Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

амълчи. На излизане той целуна ръката й с обикновената си ледена вежливост.

X

И тук, в южните планини, където въздухът бе сух и се затопляше веднага след изгрев-слънце, ревматичните болки в краката изтръгнаха рано Варвара от съня. Тя се събуди призори и погледна часовника си. Бе четири и половина — удобно време да постави в ред външността си преди ставането на другите. Тя се раздвижи, стенейки глухо от болките, след това дръпна одеялото, просмукано от утрешната роса, и се изправи бързо. Погледът й обхвана гледката, с която бе свикнала от три години насам. В малката падина между скали и папрати спяха въоръжени до зъби мъже. Между дрехите и платнищата им лъщеше синкавият метал на оръжието. Дори когато спяха, тия мъже запазваха суровата си готовност да почнат веднага бой. Почернелите им и брадясали лица бяха застинали в мрачна решителност, жилестите им ръце стискаха оръжията, сякаш допирът до хладния метал беше необходимо условие за съня им.

До тъмния гъсталак от папрати, малко настрана от другите, спеше Динко. Едрите му гърди, препасани с ремъците на бинокъла и целулоидната чанта с карти, се повдигаха и снишаваха равномерно, като че спеше у дома си. Под белезникавото сияние на зората лицето му изглеждаше необикновено красиво. Дори през време на сън от този човек лъхаше мъжеството на борбата и великолепието на живота.

Варвара почувствува смущение и целомъдрено наведе глава. Хрумна й нелепата мисъл, че някои от мъжете бяха будни и наблюдаваха иронично копнежа, с който гледаше Динко. Всичко, което изпитваше в този момент, й се стори тъжно и смешно.

Сиянието на зората се сипеше бързо, прогонваше нощните сенки и багреше пейзажа с нежното многоцветие на деня. Небето доби теменужен оттенък, месецът стана постепенно пепелносив. Вече личеха съвсем ясно лишеите по скалите и сините месести плодове на хвойните. В дълбокия овраг, който се спускаше надолу към долината, тъмнееха папрати, а по откритите места, които след малко щяха да бъдат огрети от слънцето, бяха разцъфнали първите есенни планински цветя. Въздухът беше прохладен, но лишен от усойната влага и студените алпийски поляни в Пирин. Близостта на морето го насищаше с някаква особена, вълнуваща и радостна топлина, която галеше като мечтата за мирен и свободен живот.

Варвара стегна дрехите си — риза и панталони със спортна кройка, подарени от гръцките партизани. С това тя счете тоалета си за привършен, тъй като за миене не можеше да става и дума. Местността беше безводна и всеки трябваше да разчита само на водата, която носеше в матерката си. Видът на Варвара не бе съвсем лош — поне толкова лош, колкото можеше да се очаква при суровата обстановка, която не даваше възможност дори за най-елементарни грижи за външността. Но тя го прецени субективно за лош. „Сигурно приличам на вещица“ — помисли тя горчиво, като си спомни, че в последното сражение бе загубила гребена си. След това окачи автомата на рамото си и тръгна към постовете.

Вървейки безшумно по росната трева, тя стигна до един от секретните постове. В един гъсталак от хвойнови храсти се бе сгушил дребен брадясал мъж. От храстите се подаваше едва-едва само главата му с нахлупен каскет, под който стърчеше дълга, нестригана от месеци коса. Мъжът бе зает с нещо и само от време на време поглеждаше надолу към урвата, обраснала с рядка и мършава иглолистна гора. Варвара се приближи до него незабелязано.

— Какво правиш? — строго извика тя.

Мъжът трепна и мушна бързо нещо в храстите. Той кърпеше дрехата си. Миг след това, с невероятна котешка бързина, той грабна автомата, който бе оставил до себе си.

— Ай гиди ло̀ша жѐна!… — стреснато произнесе мъжът. — Рибите ке те ядат!… Ме уплаши, мари!…

— Ти си на пост, а пък се занимаваш с друго.

— Шчо?… — Ляте я погледна враждебно. — Очите ли ти ва̀дам со иглата?

— Когато си на пост, нищо друго!… Разбра ли? — сърдито кресна Варвара.

Ляте се усмихна снизходително, като сериозен мъж, който не обръща внимание на женските глупости.

— Шчо чинам друго? — попита той миролюбиво.

— Кърпиш се.

— И-и-и!… Па ке се кърпам, за̀шчо да не се кърпам… Али гол да о̀дам и дѐцата да се смеят.

И македонецът посочи убедително горната си дреха — остатък от цивилно сако с кръпки от стражарски мундир. „Дѐцата“ бяха останалите мъже в отряда. Ляте ги наричаше тъй, понеже бе най-възрастният след Шишко.

— Ке да̀еш ма̀лце тутун?

Той погледна Варвара накриво, сякаш последната бе длъжна да се реабилитира за упрека, който му направи.

— Нямам тютюн — троснато отговори Варвара.

