Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 209 гласа)

вки и задавено бумтене на мотор, а после отново настъпи тишина.

VII

Те отплуваха с моторницата под ироничните погледи на българските чиновници от пристанището, които проследиха с клюкарско внимание как хубавата съпруга на господин генералния директор на „Никотиана“ отиваше на острова с двама чужди мъже. Всички знаеха, че директорът на „Никотиана“ беше вече доста грохнал мъж и че от жена му не можеше, пък и не трябваше да се очаква голяма вярност. Моторницата представляваше спортна лодка, заграбена от богати гърци, а екипажът й се състоеше от двама немски моряци — почти седемнадесетгодишни деца.

Ирина се обърна назад. Заливът бе тих като езеро и в него се отразяваха тютюневите складове. Градът наподобяваше огромен куп от бели камъни, изсипани в подножието на венецианската крепост. Въздухът на утрото бе още чист и прозрачен и слънцето блестеше ярко, но вече не измъчваше. Горещината му се поглъщаше от водата. Фон Гайер гледаше замислено към острова, а Костов търсеше да седне така, че да не измачка белите си панталони.

— Ще задържите ли лодката? — попита Ирина.

— Не — отговори германецът. — Тя е необходима на комендантството.

— Тогава трябва да предупредите моряците… Костов иска да се върне в града утре вечер.

Думите й значеха, че тя бе готова да остане на острова по-дълго, и това го развълнува. Но той бе потиснат от усещането, че в разходката имаше нещо нередно. Молбата за лодката предизвика у Фришмут леко намръщване, а чиновниците на Немския папиросен концерн останаха учудени от лекомислието на шефа си да се забавлява в този момент. Госпожица Дитрих бе изпратила две шифровани телеграми до централата си в София, които обещаваха излишни и глупави неприятности с Кондоянис. Полковникът от интендантството се опъваше и не знаеше как да разреши въпроса с използването на военните камиони от частна фирма. Но въпреки грижите си фон Гайер изпитваше пак тъжното и приятно усещане за разруха, за близка гибел и за това, че тези дни бяха последни. Слънцето, синевината и ярката фигура на Ирина създаваше за мислите му фон на пронизваща меланхолия, на печал и страст, който смекчаваше контраста между живота и смъртта. Стори му се, че последните бяха различни форми на нещо, което съществуваше вечно и което трябваше да бъде немският дух. И като се отърва така остроумно от грозния облик на смъртта, той почувствува спокойствие.

Лодката беше отминала вълнолома и се повдигаше и снишаваше равномерно, като разпенваше леко облите синьо-зелени вълни. Възвишенията над Кавала и Саръшабанската низина оставаха все по-далеч, а островът се приближаваше. От далечен и тайнствен силует в синята бездна той се превръщаше постепенно в хаотична планинска верига, чиито склонове се потапяха стръмно в морето. Все по-ясно изпъкваха върховете, долините и плажовете му — бели ивици, до които стигаше пищна зеленина от борови и маслинови гори, окъпани в яркия блясък на слънцето.

Всичко това бе красиво, но не можа да пропъди равното чувство на скука, заседнало в душата на Ирина от снощи. Невидима досада от живота умъртвяваше сочните багри на пейзажа и превръщаше разходката до острова в напрежение, което разваляше покоя на леността й. Тя съзна пак, че фон Гайер нямаше да й донесе нищо ново. Под външния колорит на характера му прозираше, както у нея, безжизнената пустота на изхабен човек. Приключението им щеше да свърши с тръпки на отвращение, с размяна на саркастични любезности, с учтиво прикрита досада, подобна на оная, която той изпитваше към натрапничавите жени, а тя — към снобовете и молците на модата, които й бяха омръзнали. Нищо ново, нищо ново!… Светът, към който принадлежеше, я беше изсушил. Всичко у нея бе изживяно, свършено, изчерпано. Оставаше само порокът на сладострастието, който я правеше безогледна и дръзка.

Тя съзна това изведнъж, когато погледът й падна върху младия моряк, който седеше при кормилото. Той имаше крехко юношеско тяло, зелени очи и розово лице, което му придаваше вид на момиче, облечено в униформа. Морякът се зачерви от смущение. И тогава тя го пожела потайно и хладнокръвно, с мрачния порив на развратниците, а после съзна, че бе невъзможно да предприеме с него каквото и да било, без да срине достойнството си.

Тя запали цигара и попита с досада:

— Има ли удобен хотел на острова?

— Не — отговори експертът. — Всички са пълни с дървеници… Но аз ще ви заведа у моята приятелка Кристало.

— Какво представлява тя?

— Една Афродита, извергната от Олимп… Жена без предразсъдъци и покровителка на влюбени.

— Сводница, с други думи?

— О, не!… Вие нямате представа за финеса на гърците… Къщата й съвсем не прилича на публичен дом.

— Предпочитам хотела с дървениците.

Костов не отговори. Лицето му направи разсеяна гримаса от познатата болка в сърцето и лявата ръка. Той усети слабия пристъп на болестта си, с която си отмъщаваха пиршествата на живота му, стотици пищни банкети, хиляди цигари и хиляди чаши алкохол. Същата болест, усложнена с други грехове, беше отнесла татко Пиер в гроба, а към нея крачеха сигурно фон Гайер и Борис. И сякаш тя бе възмездието, в което се въплотяваше гневът на хиляди работници, които през монотонния ден манипулираха срещу жалки надници златните листя на тютюна. Костов повдигна след малко глава. Пристъпът на гръдната жаба беше преминал, но върху челото му блестяха ситни капчици пот. Той погледна Ирина с уморена усмивка, сякаш искаше да я успокои.

— Простете!… — каза тя. — Трябваше да съобразя, че слънцето и горещината са опасни за вас.

Но експертът махна с ръка и се усмихна пак, сякаш пристъпите на болестта му нямаха вече значение.

