й невежество. — Англичаните и американците са против него.

— А какво представлява тогава?

— Тактика на комунистите.

— Нима англичаните и американците са толкова глупави да не я видят? — попита тя.

— Не зависи от тях.

— Кой го създаде тогава?

А експертът отговори:

— Комунистите и народът.

Той се опита да раздвижи болната си ръка, но не можа. Тя бе почти напълно парализирана. И съзнавайки разрухата на тялото си, той помисли пак: „Все едно.“

Колата минаваше през миньорски селища и тютюневи центрове, в които партизаните още не бяха влезли. Тук животът си течеше както преди. Нямаше още никакви лозунги и никакви емблеми на новата власт. Но гузни кметове и смутени полицаи питаха тревожно за новини. Какво казват немците в Беломорието? Вярно ли е, че новото фау прави страхотни поражения по съветските войски? Наистина ли се водят преговори за мир между англичани и немци? Има ли десант на съюзниците в Беломорието?

Но всичко това бе страшно потискащо, защото тия хора бяха продали съвестта и достойнството си срещу мизерна заплата. Безумният свят, който ги управляваше, им заповядваше да убиват срещу парче хляб. Настроението на Костов стана още по-мрачно от преди.

Те продължаваха с колата по планинското шосе, което се извиваше змиевидно над пропасти, катереше се по върхове, обрасли с вековни гори, или се спущаше в долове, чиято усойна влага ги облъхваше със студ и печал. От време на време слънцето изчезваше зад кълбести облаци, пейзажът ставаше мрачен, горите потъмняваха, а скалите и сипеите загубваха своята яркост. После то се показваше пак и цветовете добиваха отново прозрачния акварелен тон на есента. Минаха Предел, топъл, приятен и малко сладникав с боровите си гори и полянки, обрасли с късни цветя. Минаха малки селища, заети от новата власт и окичени с арки от зеленина, под които бяха минали триумфално партизански отряди.

Минаха и през родното градче на Борис, на Ирина, на Мария, на татко Пиер и на толкова още хора, които бяха умрели или бяха живи, но щяха да бъдат погълнати от разрухата. Тук татко Пиер бе положил основите на „Никотиана“, оттука излетяха за чужбина първите бали манипулиран тютюн, оттука започваше възходът на много амбиции и гибелта на много достойнства.

Шосето минаваше покрай гробищата — тиха и печална гора от кръстове, сред които стърчаха самотно паметници от мрамор. Белотата им изпъкваше върху фона на ясното небе. Най-внушителен бе паметникът на старшията, убит през голямата тютюнева стачка. Ирина почувствува тъга и стеснение. Вдовицата на Чакъра бе построила тази паметник от парите, които й пращаше Ирина. Той бе твърде разкошен за личността на Чакъра, не отговаряше никак на обществения му ранг. В него имаше нещо безвкусно и парвенюшко, което караше хората да се усмихват и да си припомнят семейните истории на собствениците на „Никотиана“.

Но в тоя момент никой не мислеше вече за „Никотиана“. Няколко дни след влизането на въстаниците в града гражданският живот се беше нормализирал. От балкона на околийското управление се вееха партийните знамена на Отечествения фронт. Във всички посоки сновяха военни коли с бивши партизани, които още не сваляха от гърдите си чантите, автоматите и ремъците с патрони. Познатите улици будеха спомени. Минаха покрай сладкарничката, в която Ирина някога се бе срещала с Борис. Сега витрината й бе празна и посивяла. Вместо пасти, в нея стояха изложени тиквени семки. Пред съседната фурна чакаше опашка за хляб. Колко часове на радост, отчаяние, меланхолия и надежди, колко дни на блаженство и тревожни мечти, на самодоволство и угризения беше преживяла Ирина в това градче!… А сега всичко в душата й бе потънало в бездна на мъртвешко равнодушие, на тиха, равна, убийствена печал.

До ушите на Ирина стигна гласът на Костов, дрезгав и немощен. Тя го понесе с известно усилие — като всичко наоколо. Експертът питаше:

— Няма ли да се отбием у родителите на Борис?

— Не.

— Поне у майка ви?

— Не, не мога сега.

Тя караше колата по главната улица и мислеше само за едно — да стигне по-скоро в Чамкория. Цялото й същество бе потиснато от тъпота, от убийствена умора на духа, от върховно безразличие към всичко. Когато стигна до езерцето, където шосето се раздвояваше на две, тя зави към Чамкория. Костов не възрази. След като оставеха Ирина в Чамкория, Виктор Ефимич щеше да го откара с колата до София. Експертът искаше да подреди книжата си, да унищожи някои документи.

Зад тях остана градчето, от което бе изникнала „Никотиана“. Те не узнаха какво бе станало в него.