Тя отмина към другия пост, потисната от държането на Ляте, Все не успяваше да овладее този човек. Някакъв вътрешен глас й каза с упрек: „Той ти се изплъзва, защото му се сърдиш… А ти му се сърдиш, защото ти липсва търпение да преодолееш неговата опърничавост, неговата простота, неговото примитивно съзнание, лишено от способност да възприема бързо силогизмите на политическата просвета. Много пъти ти си готова да помислиш, че този човек е способен да извърши предателство, а всъщност знаеш, че семейството му е изтребено от монархофашистите, че той е почти герой… Да, ти губиш търпението си, ти си страшно уморена от непрестанното люшкане между живота и смъртта. Този живот те изчерпа, превърна те в сприхава и повехнала жена тъкмо сега, когато наближава победата, когато искаш да бъдеш свежа и привлекателна, когато почна да копнееш за малко любов. Ти пожертвува всички за партията, но пропусна радостите в живота си. Партизанският живот изисква невероятно напрежение, свръхчовешко отричане на индивида от себе си. Ти ги даваш още, но вече само с разума си. Оттук произлизат твоят конфликт, твоята нервност, твоята неспособност да приемеш великата двойственост в нещата и хората, която движи развитието им. Оттук произлиза твоята несправедлива взискателност към Ляте, към Мичкин, към всички тия прости, полуграмотни мъже в отряда, които те дразнят с човешките си недостатъци и които мразят фашизма не по-малко от тебе… Но още малко, Варвара!… Тежкото мина. Въоръжи се с търпение, изтрай последните дни!… Двадесет години ти служиш на партията и нищо пропуснато в живота ти не може да се сравни с радостта, която изпитваш от нейната победа, от нейната признателност!… Ти си изпитвала това много пъти, нали?… Спомни си стария свят!… Някога ти беше разглезено момиченце, което се радваше на играчки и панделки. Някога баща ти събираше зестра, за да те омъжи за аптекар. По глупавата тарифа на евреите от твоя кръг един аптекар струваше двеста хиляди лева. И понеже баща ти не можа да събере тези пари, не успя да те омъжи за аптекар. Но ти бе страшно огорчена от това, възмутена до дъното на душата си от този дребен, нищожен, търгуващ с всичко еврейски свят. После баща ти умря, семейството остана на улицата, търгашите престанаха да се интересуват за тебе. Нима можеше да намериш любов и щастие в този свят?… Не, нищо не си пропуснала всъщност!… А животът, който водиш сега, лишенията, които понасяш, страхът и надеждата, между които се люшкаш, са наситени с красотата и великолепието на борбата, които виждаш у Динко, с великия патос на партията, която движи света напред!…“

Варвара се спря. Планинският склон се спускаше стръмно към широка зелена равнина, зад която синееше морето, забулено в прозрачна и сребриста мъгла. Равнината изглеждаше съвсем близка, но всъщност бе далеко и ниско, тъй че в нея едва се забелязваха тъмните петна на вековни маслинови дървета, насипът на железопътната линия и светлата лента на шосето, което вървеше успоредно с него. А в това време изгря слънцето и всички подробности на пейзажа станаха по-ясни. Под полегатите му лъчи зеленината на папратите и тревата доби свеж цвят, както в ранна пролет, а съседните върхове изглеждаха като изрязани с нож върху дълбоката кобалтова синевина на небето. Наоколо бе топло и тихо — тъй тихо, щото се чуваха дори далечните сподавени шумове, които идеха от равнината.

И тогава Варвара забеляза, че човекът, който стоеше на пост към равнината, бе младият фелдфебел-школник, постъпил в отряда преди няколко дни. Той беше избягал от своето бронеизтребително отделение с два автомата и точни сведения за разположението на частите от окупационния български корпус в Гърция. Той бе тънко и русо хлапе, което не внушаваше на Варвара особено доверие. Носеше подковани обувки, къси панталонки и риза с пагони — лятната униформа на корпуса. Малкото кепе, килнато назад върху светлата коса, засилваше още повече хлапашкия му вид.

Варвара отиде при него. Младежът свали веднага от очите си бинокъла, с който разглеждаше равнината, и поздрави с вдигнат юмрук. Това се стори на Варвара превзето и смешно. Веднага се познаваше, че това хлапе е новак и само от няколко дни в отряда.

— Как се казвахте? — небрежно попита тя. — Все забравям вашето име.

— Данкин — отговори младежът.

— Как? — Варвара извърна глава, за да чуе по-добре, и направи гримаса.

Младежът повтори името си, като я гледаше почтително.

— Що за име?

— Фамилно. Така се казва и баща ми.

— Откъде сте?

— От селото на командира… Не знаете ли?

— Не. Аз не присъствувах на приемането ви в отряда. — Варвара усети оживление. — Защо избягахте чак сега?

— Имах партийна заповед да организирам в частта си ядра.

— Успяхте ли?

— Да.

Малките сини очици на младежа гледаха засмяно и проницателно. Той имаше съвсем детинест вид, но Варвара почувствува към него уважение.

— Какво гледаш с бинокъла? — попита тя, като му проговори на „ти“.

— По шосето се разминават немски и български колони.

— Хайде де!… — Варвара се разсмя и взе бинокъла от ръцете му. — Та нима виждаш дали са немски или български?

— Влекачите на оръдията личат ясно. Колоните, които отиват към Серес, са български, а тези с обратна посока — немски.

— Откъде заключаваш това?

— Близко е до ума… Преди няколко дни между офицерите в корпуса се говореше, че нашето командуване е започнало да изтегля войските си от фланга на Солун и немците заемат мястото им със свои части от Серес и Кавала.

— Това е добре!… — Варвара въртеше винта на бинокъла. — Да, влекачите и оръдията се виждат наистина!… — После тя свали бинокъла от очите си и попита живо: — Какво ще правим днес?

— Мисля, че ще нападнем тази гара, ако командирът и политкомисарят се разберат.

— Коя гара?

Младежът посочи на изток към Порой. Далеко, в прозрачните и сребристи изпарения на равнината, до тъмното петно на една горичка и в подножието на равнината се очертаваха като кубчета, подобни на зарове, постройките на някаква гара.

— Да, тази гара!… — Варвара усети изведнъж неприятна сухост в гърлото си. — Там немците имат големи складове… А какво?… Ще се разберат ли командирът и Шишко?

— Надявам се… Вчера определиха по картата маршрута на отряда. Ти какво мислиш за Шишко?

— Мисля, че прилича на тиква, забита върху две колчета.

Младежът се изсмя високо и жизнерадостно така, както можеха да се смеят само безгрижни момчета.

— Вярно!… — каза той.

— Но не мисли, че Шишко е само това — продължи Варвара. — Той е наш другар от 1923 г. и един от водачите на голямата тютюнева стачка.

— А защо са го направили политкомисар, когато не знае да чете дори карта?

Варвара погледна младежа и справедливостта я накара да каже:

— Това е клюка… Истината е, че Шишко изкара при майора курс по топография и сега може да си служи с военните карти.

— И ти ли си от тези, които не обичат командира? — внезапно попита младежът.

— Не, аз съм от тези, които го обичат… — Върху лицето на Варвара се появи бледа руменина. — Но командирът има известни недостатъци.