Фон Гайер се беше преместил до моряка, който седеше при кормилото, и говореше нещо с него. Той не слушаше или не искаше да слуша разговора между Ирина и Костов, воден на български.

Ирина се наведе над борда. Водата бе добила ярък изумруденозелен цвят. С лъчите на слънцето ставаше някаква вълшебна игра и белият мраморен пясък по дъното приличаше на флуоресциращ екран, върху който пробягваха ефирните, малахитовозелени тела на медузи. После изведнъж дъното стана тъмно и непрогледно. Лодката плуваше над гора от водорасли — убежище на безброй мекотели и бодлокожи, които вълните изхвърляха при буря върху плажовете. Погълната от подводния свят, Ирина забрави спътниците си. Стори й се, че в тия елементарни форми на живота, в тяхната несъзнателност имаше нещо примамливо. Обзе я глупаво желание да се превърне в медуза, а после съзна, че това инфантилно хрумване представляваше само бягство от мъртвия свят на хората, който я заобикаляше.

Лодката плуваше покрай скалисти мраморни брегове, обрасли с борове и смокини, а след това заобиколи един нос и влезе в заливчето на Лимен. На кея чакаше малка навалица от гърци и български чиновници, привлечени от идването на лодката. Неколцина от гърците свалиха шапки с дълбок поклон. И тук бялата коса и щедрите бакшиши на Костов бяха създали театралната почит, която експертът вдъхваше навсякъде.

— Къде ще отседнете? — попита Костов.

— Не у Кристало!… — сърдито произнесе Ирина.

— Ваша воля — каза експертът. — После сами ще дойдете у нея.

Един хамалин понесе куфарчетата на фон Гайер и Ирина към близкия хотел, а Костов остана в малкото ресторантче до кея да поръча обеда.

 

 

Той направи това с усърдието на добър гастроном, като вадеше от кошницата продуктите, които бе донесъл от Кавала, и даваше подробни наставления как да се сготвят, а съдържателят на гръцкото ресторантче кимаше сериозно с глава и се стараеше да запомни всички изисквания на богатия и щедър клиент. След нарежданията за обеда Костов се отправи към дома на Кристало, където имаше възможност да се измие със студена кладенчева вода и да смени измачканите си в лодката бели панталони с други, които носеше в куфара. Но сега, изморен от горещината и от досадата към всичко, той се готвеше да направи това вяло и равнодушно, съзнавайки всичката безсмислица на навика си да се преоблича по няколко пъти на ден.

Мина му през ума, че не бе дори сноб, а просто маниак, и че контенето беше унизително вече за напредналата му възраст. Обзе го желание да не се преоблича, защото това бе извратен и комедиантски навик, създаден от времето, когато татко Пиер блестеше с лукса на парвеню и караше Костов да му подражава, за да се харесат на чужденците, които идваха да купуват тютюните на „Никотиана“. На същата причина се дължеше и умението на Костов да устройва пищни угощения. Това бе особен вид лакейство, наложено от търговията. С течение на времето то бе станало втора природа у двамата, за да се превърне после в снобизъм и най-сетне — в мания. Татко Пиер имаше също грамаден гардероб и клоунския навик да се преоблича постоянно, сякаш едно петно или една смачкана гънка върху дрехите му можеха да издадат нечистата оргия на живота му.

Като прекара в ума си всичко това, Костов реши да не се преоблича, но решението му не се дължеше на угризение, а само на безразличие — някакво невъзмутимо, тихо и равно безразличие, което тридесет години празен живот бяха наслоили в душата му и което сега, пред неизбежния край, го потискаше, но не го измъчваше.

Той отмина малкия площад с кафенета и ресторантчета зад кея и навлезе в уличките на градеца. Къщите бяха стари, паянтови, заобиколени с букети от маслини, нарове и смокини. От тях лъхаше прохлада, а тишината им навяваше някакво приспиващо спокойствие. Само кобалтовата синевина на небето и субтропичният блясък на слънцето върху избуялата растителност правеше контраста между светлините и сенките някак остър и дразнещ.

Експертът вървеше бавно, уморен от жегата, и поглеждаше разсеяно от време на време едно малко червенокосо момиченце, което припкаше пред него и водеше със себе си козичка. Момиченцето бързаше и теглеше нетърпеливо козичката, сякаш стъпките на чужденеца, който вървеше след него, го плашеха. Но козичката се спираше, блееше и дърпаше назад. Най-после Костов се изравни с тях и щеше да продължи равнодушно, ако детето не го беше погледнало с ярките си, сини като сапфир очи.

Това бяха печални, измъчени от глад очи. Момиченцето нямаше повече от девет години. То бе тънко като цикада, а единствената му дреха се състоеше от дълга окъсана рокличка, през дупките на която прозираше мършавото телце. Жълтеникавият цвят на лицето му издаваше туберкулоза или малария. Всеки ден в Кавала Костов минаваше равнодушно покрай десетки, стотици такива деца. Експертът щеше да отмине безразлично и сега, но в това дете имаше нещо особено, което го накара да се спре. Той направи това съвсем неочаквано, против волята си, против епикурейския навик да избягва неприятната гледка на бедността и страданието. Той усети вълнение, примесено с приятно и безполезно чувство, сякаш виждаше пред себе си не самата действителност, а само пасторална картина, изобразяваща момиченце и козичка. Грозотата на човешкото страдание, което у децата в Кавала събуждаше морален ужас, тук бе забулено от дивата прелест на острова. В гладкото лице на детето прозираше някаква древна, останала от хилядолетия красота, косата му имаше ръждив цвят, а в очите му се преливаше особена, бистра и течна синевина. Уплашено от спирането на чужденеца, детето повлече козичката, сякаш искаше да побегне от него. И тогава Костов му рече на гръцки:

— Полека!… Ще я удушиш.

Детето го погледна уплашено.

— Къде отиваш? — попита той приветливо.

