Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 206 гласа)

аята бе горещо, но Костов потрепера от студ.

XVI

След стопанската криза и двата преврата — от които единият имаше за цел да ограничи, а другият, напротив, да засили прерогативите на монарха — страната заприлича на древната Аркадия, сякаш в нея нямаше бедност, злодеяния и потисничество. Негово величество продължаваше да кара локомотиви и да смайва чуждестранните учени със знания за пеперуди и редки растения, за които прочиташе набързо в дворцовата библиотека преди аудиенцията. Брат му пък водеше някакво дело за наследство в Чехия и според злите езици се бе позабъркал в тъмни афери около доставката на оръжия.

Много тютюневи фирми процъфтяха, а други, напротив, ликвидираха и продадоха складовете си. Господарите заживяха спокойно, а работниците сякаш се примириха със съдбата си. Комунистите смениха тактиката си, отказаха се от тесногръдното и безплодно сектантство, не прахосваха вече силите си и безшумно подготвяха народа за големи, назряващи събития. Блаже излежаваше наказанието си, Шишко бе пуснат на свобода и се залови с тенекеджийство, тъй като не го приемаха вече в никакъв тютюнев склад. Лукан успя да избяга от затвора. Вдовицата на Симеон стана работничка в едно шивашко ателие, а комунистите от склада на „Никотиана“ даваха всяка събота от оскъдната си заплата по нещо за сираците на Спасуна. Гробът на загиналия старшия бе украсен от семейството му с разкошен мраморен паметник и всеки, който го гледаше, се сещаше веднага, че парите за него са дадени от господин генералния директор на „Никотиана“. От Стефан остана само спомен в сърцето на майка му и на другарите, които бяха работили с него през времето на Комсомола. Но те не знаеха, че преди да умре физически, той бе умрял духовно. Скръбните събития около стачката се забравиха бързо от ония, които не бяха участвували в нея.

Към края на август през последната от тия мирни години в околностите на Варна се събра общество от дворцови хора, безпартийни политици, индустриални аристократи и бляскави парвенюта от търговския свят. Слънцето грееше меко и приятно, морето блестеше с тиха синевина, овошките и лозята зрееха, превити от плод. Плажовете се изпъстриха с красиви бански костюми, по кортовете за тенис тупаха ракети и летяха гумени топки, а вечер до късно по терасите на вилите младежите танцуваха румба и танго. Забавленията и любовта си вървяха както преди, но из въздуха се носеше нещо тревожно. Навсякъде разговаряха за Полския коридор. Идеше война. Рентиерите и космополитите от „Юнион“ се мръщеха, защото тя щеше да развали спокойствието им, докато индустриалците и търговците я приемаха като събитие, от което можеше да се извлече полза. Вестниците публикуваха дълги статии от запасни генерали, които изтъкваха традиционното немско-българско приятелство, а новият министър-председател — сега царят бе избрал за шеф на правителството археолог — направи тайнствен намек за светлото бъдеще, което чака България.

„Никотиана“ и другите тютюневи фирми изпълниха задълженията си към Немския папиросен концерн. В Германия влязоха тридесет милиона килограма тютюн и грамадни количества вълна, мазнини, пулпове и бекон. Параходите и вагоните, които ги отнасяха, се връщаха натоварени с оръдия, танкове и картечници. Много генерали и полковници си купиха апартаменти, а кобургският принц плати разноските около воденето на съдебния процес за феодалното наследство в Чехия.

Борис прие събитията като неизбежно зло и направи всичко, за да се приспособи към тях. Вече бе невъзможно да се извършват големи продажби в Америка и Холандия. Държавата си присвои правото да търгува с чужди платежни средства и „Никотиана“ вече не разполагаше свободно с доларите и гулдените, които притежаваше в чужбина. Германците изтръгнаха неусетно правителството от властта на местните господари и го направиха послушно оръдие на своето дирижирано стопанство, което превръщаше България в малка колония. Немският папиросен концерн прехвърляше на „Никотиана“ големи суми в книжни марки, които Борис инвестираше веднага в строеж на нови складове и разширяване на предприятието. Така „Никотиана“ растеше, но някак нездравословно, като лакомо дете, на което дават еднообразна храна. Всмукнатите от обращението пари се изсипваха отново по клиринговите спогодби в немските каси. Разбира се, имаше някакво изравняване на цените, но магичното немско счетоводство го извършваше по такъв начин, щото петдесет килограма тютюн, за които можеше да се купи мотоциклет, се оказваха равностойни на два електрически чайника. Фон Гайер намаляваше невъзмутимо всяка година цените и апелира мъгливо в една вестникарска статия към патриотизма на българите, които трябвало да подкрепят Германия в борбата с общия враг. Едновременно с това той увеличаваше закупуваните количества, така че печалбите на „Никотиана“ си оставаха приблизително същите. Той спря да намалява цените едва тогава, когато Борис и Костов му заявиха, че селяните щяха да престанат да засяват нивите си с тютюн.

„Никотиана“ трябваше да се справя и с друга опасност. Малките тютюневи фирми, никнещи като гъби с участието на дворцови хора и генерали от запаса, се разраснаха като заплашителни конкуренти, понеже Немският папиросен концерн ги кредитираше вече открито и пълно. Сега всички се бяха втурнали да блюдолизничат пред германците и фон Гайер почна да заплаща услугите съвсем ниско — само с три-четири лева печалба на килограм. Немският октопод бе впил хищно пипалата си в организма на „Никотиана“. Но Борис виждаше ясно, че това чудовище бе осъдено на гибел, защото искаше да погълне целия свят. А докато загине, трябваше да се използва, да се чака търпеливо, да се пази спокойствие. Трябваше да се прави всичко възможно за спечелване на благоволението на германците и да се превръщат книжните пари в инвентар, тютюн и недвижими имоти.

 

 

Ирина прекара тихия следобед в четене на немски и френски списания, които беше донесла от София. Тя още не бе загубила способността си да чете медицинските списания дълго, търпеливо, дисциплинирано, без да се разсейва, с усърдие, което будеше почит у мъжете. От време на време, когато обръщаше страниците, тя повдигаше глава, но после веднага я навеждаше и упорито продължаваше четенето, все тъй затворена, все тъй съсредоточена в себе си. Имаше голяма вероятност за един случай, който бе наблюдавала в клиниките, да се окаже кала-азар. Досега в България бяха описани само два случая от тропична спленомегалия. Третият щеше да бъде установен от нея и това я изпълваше с гордост. По настояване на професора тя щеше да публикува наблюдението си в едно немско списание.

Когато Ирина свърши четенето, слънцето клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Морето приличаше на сребърно огледало, чиято повърхност отразяваше светлините на залеза. Беше топло и приятно. По небето летяха чайки. Сред малахитовата зеленина на лозята, напръскани със син камък, се гушеха ярко боядисани вили. От градината идеше благоухание на узрели праскови, свирене на щурци и несвързаното бръщолевене на Мария, която болничната сестра беше извела от стаята й.

Ирина се замисли тъжно върху съдбата на Мария. Лудата навлизаше в последния стадий на болестта си. Приличаше на рефлексен препарат, на безмозъчното същество, което реагираше на всичко с блажено и безсмислено хилене. Дори сумрачните моменти на съзнанието й бяха изчезнали напълно. Сега тя представляваше само жълта суха мумия, с кухи очи, с безцветни и оредели коси, която бяха довели по настояване на Ирина, за да я лекуват със слънчеви бани. Имаше ли смисъл довеждането й? Никакъв, освен морален. Но и моралният елемент губеше значението си пред толкова жалко и безполезно съществуване. Ирина си спомни бледорусото същество с опалов блясък, което бе видяла преди осем години в бара.

Тя извади табакерата си и се приготви да запуши. В това време на терасата се появи Виктор Ефимич с поднос, върху който стоеха бутилка коняк и три чаши.

— Господата питат дали сте свършили четенето… Искат да дойдат при вас — учтиво произнесе той, като се спря за миг неподвижно.

Нямаше нищо подобно, т.е. господата не питаха, а просто му бяха заповядали да занесе коняка и чашите при Ирина. Понеже Борис искаше да пие, задължаваше да участвуват в порока му и другите, та затова върху подноса имаше три чаши. Но Виктор Ефимич бе човек от старото поколение, бивш хорунжий, слуга по неволя. Той умееше да дава изискан вид на отношенията към дамите.