— Какви?

— Той е сприхав и обича да решава всичко сам.

Данкин не възрази нищо. Варвара попита:

— А ти какво мислиш за него?

— Аз го познавам и обичам отдавна… Той ме създаде като комунист.

Настъпи мълчание. Младежът произнесе неопределено:

— Всичко това няма голямо значение сега.

— Кое?

— Разправията между Динко и политкомисаря… След няколко дни борбата свършва и ще вземем властта.

— Не е точно така, но партията ще я оправи.

Варвара усети отново, че в синевината и топлия въздух плуваше нещо радостно и възбуждащо, за което отбягваше да мисли досега. То приличаше на радостта през ранна пролет, когато отиваше да се разходи в Борисовата градина и от лехите лъхаше дъх на влажна пръст, а южният вятър огъваше неразлистените клони на дърветата. Тя съзна: усещането идеше от приближаването на победата. Но след всички ужаси и лишения, които беше преживяла досега, идеята за победата се въплоти изведнъж в комплекс от тъпи и прозаични образи: тя си представи баня, сапун и чисти дрехи, а после се видя в прилична рокля и добра прическа на партийно събрание, в което трябваше да направи доклад. Всичко това я накара да се разсмее нервно.

— Защо се смееш? — попита младежът учудено.

— На себе си — отговори тя. — Ти какво ще правиш, когато вземем властта?

— Каквото ми заповяда партията.

— А аз ще се облека… Първото нещо, което ще направя, е да се измия и облека… И тогава няма да приличам на чума!… Комунистите трябва да обичат живота… А човек обича живота, когато е приятен на хората, спретнат и чист.

— Да не би да мислиш, че сега си неприятна на хората? — с упрек попита младежът. — За тебе говорят много добри неща.

— Аз съм неприятна на себе си — отговори Варвара. — Мислиш ли, че толкова скоро ще вземем властта?

— Уверен съм!… Днес ще водим последното сражение. И вероятно само с немци.

Варвара трепна. Думата „сражение“ я накара да усети отново познатата сухост в гърлото си. Това усещане идеше от представата за барутния дим, за трясъка на автоматите, за свистенето на куршумите, за тъпия ужас, който изпитваше от смъртта или от зверските мъчения, ако попаднеше жива в ръцете на врага.

— Ти вземал ли си участие в сражение досега? — внезапно попита тя.

— Не — отговори младежът.

— А не се ли боиш?

— Не. — Гласът на фелдфебел-школника бе съвсем ясен. Варвара се усмихна.

— Така разправят всички новаци — рече тя. — Но когато сражението започне, става страшно… Мирише на барут, всред дима на оръжията не виждаш нищо… Чуваш само гърмежите и не знаеш какво става, не знаеш дали няма да те заобиколят и къде да отстъпиш… И тогава, помни, трябва да мислиш само за партията, да не забравяш никога, че си комунист… Но отначало това е страшно!… Понякога нервите не издържат. Обзема те желание да викнеш, че се предаваш. И това е най-страшното!… Запомни, това е най-страшното!… Предаването означава сигурна смърт и адски мъчения.

Младежът я гледаше снизходително, е едва забележима усмивка.

— Ти, изглежда, съвсем не се боиш? — рече тя одобрително. А младежът отговори:

— Конспиративната работа в казармата беше по-опасна.

 

 

Отрядът прекара целия ден на почивка, скрит в боровата гора на склона, който се спускаше към равнината и от който единствено можеше да дойде неприятел. Но партизаните вече знаеха, че този неприятел бе изчерпал своята агресивност. От няколко дни българските военни части не предприемаха никакви акции, а германците се оттегляха бързо към Солун и Скопие. Борбата навлизаше в последната си, решителна фаза. Ала въпреки това в отряда царуваше известна потискаща нервност. Предстоящото нападение върху гарата събуждаше мрачния спомен от миналата година. Хората се бяха отдали на подготовка за акцията, но вършеха това някак вяло и неохотно. Мъчно бе да се биеш, да умреш накрая, когато победата се усмихваше и събуждаше жадния копнеж за домашното огнище.

Едни от партизаните се бръснеха и кърпеха, други почистваха оръжието си, а трети си правеха цървули от изсъхналата кожа на един заклан преди две седмици вол. Командирът изглеждаше леден и затворен в себе си. Шишко чакаше някакви пратеници от червения гръцки отряд, който действуваше по тия места. Варвара сновеше неспокойно, сякаш не можеше да си намери място. Мичкин се бе уединил на сянка и дялаше с ножа си клечки. Той правеше това, когато бе много нервен. Няколко души почнаха да шушукат, като изразиха съмнение дали нападението бе заповядано от щаба, или представляваше хрумване на Динко. Те се успокоиха и престанаха да мърморят едва когато разбраха, че нападението се подготвяше с пълното съгласие на политкомисаря. Само настроението на Ляте не се промени. Той изяде цялата си дневна дажба от хляб и сирене наведнъж, изгледа завистливо цигарата, която пушеше Мичкин, хвърли враждебно око към Варвара и легна да спи, несмущаван от алтернативата за живот или смърт.

Настъпиха мъртвите часове на деня, слънчевият пек и сънливото спокойствие на планината, нарушавано само от граченето на лешояди или тихото, едва доловимо шумолене на боровете.

Варвара легна върху меката иглолистна настилка, загледана в малките късове от синьо небе, които прозираха между клоните им. До ушите й стигна спокойно бъбрене и когато се ослуша, тя съзна, че това бе разговорът между неколцина другари, които бяха седнали на десетина метра под нея, но така, че тя не можеше да ги види, а чуваше само гласовете им. Единият от тях бе по-образован — някакъв техник, избягал от авиацията — и обясняваше на останалите основните черти на марксическия диалектически метод. Обясненията му не бяха блестящи, но в тях прозираше трогателно желание да просвети другарите си. Тя съзна, че трябваше да слезе веднага и да се намеси в беседата търпеливо, като довърши с прости и разбираеми думи онова, което техникът от авиацията не можеше да обясни. Но тя остана да лежи, загледана в синьото небе. Мисълта за Динко и за всичко, което тъй безнадеждно изпитваше към него, парализираше волята й. После тя чу как някой от съседния овраг извика името й. Тя стана неохотно, изпълнена с досада от това, че имаха нужда от нея.

