Читателски коментари

(за „Тютюн“ от Димитър Димов)

  • 1. ВАЛ (7 юни 2010 в 19:36)

    Обожавам този роман и като цяло творчеството на Димитър Димов.

    ’’И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.’’ — често си припомням този цитат.

  • 2. Summerche (9 септември 2010 в 12:43), оценка: 6 от 6

    Димов е просто невероятен. Тютюн е истински шедьовър в българската литература.

  • 3. Петър Стайков (18 октомври 2010 в 19:10)

    Интересно, защо българите считат „Тютюн“ за голямо произведение ? Та това е просто един жълт, лигав, сантиментален роман…

    • 51. Ф р а к с с (4 юли 2017 в 05:05)

      Ами защото няма с какво друго да го сравняват :) Димитър Димов, колкото и да се напъва, горкият, е на светлинни години разстояние от наистина велики автори като Хемингуей, Стайбек, Ремарк, Достоевски, Херман Хесе, Камю, Сартр, Кърт Вонегът, Сароян, Никос Казандзакис, Жорж Перек… Но в сравнение с назначения приживе за „доайен на българската литература“ Вазов — търпи се. А голяма част от българите страдат от типичния за населението на малки и незначителни държавици комплекс за малоценност, който избиват с истеричен патриотизъм — „От Витоша по-високо нЕма!“, „От ИскърО по-дълбоко нЕма!“, „От Димитър Димов по-гоУЕм нЕма!“ :)

      • 52. notman (4 юли 2017 в 09:12)

        Не ще да сме толкова малка и незначителна държавица, след като (почти) успяхме да цивилизоваме диваците от 1/6 територия на сушата.

      • 53. ShadowOfMyMadness (4 юли 2017 в 11:55)

        Съгласен. Истината е, че ние имаме твърде малко истински велики автори. Иначе — да, в сравнение с Вазов ВСЕКИ друг автор се търпи. Но иди обяснявай после на нашенци, че сме малка и незначителна държавица, когато те УПОРИТО се позовават на миналото, без да гледат настоящето и бъдещето. Твърде малко са положителните неща, които бих казал за нашата литература, и почни никакви положителни неща нямам за страната и народа, който я населява. Това е положението, патриотарите може да се пенят колкото искат, но истината е, че макар в далечното минало (мнооого далечното минало) да сме били велики, сега сме нищо. Което се отнася и за „класаците“ на нашата литература. Не всички, естествено — Йовков е велик. Емилиан Станев също. Хайтов, Елин Пелин — и те. Но Димов и повечето от другите определено не заслужават високия си статус… макар че, като се замисля, в страна като нашата, това е нормално.

        А относно другото… „Ние сме най-умни, ние сме най-велики!“ — ще продължават да пискат патриотчетата. Да, ама не сме. Колкото и болезнено да е това за безумните националистчета. Не сме велики. Жалки сме. И докато за повечето държави по света бих могъл да намеря доста добри неща за казване покрай негативите, то за Бг-то просто няма какво положително да се каже. Но това е извън темата. Може би дори целия коментар е извън темата, но… е, така да е! Не ми пука.

        • 54. notman (4 юли 2017 в 15:39)

          Вий, господине, явно не ще да сте чели много книжки. Ако беше иначе — щяхте да сте наясно, че за хилядолетен народ като българския леката североизточна треска, която го тресе няма и 100 години, по никакъв начин не отнема от величието му.

          Все пак радвам се, че мога да изразя пълното си съгласие с едно от ваште твърдения, господине — жалки сте.

          Добрата новина е, че не останахте много ;)

  • 4. elysianpeace (18 октомври 2010 в 21:26), оценка: 4 от 6

    Аз не бих го нарекъл с нито едно от тези определения, но откровено не ми допада романът.

    Не ми допада образът на фаталната, покварена от живота жена, на която се „нарадвах“ и в „Поручик Бенц“, и в „Осъдени души“, и в някои от драмите на Д.Димов; нито до дъно разголените души на героите и тяхната брутална откровеност; колкото до комунистическата редакция — най-добре да не почвам.

    „Tютюн“ прочетох единствено от обща култура и поради факта, че веднъж започнал с даден пистал, гледам да изчета всичко негово, което ми е под ръка.

  • 5. Таня (19 октомври 2010 в 17:30)

    Прекрасен роман! Един от любимите ми!

  • 6. Шехерезада (13 август 2011 в 09:07)

    На мен романът ми се струва невероятен и изключително изобличителен както в историческо така и в житейско направление

  • 7. Ал (26 август 2011 в 02:13)

    „Тютюн“ е най — добрият български роман според мен. Това е мащабна творба, която като изключим някои комунистически лиризми, които са били неизбежни за времето на издаване, е изключително точна за ужасно много неща — и за обществото ни в частност и за хората въобще.

  • 8. проф. Цвети (26 август 2011 в 13:26), оценка: 6 от 6

    „Тютюн“ е нещо различно от всичко българско, писано някога. Той показва действителността такава каквато е била, а идеологията присъства неизменно, дори задължително. В период като онзи българите не са имали по-силна опора от тази на вярата в избавлението в лицето на хора, които днес не ни се нравят, ама никак. А и както знаем, един отчаян и „насилен“ народ е доста податлив на нови идеологизми, какъвто се явява комунизма. Превръщането му обаче в извратено подобие на първообраза е тема на друг разговор.

    А за Ирина какво да кажем?

    Това за мен лично е най-истинският и естествен персонаж в българската литература. Развоят на събитията я карат да се превърне в това, което е накрая на романа. Ако търсите романтични и смели, повърхностни герои, които никога не правят грешки и не се терзаят от делата си, то Вазовите „Под-иговци“ ви чакат. :) Само дето реалността съвсем не е такава…

  • 9. Тина (15 май 2012 в 15:37)

    Честно казано изобщо не ми хареса.Нито някой от героите е нещо невиждано и нечувано, нито самата история ме заинтригува. Още от началото си личеше, че всички са обречени и до последните страници (почти) никои от главните герои няма да оживее.