— Нека дойдат — равнодушно каза Ирина.

Виктор Ефимич остави подноса върху масичката и побърза да запали цигарата на Ирина. Той направи това малко несръчно и смутено, защото Костов му беше забранил под страх на уволнение да пие през деня и липсата на алкохол докарваше мъчително треперене на ръцете му. Но все пак Виктор Ефимич беше доволен от вилата, от лазурните дни и щастието да съзерцава красиви жени. Всичко това му напомняше младостта и последните дни от армията на Врангел в Крим. Той дотътри до Ирина два шезлонга и слезе долу, леко опиянен от удоволствието да запали цигарата й.

На терасата се появи Костов. Той бе във фланелени панталони с тютюнев цвят и сребристосив пуловер, който го предпазваше от вечерния хлад.

— Има телеграма!… — каза експертът.

— Каква?

— Много приятна!… Утре пристигат немците, а с тях и Зара… Лихтенфелд няма да се отучи от навика да я мъкне със себе си. Бихте ли се съгласили да се покажете с тях на дансинга?

— Аз нямам право да й се подигравам — тихо забеляза Ирина.

— Защо?

— Защото гражданското ни състояние е едно и също.

— Вие сте несравними величини — рече експертът, като погледна красивото лице на Ирина и медицинските списания върху масата. — Борис е поканил и нея, за да тормози дребните фирми.

Той седна на стола и запали цигара.

— Не разбирам каква е връзката между Зара и дребните фирми?

— Зара е доста скъпо вино, а Лихтенфелд разчита само на заплатата си от Немския папиросен концерн и няма възможност да бъде щедър… Но той може да й угажда, като навира постоянно в очите на фон Гайер лошата манипулация на дребните фирми и преувеличава дефектите на партидите им… Ясно ли ви е?

— Да — глухо произнесе Ирина.

— Имам забележителен шеф!… — саркастично продължи експертът. — Не зная дали се е раждал друг като него… Нетърпението, с което чака германците, ме кара да мисля, че се готви да използва и вашата помощ.

— Какво искате да кажете? — остро попита Ирина.

— Фон Гайер ви се нрави — точно определи Костов.

— Възможно е!… И после?

— Същото разположение изпитва и той към вас.

— Изглежда, че сте посветили доста време на наблюденията си.

— Аз наблюдавам главно работите в „Никотиана“… Положението й престава да бъде вече розово… Лихтенфелд е изтървал пред Зара, че фон Гайер възнамерявал да намали контингентите на „Никотиана“ с една трета, за да могат да лапат и фирмите на дворцовите хора, които сега вършат отлична политическа работа. Но фон Гайер може да не направи това, ако вие… да кажем… го разубедите.

Експертът млъкна внезапно. Гъста червенина беше обляла лицето на Ирина. Ръцете й стиснаха конвулсивно дръжките на стола.

— Не ме ругай!… — изпревари я Костов. — Положението не е такова, каквото ви се струва на пръв поглед… Всичко би могло да се свърши с един обикновен разговор. Фон Гайер е доста своеобразен човек… Искам да кажа, няма вкус към вулгарни приключения и ви уважава достатъчно.

Ирина не отговори. Светлините на залеза отстъпваха място на вечерния здрач, но лицето й продължаваше да бъде ярко. Тя бе в рокля от шантунг с къси ръкави. Кожата на лицето й бе добила от слънцето златист, медночервеникав оттенък, а от закръглените рамене и овалът на гърдите й лъхаше здраве.

— Свършихте ли? — попита тя внезапно.

— Не — отговори експертът. Той запали нова цигара, готвейки се да продължи, но вместо това произнесе с досада: — Тихо!… Шефът иде.

Отпуснат и ленив, с цигара в уста, на терасата се появи Борис. Той беше с панталоните на всекидневния си костюм и цветна риза с отворена яка и запретнати ръкави. Пренебрежението му към дрехите — той никога не мислеше как да се облече — изпъкваше веднага с контешката елегантност на Костов. Видът му не бе вече тъй младежки. Очите му изглеждаха по-хлътнали, а мрачният им поглед, който някога беше очаровал Ирина, сега изглеждаше примесен с израз на подозрителност и свадливост. Този неприятен израз се беше наслоил в осемте години, през които управляваше „Никотиана“.

— Пак ли флиртувахте?… — попита той, като седна до Ирина и побърза да си налее коняк.

— Нима почваш да ставаш вече чувствителен към това? — саркастично забеляза тя.

Костов й направи знак с погледа си да запази спокойствие.

— Този е опасен!… — отговори Борис, като посочи с чашата си експерта. — Плюе и после замазва, а жените много обичат това.

— Не сте ме схванали зле — произнесе Костов.

— На всеки случай завиждам на косата ви — заяде се внезапно Борис, като погледна втренчено експерта.

— Това е перука — заяви Костов.

— Искате да кажете, красива като перука — Борис попипа с ръка оредялото си теме. — Трябва да ми дадете някоя от многобройните си течности.

— Нямате нужда — отвърна експертът. — „Никотиана“ ви оставя твърде малко време да мислите за външността си и за жени.

— Значи, пак сте получили оплакване!… — Борис погледна насмешливо Ирина. — А какво ще стане с „Никотиана“ без мене?

— Каквото и с вас!… Дребен филиал на Немския папиросен концерн.

— Та нали се стараем да избегнем именно това?

— Старанието е едно, а резултатите друго.

— Ще видим тази седмица… Утре пристига фон Гайер и Лихтенфелд!… — обърна се той към Ирина.

— Аз заминавам — отговори тя неочаквано.

Думите й паднаха като камък. Настъпи мълчание.

— Какво значи това?… — дрезгаво попита Борис.

Лицето му загуби изведнъж ленивата си отпуснатост, стана остро и злобно.

— Просто заминавам за София — Гласът на Ирина прозвуча студено. — Професорът ме вика в клиниката.

— По дяволите твоят професор!… — Лицето на Борис се изкриви от гняв. — Няма да заминеш никъде.

— Защо? — попита Ирина.

— Защото ще бъде безобразна простащина!… Хората знаят, че си тук.

— Фон Гайер, искаш да кажеш?

— Именно той!… Тъкмо сега предстои да уговорим условията на новия контингент и няма нужда да му правиш демонстрации!… А аз, глупакът, разчитах на тебе.

Отново настъпи мълчание, в което долетяха далечни звучи от джаз. Мракът в градината се сгъстяваше. Полъхна вятър, идещ от сушата и наситен с дъх на полски цветя. От морето изплува оранжева, забулена в изпарения луна.

— Господин Костов!… — произнесе внезапно Ирина. — Оставете ни за малко сами.

Експертът се изправи виновно, разкайвайки се за вмешателството си.

— Надявам се да не се скарате — пожела той и тръгна бавно към изхода на терасата.

Луната се издигаше бавно над хоризонта и фосфорната й светлина грееше с тихо сияние над морската шир, а отражението й се люлееше върху вълните. В градината прелитаха прилепи. Борис изпи наведнъж още една чаша коняк. Той пиеше вече всяка вечер, без да слуша съветите на Ирина, предупрежденията на Костов и гласа на разума си. Беше избрал гибелно средство за отмора след работа. По-преди това разкъсваше сърцето на Ирина. Сега тя наблюдаваше пиенето му равнодушно.

— Каква е тази комедия?… — попита той, след като почувства приятното замайване от алкохола. — Обижда те присъствието на Зара, нали?… Трябваше да поканя и нея заради Лихтенфелд… Нали сме решили да правим политика?

Той се захили двусмислено.

— Така!… Зара ще забавлява Лихтенфелд, а аз фон Гайер… Въпросът е да бъдат доволни германците.

— Какво неестествено намираш в това?

— Нищо освен липса на достойнство в тебе.

— Костов ти е побъркал ума!… Това старо конте почва да те ревнува от всички!… Какво си внушаваш? Че искам да те използвам като Зара ли?

— А защо настояваш да остана тук?

— Защото имам нужда от тебе. Ти ще действуваш с ума си.

— Както Зара с тялото си.

— Има огромна разлика между двата начина.

— Но целта е една и съща: да се прелъстят мъже, от които ще спечелиш.

— Ако беше моя жена, нямаше да разсъждаваш така… Положението, в което се намираш, те прави чувствителна и аз разбирам това. Но утре отношенията ни ще се оформят. Представи си, че фон Гайер, или който и да било друг, дойде на вечеря у нас и сред доброто настроение сключим хубава сделка!… Нима би нарекла това прелъстяване? Разбери ме правилно. Днес положението е точно същото.