В оврага бяха Шишко, няколко от четните командири и двама съвсем непознати мъже — единият с гладко избръснато лице и подстригани руси мустачки, а другият мургав и чернокос. Непознатите носеха почти еднакво облекло — дълги панталони и английски якета от зеленикаво сукно. Чернокосият поздрави с вдигане на свит юмрук, а русият едва мръдна ръка към челото си. Движението му приличаше на военен поздрав, на небрежно и малко високомерно отдаване на чест. Варвара се сети веднага. Това бяха пратениците, които Шишко чакаше от червения гръцки отряд. Вероятно носеха сведения и предложение да съдействуват при акцията върху гарата.

В това време отнякъде се появи и Динко. Той се ръкува сухо с новодошлите и ги покани да седнат на един повален от бурите смърч, но те не направиха това.

Варвара хвърли напрегнат поглед към Шишко. Лицето на водача от голямата тютюнева стачка бе спокойно и равнодушно, с плешиво теме, с много бръчки, с увиснали и посивели мустаци. Трудно можеше да се каже как този затлъстял възрастен човек успяваше да се справи с поста си. Той дишаше тежко, задушен от горещината и астмата си. Носеше широк голф, който едва побираше големия му корем, стегнат с офицерски колан. Върху колана висеше дългобоен револвер, а през рамото му бяха преметнати, както у Динко, автомат и целулоидна чанта с книжа. Той щеше да изглежда тромав и смешен, ако миналото и възрастта му не вдъхваха веднага някаква особена почит. Дори дванадесет години след голямата тютюнева стачка, дори след всичко, което бе преживял оттогава насам, единственото му око продължаваше да гледа ведро, без скритата суровост, която натрупваше страданието, без вътрешните конфликти, които измъчваха Варвара. Когато я видя, Шишко рече:

— Повикахме те да ни превеждаш… Другарят е капитан Джинс, инструктор от английската армия при гръцкия отряд, с който ще действуваме заедно.

Варвара изтърва, без да иска:

— Не бързай да го наричаш другар.

Шишко я погледна и отговори спокойно:

— Сега не е време да казваш това… Ние не знаем дали тези хора не разбират наистина български.

Варвара почервеня от срам. Осени я превъзходството на човека с душевно равновесие, който имаше зад себе си двадесет години борба и предвиждаше всички възможности. Тя погледна англичанина. Безцветните очи на последния останаха съвсем неподвижни и равнодушни. Варвара размени с него няколко фрази на немски и френски. Установиха се да говорят на немски. Англичанинът извади тефтерче с бележник. Настъпи мълчание.

Той почна бавно, с равен глас, като описа накратко положението по фронтовете. Варвара превеждаше думите му с досада. В тях нямаше нищо повече от онова, което съобщаваше радиото. Втората част от речта му съдържаше пожелание да се забравят политическите разногласия до смазването на общия враг. Варвара превеждаше, мислейки вътрешно: „Не са те избрали съвсем сполучливо… Ти си въобразяваш, че ние сме глупци, но продължавай!…“ Британецът сякаш разбра това и се намръщи.

— Има ли някой да възрази нещо? — попита той след малко.

— Има!… — обади се Шишко. — Ние и нашите другари от ЕАМ не можем да постигнем съгласие с гръцките националистически отряди, които получават помощ едновременно от германци и англичани.

Капитан Джинс се усмихна. Очевидно храбрият български командир смесвал гръцките националисти с действително фашистки отряди, поддържани от германците. Но разясняването на това не влизало в неговата задача. Той бил натоварен от английското командуване в Близкия изток да дава само технически съвети на партизаните в борбата с общия неприятел. Биха ли желали господата да бъдат запознати с подробности за един обект, добити от английското разузнаване, както и с плана за ефикасното му нападение?

Почти всички от „господата“, макар и неуки в по-голямата си част, имаха чувство за хумор и се усмихнаха любезно. Англичанинът погледна с мрачно предчувствие суровите им, почернели и небръснати лица. Направи му тягостно впечатление обстоятелството, че точно зад него стоеха два особено свирепи субекта, в окаяни дрехи, но с превъзходно въоръжение.

— Ние ще бъдем благодарни да чуем вашите сведения — каза Варвара със своя акцент на еврейка от немски произход.

Капитан Джинс извади от чантата си малка военна карта, а в това време Шишко направи знак на хората от отряда, които се бяха събрали наоколо, да се отдалечат. В групата останаха само Динко, Шишко, Варвара, командирите на четите, капитан Джинс и гъркът, който го придружаваше. Двамата партизани, които стоеха зад англичанина, се дръпнаха също, но само на няколко крачки. Шишко се наведе компетентно над картата, с очевидното желание да покаже, че все пак разбира нещо от нея.

Капитан Джинс говори близо половин час. Докато превеждаше, Варвара почувствува пак сухота в гърлото си. Проектът за нападението на гарата надминаваше най-големите акции, в които отрядът беше участвувал досега, но капитан Джинс го развиваше така спокойно, сякаш правеше упражнение по решаване на тактически задачи.

— Гарата се охранява от немски пионери — каза той, като запали цигара. — Естествено те са въоръжени много добре, но духът им е понижен… Повечето представляват непълноценни бойци, излезли от болниците на Източния фронт. Наистина те имат радиопредавател и могат да извикат помощ от Солун. Но както казах, железопътният мост, който се намира на два километра от гарата, ще бъде вдигнат във въздуха, а на шосето можем да поставим прикритие. Местността предлага удобна позиция… Достатъчни са десетина хладнокръвни мъже.

— От колко души се охранява гарата? — попита Шишко.

— Не повече от тридесетина — каза англичанинът.