Момиченцето не отговори. Очите му гледаха недоверчиво, а страхът потискаше думите му.

— Къде живееш? — Експертът го погали по косата.

— У Херакли — механично отговори детето.

— Къде живее Херакли?

— Там!…

Слабата ръчица посочи неопределено към края на улицата.

— Искаш ли да ме заведеш у Херакли?

Въпросът предизвика неочакван пристъп на уплаха у детето. То повлече козичката и каза с висок, сякаш заучен глас:

— Херакли го няма сега!… Отиде на работа и заключи къщата.

Костов направи няколко крачки след детето.

— А как се казваш ти? — попита той.

— Аликс.

— Я гледай!… Името ти не е лошо… На училище ходиш ли?

— Не.

— А хляб имаш ли?

В очите на детето светна недоверчиво и тъжно любопитство.

— Няма хляб!… — бързо отговори то.

— Това е лошо — каза експертът. — Но козичката сигурно дава мляко.

— Малка е още!… — Детето се изсмя внезапно на глупостта у стария господин, който не знаеше, че малките козички не дават мляко. — Ти грък ли си? — попита то.

— Не, не съм.

— А тогава какъв си?

— Аз съм българин.

В очите на момиченцето се появи враждебно пламъче.

— Значи, ти имаш хляб!… — произнесе то след малко.

— Да.

Костов трепна, сякаш детето бе плюло върху него.

— Искаш ли да ми дадеш малко хляб? — попита то предпазливо.

— Добре. Ще ти дам.

— Но няма да ме излъжеш, нали?

— Не, няма.

— Кога ще ми дадеш хляб?

— Ела на обед при кея… В гостилницата на Аристидес.

— Аристидес ще ме изпъди.

— Аз ще му кажа да не те пъди.

Аликс направи малка гримаса като възрастен човек, сякаш през ума й мина мисълта за нова пречка.

— Какво?… Не вярваш ли?

— На обед ще ме хване треската — рече тя.

— О, значи, ти си болна от треска!… Лекарства вземаш ли?

Аликс го погледна виновно. Костов помисли, че детето не го разбира.

— Когато имаш треска, не ти ли дават да гълташ нещо? — повтори той.

— Херакли ми дава да пия ракия, но аз я повръщам — отговори детето.

Костов трепна отново. Кой ли би потърсил за Аликс на черната борса хинин, когато дори хлябът се продаваше на недостъпни цени! И като нея имаше хиляди болни гръцки деца. Експертът виждаше всеки ден в Кавала тия деца, но мъката им сякаш не го докосваше. Американската му кола минаваше много бързо покрай тях, а щедростта към гърците, между които се движеше, го спасяваше от оплаквания. Но сега болестта, гладът и потъпканото право на живот у тия мънички същества пронизаха изведнъж сърцето му чрез вълнението, което бяха пробудили сините очи и ръждивата коса на Аликс.

Експертът крачеше мълчаливо след детето. По улицата нямаше минувачи. Бе съвсем тихо. Отнякъде долиташе свирене на флейта — старинна гръцка мелодия, която замираше в знойната синевина над огледално-тихия залив и бреговете, потънали в розмарин, нарове и смокини. Все по-силно ставаше вълнението на Костов. Нещо бе пропъдило изведнъж досадата, с която дойде на острова. Той изпитваше тих морален ужас от глада и хлътналите бузички на Аликс, но този ужас не го измъчваше, а напротив, упражняваше върху него някакво целебно въздействие, освобождаваше го от снобизма, равнодушието и манията да смени измачканите си в лодката бели панталони. Сърцето му се преизпълни с нежност. Никога досега той не бе изпитвал към друго човешко същество по-странно и вълнуващо чувство, по-дълбока готовност да помогне. Ала той не съзна и не можеше да съзнае колко покварен от егоизма бе поривът му, колко безполезно и жалко беше да помага само на Аликс заради магията на очите и ръждивата й коса, докато в Кавала отминаваше равнодушно грозните и озлобени деца, които ровеха сметта за коричка изсъхнал хляб. Той не съзнаваше и не можеше да съзнае, че всъщност помагаше само на себе си.

Когато стигнаха до ъгъла на улицата, Аликс се отклони внезапно.

— Чакай!… — извика Костов. — Ела да те заведа да ядеш.

— Къде? — попита детето.

— У Кристало.

— И Кристало ще ме изпъди — рече Аликс.

— Защо?

Детето не отговори. То мислеше за своята нечиста окъсана рокличка, която изпълваше ситите и добре облечени жени със страх от въшки.

— Няма да те изпъди — каза експертът.

Той улови Аликс за ръка и тръгна с нея, а тя повлече козичката след себе си.

— Нали няма да ми направиш лошо? — попита внезапно Аликс, след като повървяха малко.

— Какво лошо?

— Да не набиеш.

— Не, няма — потресен отговори Костов.

И той стисна нежно малката суха ръчица.

 

 

Кристало бе едра петдесетгодишна жена, с напудрено лице и ярко боядисани цикламени устни. Чертите на лицето й притежаваха забележителна класическа линия, но съдържателите на публичните домове в Атина бяха използвали красотата й така безогледно, щото от нея оставаха само жалки развалини, подобни на изпочупени мраморни колони от древен храм. Високият й ръст, сложната прическа и златните обеци напомняха фигурите на византийска живопис, а дългата опитност с мъжете я бе направила философ. Войната беше заварила Кристало на острова с някакъв грохнал възрастен търговец на зехтин, който една нощ умря от удар в къщата й, а разни капризи на немските комендантства й попречиха да се върне в Атина. Сега тя бе добре осигурена жена и единственото, което малко несправедливо изискваше от другите, бе да я уважават. Защото това уважение й беше липсвало през цял живот.