— Не, не е същото!… Аз още не съм твоя законна жена. И поначало твоята мисъл да приемаш в сделките помощта на жени ми се струва противна.

— Така ли?… От тебе искам само една почтена услуга, само елементарна любезност към фон Гайер, която ще го предразположи да водим преговорите по-лесно. Този човек не е нито ограничен, нито вулгарен… Ти сама ми призна веднъж, че намираш у него нещо мрачно и живописно… Какво лошо има в това, ако и той те харесва, ако и той намира удоволствие да разговаря с тебе?… Допускаш ли, че мога да позволя нещо повече?

Ирина се разсмя тихо, без гняв, без ирония и дори без никаква мъка. Сега Борис й напомняше поразително Бимби.

— О, мълчи!… — каза тя. — Има неща, които не можеш да разбереш.

Тя беше направила още една крачка към разбиране на истинския му образ, виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд…

Дойде й на ум, че дори безскрупулният простак Баташки навярно би отхвърлил възмутено мисълта да употреби жена си за подобна цел. Какво друго можеше да се очаква от Борис, от един сводник, който търсеше жени за германците, от един ограничен и замръзнал филистер, който се интересуваше само от „Никотиана“, който не прочиташе книга, не ходеше на концерти, не стъпваше в театър или изложба. За втори път в душата на Ирина се разгаряше опустошителен пожар, който изгаряше последните чувства от миналото, всички мъки, всички надежди и съмнения. После пожарът утихна изведнъж, така внезапно, както се беше разпалил, и пепелището в душата й се покри с тъжно спокойствие, с тиха и равна печал. И сред тази печал умът й почна да работи студено. Така!… Значи, всичко свършваше, но сега вече без паника, без горчивина и съжаление. Сега тя стоеше здраво на краката си, притежаваше мъдрост, огромна опитност за живота и хората. Тя можеше да приеме искането на Борис, но вече при определени условия и без да жертвува достойнството, което й оставаше… Тя можеше да действува пред фон Гайер, но без шарлатанство и раболепие. И така тя щеше да бъде господарка на себе си, да се наслаждава на живота си и да победи кризата в моралното си съзнание още веднъж.

Луната светеше високо над хоризонта и отражението й в морето, трепкащо от вълните, ставаше все по-ярко. Цялата околност плуваше в кротко лъчисто сияние, под което дърветата и лозята изглеждаха тъмни. Едно едро, светящо насекомо пълзеше по циментовия парапет на терасата. От отворения прозорец на терасата долитаха звън от прибори и тракане на чинии.

Виктор Ефимич нареждаше масата за вечеря.

Ирина въздъхна дълбоко и облекчено. Противоречията, които измъчваха неспирно душата й, бяха изчезнали. Сега тя се усещаше свободна, силна, самоуверена и не съжаляваше за изтеклите пет години, които й бяха дали възможност да опознае злото, да не прикрива вече компромисите си със самоизмами. После внезапно тя чу до себе си един хриптящ мъжки глас, който й се стори непознат, чужд, далечен. Гласът фъфлеше безпомощно някакви доводи, лъжи, оправдания, които вече не можеха да я засегнат с нищо. Една суха, противна ръка улови китката й, почна да я гали, мъчеше се да бъде нежна. Гласът се умилкваше и молеше:

— Не говори такива глупости!… Нас ни свързват много повече неща, отколкото мислиш… Замини или остани тук… Прави каквото искаш… Няма никакво значение дали Немският папиросен концерн ще намали контингентите, или не.

— Аз ще остана тук — каза тя сухо.

— Така!… — В гласа му прозвуча жалко и противно доволство. — Разбра ме най-после, нали?

— Да, напълно!… И ще поискам от фон Гайер да не намалява контингентите на „Никотиана“… Но начинът, по който ще направя това, е лично моя работа… Ще действувам така, както ми се харесва… И това важи занапред, за в бъдеще, завинаги…

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

В гласа му имаше тревога, която идеше от усещането, че тази вечер Ирина се изтръгваше от живота му, от властта и ръцете му. И това изтръгване оставяше след себе си празнота, която той не можеше да види, да осъзнае ясно, но която го смущаваше.

— Какви мислиш да правиш? — повтори той.

— Каквото намеря за добре — отговори тя уморено и безстрастно.

След това се изправи и тръгна към осветената врата, през която се излизаше от терасата.

 

 

Експертът чакаше отегчено в трапезарията, с лакти, опрени на масата, и от скука разглеждаше маникюра по красивите си ръце.

Когато Ирина влезе при него, той отдъхна с облекчение. Лицето й беше спокойно и ведро, както в момента, когато четеше на терасата. Той не обърна внимание на бледното и разстроено лице на Борис.

— Значи, оставате? — попита експертът.

— Да — отговори Ирина, сякаш преди малко не се бе случило нищо особено.

Виктор Ефимич почна да носи вечерята.

— Това е добра репетиция за бъдещия ви брак — рече Костов. — Но вие не крещехте достатъчно силно… При семейните скандали спокойствието на единия от съпрузите обикновено засилва гнева на другия.

Ирина се засмя.

— Няма такава опасност — каза тя.

— Каква?

— Да станем съпрузи.

Костов погледна неспокойно мрачното лице на Борис и наведе глава. Разговорът не вървеше. Настъпи мълчание.

— Има ли други новини от София? — попита Ирина, за да разсее неприятното мълчание.

— Баташки ни напуска — отговори експертът.

— Съжалявате ли за него?

— Разбира се!… Баташки е незаменим!… Изнудва, краде и мами всичко живо, но така, че фирмата все пак има полза от него.

Ирина си сипа доста голяма порция от телешкото, което Виктор Ефимич държеше с благоговение пред нея. Само тя и Костов вземаха участие в скучния разговор.

— Защо ви е такъв тип? — попита тя разсеяно.

— О, той беше идеален чиновник за нашата фирма.

Борис го погледна намръщено, но не каза нищо.

— И къде отива сега? — продължи да се интересува Ирина.

— Образува съдружие с един запасен генерал.

— Не завиждам на генерала. А кой ще ги кредитира?

— За съжаление Немският папиросен концерн.

— Ние ще се справим с това съдружие — каза Ирина. — Нека само да дойде фон Гайер.

Тя се разсмя. Експертът направи същото. Това беше бодър смях на двама души, които оставаха безгрижни пред мрачния хаос в главата на третия.

— Стига!… — внезапно извика Борис — До гуша ми дойде!… Вие прекалявате!…

Той стана от масата, хвърли приборите и излезе от трапезарията, като остави след себе си досадна и тъжна пустота. Костов престана да яде, но Ирина продължи невъзмутимо вечерята си.

— Е?… — попита експертът.

— Всичко стигна до своя естествен край — отговори тя. — Но засега ви моля да не ме питате за нищо и да не правите никакви коментарии.

Костов наведе глава и се замисли песимистично върху живота и любовта. Ирина довърши десерта си.

— Лека нощ!… — произнесе тя, като стана от масата.

— Лека нощ — отвърна експертът.

Той побъбри разсеяно с Виктор Ефимич върху поправката на някаква ракета за тенис и отиде да играе бридж в една от съседните вили.

 

 

Прозорците на вилата, засенчени с японски рози, дива лоза и бръшлян, угасваха един след друг. Постепенно заспиваха и уморените от удоволствия обитатели на съседните вили. Костов се прибра след полунощ отегчен и леко пиян, като си тананикаше мелодията на модния лямбет-уок. Над лозята, вилите и морето блестеше луна. От плажа долиташе сподавено и меланхолично плясък на кротки вълни, а някъде далеч пееше глас, придружен от звуци на акордеон. В морето мъждееха светлините на параход.

Борис лежеше в стаята си мрачен, потиснат и вцепенен. Когато всичко утихна, той стана от леглото си и натисна дръжката на вратата към стаята на Ирина. Вратата беше заключена. Той почука тихо.

— Не!… — отговори Ирина.

— Искам да поговорим спокойно — каза Борис.

— Не сега — повтори тя.

Гласът й беше сух, твърд, неумолим.

Борис почака малко, после удари с юмрук по вратата. В тишината се чу отново гласът на Ирина, но сега той беше наситен с досада и презрение.