    Ако авторът се впускаше в по-малко подробности и романът беше малко по-сбит може би мнението ми щеше да е различно. Но деветстотин и кусур страници ми дойдоха страшно много.

  • 10. ники (12 юни 2012 в 19:47)

    За мен ’Тютюн’ е уникално произведение… Самите персонажи са много истински и неподправени… Съдбата им е неразривно свързана с превратното историческо време, в което им е писано да живеят… Чел съм го поне 12 пъти и всеки път откривам нови неща… Определено от него се извличат много повече поуки отколкото от „Под игото“. Макар да е на повече от половин век романът все едно е писан за настоящето… Тъжното е че и след 50 години всичко ще си е все същото… затова често си го и препрочитам.

  • 11. galega (4 август 2012 в 13:02), оценка: 4 от 6

    Много ми хареса до „партизанския период“! От там нататък прекалено елементарна и натрапчива идеологическа пропаганда, която ми дойде в повече

    • 12. pencho (4 август 2012 в 15:38)

      Ами то си е отдавна известно това с историята на насилственото вмъкване на партизанска линия в романа. Просто четете първото еднотомно издание. То е истинския „Тютюн“!

  • 13. Стефка Илиева (4 август 2012 в 17:59)

    Димитър Димов е енциклопедист, ренеснсова личност . Литературният му език и стил са неповторими - няма друг такъв български автор. Той е от европейска величина и не знам защо не е предложен за нобелов лауреат. Такова задълбочено вникване в духа на времето, такъв психологизъм при създаването на образите. Ако не знаехте кога е написан Тютюн, вероятно ще помислите, че авторът е наш съвременник. Затова Димитър Димов е велик писател.

  • 14. hhhhhhhh (30 септември 2012 в 02:26), оценка: 6 от 6

    Силна книга която трябва да се прочете!

  • 15. red power (31 октомври 2012 в 20:17)

    Къде мога да намеря „Тютюн“ преди редакцията /първата оригинална версия/?

    • 16. Wallküre (1 ноември 2012 в 02:00), оценка: 6 от 6

      Качената тук версия е оригиналната:) Ако питаш за книжно тяло — продава се по всички книжарници. След 1989 г. по принцип под „Тютюн“ се разбира нередактираната версия, издават само нея. Има много препечатки, достъпна е.

  • 17. red power (4 ноември 2012 в 16:43)

    Има издание преди „Партията майка“ да се намеси и в романа да бъдат вкарани комунистическите идеали. За това издание питам.

    • 18. Оня с коня (4 ноември 2012 в 18:29)

      Пич, — това е изданието, за което питаш, това, под което пишеш Прочети анотацията, за да се увериш!

    • 19. Wallküre (5 ноември 2012 в 00:24), оценка: 6 от 6

      Изданието от преди „партията майка да се намеси“ е от 1953 г., т.. е. по времето на др. В. Червенков. Доста наситеночервен период. В него също си ИМА „комунистически идеали“, при това бая. Книгата няма вариант без тях. Аз лично, навремето издирих от антиквар изданието от 1953, първото демек, и четейки го се чудех за чий *** им е било да променят книгата, като тя и така си е била предостатъчно комунистическа…

  • 20. К. Ц. (5 септември 2013 в 13:01)

    Това май е съкратена версия — липсва цялата сюжетна линия на Лила, или поне така ми се струва? Чета я на хартия и паралелно с това на четец и сега забелязвам липсата на някои глави. Някъде може ли да се намери цялата в интернет?

    • 21. Ани (5 септември 2013 в 14:18)

      Сюжетната линия на Лила е дописвана от Димов по-късно. Това е оригинала на романа. /Без тази сюжетна линия/ Тук в читанката има и двата варианта.

  • 22. Иван Савов (8 април 2014 в 21:51), оценка: 3 от 6

    Бях чел романа преди 30 години. Сега преди да го прочета отново имах спомен, че ми е харесал много. И така до епизода със срещата в Чамкурия между партизанина Морев и Ирина, и до края на романа. Чудя се каква липса на човешко достойнство е имал авторът за да се съгласи да скалъпи романа по този начин. Направо ми стана противно.

  • 23. Dahlia (8 април 2014 в 22:19)

    Човешкото достойнство отстъпва там, където става дума за физическо оцеляване!

  • 24. Sweety (5 май 2014 в 20:24)

    Мисля, че книгата е страхотна. Обожавам стила на Димитър Димов. Истина е, че има доста сивота в историята. Героите не са само добри или само лоши. Всъщност, аз не споделям широко разпространената нагласа, че „белите“ герои са тъпи, повърхностни и пр. Дълбочината на героя не зависи от това дали е „бял“, „черен“ или „сив“, а от таланта на автора и нагласата му към конкретния герой. Всеки от изброените типове персонажи може да бъде представен както интересно, така и безинтересно.

    Но да се върна към самия Димитър Димов. Истина е, че действително липсва разнообразие в начина, по който са представени главните героини и историите им в творбите му. Но това би било недостатък само ако свързваме произведенията в ума си. Макар и приличащи си, сами за себе си те са много задълбочени, вълнуващи и интересни.

    Когато прочетох „Тютюн“ като ученичка, не знаех, че има две версии и се оказа, че съм прочела така наречената „цензурирана“ версия, която всъщност е само разширена. Д. Димов просто е добавил още 200 страници, тъй като се е смятало, че не е обърнал достатъчно внимание на работническата класа. Но всичко от оригинала го има и в нея. Героите поддръжници на социализма не ми бяха неприятни. Както казах, в историята има много сивота. Както социалистите, така и несоциалистите си имаха своите положителни и отрицателни страни. „Тютюн“ не е написана с цел да бъде вдъхновяваща и романтична. Това е книга, която е изпълнена с психологизъм и набляга върху често дискутирания въпрос за взаимодействието между вродените качества и средата и как те оформят и влияят на личността. От това, което си спомням, Ирина съвсем не е толкова неморална и деградирала, колкото я изкарват някои четатели. В нея има много, което е достойно за уважение.