Идването на Костов я зарадва, но Аликс я накара да се намръщи. Костов бе вежлив и приятен квартирант, който обичаше чистотата, спокойствието, хладната стая и чашка мастика под сянката на маслиновото дърво в двора. Ала Кристало имаше голям опит с бездънната порочност на мъжете. И затова, когато видя Аликс, попита сърдито:

— Къде намери това краставо коте?

— На улицата — отговори експертът, връзвайки козичката за маслиновото дърво.

— Защо я водиш?

— Да я нахраним.

— А после?

— После ще видим.

Като привърза козичката, експертът погали детето и седна уморено до масата под маслиновото дърво. Очите му бяха подкопани, а лицето — уморено и потно. Кристало втренчи в него тъмните си левантински очи. Природният ум, изострен от житейска опитност, й помогна да схване веднага същинското положение. Дългото боравене с пороците я бе научило да различава веднага добродетелта. Тя поклати глава и рече замислено:

— Разбирам!… Ти си я съжалил.

— А ти какво помисли?

— Нищо особено.

— Познаваш ли това дете?

— Да — отговори гъркинята. — Гладува и се занимава с просия.

— Това е… ужасно!…

— Обикновена история тук.

— Къде са родителите му?

— Няма родители… Майка му избяга с един гемиджия, а баща му загина на италианския фронт.

— У кого живее сега?

— У чичо си.

— Херакли?

— Да, Херакли.

— Какъв е той?

— Пияница и лентяй.

— Трябва да поговоря с него.

— Ще си докараш само неприятности… Той е кавгаджия и мрази българите.

Кристало приглади сложната си прическа с ръка и седна на другия стол. Китката й беше украсена с гривна от масивно злато — белег на благосъстояние и достойнство, който трябваше да напомня, че не любезничи вече с мъжете за пари.

— Какво мислиш да правиш? — попита тя.

— Не съм решил още… Но може да го прибера.

Очите на Костов гледаха с трескав, възбуден блясък, а гласът му беше глух и сякаш излизаше от празнота — от безсмислицата на тридесет години суетен и прахосан живот.

Кристало не отговори. Тя не бе изненадана. Полъхна вятър и листята на маслиновото дърво зашумоляха. Отнякъде пак се разнесоха звуци на флейта — старинна и тъжна мелодия от сребърни тонове, които се разливаха в синевината и напомняха музика в древен гръцки театър. Кристало помисли: „Възрастен господин и малко момиченце… Да, понякога това свършва с осиновяване. След десет години тази сврака може да се превърне в елегантна и красива госпожица.“ Но в цялата работа имаше нещо, което не беше в ред. Решението на Костов й се струваше много бързо. Тя почна да гледа ту него, ту Аликс, мъчейки се да предвиди какви биха могли да бъдат по-нататъшните им отношения.

— Как намираш това? — попита експертът.

— Намирам го много прибързано… Ти можеш да й помогнеш и после да мислиш за осиновяване.

— Но аз искам да я взема със себе си.

— Ах, да!… Тогава Херакли ще те оскубе здравата.

— Готов съм да му платя каквото поиска.

— Не бързай!… Това е излишно. Не показвай пред Херакли никакъв особен интерес към Аликс. Най-много можеш да му кажеш, че си я харесал за прислужница.

— Искаш ли да ми направиш една услуга?

— Каква?

— Да отидем заедно при Херакли.

— Това е съвсем неразумно… Херакли ще помисли веднага, че ти я препоръчвам, и ще поиска грамадна цена.

Костов се замисли. Гъркинята имаше право.

— Можеш ли да намериш за детето някаква дрешка? — попита той внезапно.

— Отде да я взема? — Кристало направи гримаса на досада, но после се замисли и рече: — Чакай!… Ще се опитам да й преправя нещо от мене… Но ако я отведеш в Кавала, можеш да й купиш някои дреболии у Клонарис, който продаваше едно време детски дрешки на черната борса… Кажи му, че аз те изпращам.

Тя се изправи бързо и улови Аликс за ръката:

— Микро!… Ела да те измия първо!… Ти не си виждала гребен и сапун от рождението си.

И като се смееше високо, тя отведе детето в задния двор. Историята с Аликс я беше възбудила някак особено. Детето се повлече след нея уплашено.

Аликс бе чула разговора на възрастните и разбра смътно част от значението му. Тя бе лишена от собствена воля и готова да възприеме всичко — добро или зло. Но някакъв първобитен детски инстинкт й подсказваше, че работата отиваше към добро. В очите на стария господин нямаше студения блясък на войниците, които понякога й подхвърляха късче хляб или й залепваха плесница, ако се опитваше да го открадне. От разговора тя разбра, че каквото и да се случеше по-нататък, където и да я отведеха, поне щеше да има хляб, поне нямаше да я бият и Херакли да я лекува с ракия. Докато слугинята на Кристало — една грозничка и куца жена — сапунисваше свирепо главата й, Аликс си повтаряше един израз, който бе чувала от възрастните: „Работата отива на добро.“ Тя не бе слушала приказката за Пепеляшка, не познаваше друг свят освен Лимен и острова, не подозираше съществуването на радост в живота, но си повтаряше настойчиво: „Работата отива на добро.“ И това добро плахото й въображение си рисуваше под формата на изобилен пшеничен хляб.

 

 

Докато Кристало и слугинята й миеха Аликс, Костов седеше под сянката на смокиновото дърво и пиеше мастика от Хиос.

Настъпваха горещите часове на деня, но в градината, върху зелената трева, между олеандрите и дълбоките сенки от нарове и смокини бе все още прохладно, а незнайната гръцка флейта продължаваше да сипе сребърни звуци. Из въздуха се носеше тънко, едва доловимо благоухание на розмарин.