Стори му се, че лицето на Шишко някак умишлено плитко се стараеше да прикрие недоверието си към него. Капитан Джинс помисли: „Този човек е много хитър. Иска да зная, че не може да ми вярва… А щом е така, аз сигурно ще се опитам да спечеля доверието му с някои точни факти… Той желае просто да ме изстиска като лимон.“

— Това е много важно — каза Шишко. — А къде ще действува гръцкият отряд?

— Той ще поддържа фланга ви от югоизток. Немците още не са се изтеглили напълно от Серес.

— Значи, за моста и шосето за Солун трябва да се погрижим ние?… Така ли?

Англичанинът смукна от цигарата си и кимна с глава.

— Вашият отряд е по-голям — излъга той.

Настъпи мълчание. Шишко погледна картата и съзна горчиво, че идеше унизителният момент в живота му — противен момент, в който постът го задължаваше да прикрива незнанието си и да симулира познания по топография. Елементарните указания, получени от майора, бяха съвсем недостатъчни да се ориентира по картата и да каже възраженията си, основавайки се на нея. Единственото му око се загледа безпомощно в бъркотията от хоризонтали и топографически знаци. Никога Шишко не бе съзнавал по-тъжно огромното предимство, което систематично придобитите знания дават на човека. Той познаваше другари със средно образование, които веднага се справяха с картите. А Шишко беше завършил само четвърто отделение, зрителната му памет нямаше навика да запомва топографическите знаци, умът му не можеше да си представи релефа на местността по забърканата паяжина на хоризонталите. Той се изчерви. Обзе го срам, по челото му избиха ситни капчици пот. Стори му се, че Динко го гледаше студено и злобно, сякаш искаше да каже: „Не извъртай, другарю комисар!… Партията ти даде голям пост. Докажи, че го заслужаваш.“ Шишко съзна веднага, че можеше да се измъкне от положението, като чисто и просто не възразеше нищо на англичанина. Така щеше да се спаси пред Динко и подчинените си от унижение. Ако това беше подла работа. Шишко съзна ясно, че това щеше да бъде съвсем подла работа, защото ако не възразеше и поемеше ангажименти за действие, излагаше на опасност отряда. И Шишко предпочете да унижи своето политкомисарско достойнство.

— Хей, младок!… — викна той на Данкин, който зяпаше отдалеч. — Ти школник ли беше?… Ела да разчетеш тая пущина.

Шишко посочи картата.

— А мене неграмотен ли ме смяташ? — мрачно попита Динко.

— Не знам, братко!… Много се караме… — добродушно въздъхна Шишко. — Все ми се чини, че не искаш да ми помагаш.

— Аз съм задължен да ти помагам — горчиво забеляза Динко.

— Тъкмо за това!… Прощавай!… Аз съм прост човек и не мога да се меря с учените… Каквото искам от тебе, иска го партията.

Динко почувствува внезапно вълнение. Стори му се, че то идеше от миналото на този човек, от загубеното му око и от нещо невидимо, което борбата създава само у комунистите, излезли от низините. И тогава той съзна, че това нещо бе себеотрицанието.

Фелдфебел-школникът дотърча с късите си панталонки и с автомат, който се мяташе на рамото му.

— Заповядайте, другарю политкомисар!… — рече Данкин. Шишко се бе вече разкаял, че го повика, и направи гримаса на затруднение, но после съобрази изведнъж:

— Ти Данкин ли беше?… Гледай и се учи!… Другарят командир ще направи по картата тактически разбор на задачата.

Фелдфебел-школникът се ухили доволно, поласкан от вниманието, с което го удостояваше политкомисарят.

Динко се наведе над английската карта. В продължение на десетина секунди острите му сини очи се движеха върху нея с мълчаливо напрежение, а зад гърба му, скромно и почтително, надничаше Данкин. После Динко постави показалеца си върху картата и всички чуха гласа му, мек и другарски, сякаш говореше само на Шишко:

— Тук е гарата… При нея шосето се отделя от железопътната линия и заобикаля една могила, върху билото на която можем да заемем позиция…

— На какво разстояние от гарата? — попита Шишко.

— На километър и нещо.

— Далеко е!… — Шишко се намръщи загрижено. — Тия, които ще пазят шосето, няма да се оттеглят лесно в случай на нужда и могат да бъдат обходени.

— Същото важи и за моста… Освен това пространството между изходната позиция и могилата може да бъде обстрелвано от гарата… Значи, оттеглянето на хората от шосето трябва да стане преди разсъмване.

— Така!… — Шишко разсъждаваше напрегнато. — Но сражението с охраната на гарата и бензиновия склад може да трае дълго. Ние трябва да го прекъснем, щом настъпи денят. И ако дотогава не успеем да запалим бензина, всички жертви ще отидат напразно.

В очите на Динко блесна студен пламък.

— В такъв случай сражението трябва да продължи и хората, които пазят шосето, ще бъдат пожертвувани — спокойно произнесе той.

— Това не е много лесно сега. — Гласът на Шишко стана тих. — Мъчно се умира накрая.

Динко не отговори.

— Гърците могат да заемат шосето — каза той след малко.

— Не!… — Шишко поклати глава. — Фланговете трябва да бъдат осигурени от наши хора.

Те размениха полугласно още няколко мисли.

— Какво казват господата? — попита англичанинът.

— Обсъждат предложението ви — преведе Варвара.

— Кажете им, че не разполагаме с време… Нападението трябва да стане довечера.

Капитан Джинс запали угасналата си цигара и съзна, че направи това с нервен жест, който не убегна от погледа на Динко. Тихият разговор между командира и политкомисаря го изпълваше с предусещане на опасност. „Това е от страх — съзна той засрамено. — Мене ме е страх от тези хора.“ И за да върне хладнокръвието си, почна да мисли за съветите на инструктора от Лондонското училище за специални задачи в Близкия изток.

— Приемаме предложението ви — внезапно заяви Шишко. Варвара преведе думите му и капитан Джинс отдъхна с облекчение. Осени го мисълта, че бе извършил подвиг от стила на Лауренс. Той си представи как след няколко месеца, в уютната обстановка на един лондонски клуб, щеше да разкаже на другарите си от специалното училище за Близкия изток своето най-опасно приключение на Балканите: как дръзко се бе промъкнал в оперативната зона на българските партизани, как бе разговарял с водачите им и накарал един комунистически отряд да нападне бензиновия склад на германците, и как после, когато този отряд се оттегляше, е бил унищожен в засада от гръцките патриоти. Но мигновено разсеян от успеха си, капитан Джинс не забеляза знака, който Шишко отправи към двамата въоръжени до зъби мъже, стоящи на две крачки от групата.