— Ако продължаваш да правиш сцени, ще повикам по телефона такси и ще си замина веднага.

Борис стисна юмруците си безпомощно. В стаята му имаше коняк. Той изпи няколко чаши и се тръшна в леглото си. През отворения прозорец надничаше светлата морска нощ. От плясъка на вълните, от полъхването на вятъра и шумоленето на дърветата се отделяха сподавени звуци, които замираха в нощта.

 

 

На другия ден Борис заповяда на болничната сестра да отведе Мария в София. Виктор Ефимич, шофьорът и сестрата натикаха почти насила клетото, безсмислено ухилено същество в автомобила, който трябваше да го откара в Чам Кория. Истинската господарка на вилата беше изнесена като досаден и грозен предмет, който не трябваше да разваля настроението на гостите.

С идването на немците Костов потъна в усърдна служба на „Никотиана“. Той предвиди с най-големи подробности програмата за сутрин, обед и вечер, определи грижливо кои хора от съседните вили можеха да представляват интерес за фон Гайер и даде нареждане да се акордира пианото, на което някога свиреше Мария. Фон Гайер беше музикален. Той имаше навик да свири с небрежно умение Бетовен и Вагнер, което изпълваше Борис с увереност, че германецът бе несериозен човек, който лесно можеше да се надхитри. Пианото беше пренесено в стаята му — най-хубавата в цялата вила. От прозореца й се виждаха морето и плажът е черни, разхвърлени скали, около които се пенеха вълните. Специални наставления бяха дадени на готвачката и на човека, който ходеше да купува продукти в града. Всичко това Костов извърши не от любов към германците, а просто защото разпорежданията от този род му бяха станали неусетно приятни. Той уважаваше донякъде само фон Гайер.

Но германците дойдоха твърде загрижени, за да оценят удобствата, които им беше приготвил Костов. Те пристигнаха късно вечерта, изморени от дългото пътуване с влака, спаха на другия ден до късно, а следобеда прекараха залепени до радиото, слушайки немските станции. Международните събития поглъщаха всичкото им внимание. Дори Лихтенфелд беше загубил обикновената си надута бъбривост. Войната беше въпрос на дни или седмици.

Настроението на гостите се подобри малко след подписването на германо-съветския пакт. Вечерта мина в оптимистични разговори за светкавичната война. Но дори подписването на пакта разведри съвсем слабо неизвестните грижи на фон Гайер. Нямаше съмнение, че обстановката и летуването му бяха приятни, но още през първия ден той се уедини от другите с хладна и коректна вежливост. Всяка сутрин той ставаше рано и плуваше с удивителна издръжливост по един-два километра навътре в морето, за да се върне във вилата по времето, когато другите свършваха закуската или се готвеха да отидат на плажа. След това той се затваряше в стаята си и четеше, а през време на обеда проявяваше еднакво и учтиво, но лишено от топлина внимание към всички. Привечер правеше самичък разходка по стръмната и скалиста част на брега, където не отиваше никой. Въпреки очакванията на всички, които познаваха наклонността му да свири, той не се докосна нито веднъж до пианото в стаята си. Той отминаваше с безразличие дори някои от екстравагантностите на Зара и Лихтенфелд, които в друго време биха го ядосали. Изобщо той се държеше като затворен, но крайно възпитан човек. Ирина почувствува няколко пъти разликата, която той правеше между нея и другите. Но както винаги досега, той не издаваше това с никакъв външен жест или намек пред нея.

 

 

Една сутрин Ирина се отправи към тръстиковите кабини на плажа по-рано от обикновено, през часа, в който фон Гайер отиваше да плува в морето. Утрото беше тихо и свежо. В посърналата зеленина, в соления дъх на въздуха и синкавата мъгла, която забулваше бреговете на залива, прозираха първите белези на есента. Слънцето сякаш бе загубило част от блясъка си и грееше уморено. Морето и небето се сливаха на хоризонта в хладна акварелна синевина.

Плажът беше още пуст. Ирина влезе в една от кабините и почна да се съблича, упреквайки бавността и колебанията си. Дните течеха, а тя все още не бе предприела нищо с фон Гайер, сякаш животът с вълненията и удоволствията си приличаше на лудешки празник, към който не смееше да се приобщи. Тя облече стегнато керемиденочервено майо от коприна. Тялото й не притежаваше модната тънкост на Зара, но от него лъхаше здраве и красота. То бе стройно, със силни бедра и заоблени рамене. Златисто-канеленият цвят на кожата му придаваше вид на бронзова статуя. Тя бе пристегнала гъстата си лъскавочерна коса с панделка, която имаше цвета на майото.

Тя се изтегна върху пясъка, сложи тъмни очила и продължи да мисли върху живота си. Разговорът с Борис върху терасата и поведението, което държеше към него сега, й се струваха глупави. Не трябваше да го дразни. Напротив, по-добре бе да помисли как да го използва. Заедно с любовта й сякаш беше се разпаднала и предишната й личност, беше умряло и миналото. Сега всичко й се струваше като отдавна прочетен роман, в чиято интрига героите запазват разводнени и недействителни очертания като образите в спомените от далечно детинство. Плахото момиче, изпълнено с ужас от тайните срещи, вече не съществуваше. Саможивата и целомъдрена весталка на науката бе изгоряла в живота, за да се превърне в любовница, която обичаше лукса, парите, удоволствията… и науката, разбира се, но вече само като поза и украшение, което не всички останали жени можеха да си присвоят. Сега бъдещето се разстилаше пред нея като разкошна градина, която трябваше да измине, късайки от плодовете на всяко дърво.

Тя се подигна на лактите си и огледа повърхността на морето. Към брега се приближаваше една тъмна точка, която беше забелязала още от височината на вилата. Германецът щеше да излезе на плажа след малко. Ирина се изтегна отново върху пясъка и зачака.

Така!… Тя нямаше да се върне още веднъж назад, да се оттегли унизена и смачкана, да се свие като болна мишка!… Напротив, стори й се, че действителното й съществуване почваше едва сега. Бъдещият й живот приличаше на покер, наситен с насладата на трескаво напрежение. Фон Гайер й харесваше отдавна. Всъщност флиртът им бе почнал преди две години, но оставаше винаги недовършен и мълчалив, което ги тикаше още по-сигурно един към друг. Това не беше любов, а някакво физическо влечение, смесено с чувство на солидарност и спокойно възхищение един от друг. Не беше ли време да престане да го потиска, да се отърве от последните си скрупули към Борис?… Ала веднага й дойде на ум, че това щеше да я направи твърде евтина както за Борис, така и за фон Гайер, щеше да й отнеме много от предимствата, които имаше сега. Не, по-добре беше да си остане сдържана, да се преструва, че обича Борис, когото всъщност презираше. Така щеше да запази чековата си сметка в банката. Само че в отличие от това, което правеше досега, тя щеше да изразходва тази сметка вече не тъй скъпернически. Пестеливата и скромна приятелка щеше да покаже капризите си, дългите и грабливи пръсти на разточителна метреса.

Тя се надигна и погледна морето още веднъж. Фон Гайер плуваше бързо към брега.

Германецът излезе на плажа, изцеди водата от себе си и след късо колебание тръгна към Ирина. Понеже липсваше останалата част от компанията, стори му се неподходящо да отиде и седне при нея сам. Но приветливата усмивка на Ирина го насърчи и както много пъти досега той изпита усещането, че беше приятен на това момиче, което му се струваше малко затворено и далеч по-почтено от законните съпруги на много мъже. Нито външността, нито маниерите на Ирина се покриваха с представата му за поддържана жена. Тя беше интелигентна и човек можеше да разговаря с нея за всичко, а жените от тоя вид, които фон Гайер бе срещал в живота си, се броеха на пръсти и не бяха идвали никога в по-тесен допир с живота му.

— Ще плувате ли? — попита той.

— Аз въобще не зная да плувам — отговори Ирина.

Тя говореше немски бавно и точно, както човек, който го е учил търпеливо от учители и книги. Но тъкмо това му се стори симпатично. То издаваше методичната й дисциплинирана личност, която можеше да се хареса на всеки германец. „Медицината е тъкмо професията, която отговаря на характера й“ — помисли той одобрително. След това, куцайки силно, той отиде до кабината, в която бе оставил дрехите си, и се върна с табакерата и запалката си.

— Мога ли да изпуша една цигара при вас? — попита той.