Експертът пиеше мастиката на бавни глътки и мислеше за Аликс. Така!… Най-сетне той бе намерил опорна точка в живота си. Чувството към Аликс беше много сложно, за да го анализира сега, да изяснява причините му, да се пита къде ще го отведе. Но едно бе ясно и достатъчно: то засилваше отслабналата му жизненост, караше го да мисли за бъдещето. Той си представяше с бащинска нежност Аликс възпитана в добър пансион, влизаше мислено с нея в елегантна сладкарница, докато колата ги чакаше на улицата, виждаше я облечена в бална рокля с рояк обожатели, които се въртяха около нея, без да забравят нужната почит към него, вече остарял и грохнал, но доволен от живота си. Колко прекрасно щеше да отива рокля от бледожълта коприна на това антично гръцко лице, на тези тъмносини очи, на тая ръждивочервена коса!… Той глътна още малко мастика и се сепна изведнъж. Пак се бе хлъзнал по жалката линия на суетността, пак виждаше само цветове и форми, пак искаше само да блести — порок на празен и разточителен свят, в който бе прахосал живота си. Пак мислеше по неизкоренимия навик на егоизма първо за себе си, а после за Аликс и така не съзираше достатъчно по-дълбоката и облекчаваща нравствена същност на постъпката си. Но самият факт, че почваше да мисли отново за бъдещето, бе ободрителен и му вдъхваше сила. От една година той бе духовно почти мъртъв човек, не се интересуваше от бъдещето и чакаше равнодушно края. От една година той пръскаше съвсем безполезно пари и в един глупав град като Кавала харчеше цялата си заплата, живееше едва ли не по-разточително от самия Кондоянис. Той правеше това, защото всичко му причиняваше смъртна скука, защото бъдещето му се струваше мрачно, а краят — неизбежен. А сега той съзнаваше, че трябваше да пести пари, искаше да изплува някак от хаоса заради Аликс.

Когато Кристало я доведе отново, сресана и чистичка, той видя пак колко нежно и красиво беше това дете. В Аликс се отразяваха цветовете, полусенките и акварелната прозрачност на острова. Високото чело, правият нос, удълженото и тънко тяло загатваха вече пропорциите на бъдещата й фигура, линиите и формите на антична статуя. В тъмносините й очи светеше природна интелигентност, ведрина и неосъзнато игриво кокетство, а ръждивочервената й коса наподобяваше цвета на милетска ваза. Стори му се, че тя бе остатък от отдавна изчезнал народ и древна цивилизация, че приличаше на малка художествена скъпоценност, изровена от глада и невежеството на варварска мизерия. И той пак почна да фантазира за бъдещето, пак си я представи в разцвета на двадесетте й години, образована и прекрасна в блясъка на този свят, който сега я бе смазал. Но колко време трябваше да измине дотогава!… Колко изтощени и немощни да се съживят му се струваха това мършаво телце, тия хлътнали бузички, тия подути от глад венци около малките разклатени зъбчета!…

Кристало донесе обеда — омлет и пържен кефал с хубав пшеничен хляб. Зехтин и брашно тя си доставяше отчасти на черната борса, отчасти по приятелска линия от окупаторите, а в задния двор на къщата си развъждаше кокошки. Аликс погледна яденето изумена. Гладът събуди у нея желание да грабне нещо и да побегне, но вместо това почна да яде плахо и непохватно. Боеше се от чистотата, трепереше да не изцапа нещо. Кристало й даде първия урок по светско държане, като й показа как да си служи с приборите. Постепенно детето се отпусна, почна да говори за козичката си и за малкото гърбаво момче Темистокъл, което често я биело с пръчката си. Умственият кръгозор на Аликс беше съвсем ограничен. Тя не познаваше друго освен околностите на Лимен, пияницата Херакли, завистливия Темистокъл и българските войници, които понякога й хвърляха остатъците от яденето си.

— Искаш ли да те отведа с мене? — попита Костов към средата на обеда.

— Къде? — рече Аликс.

— В моята страна.

Аликс не отговори.

— Там има много хляб — допълни Кристало. — А господинът ще ти купи обувки и рокли… Ти ще станеш като чистите и хубави деца, които лятно време идваха тук от Атина… Дори по-хубава от тях.

— А кукли ще ми купи ли? — внезапно попита Аликс.

— Кукли, играчки… Колкото искаш!…

Клепките на Аликс замигаха бързо. Откакто се помнеше, тя заспиваше вечер с мечта за кукла. Дори понякога тази мечта ставаше по-силна и горестна от глада. И тогава вместо хляб сънуваше кукла.

— Наистина ли? — усъмни се тя.

— Нима този добър господин ще те лъже? — рече Кристало.

Аликс помисли малко и рече с безсрамието, на което я беше научил животът:

— Добре!… Ще дойда, ако ми купиш кукла.

— Но ти не трябва да отидеш с него само заради куклата — разсърди се Кристало.

— А за какво? — попита детето.

— Господинът е добър и може да те направи своя дъщеря. Аликс погледна господина скептично. Не й беше ясно как можеше да стане това. Животът беше затрил и семейните чувства у нея. Майка си тя не помнеше, а баща й беше моряк и нямаше време да се занимава с нея. Представата й за близък човек се покриваше с образа за пияницата Херакли. Но той я биеше често и затова тя го мразеше и се боеше от него.

След обеда Кристало изнесе на двора шевна машина и почна да преправя за Аликс една от старите си басмени рокли, с които сутрин шеташе из къщи. Тя се залови с това неохотно, защото по природа беше скъперница и намираше, че роклята можеше да се носи още. Но постепенно тя се примири и почна да изпитва непознато досега удоволствие от решението си да облече гладната и голичка Аликс. Освен това тя беше религиозна и вярваше твърдо, че постъпката й щеше да се възнагради от провидението. Ненапразно досега тя бе палила всеки ден кандило. И може би затова немците не я бяха интернирали още от Тасос на Самотраки, където човек можеше да умре от горещина върху нажежените скали. Ала сега Кристало се беше развълнувала съвсем независимо от милостите, които очакваше от провидението. Когато видя радостта на детето от рокличката, тя се трогна до такава степен, щото реши да му подари и една синя панделка, която щеше да отива много добре на очите му.