    Според мен книгата е много добра. Заслужава си да се прочете.

  • 25. krum.donev (1 август 2014 в 17:11), оценка: 4 от 6

    Първите 3/4 от книгата са уникални, може и най-доброто наше прозведение, но последната 1/4 от книгата е един пропаганден и гнусен парцал! Бих искал Димов да имаше шанс да погледне какво ни причиниха неговото шумкари и как би развил рома си. Определено трябва да се прочете книгата!

  • 26. аз (20 април 2015 в 10:47)

    Мисля си, че някои от вас не са разбрали напълно последната част на романа. Трагедията на Павел Морев, Чингис и другите като тях, е че, подвластни на идеологията, загубват човешкото в себе си, както Борис го загубва преди това в стремежа си за забогатяване,и това е показано загатнато, но достатъчно ясно чрез отношението им към Ирина. Добре е ,че цензурата не е схванала напълно това послание, защото романът щеше не да е редактиран, а направо забранен.

  • 27. д г (15 май 2015 в 03:58)

    „Тютюн“ е най-силният български роман, не е красив като „Под игото“, но с реализма си оставя незабравим. Според мен средата на романа е най-задълбочена, там се описва периода на 30-те години и безизходицата на управлението на страната и икономическите условия. Преработката на тютюна засяга както селското стопанство, така и промишлеността, по този начин се постига ясен поглед върху българското общество. Най-впечатляваща за мен бе представената повсеместна „мафизация“ на обществото: отгоре мафията на управляващите капиталисти и политици, отдолу мафията на комунистите и трудещите се, работници и селяни. Всеки е човек на някого, според способностите и наклонностите си, за законност, справедливост и култура е смешно да се говори, важно е да се преживее подобно на тези с които се е обвързал за да може да преживее. Така всяка мафия налага своите ценности, разбирания за справедливост, култура и начин на живот. Затворен кръг, особено тягостен за тези, които не са привлечени от ценностите на нито една от мафиите, чийто представител е Ирина, те са безволеви и се плъзгат по течението, то съответно ги води към доминиращите за момента.

    По нататък всичко това се развива в конкретни събития, които са предрешени, но участниците не могат да излязат от избраната си принадлежност. Немският аристократ разбира че нацистите ги водят към катастрофа, но не може да откаже, съответно работниците и селяните се борят до край, Ирина остава при Морев до смъртта му, въобще всеки остава хванат в паяжината. Алтернатива няма друга представена освен тази на комунистите, която сега също е дискредитирана, но тогава е била надежда и когато е писан романа е имало ентусиазъм, като бригадирското движение например. Въобще полярното мислене е показано с крайностите му, то е характерно за емоционалните народи, които все трябва да рушат за да могат да градят. Или както е казал Буров: „В България винаги след 50 г. всичко почва отначало“, а преди това Ботев с неговото: „Силно да любят и мразят“. Тъжна картина и за нас сега през следващите 50 години.

  • 28. Лиляна (2 юли 2015 в 20:04)

    Невероятна книга.

    Препоръчвам, но не за ученици, а за по-възрастни хора.

    Просто погледа и разбирането са други.

  • 29. Belle_White (31 май 2016 в 20:40), оценка: 4 от 6

    Романът е доста дълъг, изчерпателен и наистина труден на моменти. Не би могъл да бъде разбран от хора, които не са живяли по онова време, или поне една част от романа. На мен лично би ми било интересно да прочета и първата му версия.

  • 30. Светослав Еленков (10 септември 2016 в 22:47)

    Някой може ли да потвърди тази част от описанието на файла „Това е т.нар Първа редакция на романа «Тютюн» — автентичната нецензурирана версия.“ ?

    Името на файла който изтеглих e Dimityr_Dimov_-_Tjutjun_-1960-b.fb2, а първата версия е от 51 г.

    „Подобрената“ версия съм я чел като ученик и бих искал да прочета романът такъв какъвто е преди намесата на партията :)

    • 31. NomaD (10 септември 2016 в 23:47)

      Спокойно — 1960 е каталожен номерът на книгата, а не годината. Информацията за изданието и творбата са в началото на страницата.

  • 32. Иван Стоименов (27 октомври 2016 в 15:06)

    Примитивен роман. Един от поредните митове в българската литература. „Тютюн“ е преди всичко пропагандно-агитационен текст, осветляващ всичко от една мъртва, тенденциозна комунистическа гледна точка. Употребени са най-елементарни похвати, като дори вътрешните монолози на героите, напр. на болния Борис в Кавала, на Варвара в партизанския отряд и пр., са всъщност идеологически тиради от най-тясна комунистическа гледна точка. Поради това романът е фалшив до мозъка на костите. Той изопачава както историята, така и човешките характери от онзи период. В идейно отношение ни най-малко не надвишава известното навремето пособие „Наръчник на агитатора“, предназначен да промива мозъците на глупаците. А тия, които се възхищават от „Тютюн“, са или тъпи, или невежи.

  • 33. Петър (27 октомври 2016 в 22:15)

    А коя е живата идеология? Тази на м-р Доналд например? Такова отричане на историята, от типа на „Левски е терорист“, от хора, които не са преживели нищо, може дори да не са ходили в казарма, и си натрапват мнението, е нетърпимо. Това е характерно за днешното време — липсата на идеология, поради това че някои идеологии са се доказали като грешни, чрез делата на масата от участниците. Но все пак, ако човек не е работил в тогавашна тютюнева фабрика, може поне да прочете непредубедено някои неща и да се опита да ги разбере. Авторът е изобразил различни герои, според вижданията си и познанията си по това време. В нашата литература почти не се сещам за по-добър опит. Много харесвам Талев, но той е сравним с възрожденските писатели, докато Димов е съвременен, също както добрите американски писатели след голямата депресия, изключвайки това, че сега няма идеология.

    Не твърдя, че всичко разбирам в романа, добрите книги от онова време в соц-лагера трябва да се четат и между редовете, заради голямото око с по-малко мозък зад него. Възможно е някой образ нарочно да е схематичен, нереален.