Всичко се разви така неочаквано, щото капитан Джинс не успя да заеме дори позата на хладнокръвие, която трябваше да отличава един англичанин от примитивните субекти в Близкия изток. В следващия миг, блед като парафин и с разкривено от изненада лице, капитан Джинс съзнаваше, че един от мрачните типове с твърде леко движение извиваше ръцете му назад, а другият — безцеремонно и бързо — откачваше автомата от рамото му. После капитан Джинс видя, за половин или четвърт секунда, ужаса, който се бе изписал и върху лицето на гърка, а също и това как последният, обхванат от паника, направи грешката да побегне надолу по урвата. Англичанинът чу сухия трясък на един автомат, в чийто екот заглъхна хриптящ и пронизващ вик на същество, което загиваше. А после настъпи глуха тишина, в която капитан Джинс чу шумоленето на боровете и си представи внезапно как майка му получава писмо, в което Военното министерство й съобщава скръбно за смъртта на сина й нейде в Балканите. Тя бе самотна стара жена. Той я обичаше и затова сега си спомни за нея, а не за момичето, с което бе флиртувал последното мирновременно лято в Брайтон, или за метресата, която поддържаше в Кайро. Но като помисли за майка си — и това бе навик от детинство, — капитан Джинс усети внезапно, че самообладанието му се възвръща. Той се превърна отново в приличен британец.

— Как?… — попита той възмутено и строго, като погледна Динко, чийто автомат още димеше. — С какво право извършихте това убийство?

Но никой не разбра какво питаше. Варвара бе потресена и не можеше да превежда. Динко спокойно отърси една от празните лъскави гилзички, която бе отскочила върху ръкава на ризата му.

— Обясни на тоя глупак, че ние не сме говеда — обърна се той към Варвара.

Но еврейката все още трепереше и не можеше да приказва. Тя видя как двама от хората на Динко влачеха трупа на убития грък.

— Диша още… — рече единият от тях. — Ще го разпитвате ли?

— Не — отговори Шишко. — Няма нужда.

Мъжете, които влачеха агонизиращия, отместиха и хвърлиха трупа му настрана. Гъркът хриптеше все още и от устата му излизаше кървава пяна, а отзад върху ризата му се виждаше права линия от тъмни петна, които растяха и се сливаха бързо едно с друго. После изведнъж ръцете и краката му се изпънаха и затрепераха. Гъркът издъхна.

Капитан Джинс чу отново шумоленето на боровете. „Край — помисли той. — Работата не успя… Старият дебелак се преструваше на наивен и ме надхитри, като ме накара да дойда повторно тук. А този тип изглежда образован, щом може да си служи с картата. На всеки случай той е хладнокръвен, има бързи рефлекси и владее чудесно оръжието си. Ако беше на мястото на гърка, не би се поддал на паниката му.“ Капитан Джинс чу пак глухото и тъжно шумолене на боровете, а мисълта му продължи: „Харесват ми такива типове!… Човек може да ги срещне навсякъде, у всички народи и всъщност те са, които създават драмата на живота!… Да, харесва ми дори този астматичен дебелак с едно око, който едва се крепи на краката си!… Но ти не можа да свършиш никаква работа, капитан Майк Джинс!… Ти си едно некадърно и дръзко момче, което пожела да блесне с подвизи, макар да те предупредиха, че планът ти е рискован и работата с български комунисти свършва винаги тъй… А на всичко отгоре ти не можа да овладееш нервите си и се изплаши като жена. Да видим как ще се държиш по-нататък.“

Капитан Джинс помисли отново за майка си и усети пак прилив на сила, на хладна и твърда решителност да се държи безупречно. Това бе рефлекс от детинство, някаква вътрешна дисциплина, създадена търпеливо от майка му, дъщеря на пастор и вдовица на полковник, умрял в Индия. Той погледна Варвара и попита сухо:

— Ще превеждате ли?

— Да — отговори Варвара.

Гласът й бе все още разстроен. Тя протегна ръка към Шишко и произнесе глухо:

— Дай ми малко вода!…

Шишко й подаде манерката си.

— Попитай го какъв е този човек — рече той.

— Грък — лаконично отговори капитан Джинс.

— Защо побягна?

— Вероятно е провокатор и фашист.

— Откъде го познавате?

— От един гръцки отряд.

— Какъв отряд?

— Комунистически — спокойно излъга капитан Джинс.

Но Шишко бе минал през много полицейски следствия и познаваше основно техниката на разпита.

— Къде действува този отряд? — попита той, като избърса с ръка потното си чело.

— Не мога да ви кажа — отговори капитан Джинс. — Това е военна тайна на английското командуване.

— Щом сте дошли при нас, вие сте уверен, че сме комунисти… В такъв случай тайната е без значение.

Варвара преведе думите на Шишко, но англичанинът поклати глава отрицателно.

Шишко рече:

— Отказът да говорите не е във ваш интерес и отегчава положението ви… Ние ще ви третираме като неприятел.

Капитан Джинс ги погледна с леко вълнение. Той очакваше тъкмо този момент, за да опита последния си шанс — изправяне на противника пред неизвестност.

— Отрядът действува в Круша планина — каза той.

— Познавате ли командира му?

— Познавам го.

— От колко време?

Капитан Джинс забави малко отговора си. „Този тип има таланта на следовател“ — неспокойно помисли той. А после каза:

— От една седмица.

— Бихте ли могли да ни кажете някои подробности за него?

— Мога — рече англичанинът. — Казва се Зафирис. Металоработник и доброволец от испанската война… Говори отлично испански и френски.

— Точно така!… — Единственото око на Шишко светна мрачно. — Но Зафирис и отрядът му бяха заобиколени и избити от бели андарти преди два месеца.