Но докато Кристало шиеше, Аликс се омърлуши. Идеше треската, по тялото й почнаха да пълзят студени тръпки. Като болно куче, което търсеше инстинктивно топлина, тя приседна на слънце с изопнато лице и свити юмручета.

— Всеки ден ли те тресе? — попита Кристало.

Аликс нямаше сила да отговори. Сините й очи гледаха уплашено, тялото й трепереше, зъбите й вече тракаха от студ. И в същото време като че някакъв железен обръч стягаше главата й. С последни усилия тя се мъчеше да запази съзнанието си и да не извърши нещо нередно, което можеше да събуди отвращение у Кристало и стария господин. Това сигурно щеше да й отнеме обещаната кукла. Веднъж я беше разтресло, когато пазеха козичката с Темистокъл. Когато треската мина, гърбавото момче й се смееше, задето удряла с юмруци във въздуха и говорила мръсните думи, с които войниците я пъдеха от трапезата си. Сега тя се боеше да не стане същото и отчаяно стискаше челюстите си.

Костов веднага я отнесе в стаята, която Кристало беше приготвила за него. Но прохладният въздух в стаята накара Аликс да затрепера още по-силно. Експертът я постави на леглото и зави с одеялото, докато Кристало оплакваше съдбата на ослепително белите си чаршафи. Тя бе голяма чистница, а по краката на Аликс имаше прах и драскотини. Но въпреки това тичаницата и безредието, които бяха настъпили след идването на детето, й се сториха пак някак приятни.

Треската на Аликс се засили. Сините й очи помътняха, лицето й се зачерви, цялото й мършаво телце излъчваше суха и гореща топлина. След малко тя почна да се мята, говореше несвързани думи и от време на време надаваше пронизителни писъци, сякаш някой я биеше.

— Това е тропична малария — загрижено произнесе Кристало.

— По какво познаваш?

— Другата не друса толкова силно.

Костов навлече бързо сакото си и каза тревожно:

— Отивам за лекар!…

 

 

Едва сега, докато слизаше тичешком по дървената стълба, той си спомни за Ирина и фон Гайер, с които трябваше да обядва в гостилницата на Аристидес до кея.

По сънливите улички той се отправи към пристанището и ги завари на масата под сянката на големия чинар. Те бяха почнали отдавна да ядат, отегчени или може би, напротив — доволни от липсата му. На масата имаше сардели и телешко месо. Аристидес беше допълнил яденето с гръцки гарнитури и лакомства от местния риболов. Те начеваха вече втора бутилка вино и поради това бяха развеселени. На съседната маса, прилично и сдържано, обядваха немските моряци, които ги бяха довели с моторницата. Очите на Ирина искреха от силното вино, а фон Гайер, леко зачервен, мислеше вече за момента, когато щяха да се оттеглят в прохладния, макар и не много чист хотел. Те го посрещнаха със смях и намеци за Кристало, но той не обърна внимание на това, а се наведе и каза на Ирина:

— Искам да прегледате едно гръцко дете.

Тя се намръщи и попита отегчено:

— Какво дете?

— Едно болно и гладно дете.

— Сега не мога — рече тя. — Горещо е.

Експертът разбра, че тя беше малко пияна. Тя мислеше също като фон Гайер за хладната стая в хотела.

— Аз ви моля!… — повтори той.

— Пак филантропия!… — Тя го погледна с досада. — Просто не мога да разбера отде се взема у вас тая смешна чувствителност.

Някога чувството й за лекарски дълг беше твърде силно и я вдигаше веднага, но сега смъртна леност сковаваше тялото й. Тя не искаше да мръдне дори за едно болно дете. Лицето й направи гримаса, която се стори на Костов противна. И в тая гримаса на отегчена и красива жена имаше всичко, което отровата на „Никотиана“ беше наслоила през тия дванадесет години в душата й: егоизмът на светска жена, студенината на бездетна съпруга и презрението на сития към досадната чувствителност на милосърдието.

— Няма ли друг лекар? — попита тя.

— Сигурно има — потиснато отговори експертът. — Отивам да го потърся.

Той се изправи залисано. Не му дойде на ум дори да се разсърди. Мисълта за Аликс владееше цялото му съзнание. Той кимна разсеяно с глава на фон Гайер и се отдалечи от масата, с намерение да попита за лекар в околийското управление. Ирина съзна изведнъж, че постъпваше неблагодарно. Костов беше приел унизителната роля на параван само заради нея.

— Чакайте!… — извика тя след него. — Ще дойда.

После тя погледна фон Гайер, сякаш искаше да му каже: „Трябва да изпълня желанието на този вдетинен човек… Той се съгласи да дойде на острова за наше удобство.“ Германецът кимна с глава зад облака от тютюнев дим на лулата си. А на Ирина се стори, че лицето му сега изглеждаше затлъстяло и лъщеше от пот. Експертът се върна при масата.

— Ще осиновите ли детето? — насмешливо попита фон Гайер.

А Костов отговори сериозно:

— Да, ако остане живо.

Германецът се усмихна. Той помисли, че експертът се шегуваше.

По пътя Костов разправи на Ирина за Аликс. Тя го слушаше разсеяно, потисната от неприятната мисъл, че на острова нямаше баня. Оставаше като единствена възможност да се изкъпе привечер на плажа, но гъстата морска вода щеше да остави върху тялото й пласт от сол, който повреждаше кожата. Липсата на баня я изпълни с гняв към острова и гърците в него. После тя съзна, че Костов мълчеше. Експертът беше забелязал, че тя не го слушаше, и вървеше с наведена глава. Но той пак не изпита неприязън към егоизма, студенината и ужасната й закоравялост. Чувството, което го вълнуваше, стоеше над дребнавото желание да я изругае. Той мислеше само за Аликс.