  • 34. Иван Стоименов (28 октомври 2016 в 14:56)

    Уважаеми другарю Петър, сигурно по-добре познавам от вас и общественото устройство по онова време, и мястото на тютюневата промишленост в българското стопанство. Въпросът е, че романът „Тютюн“ е лъжливо произведение. От друга страна, ясно е, че Димов не е могъл да публикува нищо по-различно по онова време. Но купищата лъжи, несръчно прикрити под формата на романа, затварят пътя за що-годе правдиво изобразяване на драматтичната епоха през 30-те — 40-те години. Властващата идеология го превръща в еталон, с който трябва да се съобразява всяко представяне по-нататък на партизани, Партия, буржоазия и т.н. В този смисъл съдбата на Д. Димов е трагична, защото е принуден да лъже и е удобен да бъде манипулиран. Така периодът, в който се развива действието на романа, остава неосветлен в българскат литература. В романа има успешни моменти — както в отделни психологически анализи, така и в описанието на природните картини. Сюжетът също е увлекателен, макар да следва постулатите на историческия материализъм. Но да се твърди, че това е голям български роман е направо кощунствено. Той бележи отвратителен провал на художническата съвест. Ако се интересувате от други добри български романи, прочетте „Иван Кондарев“ от Емилиян Станев. Той също описва противоречива, идеологизирана епоха, но изразява безкомпромисно духа на изобразеното време. Прочетете „Времето на героя“ от Васил Попов, „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров. Мога да ви посоча още няколко заглавия на по-честни и по убедителни в художествено отношение книги.

  • 35. Иван Стоименов (28 октомври 2016 в 15:17)

    Другарю Петър, прочетох отново бележката ви и съм принуден да допълня своя отговор. Служил съм две години в БНА като редник. Освен това произхождам от семейство на потомствени тютюноработници, така че доста съм се наслушал за условията на труд в тютюневите складове, за манипулациите на тютюна, за квалификационните степени на работниците. Същественото обаче е, че за вас едно различно мнение е НЕТЪРПИМО. Това показва манталитета ви и тавана на убогото ви мислене. Но всъщност „Тютюн“ е написан за хора като вас.

  • 36. д г (28 октомври 2016 в 22:20)

    Де да имаше в българската литератува повече такива примери на „примитивни романи“ с „купища лъжи несръчно прикрити под формата на роман“, които да са толкова майсторски написани и с такова дълбоко виждане на вечните български проблеми. Няма обаче, има хиляди плитки еднодневки, на които единствено компютрите помнят имената и кои са авторите им. Нито идеологиите им помагат или пречат, нито времето в което са написани им е дало или взело нещо специално, просто бездарността и конформизма на авторите са достатъчни за да изчезнат сякаш никога не ги е имало.

  • 37. Петър (30 октомври 2016 в 16:07)

    Мен ме подтикна да споделям мнение това предходното „примитивен роман“, директно оплюване, което не знам от какво е продиктувано, и затова предположих, че е от недостатъчно запознат човек, в духа на други оплювания и пренаписвания на историята. То не че по-старата история е вярна, но колкото повече време минава, толкова повече се увеличава съчинителството. Извинявам се, че не говоря повече за романа „Тютюн“, защото съм го чел отдавна и е необходимо да го препрочета. Помня основните линии и впечатлението си, че ми е харесал. Относно Димов смятам, че е бил достоен човек и е бил искрен в идеите си. Също така след намесата на цензурата е дописвано, а не рязано, така че могат да се правят изводи.

    Г-н Стоименов, другар не съм, тъй като съм стигал само до пионерска връзка, а след това учителките станаха госпожи. В армията съм служил малко, но и докато бях там прочетох доста книги. Не съм членувал никога в никаква партия. Впечатления от минали времена имам от близките си, като майка ми е виждала Димов на живо и е чела първото издание на романа. Не знам колко е вярно за „потомствените тютюноработници“, но явно имате идеологически различия с автора. Моите предубеждения са по-малко и затова ще взема предвид препоръките. „Хайка за вълци“ е хубава, „Иван Кондарев“ я имам, но не съм я чел, а за другата книга от Васил Попов не знам нищо. Даже мислех, че „Кондарев“ се счита за по-комунистическа книга от „Тютюн“.

  • 38. Elentari (30 октомври 2016 в 21:51)

    Димитър Димов е от малцината български писатели, които звучат универсално. Романът е уникално добър.

    Що се отнася до комунистическата линия, всеки който се е ровил малко знае ,че Д.Димов е бил подложен на чудовищен натиск от партията и Съюзът на българските писатели, повечето от които самодоволно са се изживяваи като корифеи на социалистическия реализъм , а и са му завиждали: известно е, че първата версия на романа е била хит на времето и се е четяла масово, разпитайте по-възрастни четящи хора.

    Онези, които не са живели в годините на соца не знаят какво правеха другарчетата с хората, как мачкаха душите и достойнството им, съсипваха бъдещето им. Нямало е как да се противопостави Димов, а и самият той е бил член на БКП, за което вероятно впоследствие горчиво е съжалявал.

    Но талантливият човек е талантлив. Всички персоннажи от наложената на автора комунистическа сюжетна линия са схематични фанатизирани образи. Нужно е да се чете между редовете, за да се долови колко фино авторът се е надсмял над своите „ментори“ .