— Естествено!… — отвърна Ирина, без да се учудва на старомодната му вежливост.

Никакъв сигурен слух не потвърждаваше връзките му с жени в София. Той живееше съвсем уединено и беше някак стеснителен, освен когато ругаеше Лихтенфелд, диктуваше на правителството клиринговите спогодби или определяше контингента на „Никотиана“. Навярно такъв вид трябва да бе имал и в младостта си — суров в службата и свенлив пред жените, които му харесваха. Ала Ирина не беше съвсем сигурна в неговата стеснителност към жените. Той изглеждаше по-скоро отегчен от тях.

— Дайте и на мене една цигара — помоли тя.

Фон Гайер й поднесе табакерата си — обикновена, никелова, практична, без монограми и украшения, каквито имаше сребърната табакера на Лихтенфелд. Също такава беше и личността му — прилична, но лишена от модна елегантност. Той бе нисък, широкоплещест и набит, с прибран корем и здрави мускули, които бяха потъмнели от слънцето с оранжев оттенък както у всички руси хора. Единият му крак беше значително по-къс от другия, но тази дисхармония в тялото придаваше на външността му нещо драматично. Човек свързваше веднага недостатъка с миналото му на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен. Той имаше сурови очи с цвят на бледа стомана.

Ирина запали цигара и седна върху пясъка. Германецът се изтегна до нея, подпрян на лакътя си. Морето беше все още тихо като езеро. Прозрачната синкава мъгла, която забулваше бреговете на залива, почваше да се разсейва.

— Доволен ли сте от почивката си? — попита Ирина.

— Аз не мога да нарека това почивка — каза фон Гайер.

Той се усмихна.

— Защо?

— Защото човек почива, когато е спокоен, а ние чакаме война и се вълнуваме.

— Но може би войната ще се избегне!…

— О, не!… — Германецът смачка спокойно цигарата си в пясъка. — Тя е въпрос на дни.

— Не изглеждате развълнуван — каза Ирина.

— Напротив!… — Фон Гайер се усмихна пак, сякаш искаше да каже, че вълнението на немците се проявяваше по съвсем различен начин от това на другите хора. — Но ние сме сигурни в победата си.

На Ирина се стори, че в гласа му имаше банална, фалшива и надута самоувереност, която не подхождаше никак на добре уравновесената му личност.

— Тогава от що се вълнувате? — попита Ирина.

— От самата война!… — Фон Гайер продължаваше да се усмихва и тогава Ирина разбра, че всъщност той се смееше горчиво, но някак гордо на себе си. — Да!… — продължи той. — От самата война!… Така са се вълнували нибелунгите, когато Хаген фон Троние убива сина на Кримхилда!… Така се вълнуват германците, които мислят, възпитават и ръководят!… Така се вълнувам и аз… Светът го нарича варварство, но за нас това е чувство на дух, който се бори за осъществяването си… Мразите ли германците? — попита той внезапно.

— Не съм мислила върху това.

— Та това е най-модната тема сега!…

— Аз съм като вас — рече Ирина. — Малко старомодна… — Но за да обича човек германците, трябва да бъде или философ, или търговец на тютюн.

— Вие безспорно сте философ.

— Не напълно!… Не забравяйте, че живея в атмосфера на тютюн.

— Забележката ми харесва!… — усмихна се той. — Тази атмосфера е досадна и за мене. Но какво мислите по цял ред конкретни неща?… Студентите в София се опитали да изпочупят стъклата на легацията ни. Някакъв ученик изобличил класния си наставник в немското училище. Един българин ударил плесница на германец в колбасница…

— Това е становището на средния човек — каза Ирина.

— Одобрявате ли го?

— Не!… — тя се разсмя. — Мъча се да бъда философ.

— Вие стигате до цинизъм.

— Напротив!… — Ирина се разсмя. — Опитвам се да разсъждавам като вас… Вие се вълнувате от осъществяването на немския дух. Няколко хиляди души ще използват материалните облаги от това, а останалите ще се превърнат в пушечно месо… Но тия, които ще загинат, са противни и глупави средни хора, които в неделни дни обичат да ядат кренвирши, да пият бира и да слушат духова музика… Нима ще одобрите становището им, ако откажат да измрат за осъществяването на немския дух?

Германецът се намръщи.

— Вие ставате доста откровена и това ми харесва — сурово забеляза той. — Но вие тълкувате зле най-добрия ни философ.

— Аз извличам просто обективни последици от философията му.

— И тук именно грешите!… Ницше презира тълпата, но чрез това става най-великият й благодетел. Той иска да я отучи от кренвирши, бира и духова музика… Това е основният мотив в немската история, философия и музика!… В това се състои великата мисия на немския дух.

— Боя се, че романтиката ви украсява нещата… Тютюневата атмосфера се опитва да се оправдае чрез вас. Удобното във вашата философия е това, че може да обоснове всичко. Но аз не вярвам в нея!… Докато немският дух успее в мисията си, аз предпочитам да си остана среден човек, който разсъждава цинично, но трезво в своя полза… И ще браня това становище във всички бъдещи разговори с вас.

Германецът я погледна удивено с хладните си като бледа стомана очи. Той щеше да възрази нещо, но замълча. Към тях идеше Костов.

 

 

Главният експерт на „Никотиана“ беше твърде потиснат от слушането на немските радиостанции, от мрачни мисли върху съдбата на човечеството и от гледката, която завари на плажа. Облеклото му за тоя час на деня се състоеше от бели панталони и модно сако с къси ръкави. То бе твърде младежко за него, но му отиваше. Пристъпвайки бавно, за да не напълни с пясък обувките си (марка „Саламандер“ — най-изисканият модел за сезона), той поздрави разсеяно и влезе в една от кабините за обличане. След малко излезе в майо с шарки от кармин и ултрамарин, които допълваха сполучливо цвета на сухото му, потъмняло от слънцето тяло. Костов бе постигнал този хроматичен ефект — между шарките на майото и кожата си — с усърдно излагане на слънце, въпреки опасността да получи припадък от гръдна жаба.

Тъкмо когато експертът излизаше от кабината, по пътеката от вилите се зададоха Зара и Лихтенфелд с компания от други летовници. Групата образуваше пъстър букет от натруфени пижами и светли летни облекла. Когато стигна до плажа, тя се пръсна между кабините като ято важни, наперени пауни. Но днес пауните не позираха тъй много. Може би за това допринасяха новините по радиото, краят на сезона, умората от флиртовете, хладните тръпки на есента. Мекото слънце, тишината и спокойствието на морето бяха наситени с меланхолия. Като че нещо невидимо си отиваше завинаги с това лято. Смеховете на жените замираха самотно, мъжете смучеха нервно цигари и не се отдаваха на всекидневните си закачки. Възрастните господа разговаряха тихо и сериозно. Младежите обсъждаха реда, по който можеха да се откачат от военната служба и зачестилите допълнителни обучения. И тези хора бяха слушали до късно през нощта като главния експерт европейските станции, бяха стояли отново до радиоапаратите си сутринта, бяха прочели жадно последните вестници и сега разговаряха за събитията. Едни се страхуваха за сигурността на рентите си, други коментираха възбудено възможностите за нови печалби. Мирът агонизираше още. Правеха се безнадеждни и лицемерни опити за спасяването му. Хендерсън пак бе отпътувал за Лондон със самолет.

Може би в последния миг щеше да стане някакво чудо и да отприщи немската лудост на изток, вместо на запад.

Експертът седна в лошо настроение до Ирина и фон Гайер. Край на всичко!… Светът отиваше към гибел, луксът, спокойствието и космополитичният живот щяха да изчезнат в хаоса на страшната война, зад която не се виждаше нищо. Костов погледна разсеяно тълпата около себе си. Идваха нови хора, плажът се оживяше, слънцето започваше да препича. От морето долитаха плясък на вода, смехове и закачки.

Някои от къпещите се имаха въодушевен вид, спореха оживено и превъзнасяха юмрука, който разтърсваше спокойствието в Европа. Високите гласове и наивните доводи издаваха веднага новите парвенюта, забогатели от износ на яйца, бекон, плодове и тютюн. Експертът се почувствува някак оскърбен от тия хора, които никнеха като гъби и обсебваха дръзко всички модни места.