По улицата срещу тях се зададе стадо кози, което вдигна облак от прах. Докато животните отминаваха, прахът се наслои върху дрехите, лицето и косата й. Тогава тя си спомни пак, че в хотела нямаше баня, и това я накара да излее гнева си върху Костов.

— Не мислите ли, че ставате смешен?… — рече тя.

— С какво?

— С тези истории!… Излагате се… Има хора, които могат да си въобразят разни глупости.

А той съзна, че тя си въобразяваше вече тези глупости, но пак не се разсърди, а само произнесе тъжно:

— Аликс е съвсем мъничка… Аз винаги съм обичал децата… Вие не знаете… никога няма да узнаете какво изпитвам сега.

Той говореше с наведена глава, ниско и глухо, сякаш само на себе си. Елегантните му бели обувки стъпваха безразборно по праха, зариваха се в него и вдигаха облаци, които се наслояваха по маншетите на панталона му, изцапан вече от нечистата рокличка на детето, когато го пренасяше в стаята си. Копринената риза прилепваше некрасиво върху запотените му от горещината гърди, косата му беше разчорлена, а подкопаните му очи гледаха втренчено, сякаш се намираше в някакъв транс. Костов ли беше това?… Само преди три часа този остарял епикуреец и сноб бе образец на модна изисканост, трепереше дребнаво да не види петънце или измачкана гънка върху дрехите си. На Ирина се стори, че в механизма на промяната му имаше нещо болезнено. Това не беше морален прелом, а просто начало на старческо слабоумие. Но после тя съзна, че предположението й беше само медицинска схема и не се покриваше напълно от състоянието на Костов.

 

 

Те завариха Аликс малко по-добре, с преминала треска, но разплакана и сърдита. До нея седеше Кристало с чаша вода и се мъчеше да я утеши, търсейки в ума си нежни майчински думи, които не бе употребявала досега. Трогната от детето, Кристало му бе дала от своя собствен хинин — скъпоценно лекарство, което българите продаваха на черната борса срещу анетол, златни лири и копринени платове. Но хининът беше на прах, както то предписваха дружинните лекари на войниците, заподозрени в симулация — и Кристало бе забравила да го обвие поне в цигарена хартия. Детето се потеше и повтаряше жално с отпаднал глас:

— Горчи!… Горчи!…

— Нищо, миличко!… — утешаваше го Кристало. — Така ще се излекуваш от треската.

Но хининът се струваше на Аликс по-отвратителен дори от ракията, която й даваше Херакли. В пристъп на гняв тя ухапа ръката на Кристало, която се опита да я погали.

— Ох, какво си зверче!… — извика гъркинята. — А този мил господин иска да направи от тебе фина госпожица.

Ирина наблюдаваше сцената отегчено и хладно. Външността на Кристало й направи лошо впечатление, а дрезгавият й глас й се стори непоносим. Това се дължеше на подозрението, че гъркинята бе съучастница в откриването на Аликс.

— Мисля, че вашата приятелка е направила голяма грешка — каза тя на Костов. — Детето е много изтощено и хининът може да докара у него черноводна треска.

— Какво е това?

— Много лошо усложнение на маларията.

Експертът я погледна с блуждаещ поглед. Слепите му очи биеха силно.

— Какво трябва да направим тогава? — глухо попита той.

— Нищо — равнодушно отговори Ирина.

— Как нищо?… Нима ще я оставим така?

— Трябва да се поддържа сърцето й… Но тук няма дори най-обикновените лекарства за това.

— Тогава ще помоля фон Гайер да я пренесем веднага с лодката в Кавала.

— Ваша работа!… Но струва ми се, че не трябва да злоупотребяваме с услугите на немците.

Тя запали цигара, гледайки с известно любопитство потното лице на Аликс. Детето беше наистина необикновено красиво, но грижите на Костов към него продължаваха да й вдъхват отвращение. Пак й се стори, че постъпката му представляваше маниакална чувствителност на смахнат, болен от артериосклероза стар ерген. Тя погледна още веднъж красивото антично лице на детето и попита с досада:

— Къде са родителите му?

— Детето няма родители — отговори Костов.

— Но вероятно има настойник. Трябва да му се съобщи, че детето е зле.

— Да, има!… — Експертът си спомни внезапно за Херакли.

— Надвечер ще отида при него… Искате ли да ме придружите? — рече той умолително.

— Защо е необходимо да дойда аз?

— Настойникът на детето е пияница — измъчено произнесе експертът. — Аз искам да отведа Аликс в Кавала… Ако отида при него сам, този негодник ще си въобрази други неща, а аз не мога да понеса това… Разбирате ме, нали? Изглежда, че тук гладът е направил големи опустошения в съзнанието на хората.

— Ще си помисля!… — каза Ирина. Тя седна до Аликс и улови ръката й, а после се обърна към експерта и му рече с усмивка:

— Значи, искате да минем за бездетни, но милостиви съпрузи?

— Само за четвърт час — отговори Костов. — Може би вие също ще почувствувате някога нужда от деца.

Ирина се намръщи, защото този въпрос бе ликвидиран отдавна за нея. От злоупотреба с любовни удоволствия тя не можеше да има деца. Тя беше станала вече безплодна като камък — тъжно усещане, което понякога се сгъстяваше като мрак и я караше да мисли за далечните дни на самотна старост. Забележката на Костов — той не знаеше колко изхабена беше Ирина — пробуди у нея тайнствен копнеж към деца. Тя задържа няколко секунди слабата и влажна ръчица на Аликс, без да търси пулса. Докосването до нея я изпълни с особено чувство, което не беше изпитвала досега. Това бе някаква мъка, проникната от порива на нежност, който беше изпитвала преди десет години в детската клиника между креватчетата с болни деца. Но тя съзна веднага, че всичко това беше само игра на неудовлетворен и потиснат инстинкт, а от който се беше отказала доброволно заради удоволствията. А после усети пулса на Аликс, който беше много ускорен и слаб, и каза дрезгаво:

— Детето е зле.