  • 39. Иван Стоименов (31 октомври 2016 в 11:48)

    Вярно е, че Димитър Димов е подложен на брутален натиск. Веднага след излизането на „Тютюн“ върху романа се излива поток от злостна критика практически в целия печат. Обвиненията са идеологически и много тежки за онова време, 1951 г. Главните от тях са, че писателят се занимава главно с буржоазния свят, че не е изобразил подобаващо работническата класа и нейния авангард — комунистическата партия. Нещо повече, Съюзът на писателите организира обсъждане на книгата, като целта е авторът да бъде заклеймен, окалян — ако може, да бъде изхвърлен от литературата. Както и става. На събранието върху писателя и „Тютюн“ се излива гнусна словесна помия в продължение на много часове. Димитър Димов е имал благоразумието да покани със себе си един негов колега от Ветеринарния факултет, образцов стенограф. Благодарение на тази стенограма днес може да се убедим кой от присъстващите „писатели“ какви ругатни е отправил, какви нелепи обвинения са изречени, какви подлости са се кроели. Димитър Димов отговаря сдържано, не приема повечето обидни квалификации, но изразява готовност да помисли и допълни романа с нови образи на работници и комунистически функционери. Стенограмата е публикувана и всеки, който иска, може да я прочете.

    Неразбираемо е защо писателската общност се нахвърля върху Димитър Димов за неща, които очевидно присъстват в романа му. Отговорът може да е само един: черната българска завист и безпросветният фанатизъм. Дразнила ги е самата личност на Димитър Димов — признат и успешен учен, високоинтелигентен, пътувал из Европа, възпитан, деликатен и пр. Не по-малко важно е, че той добре е познавал, движел се е из „презряния буржоазен свят“, макар че го отрича по най-краен начин. А този свят е бил напълно недостъпен за повечето присъстващи на събранието, единственото, което те могат да заявят за него, е своята омраза. Само това е било достатъчно, за да събуди у невежествените „пролетарски писатели“ тяхната черна завист.

    Димитър Димов обаче не си оставя магарето в калта. Пише писмо до Вълко Червенков, тогава първи секретар на БКП, от когото зависи всичко в държавата. Писмото не е угодническо, писателят запазва достойнството си, само обяснява какво е целял да напише и колко несправедливи са отправените му критики. Също и да допълни романа си,както е заявил на писателското събрание. Писмото е публикувано, а дубликат, написан собственоръчно от писателя, се пази в музея „Димитър Димов“ в София. Вълко Червенков му отговаря с кратко насърчително писмо, но много скоро във в. „Работническо дело“ излиза статията „За романа «Тютюн» и неговите злополучни критици“. Статията не е подписана, което по тогавашните стандарти означава, че това е мнението на най-върховната инстанция, на ЦК на БКП. Има всички основания да се смята, че е написана лично от Вълко Червенков. Статията категорично защитава Димитър Димов и „Тютюн“, отхвърля злонамерените обвинения на „злополучните критици“ като Пантелей Зарев и Розалия Ликова, но също така подкрепя възможността писателят да допълни романа си с нови образи на работници и комунисти.

    Излишно е да се казва, че в Съюза на писателите мненията се обръщат на сто и осемдесет градуса. Смешно е да се коментира, че на Димитър Димов е определен помощник в писането, в контролирането. Не кой да е, а горкият Яко Молхов, който по-късно се подвизаваше като кинокритик. Резултатът от всичко това е втората редакция на „Тютюн“, която всъщност разширява и уплътнява пропагандно-агитационния патос на първата. Има още любопитни детайли около тази история, но стига толкова.

    • 41. Мария (1 ноември 2016 в 09:20)

      Благодаря за информацията!

  • 40. Стоимен Иванов (31 октомври 2016 в 16:36)

    Стоименов, съгласен съм с почти всичко, което пишете. Червенков не е бил глупак, оценил е по-добре от завистливата писателска сган, че „Тютюн“ е ценен подарък на Партията, че може да бъде използван за нейните цели в продължение на десетилетия. Какви две доминанти има в романа? Първо, че буржоазният свят е прогнил, порочен, грабителски, осъден от историята да загине и пр., и пр. И второто, че Партията е могъща, справедлива, предвидлива, правдива, че бъдещето й принадлежи и пр., и пр. Това е най-важното. Това може да служи на партийното дело. Защото комунистическата власт гледа на литературата и на всички изкуства преди всичко като средство за налагане на нейната идеология и власт. Доколко успява да реализира това свое схващане, е друг въпрос. Не винаги успява. Много творци и произведения успяват да й се изплъзнат. Но така или иначе това разбиране присъства във всички програмни комунистически документи от Ленин до Тодор Живков. В този смисъл „Тютюн“ е една доста полезна книга.

    Но, драги Стоименов, маймуни не се ловят с трици. Едно потребно партийно произведение трябва да има качества, трябва да привлича множество хора, да вдъхновява, да възпитава, да бъде еталон и ориентир. „Тютюн“ притежава такива качества. Ето защо не съм съгласен, че романът е примитивен. Той е пропаганден, но е дело на майстор. Какви са достойнствата му?

    Първо, той е мащабна творба. Изгражда широка епическа картина, която обхваща и търгашеския елит на буржоазията, и работническите среди, и селото, и разнородните политически борби и настроения по онова време. Нищо подобно не е имало в българската литература дотогава, а и по-късно.

    Второ, изградени са пълнокръвни образи. Наистина Борис Морев е силно схематизиран, но за майсторството на един писателя може да съдим от епизодичните герои. В „Тютюн“ има множество такива герои и те са създадени блестящо. Няма нужда да ги изреждам.

    Трето, създадена е сложна фабула, която привлича вниманието на читателя. Общата композиция на романа е много добра.

    Четвърто, психологическият анализ е на равнище, което не се е срещало дотогава в нашата литература.

    Не е тук мястото да изреждам още достойнства на романа. И ако в неговата основа е залегнала имитация на действителния живот в капиталистическа и следдеветосептемврийска България, тази имитация е извършена успешно. Червенков е заложил на печеливш кон. И до днес този кон препуска, има стотици почитатели — кои от невежество, кои от естетическа всеядност. Но така или иначе „Тютюн“ заема непоклатимо място в нашата мършава литература.