Той извърна глава към Ирина и фон Гайер, сякаш искаше да намери подкрепа у тях. Но той беше седнал почти демонстративно на два метра далеч и не можеше да се намеси веднага в разговора им. Задълбоченият им разговор го раздразни. И тази жена потъваше в разрухата на света, който искаше да преодолее. Експертът се помъчи да определи дали двамата се бяха отдали на търговската сделка, или към нея се присъединяваше и някакво чувство, непокварено от парите. Но разговорът им беше много тих и той не можа да разбере нищо.

— Има ли ново? — високо попита Ирина.

— Немските станции свирят маршове и предупреждават за важно съобщение — с досада осведоми Костов.

— Кога ще го направят?

— Може би на обед. Не определят точно.

— Ултиматум до Полша — небрежно произнесе фон Гайер.

— Може би поляците ще го приемат — каза Ирина.

— Едва ли — отговори фон Гайер.

Германецът втренчи бледосивите си очи в морето. На хоризонта плуваше верига от миноносци — миниатюрната българска флота. Сякаш и тя правеше войнствени демонстрации и подобно на малко безобидно зверче показваше зъбите си в полза на бъдещия съюзник.

— Но това значи война!… — забеляза Ирина.

— Тя е неизбежна — отговори германецът.

Костов се помъчи да разузнае докъде бяха стигнали отношенията им.

— Довечера в града има симфоничен концерт — съобщи той, сякаш ултиматумът до Полша не заслужаваше повече внимание. — Следобед ще ангажирам билети.

— Аз няма да отида — рече германецът.

Отказът му беше естествен. Той не ходеше по никакви забавления.

— А вие? — обърна се Костов към Ирина.

— Аз също няма да отида — бързо отговори тя. — Имам да преписвам на пишеща машина.

Костов се усмихна мрачно. Той знаеше, че Ирина беше преписала вече научната си работа за кала-азара.

— Така и предполагах — произнесе той злобно на български.

Ирина се ядоса.

— Вие се готвите за този концерт от три дни!… — произнесе тя саркастично. — Навярно сте узнали, че и царят ще присъствува на него.

— Не зная дали ще присъствува — отговори сърдито експертът. — Но вие трябва да благодарите на снобовете… Можех да остана във вилата и да ви преча.

— Няма опасност от вас.

— Значи, колелото се завъртя добре?

— Почти неочаквано добре.

Отвратен от света, Костов запали цигара, но я смачка веднага на пясъка. Това беше десетата цигара от сутринта, а той не трябваше да пуши никак. Фон Гайер не разбираше добре български, но следеше изпитателно острия тон на репликите им.

— Война навсякъде!… — забеляза той с тромав немски хумор, когато двамата млъкнаха.

— Нали!… — потвърди Ирина. — Тютюневата атмосфера отравя всичко.

Експертът ги погледна озадачено. Раздразнението го накара да се готви за нова атака, на която попречи идването на Зара и Лихтенфелд. Появата им донесе досада. Ирина реши да си върви. Докато баронът изтегляше върху пясъка дръгливото си и не твърде хармонично тяло (той имаше много високи колена и плоски бедра), Зара постоя известно време права, за да смае всички с новия си бански костюм. Последният представляваше същински ребус от цветове. Цинобърени пеперуди летяха между отровно-зелени цветя. Човек гледаше с изумление шарките му, мъчейки се да открие загадъчната идея в тях, и като не успяваше да направи това, приемаше го като предупредителна окраска на темперамента й. След като показа достатъчно екстравагантния си костюм и почурулика на трите европейски езици (за да чуят всички колко леко си служи с тях), Зара седна на пясъка между фон Гайер и Лихтенфелд. Тялото й беше тънко, върху ноктите на краката си имаше педикюр, а бедуинската й глава, омотана в жълт тюрбан, запазваше още мургавата си юношеска свежест. Само очите й се бяха променили — отчасти поради възрастта, отчасти поради омразата, която изпитваше вече към мъжете. Предишният им израз на невинно и някак трагично лекомислие бе сторил място на подигравателен цинизъм и добре обмислено, сигурно в себе си нахалство. Макар да беше натрупала завидно състояние от предишните си любовници, тя изстискваше сега Лихтенфелд до последния предел. Баронът теглеше все по-често аванси срещу грамадната си заплата от Немския папиросен концерн и сключваше често заеми от Прайбиш. Зара вече доеше мъжете с изкуството на виртуоз, но въпреки това все още не бе успяла да улови по-голяма плячка от глупак като Лихтенфелд. Той й беше омръзнал до гуша, но връзките с него служеха като доказателство за лоялност пред немската разузнавателна служба, от която също получаваше пари.

Фон Гайер прие идването й като кацане на досадна муха.

Лихтенфелд, който не пропущаше случай да ухажва всяка красива жена, побърза да заеме празното място, което Костов беше оставил между Ирина и себе си. Лихтенфелд предложи за двадесети път на Ирина да я научи да плува, но тя отказа. Баронът се увери, че тази жена представляваше непревземаема крепост. За нея трябваха пари, много пари!… А Лихтенфелд нямаше никак пари. Горчивото съзнание за това се присъедини към лошото му настроение от сутринта. И той бе слушал немските радиостанции почти цялата нощ, и той бе разстроен и гневен от сутринта, задето един мръсен австрийски ефрейтор заповядваше над осемдесет милиона немци, включително и над него — Еберхард фон Лихтенфелд.

Докато баронът показваше пред Ирина умението си да забавлява жени, Зара наведе над фон Гайер бедуинската си глава и почна да му разправя поверително най-новите слухове между англофилски настроените обитатели на вилите. Украсени от въображението на Зара, тия слухове поразяваха със своята глупост. Германецът направи с ръка движение на досада и я накара да млъкне. Стори му се, че Зариното сътрудничество обиждаше немската разузнавателна служба, но нямаше какво да се прави. Човекът, който завеждаше тази служба в София, беше обикновен полицейски дръвник, когото един провинциален обергрупенфюрер беше издигнал до дипломатически пост.

След малко Ирина стана и влезе в кабината да се облече.

Лихтенфелд и Зара отидоха да плуват, а Костов се премести по-близо до фон Гайер.

 

 

— Какво представлява всъщност това момиче? — попита германецът, след като Ирина си отиде.

— Тя е поддържана жена — отговори мрачно експертът.

— Но не в най-вулгарния смисъл на думата, нали?

— Разбира се, че не!… Тя е просто лъгана и разочарована на няколко пъти от господин Морев, който има твърде, малко скрупули към жените. Отношенията им са пред скъсване.

— Така ли?… — иронично произнесе германецът. — И това й тежи?

— Да. Оплака ли ви се?

— По-скоро позира.

— Човек позира понякога, за да спаси достойнството си.

— Жалко!… — разсеяно забеляза фон Гайер. — Значи, те ще се разделят?

— Не съм уверен в това. В известно отношение те не могат един без друг.

— Ако се разделят, губим един интелигентен партньор за бридж.

В гласа на германеца прозвуча наистина съжаление.

— Да, губим!… — скръбно потвърди Костов. — Освен ако й намерим някакъв почтен доход, чрез който би могла да остане в нашата среда.

— Какъв? — попита фон Гайер.

— Комисиона например.

Свежото лица на фон Гайер остана неподвижно, но около очите му се образуваха ситни бръчици на хладен, вътрешен смях.

— Трябва да помислим върху това — каза той.

— С нея не може да се постъпи как да е — добави експертът.

Германецът се загледа в синевината на морето, сякаш съобразяваше нещо, и след къса пауза рече с усмивка:

— Вие не страдате ли от твърде големи скрупули по отношение на жените?

— Не — почти грубо отвърна Костов.

— Добре!… Ще наредим нещо. — Фон Гайер се усмихна пак. — Но естествено комисионната ще бъде за сметка на продавача… Аз нямам право да ощетявам концерна заради добрите си партньори на бридж.

Костов кимна с глава. Германецът почукваше равнодушно една цигара върху капака на простата си никелирана табакера.

— Знаете ли?… — каза той след малко, сякаш разговорът за Ирина не беше оставил никаква следа. — Снощи осведомих вашия шеф, че поради някои обстоятелства концернът ще бъде принуден да намали доставките от „Никотиана“.

— Не съм разговарял с шефа от снощи — сухо отвърна експертът.

— Интересите на българското стопанство изискват да разпределим част от доставките между по-дребните фирми — невъзмутимо продължи фон Гайер.

— Да — съгласи се експертът.