— От хинина ли? — попита Костов.

— Не, не е още от хинина… Детето е изобщо много зле. — Тя се загледа в мършавото телце, по което личеха тежките признаци на хроничния глад. — Ако това е тропична малария, вредното действие на хинина може да се прояви утре.

— Как да го предотвратим?

— Не зная дали можем да го предотвратим… Детето е много изтощено, а в такива случаи хининът докарва разпадане на червените кръвни телца.

— Значи, нищо не можем да направим сега? — В гласа на експерта прозвуча отчаяние.

— Би могло да се поддържа само сърцето… Трябва да намерим някой военен лекар и да поискаме от него спринцовка и ампули с кардиазол.

— Тогава аз отивам да търся!…

— Ще дойда и аз с вас — каза Ирина.

Когато се върнаха под чинара пред гостилничката на Аристидес, те завариха фон Гайер намусен и отегчен, но Ирина бързо поправи настроението му и го склони да се пренесат от хотела в дома на Кристало, където всичко блестеше от чистота. Тя бе харесала прохладата на градината, дъсчения под, изтъркан с керемиди, сините стени и колосаните пердета от дантела по малките прозорци на стаите. В къщата имаше и първобитна турска баня, която Кристало обеща да запали. Самата Кристало престана да й се струва антипатична. Гъркинята беше необразована, но любезна и чиста, а от миналото й човек можеше да се отърве просто: като не мисли за него. Но Ирина изпитваше и друго чувство, което я теглеше към дома на Кристало: тя искаше да направи каквото може за Аликс.

Двамата заведоха фон Гайер у Кристало. Германецът одобри новата обстановка и веднага легна да спи, а Ирина и Костов отидоха да търсят военния лекар. Треската беше изтощила детето до краен предел. Преди да излязат, Ирина постави ръката си върху челото му. Аликс бавно отвори очи, погледна я втренчено и облиза напуканите си устни. По тях имаше още следи от хинина, който й беше дала Кристало. Ирина обърса хинина с кърпичката си, а после хвърли последната, защото й дойде на ум, че детето можеше да бъде болно и от някаква заразна болест. Но в първия момент тя не помисли за тази опасност.

 

 

Те намериха квартирата на военния лекар след дълго лутане из жегата и праха на селището. Костов забеляза с изненада, че Ирина не беше раздразнена от ходенето, сякаш болното дете бе събудило най-сетне чувството й на лекарска отговорност.

Военният лекар беше висок, рус и красив мъж със светли очи. Навярно чукането на Ирина и Костов го беше вдигнало от следобедния сън, защото той отвори вратата на ниската едноетажна къщица с намръщен и крайно отегчен вид. Той бе полугол — само по къси панталонки и чехли на боси крака. В първия миг лицето му изрази сърдита готовност да изругае посетителите, които го бяха събудили в часа за почивка. Но вместо да се развика, той се дръпна бързо назад, а когато се показа отново, навлякъл офицерската риза с пагони, на Ирина се стори, че бе виждала някъде този човек. А после тя позна изведнъж, че това беше Бимби.

Все същият си беше останал той — младолик и безгрижен, с хубави и все тъй сънливо присвити очи.

— Значи, тебе трябваше да видя тук!… — каза тя с възбуден смях.

А той отговори:

— Веднъж без малко щях да ви потърся в София.

— Защо не го направи?

— Казаха ми, че се движите в съвсем недостъпно общество.

— Глупости!… Трябваше да го направиш — рече тя почти със съжаление.

А после обхвана с поглед красивото му тяло с дълги крака и с кафява атлазено-гладка, почти безкосмена кожа. Той приличаше на цветна реклама за „Нивеа крем“ в булевардно списание. И дори прелъстителната усмивка върху лицето му бе също толкова банална. Но отегчена от всичко и лишена от духовна взискателност, тя бе добила вкус тъкмо към такива мъже. Някога, в дните на целомъдрие и морална непримиримост, тяхната сладникавост й беше противна, а сега ги търсеше сама, защото тялото й не можеше да живее без сладострастие — сурогатът на любовта й, която светът на „Никотиана“ бе умъртвил. Тя продължаваше да го гледа упорито и втренчено, сякаш искаше да му внуши: „Тук можем да наваксаме пропуснатото.“ А после съзна изведнъж колко ужасно корумпирана трябва да бе станала вече, за да помисли това, след като бе дошла на острова с фон Гайер. Но сега в присъствието на Бимби германецът й се струваше безинтересен.

— Трябваше да ме намериш!… — повтори тя, продължавайки да му говори на „ти“.

А Бимби, който сега се чувствуваше нищожен пред огромния й успех в живота, смотолеви неясно:

— Щях да приличам на просяк… Исках да ви помоля за едно ходатайство.

— Какво ходатайство?

— Имаше възможност да бъда назначен в София.

— Сигурно щях да успея. Едно време ти не беше толкова стеснителен… Спомняш ли си?

Той се усмихна плахо, сякаш не смееше да си спомни за дързостта, която беше проявил някога към нея. С големи усилия той беше завършил медицина шест години след нея, а после се беше забъркал в някаква афера за контрабанда на злато, която без малко щеше да го откара в затвора. Нищ и ограничен духом — мисълта му беше заета през всичкото време с планове за дребни гешефти — той бе заслепен от разказите на колегите си за нейния лукс, за нейните коли, за сумите, които пръскаше, и за блестящите мъже, които я ухажваха. Дори тук, на острова, далеч от условностите, той не смееше да разговаря с нея като приятел от студентските години, защото „Никотиана“ и глупостта му я бяха заобиколили с ореол на висша жена.

Той произнесе учтиво:

— Предполагам, че сте дошли на разходка?

— Да — отговори тя. — На разходка.

— Ще останете ли дълго?

— Може би няколко дни.

Бимби се окопити малко и реши да бъде естествен.