  • 42. д г (1 ноември 2016 в 09:26)

    Харесва ни или не, но човек живее пълнокръвно когато вярва в усилията си да преодолее трудностите. Такава е човешката природа, в нея вярата е важна съставка, а вярата винаги стъпва на нещо конкретно, както и на нещо абстрактно. В последните няколко века комбинацията от тези две изяви на вярата се представят в идеологии. Принципна разлика с религиозната вяра няма, но иначе има много нужди на съвременните хора които идеологиите удовлетворят, а религиозната вяра не може, тя идва от други епохи. Д. Димов явно си е давал сметка за това, защото в другия си роман „Осъдени души“ описва това. Трите главни персонажа: на фанатика йезуит, на богатата наркоманка и на комунистическия командир, който накрая запалва старата полева болница и построява нова, илюстрират това. Когато Димов е писал романа се е знаело, че и комуниста е победен в крайна сметка от франкистите, както и че всеки човек бива победен в крайна сметка от смъртта. Разликата е в посоката на движението, което вярата дава на всички тези хора, а най-хаотично е това на Фани, която е движена от чувствена любов и търсене на особени усещания. Затова нейното крайно поражение е най-жалко, ако и да надживява другите. За съжаление съвременната обстановка в България дава най-вече такива примери на обезверени и движени от мимолетни желания хора. На този фон и религиозната и комунистическата вяра са за предпочитане, ако се следва вътрешното убеждение, а не продажни лидери. Всеки избира какъв човек да бъде докато изтече времето което му е дадено.

  • 43. Стоимен Иванов (1 ноември 2016 в 12:09)

    Умно и отлично казано! Само правописанието малко куца.

  • 44. Сергей Герджиков (10 ноември 2016 в 01:42)

    Роман за съдби и за историческа съдба. В Тютюн има уникални пасажи и страници. Несъмнено горните коментари съдържат моменти от коректната оценка и не си правя илюзии, че казвам някаква Истина. Водех си бележки и свалях цитати с блестящи описания и приемливи за психологическия реализъм анализи на вътрешни състояния, дори несъзнати от самите герои. Като цяло — голям роман, но развален от идеологията и претрупан психологически. Последната една трета е трудно поносим поради натрапливи повторения на еднообразни мисли и „анализи“, изцяло измислени в духа на комунистическата идеология. А това се оказва фатално за съдбата и на героите. Майсторът си остава майстор, но ако можех, щях да съкратя това издание, да не говорим за разширеното, за да спася художествените постижения, които са налице. Навсякъде в последната четвърт или трета на книгата където авторът иска да защити идеологията, се натрапват изкуствени схеми и еднообразни негативни оценки и самооценки на героите. Просто удивително как са допуснати от опитно перо, освен да ги отдадем на страх от цензурата.

    Да, времето на 50-те и 60-те е много опасно, но поведението на Съюза на писателите е несравнимо по-жестоко от това на Първия — Червенков.

    Отделно, че този психологически реализъм е минал етап в литературата.

    Доколкото помня Иван Кондарев, е по-добър, отмерен и умерен. И по-нови автори като Владимир Зарев с мащабни романи и трилогия обхващаща цял век, са далеч по-балансирани, макар и все в тази традиция на социален и психологически реализъм.

  • 45. Лили (2 април 2017 в 07:20)

    Прочетох книгата с удоволствие и на един дъх,но комунистическите моменти и пропаганди минах вертикално и с пълна досада. Последните глави и финалът са упомрачително предвидими,прозрачно слагачески и шаблонни. Накрая дори се погнусих от морала на Д.Димов и ми се развали общото усещане за книгата. Прекрасен разказвач, но с объркани и клиширани ценности. Най-вече ме учуди,че оригиналът е също толкова противно комунистически като преработката. Жалко! Похабен талант!

  • 46. Teddy crazy (3 юли 2017 в 17:11)

    хора, на 18 съм, скучно ми е. Не смятам че човек на моята възраст би трябвало да е задължен да губи толкова много време в четене на литература, която нито оценява, нито разбира. И аз се смятам за една от малкото, които наистина четат.

    • 47. Вася (3 юли 2017 в 21:03)

      18 е нормална възраст за този роман. Какво точно не можеш да разбереш? Каквото и да е, като го прочетеш два пъти ще разбереш.

      • 48. Багатур Ганьо (3 юли 2017 в 21:39)

        И на 88 да стане, пак ще й е скучно на Тедито Крейзито да чете Димовия „Тютюн“. Колкото и да минава за „четяща“

    • 49. Wallküre (3 юли 2017 в 22:42), оценка: 6 от 6

      Като ти е скучно, не чети. (На изкопаемо като мен на 14 ми беше свръхинтересно). Та, повтарям, не „губи време“. Но и нямай после претенции, че си „интелигентна“ и „четяща“.

  • 50. Prosta Quesa (3 юли 2017 в 23:36)

    Душа, не го чети. Димов би предпочел да си сложиш силикон и да кажеш два цитата от новата песен на Тони Стораро.

  • 55. Teddy crazy (7 юли 2017 в 03:11)

    С предишния си коментар не съм искала да обиждам никого, следователно не разбирам защо трябва да възприемате толкова груб тон. Коментарът е форма, чрез която човек може свободно да изрази мнението си по дадена тема. Нямам претенции за интелигентност, нито бих могла да бъда критерий…но позволете ми да отбележа, че доста от хората на моята възраст дори не биха опитали да прочетат романа. С риск да прозвучи надменно и надуто ще кажа, че го прочетох и не съм очарована. Прочела съм над 400 книги и мисля, че имам право на мнение. Освен това уважавам българските автори дотолкова, доколкото ми позволяват възрастта и опита в сферите, в които творят. Занимавам се с фолклор и неодобрението ми към романа не е свързано с това, с което се оправдават повечето ми връстници- „не разбирам, много диалекти“…но както и да е, щом така ме преценявате това говори лошо за вас. Явно сте от хората, които поставят всички под общ знаменател. Това ли означава за вас българската тийнейджърка? Силикон и чалга?

    • 56. Багатур Ганьо (7 юли 2017 в 08:37)

      Тедито Крейзито

      Този път директно ще ти го кажа: и на 88 г. да си, романът на Димов няма да ти е по ценностия ти всус. Проблемът ти с подобни творби не е поколенчески, а манталитетен. Просто приеми, че „Тютюн“ не е за теб.