А след това помисли: „Значи, почнахте да се грижите вече и за българското стопанство.“

— Ние искаме да го приобщим към нашата програма за социалното преустройство на Европа.

— Това трябваше да се очаква — кисело измънка експертът. (И веднага си каза: „“Никотиана" пречи на концерна да смъкне цените още по-ниско.")

— Може би ви се вижда странно!…

— Обективно казано, никак. („Има си хас да бъдем тъй глупави.“)

— Досега връзките ни бяха напълно лоялни. („Концернът ви даваше почти монополното право да търгувате с нас и да натрупвате грамадни печалби.“)

— Това трябва да се признае — рече експертът. („А вие малко ли печелехте?“)

— Аз се надявам, че и в бъдеще ще останат такива. („Но сега вече ще почнем да стягаме въжето около шията на «Никотиана».“)

— И аз също. („Въжето ви обаче може да се скъса.“)

— Така!… — В гласа на германеца имаше дързък, почти напълно съзнателен цинизъм. — Аз се радвам, че шефът ви зае патриотично становище по тази въпрос. („Концернът не може да търпи монополно предприятие в България и «Никотиана» трябва да бъде постепенно задушена.“)

— Моят шеф е твърде умен човек. („Но докато концернът задуши «Никотиана», вашият смахнат фюрер ще тикне Германия към пропастта.“)

— И аз се уверих в това. Той съзнава, че съдбата на българския народ е свързана с нашето оръжие. („Ние почваме тежка война. Въпреки пакта положението на изток остава неизвестно.“)

— Безспорно!… („Идиоти!… Тогава защо я почвате?“)

Двамата мъже замълчаха и се погледнаха с притаена ненавист. Те се уважаваха взаимно и даже си бяха приятни един на друг, но сега въпросът се касаеше за тютюн, а това стоеше над всички човешки съображения. Двойственият им диалог свърши, ала мислите им продължаваха да текат — мисли, които се губеха в мрак, в тревога, в неизвестност.

Фон Гайер се изправи бавно.

— Трябва да се прибера — рече той. — Днес стоях много на слънце.

Той поздрави учтиво и тръгна към кабината да се облече.

След малко експертът видя широкоплещестата му фигура, която куцаше по пътеката към вилите. Стори му се, че дори в манталитета на този добре възпитан германец имаше нещо високомерно и дръзко до нетърпимост. Той беше приел да гостува във вилата и накрая вместо благодарност поднасяше на домакина й новината за намаляване на контингента. Но Костов се усмихна горчиво и го оправда. На циничното раболепие германецът отвръщаше с цинично нахалство. На това държане го бяха научили гръцките и турските тютюневи васали.

Експертът се обтегна на пясъка и затвори очи. Светът, в който живееше, му се стори отново осъден на загиване и безнадеждно прогнил. Дори образът на Ирина не го вълнуваше вече. Тя приличаше на красива, но изцапана роза, паднала в тора на всеобщото разтление. Костов почувствува студена печал и се унесе в плясъка на вълните.

А в това време фон Гайер крачеше по пътеката за вилите и както винаги, когато оставаше сам, се бе отдал на горестни мечти за величието на немския дух. Хор от философи декламираше патетично поемата за осъществяването му, а надземни звуци от Вагнерова музика я подемаха и разнасяха в безкрая на времето и пространството. Но докато хорът предричаше победа, от музиката, по-безплътна, проникваща и надминаваща мисълта, се откъсваха мрачни дисонанси, в които звучеше грозно заканата на съдбата. Германецът куцаше и бързаше нервно, без да знае защо. После изведнъж той се спря. Стори му се внезапно, че в тишината на слънчевия ден, в безжизнената неподвижност на морето, в изгорялата трева и гущерите, които пробягваха лениво между камъните, имаше нещо страшно. И това беше враждебната инертност на материята, която отказваше да следва полета на духа. Дори собственото му тяло, изморено от бързането и запотено от горещината, сякаш се отказваше да прави това. Но той се окопити и пак тръгна напред. Материята го освободи от неприятното си присъствие. В съзнанието му прозвучаха отново хорът на философите и Вагнеровата музика, а дисонансите, предупреждаващи за гнева на съдбата, не се чуваха вече. В този момент германецът приемаше и желаеше войната както в дните на младостта си, както преди двадесет и пет години, когато в един също такъв, скован от меланхолично затишие, летен ден излиташе за пръв път с изтребителя си срещу врага. Близкият тътнеж на войната сега ехтеше в съзнанието му и събуждаше в него някаква прастара, атавистична възбуда. До избухването й оставаха дни, часове…

 

 

Към пет часа следобед всички се събраха отново около радиото в трапезарията, очаквайки съобщението, за което немските станции предупреждаваха от сутринта.

Костов седеше до апарата и въртеше нервно бутоните му, ловейки новини от целия свят. Буреносните облаци се сгъстяваха, съобщенията ставаха все по-тревожни, събитията политаха като лавина, която вече нищо не можеше да спре. Френските и английските станции съобщаваха за хода на общата мобилизация. Москва продължаваше да упреква войната, коментирайки безпристрастно германо-съветския пакт. Папата отправяше сладникави енциклики за мир и подобно на Пилат се стараеше да измие ръцете си от вината на злодеянието, в което участвуваше сам. Американското правителство предупреждаваше поданиците си да напуснат Германия. Предавателите на Берлин и Хамбург гърмяха с военни маршове, прекъсвани от описания за полски зверства над немски малцинства. Но дори фон Гайер и Лихтенфелд не вярваха сериозно в съобщенията за тия зверства. От еднообразната им редакция можеше да се заключи, че поляците са решили просто да се самоубият и направят всичко възможно за привличането на немските бомби върху главите си. Съобщенията се засичаха, смесваха и сливаха в заплашителен грохот на буря, който се предаваше от етера в съзнанието на милиони разтревожени същества. Най-после експертът улови вълните на радио София, което предаваше танцова музика, и уморено стана от стола си. На мястото му седна веднага Лихтенфелд.

— Еберхард, остави да отдъхнем!… — помоли Зара. — Нека послушаме танцова музика.

Но Еберхард я погледна накриво с разногледите си очи и като завъртя винта, почна да търси отново вълните на немските станции. Внезапно радио Берлин съобщи странна новина: Хендерсън бил посрещнат в канцлерството на райха с военни почести. Събраните в трапезарията наостриха уши. През тъмните облаци проникна слаб лъч от надежда за мир. Всички се раздвижиха от скованата неподвижност, с която слушаха радиото. След малко говорителят добави, че важното съобщение се отлага за утре. Съюзниците на Полша правеха последен опит да отправят Хитлер на изток. В трапезарията стана изведнъж по-весело. Лъхът на оптимизъм обхвана дори Костов.

— Ще отидем ли на концерта? — попита той, като прибра билетите, които Виктор Ефимич бе донесъл преди малко от града.

— Разбира се — отговори Зара за себе си и за Лихтенфелд.

Борис също даде съгласието си, а Ирина и фон Гайер отказаха повторно.

— В такъв случай трябва да вечеряме по-рано — рече Костов. — Концертът почва в девет часа.

Зара извърна към Ирина аравийските си очи.

— Няма ли да се отегчавате сама? — загрижено попита тя.

— Не — отговори Ирина. — Фон Гайер остава тук.

 

 

След вечерята Ирина се прибра в стаята си, седна до отворения прозорец и запали цигара. Синкавият вечерен здрач се сгъстяваше бавно и поглъщаше очертанията на брега, лозята и съседните вили. В градината свиреха щурци, но сега, към края на лятото, песента им звучеше унило и самотно. От сушата духаше хладен ветрец, а върху повърхността на морето мъждееха фосфорни светлини. Ловджийското куче на Лихтенфелд, за което един дърводелец, повикан от града, беше направил специална колиба, виеше жаловито. Воплите му ехтяха зловещо в тишината и баронът, обхванат от суеверен страх, се мъчеше да го успокои, като му говореше с галени думи. В пискливия глас на германеца имаше нещо скръбно, тревожно и комично, което накара Ирина да се разсмее.