Капитан Джинс се усмихна. Той се радваше на самообладанието си като красива и суетна жена пред огледало. Шишко седна уморено върху поваления смърч. Разпитването на англичанина го бе изпотило. Вместо него пред пленника застана Динко — грамаден, едър, широкоплещест, с две глави по-висок от британеца.

— Вие ще бъдете разстрелян след малко — хладно произнесе той, като гледаше пленника в очите. — Но може би ще ни кажете нещо, което може да ви спаси.

Варвара преведе думите му с треперящ глас.

Дясната половина от лицето на капитан Джинс трепна нервно. Той чу отново шепота на боровете, тих и провлечен като въздишка на стара жена. Така шумолеха понякога от морския вятър боровете в гробището на родния му град.

— Нас ни изпращат да ви помагаме, а вие ни разстрелвате — внезапно произнесе капитан Джинс.

— По-добре е да не ни помагате — на своя отговорност вметна Варвара.

— Фашистите убиха поручик Томпсън, а вие ще убиете мене.

— Има голяма разлика между поручик Томпсън и вас.

— И двамата сме от английската армия.

— Какво приказва? — попита Динко.

— Софизми — отговори Варвара.

Динко махна с ръка. По-нататъшното разпитване на пленника ставаше безпредметно. Той кимна с глава към хората, които бяха обезоръжили англичанина. Един от тях улови капитан Джинс за лакътя и го поведе след себе си. Пленникът чу отново предсмъртния шепот на боровете.

— Стой!… — внезапно заповяда Шишко. — Ние ще го запазим до нападението.

— Безполезно!… — рече Динко.

— Не!… Той може да размисли и да ни предупреди, ако е подготвил някаква изненада. Варвара, обясни му това!…

Човекът, който отвеждаше англичанина, се спря и зачака, гледайки въпросително.

— Има ли да добавите нещо? — попита еврейката, като се стараеше да предаде на гласа си спокоен тон.

— Не — отговори капитан Джинс.

— Размислете добре!… — Гласът на Варвара потрепера. — Ние ще извършим нападението, защото така е заповядано от нашия щаб… Но ако попаднем в засада, ще бъдете застрелян веднага. Може би английското командуване ще съжалява за вас… Може би не е толкова голям подвиг да устроите засада на хора, които се борят за свободата си… Може би има друг човешки критерий за честта…

Полъхна вятър и боровете зашумяха пак. Варвара чакаше. Капитан Джинс продължаваше да мисли за майка си и да се възхищава от хладнокръвието си. Той погледна Варвара и каза още веднъж:

— Нямам да добавя нищо.

 

 

От равнината и долините запълзяха виолетови сенки и зеленината на боровите гори потъмня, а над тях пламнаха с оранжева светлина скалистите зъбери на планински вериги, чийто лабиринт се губеше далеко на север. После слънцето залезе, зъберите угаснаха и над планините остана само мека, пепелна светлина, която бавно отстъпваше място на вечерния здрач.

Когато стана съвсем тъмно и на небосвода затрепкаха звезди, отрядът потегли към изходната позиция в равнината — малката широколистна горичка, която се виждаше през деня като тъмно петно в полите на планината. Хората вървяха мълчаливо един зад друг — в походен строй и бойна готовност. Така всеки от тях можеше да залегне и да открие веднага отбранителен огън. Но вървенето в тъмнината под слабата светлина на звездите бе трудно и бавно. Краката се подхлъзваха, а тежко натоварените тела губеха равновесие. От време на време се чуваше глух шум от спъване или падане на изтърван предмет, ядосано пъшкане, тиха псувня. Избягал от военно летище механик вървеше превит под тежестта на картечница „Брен“. Зад него пристъпваше селски учител и носеше сандъче с патрони. Мършав тютюноработник кашляше сухо и се потеше под товара на пушката и ръчните бомби. Колоната слизаше бавно по планинския склон. Светлините на гарата престанаха да трептят. Въздухът стана по-топъл, но някак тежък, наситен с дъх на миазми от блата и мочурища.

От челната група, в която вървяха водачът и командирите, се чу изсвирване. Изсвирването се повтори три или четири пъти от съседните групи, които се спускаха успоредно към дъбовата горичка над гарата. Това бе знак за почивка. Стотина мъже се натръшкаха уморено върху топлата камениста земя, обраснала с изгоряла трева.

Капитан Джинс, с вързани отзад ръце, приседна също. Той бе поверен на Ляте. Понеже и двамата знаеха гръцки, британецът се мъчеше упорито да го предразположи към разговор. Но Ляте отговаряше надменно и лаконично. Той знаеше, че капитан Джинс бе извънредно виновен и екзекуцията му зависеше от дребни формалности.

Когато приседнаха да починат, в главата на капитан Джинс почнаха да се въртят отчаяно смели мисли. Тъмнината, дребният ръст на Ляте, големите разстояния между хората го подканяха към действие. Ако съумееше да освободи ръцете си и да пипне оръжието на тази малка маймуна!… Един скок в непрогледния мрак на урвата, която се простираше отляво, и той щеше да бъде спасен. Не биха губили време да го преследват в тъмнината. До мъжете, които вървяха пред него и зад него, имаше не по-малко от десет метра. Значи, оставаше само Ляте.

Капитан Джинс попита тихо:

— Ще отвържеш ли ръцете ми да запуша?

Ляте отговори, като цъкна еднократно с езика си. Капитан Джинс знаеше, че в Ориента това означаваше категоричен и хладен отказ.

— Забранено е да се пуши в поход — добави след малко Ляте.

— Тогава бутни възела по-нагоре!… Въжето ожули китките ми.

Това бе вярно. Ляте прекалено усърдно бе стегнал с въжето ръцете на пленника, но не счете за нужно да отговори. Има ли смисъл да се грижиш за ръцете си, когато след малко ще бъдеш разстрелян?

— Тебе те е страх да не избягам, нали? — глухо изпъшка капитан Джинс.

— Вярно — потвърди Ляте. — Ако избягаш, отиде главата ми.