      „Тютюн“ е трудно четиво и прочитът му предполага отлично съчетание на отработени читателски нагласи, освободено от предразсъдъци мислене и добри познания по история на България и Европа през ХХ в.

      Така че най-добре е да се върнеш към над 400-те книги и да продължиш с тях

    • 58. димитър (7 юли 2017 в 12:48)

      Здравейте, Тедди,

      Моля Ви, не се обиждайте, ако Ви критикуват. Ние всички сме продукт на своето време и в определен момент едни неща са по-близки до нас, отколкото други. Аз съм от по-старото поколение и някога съм бил изпитван по литература за Димитър Димов. Имаше и добър филм, с покойната Невена Коканова, на тази тема. Това бяха постиженията на нашето време. Освен това, около името на Димитър Димов бе създаден един допълнителен ореол, защото първия вариант на „Тютюн“ бе критикуван от политическите нагаждачи на нашето време. Той бе принуден да го преработи, но нашата учителка по литература в гимназията признаваше, че допълненията към книгата не са най-успешни.

      Този тип литература има един недостатък — те не са актуални след промяната на историческата епоха, за която се отнасят. Това би могло да се каже дори за „Архипелагът Гулаг“ на Солженицин, която, по принцип, е добре написана книга. Аз например с голяма мъка чета Болзак, макар че открих няколко негови книги, които са прилични — „Дядо Горио“, „Възход и падение на куртизанките“ и още някои. Той вече не е актуален за нашето време… Вероятно, поради тази причина хората не четат много често и „Под игото“ на Иван Вазов, въпреки умелата фабула, изложена пред читателите.

      „Тютюн“ е трагична книга и аз имам и двата варианта у дома ( втория бе издаден след 10-ти ноември и е малко по-добър… ) Димитър Димов е усещал трагедията на своето време и според силите си, а те не са малки, я е отразил. Лично аз харесвам най-много „Поручик Бенц“ — книга, към която критиката се отнася скептично, защото в нея звучи духа на времето от Първата световна война, с който се запознах от романите на Хемингуй и Ремарк и който е предаден изключително добре. Изпитвам гордост, че български писател е написал не по-лоша книга от книгите на тези европейски автори. Диалозите в „Поручик Бенц“ са достойни за перото на Хемингуей. Уви, в бедна и малка България, скрита зад „железната завеса“ след Втората световна война, не се намира критик, който съвсем обективно да изследва творчеството на Димитър Димов. Но, да не забравяме, че литературния вкус е субективно явление и всички ние имаме правото да харесваме и да не харесваме някои книги….

      Желая Ви хубаво лято. Ако имате време и кураж, прочетете и някои други български автори, но не забравяйте, че нашата история се изменя твърде скоростно и напълно е възможно това, което четете днес, вече да не е актуално, а ние, традиционните библиомани, да повтаряме папагалски нещо, което дори не можем да обясним напълно…

  • 57. Elentari (7 юли 2017 в 09:03)

    Ами, за съжаление, Теди Крейзи, немалка част от българските тийнейджърки са точно това и, повярвай ми, мъчно ми е да го напиша.

    Приемам, че ти не си такава и се изказваш за произведение, което не си разбрала, по категоричния начин, типичен за тази възрастова група.

    Не мисля, че бройката 400 е релевантна. Зависи какво си чела и колко си вникнала в текста. Бих ти препоръчала да не се отказваш толкова лесно. Стремежът към четене е нещо вродено, някои хора не го притежават. Но когато го притежаваш, той се отглежда и възпитава с качествени четива и известен труд. Разбира се, такива четива има във всички жанрове, както и не особено качествени. А иначе, най-лесното е да кажеш, че ти е скучно. И да си четеш там…"Дневниците на вампира" — само давам пример напосоки. Не че имам нещо против този тип литература, на човек с изградени критерии и вкус тя не може да навреди и няма лошо да се позабавляваме. Но истинската литература е нещо друго и ти желая успех в откриването й и сприятеляването ти с нея.

  • 59. Teddy Crazy (7 юли 2017 в 14:59)

    Благодаря ви, Димитър. Напълно съм съгласна с вас- и аз мисля, че проблемът не е толкова в самата книга, колкото в нейната неактуалност. Като стилистика и съдържание е добра, авторското излъчване също ми харесва, но просто това не е книгата на нашето време. Признавам си, някои факти от историята наистина не са ми добре известни и може би оттам идва и липсата ми на интерес. Но пак казвам, на мнение съм, че някои от тези вече неактуални книги трябва да бъдат заменени от други. Мисля, че е редно да бъдем запознати не само със съвременната география, биология и физика, а и литература. Балзак, Шекспир, Ботев, Вазов, но редум с тях и авторите на новото време. Elendari, благодаря за съвета. Не се отказах, прочетох я. Да, наистина, чета разни неща във фантастичния жанр, но честно казано, предпочитам трилърите, криминалетата, а най-вече историите, в които има смисъл. Ще споделя нещо, което по принцип избягвам да споделям- аз съм незряща. Това ми създава известни ограничения свързани с безпредметното висене пред телевизора или компютърните игри. Книгите и историите, разказани в тях, са моя свят. Може би това е една от основните причини, поради които не харесах романа- не можах да се впиша в света на неговите герои.

  • 60. нт (7 юли 2017 в 17:13)

    Ще започна с цитат по памет на мисъл, която всъщност не съм сигурен на кого е:

    „Днешната младеж безспорно е ужасна, но най-ужасното от всичко е, че ние вече не сме млади.“

    Разбира се, като повечето цитати звучи ефектно, а за самото съдържание може доста да се спори.

    Трудно ми е да преценя дали има начин в прав текст и някаква достъпна форма да се обясни на младите хора, че смисъла на образованието не е развлечение, а това да постави основи, да им подари компас и координатна система от понятия, чрез които да могат да се ориентират в сложната система на култура, общество през целия си бъдещ живот; да започнат изграждането на своята личност чрез приемане или отрицание на това, което е създадено от стотиците поколения преди тях и по причини още неясни за самите тях, е било оценено от предишните като значимо.