Ляте се надяваше, че това изявление щеше да сложи край на безполезния разговор, но капитан Джинс продължи отново:

— А защо не избягаш и ти с мене?

— Какво?… — рече Ляте.

Англичанинът повтори трескаво, почти шепнешком:

— Защо не избягаш и ти с мене?… Ще получиш пет хиляди лири.

Настъпи мълчание, в което се чуваха само неясните, сподавени шумове, които идеха от равнината.

— Знаеш ли какво значат пет хиляди лири? — попита капитан Джинс.

Ляте не знаеше това, но знаеше, че една тъмна сила бе изтребила мъжете от цялото му семейство.

— Трай, куче!… — изръмжа той. — Щом искаш да бягаш, ти си наистина фашист…

После той подсвирна тихо. От тъмнината изникна човек.

— Какво има, Ляте? — попита човекът.

— Ке го утѐпам да ми е мирна гла̀’ата.

— Предлага ли ти нещо?

Македонецът отговори мрачно:

— Рушвет.

Човекът остана няколко секунди неподвижен.

— Не бързай!… — каза той след малко. — Ще попитам политкомисаря.

Той изчезна в тъмнината, а когато се върна, запали фенерчето си и освети с него една малка бележка. Ляте беше учил само до второ отделение. Но той успя да разчете върху хартията думата „смърт“, надраскана от Шишко.

Капитан Джинс разбра всичко и с последни усилия се мъчеше да запази хладнокръвието, на което го бяха учили в къщи, в колежа и в школата за специални задачи в Близкия изток. Но когато Ляте насочи автомата си в него, англичанинът нададе изведнъж вик на ужас, на дива пронизваща истерия.

Ляте изпсува и го смълча с няколко изстрели в главата.

 

 

В тихата звездна нощ партизаните наближиха гарата, разпределиха се на групи и заеха изходни позиции в рядката широколистна гора на терасовидното възвишение, с което планинският склон преминаваше в равнината. Сърцата им биеха напрегнато, устните им разменяха с полугласен шепот къси изречения, пръстите им опипваха за последен път автоматите, пълнителите и бомбите. Бе настъпил най-мъчителният момент преди сражението, в който храбрите изпитваха мрачно спокойствие, а страхливите се отдаваха на дребнави оплаквания.

Варвара, чийто ум бе храбър, а сърцето страхливо, бе застанала до края на гората и гледаше втренчено пред себе си. Оттук се виждаха светлините на гарата и по-голямата част от равнината. Просторът и бледите звезди събуждаха в душата й чувство за безконечност, а трепкащите светлини на гарата — остър и болезнен копнеж към живота. Двете чувства създаваха трагичен конфликт, от който съзнанието й напразно се опитваше да се отърве. Безкрайността й внушаваше патоса на борбата, а копнежът й за живот се сгъстяваше в малодушно отвращение към риска, към сражението, към смъртта и към всичко, което можеше да превърне Динко и нея в небитие.

В откритото място пред гарата тя видя призрачните сенки на десетина мъже — командири на чети, които оглеждаха местността и получаваха от Динко последни нареждания. Командирите се отдалечаваха един по един и се връщаха при хората си, скрити в гората или някой овраг по склона на планината. Най-после на откритото място останаха само две сенки: едната висока и стройна, другата ниска и безформена. Двете сенки стиснаха ръцете си. И ако Варвара беше до тях, щеше да чуе последните думи на двама мъже, които характерите разделяха, а партията обединяваше. Единият бе млад, но сприхав и мрачен, а другият бе възрастен, но спокоен и мъдър. И възрастният каза на младия:

— Тази акция ще бъде последната, но най-тежката от всички, които сме водили досега… Прощавай, ако не се видим.

А младият отговори сухо и равнодушно:

— Надявам се да се видиме.

Варвара не чу това, но ако го бе чула, щеше да й се стори, че Шишко бе младият, а Динко — възрастният. И тогава тя щеше да съзнае пак онова, което бе усещала много пъти досега: че истински комунист е само оня, който обича живота и хората.

Ала сега тя не мислеше за това и гледаше неверния мрак в равнината, сред който бяха скрити телените мрежи и картечните гнезда на укрепения бензинов склад. Тя гледаше също и светлините на гарата и чуваше свистенето на маневрения локомотив, който извличаше вагоните-цистерни от глухите линии и композираше влак. Германците бързаха да извозят бензина си. Моторните помпи работеха непрекъснато и пълнеха нови цистерни. Тук имаше стотици хиляди литри бензин, които врагът щеше да брани с бясна упоритост, с нокти и зъби, защото този бензин беше кръвта на танковете и на моторите му. Страхливото сърце на Варвара се свиваше от ужас, но храбрият й мозък разбираше значението на акцията и обхващаше подробностите й. Тя знаеше, че една група трябваше да вдигне железопътния мост във въздуха, друга — да пази шосето от Солун, трета — да охранява посоката за оттеглянето, а ядрото — вече значително намаляло — да атакува гарата и бензиновия склад. Предстоеха редица схватки със секретните постове и часовите, които немците бяха поставили около железопътния мост и гарата. А после идеше ред на трудното и бавно напредване към бензиновия склад под смъртоносния огън на автоматични оръжия. И от само себе си се разбираше, че най-малко една четвърт от мъжете, които сега стоеха в горичката и чакаха знака за тръгване, щяха да паднат в това сражение и че те съзнаваха повече или по-малко това, като всеки от тях се надяваше да не бъде между убитите. И съвсем естествено бе също тъй, ме суровият партизански закон продължаваше да бъде в сила, че малодушното отстъпление без заповед се наказваше със смърт и че ранените, ако не можеха да се движат, трябваше да се застрелят сами, за да не паднат живи в ръцете на неприятеля. А най-чудното и може би най-великото се криеше в силата на идеята, която бе накарала тия мъже да се подчинят доброволно на всичко това.

Чу се проточено изсвирване — сигнал за тръгване, който се предаде и повтори още няколко пъти от водачите на далечните групи. Сърцето на Варвара заби силно, гърлото й пресъхна, но мозъкът й продължаваше да работи ясно.