    Трудно ми е да преценя дали за младия човек идеята, че цивилизацията принадлежи не само на настоящето поколение, на тези, които са живи, а също и на вече умрелите, и на тези, които още не са родени; дали това би могло да накара младия човек да бъде по-сдържан и спокоен в преценките си; да си каже: „Нека сега се запозная с тези неща, които ми се предлагат, с после, след 10–15 години ще се върна към тях, ще помисля и ще отсъдя“

    Младостта е твърде кратка; постмодернизмът твърде деструктивен; съвремието — пълно с лесно-достъпни заместители, които постоянно кресливо отвличат вниманието дори на генетично интелигентните.

    Децата са изгубени и се лутат. Възрастните са ’вдигнали ръце’ или самите те са изгубени и също се лутат; или пък участват в хедонистичния разпад, окуражавайки го, печелейки от него.

    Индивидуалното усещане за време с напредването на възрастта се ускорява.

    Затваряйки очи, сякаш вчера е било времето когато четох „Тютюн“. Комунизмът беше напълно разложен; никой от нас, четящите младежи тогава не беше склонен да приема пропагандата сериозно. Бяхме си изработили рефлекса на някаква избирателна пропускливост. Лозунгите заминаваха направо в кофата за боклук, а стойностните неща оставаха в нас. Чел съм книгата само тогава, през осемдесет и някоя година. Харесах я. По-точно харесах ’истинските’ неща в нея, а партизанските пратих в кофата. После, когато излезе по-ранната версия, имаше толкова други неща за четене до които преди нямахме достъп, че никога не намерих мотивация да се върна към „Тютюн“.

    Не бих прочел „Тютюн“ отново. Но има толкова малко добри романи за България от времето преди да бъде размазана от руския ботуш и изхвърлена извън орбитата на естественото цивилизационно развитие, че е трудно да не опитам поне малко да го защитя.

    Наистина фентъзито, криминалните романи и останалите ’жанрови’ произведения имат своето място; приятни и интересни са за четене.

    (Споменавал съм го и друг път. В английския има ясно терминологично разграничение между ’истинска’ и ’жанрова’ литература — Literary vs. Genre Fiction. Допускам че на български също има, но за съжаление не ми е известно.)

    Далеч съм от мисълта да ги сравнявам като стойност и литературни качества, но (в малкия ограничен български контекст изборът е почти несъществуващ) автори като Ремарк и Димов ни дават знание и връзка с непосредствено предишния етап на цивилизацията към която принадлежим като живи в настоящето; тази връзка е емоционална и философска, различна от статистиката, датите и познанията, които бихме могли да получим от историята или вестниците на онова време.

    Спомням си добре собствената си смелост да критикувам Омир и Шекспир, когато бях на 15–16 и това ме кара да мисля, че е трудно, или вероятно напълно невъзможно за младите хора да разберат идеята, смисъла на културната приемственост, а още повече да я приемат.

    Докато сме млади е достатъчно да познаваме класиката. Не е нужно да я харесваме. За останалото после ще има време.

  • 61. Elentari (8 юли 2017 в 12:36)

    Много хубави коментари на Димитър и нт. Не бих могла да добавя нищо повече, само ще се осмеля да изразя малко по-различно мнение относно актуалността на класическите произведения — тук включваме и поводът за нашата дискусия, „Тютюн“ –, а също и за разгарничението истинска срещу жанрова литература.

    Може би в исторически план повечето класически произведения да не са актуални, въпреки че историята проявява каприза да е циклична и да се повтаря през определени периоди от време, създавайки сходни контексти, в които да се разположат конкретни истории. Човешкият характер обаче със своите стремежи, възходи и падения, и всичко, произтичащо от тях, е друга тема. В тази връзка мисля, че всичко случващо се с Морев и Ирина е актуално и днес. И днес (а и във всички времена) много хора погубват душата си и изгубват себе си, заслепени от жаждата за богатство и власт, като доста важна роля за това играят събитията от детството и младостта им. Такъв е случаят на Борис Морев, мисля. А и Ирина не е изключение: способната и целеустремена млада жена изгубва на практика всичко, повлечена от водовъртеж на чувства и неправилни избори… и такива примери можем да открием в наши дни, ако не в литературата, то в реалността. Вземете което и да е класическо произведение и ще откриете характери, мотиви и ситуации, които се откриват едно към едно във всички епохи. Осъзнавам, че изказът е препъни камъкът за младите четящи, но това е преодолимо с повечко четене. На мен, човек възрастен, този изказ допада, той е богат, методичен, уважава детайлите и не препуска из повествованието.

    Що се отнася до жанровата литература, да, напоследък чувам и чета този „етикет“, но това противопоставяне ми се струва крайно. Съэс средствата на „жанровата“ литература творят писатели като Урсула Ле Гуин, Маргарет Атууд, Питър Уотс, Робин Хоб, Филип Дик и мн. др., да не изброявам всичките си любимци:), които са създатели на качествена проза, която е основа за сериозни рефлексии относно света, бъдещето, човека. Което още веднъж потвърждава, че не жанрът и неговите изисквания и канони, а талантът и идеите на автора са критерий за стойността на творбата.

    Теди Крейзи, разбирам наистина проблема ти — аз самата на практика не виждам нищо с едното си око, освен мъгла и сенки. Нищо не губиш като не висиш пред телевизора. Виж, ползването на компютър е друго нещо, защото човек може да открие много интересни неща и хора в интернет.

    Понеже обичаш криминални истории, може ли да ти препоръчам интересни по мое скромно мнение авторки? Като Пени Луиз и Филис Дороти Джеймс, например? Освен интересна интрига, при тях ще откриеш и невероятни човешки типове.

    Ако модераторите не сметнат това за реклама, бих насочила вниманието ти и към goodreads.com, ако още не си открила това местенце, де:), а също така и към shadowdance.info

    Желая ти много интересни книги, добри приятели и хубаво лято.

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.