Костов изкара колата от гаража, карайки се сърдито на Виктор Ефимич за някаква дреболия, а после седна зад кормилото и нададе продължителни сигнали с клаксона. Баронът успя най-сетне да успокои кучето си и седна в колата. Експертът продължаваше да нервничи с клаксона, но Борис и Зара не идваха. Най-после те излязоха от главния вход на вилата заедно и някак гузно. Ирина заключи съвсем равнодушно, че Зара може да я замести в спалнята на Борис, но щеше да му бъде съвсем безполезна пред фон Гайер. Костов запали мотора и колата изчезна в мрака с глухо скърцане. Виктор Ефимич затвори желязната врата след нея. Настъпи тишина. Ирина почувствува внезапно усещане за пустота и самотност, сякаш тази вечер — и едва тази вечер — бе завършило дългото й приключение с Борис. Стресна я тихо почукване на вратата. Гласът на Виктор Ефимич произнесе дрезгаво:

— Господин фон Гайер ви моли да излезете на терасата.

— Ще дойда — отговори механично Ирина.

Тя запали лампата, поправи прическата си и сложи малко червило на устните си. Всичко това извърши с някакъв вътрешен срам, който я потисна дълбоко. Тя съзна изведнъж, че вроденият й рефлекс на женско кокетство се беше превърнал в преднамерено действие на жена, която трябваше да се хареса. И това развали внезапно вълнението, с което я изпълни вниманието на германеца. Почувствува се слаба, безпомощна. Обзе я съзнанието, че й предстоеше да извърши нещо долно и мръсно, което щеше да я оскверни завинаги. Трябваше ли да го извърши наистина?… Моментът за действие беше дошел, но твърдата и цинична яснота, с която разсъждаваше на плажа, се удави изведнъж в срам и отвращение. Нима не можеше да скъса с лукса и разточителството, да съществува, без да продава тялото си? Стотици лекари в България живееха скромно, но удобно и почтено от труда си. Защо трябваше да превръща флирта си в търговска сделка, да смесва свежото чувство към фон Гайер с облага и пари? Не, тя нямаше да спомене нито дума за мръсния тютюн на „Никотиана“, който отравяше всичко!…

 

 

Фон Гайер беше угасил лампата с абажур, която Виктор Ефимич изнасяше всяка вечер на терасата. Ирина различи само червеното тлеещо огънче на цигарата му и тръгна пипнешком към него.

— Искате ли да запаля лампата? — попита германецът.

— Все едно — отговори тя.

— Тогава по-добре е да не я паля — равнодушно каза той. — Тук има много комари.

Очите на Ирина свикнаха постепенно с тъмнината и тя седна на креслото от плетена тръстика до него. Вечерният хлад беше накарал германеца да облече вълнен пуловер с дълги ръкави. От тялото му се разнасяше лек приятен дъх на сапун. Ирина го бе оставила при радиото и попита за новини.

— Немските дивизии навлизат вече в Полша — спокойно отвърна той. — Преди малко говорих по телефона с легацията.

— Значи, войната почва?

— Да, почва.

— А как ще свърши? — попита Ирина.

Фон Гайер забави отговора си. Под слабото сияние на луната, която щеше да изгрее след малко, лицето му изглеждаше нервно и мрачно.

— Германия ще победи — каза той, но гласът му прозвуча неубедително, разяден от вътрешно съмнение. — Нима се съмнявате в това? — попита той внезапно.

— Просто си мисля за моята страна.

— Ах, да!… — Германецът си спомни, че имаше един малък народ, който минаваше за съюзник. — Ние ще искаме от вас само храни, тютюн и работна ръка… Вие ще понесете съвсем малка част от тежестта на войната. — Той млъкна внезапно, като че обмисляше формата, под която искаше да каже нещо, и продължи със същата нервност: — Предстои например ново понижаване на тютюневите цени… А снощи предупредих господин Морев, че концернът ще намали досегашния контингент на „Никотиана“. Решението произлиза от мене. Струва ми се, че ще бъде уместно, ако печалбите от тютюна се разпределят равномерно между всички български фирми. Знаете ли вече това?

— Да — произнесе Ирина. — Но моля ви да не говорим тази вечер за тютюн.

— Защо? — учудено попита фон Гайер и в гласа му прозвуча лека насмешка.

— Разговорът ми е неприятен.

— Аз искам да го направя приятен!… — От гърдите на бившия летец се изтръгна саркастичен нерадостен смях. — Мога да променя решението си.

Настъпи късо, напрегнато мълчание. Един полски щурец продължаваше да свири в градината, а листята на дърветата шумоляха тихо. Луната изплува от морето и дискът й заля терасата с печална, безжизнена светлина. Ирина погледна втренчено лицето на фон Гайер. В него имаше скептицизъм, недоверие, циничен вътрешен смях и готовност да приеме условно всяка измама. Това бе отчайващо, преситено лице на мъж, който беше притежавал много любовници и не се отказваше да има още една. То бе като лицата на всички хора, които живееха в света на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн — умъртвено, отровено от тютюна. Бодрата физическа радост, която Ирина усещаше от присъствието му, се парализира от нещо, което идеше пак от тютюна. И тогава тя съзна, че не й оставаше нищо друго, освен да напусне терасата.

— Лека нощ, Herr Hauptmann!… — произнесе тя, като се изправи бързо. — Няма нужда да променяте решението си.

— Къде отивате? — попита фон Гайер с неприятна изненада.

— Да спя — отговори тя.

— Останете да довършим разговора.

— Не — отговори тя. — Ако остана, ще развалим напълно вечерта.

От гърдите на германеца се изтръгна пак същият хладен, нерадостен смях. После той се изправи внезапно и я улови за раменете.

— Седнете!… — каза той.

Ирина трепна от докосването на силните му ръце, но се възпротиви твърдо. А след това усети как тия ръце я притиснаха като клещи, така че загуби всяка възможност да се изтръгне от тях. Почувствува тънка миризма на сапун и дъха на здравото му и чисто тяло, което той упражняваше всяка сутрин с плуване и гимнастика, а през зимата триеше със сняг. Обзе я мигновено желание да се отдаде на това тяло, да отвърне със същата прегръдка. Но желанието идеше само от тялото й, беше съвсем животинско и лишено от порива, с който дойде на терасата. Тя съзнаваше само, че един дързък мъж я беше прегърнал и отегчено, пасивно го чакаше да я пусне. Постъпката му изглеждаше банална и смешна като зле изиграна сцена в театър.

— Може да опропастя концерна — каза тя.

— Бих допуснал дори това.

— Не ви прилича да се преструвате на лекомислен. — Тя се изсмя и добави: — Пуснете ме, Herr Generaldirektor!…

Фон Гайер отслаби внезапно прегръдката си.

— Защо ме наричате Generaldirektor?… — остро попита той.

— За да не ви наричам Herr Hauptmann.

— Така ли?… — Гласът на германеца стана дрезгав и сякаш загуби предишната си самоувереност. — Каква е разликата между двамата?

— Каквато трябваше да очаквам.

Бившият летец издаде задавено възклицание, сякаш го бяха ударили болезнено. Той освободи неочаквано Ирина и седна в креслото си.

— Добре казано — изхриптя той. — Да, добре ме улучихте!… Това трябваше да се очаква от вас.

Той се изсмя остро и нервно, после улови с длани главата си, но в това движение нямаше нищо театрално или смешно. Той го довърши, като поглади с притискане кестенявата си, леко посивяла и добре вчесана коса. Луната се бе издигнала над морето и сега Ирина виждаше добре лицето и фигурата му, облечена в пуловер.

— Един Generaldirektor!… — продължи той със същия дрезгав глас. — Богат, дързък, затлъстял и противен, нали!…

— Не!… — каза Ирина с усмивка. — Поне не сте затлъстял и противен.

И после добави:

— Лека нощ!…

— Лека нощ — отвърна германецът.

 

 

На другия ден Ирина замина за София. Тя се сбогува само с Борис, който работеше над някакви книжа в стаята си. Животът и остатъкът от достойнството й я бяха върнали отново при него. Тя му позволи да я целуне и стисна равнодушно ръката му. Зара и германците още спяха, а Костов я чакаше с колата на двора.

— Не вярвам да сте доволна от постъпката си — произнесе мрачно експертът, когато потеглиха за гарата.

— Коя постъпка? — попита Ирина.

— Снощи, след като се върнахме от концерта, разговарях до късно с фон Гайер.

— Така ли? — рече тя. — Значи, не можахте да обуздаете любопитството си?

— Сега вече не събуждате никакво любопитство — отговори саркастично експертът. — Фон Гайер ме извика при себе си на терасата. Изглежда, че не му се спеше и разни вълнения бяха прогонили съня му. Той ми каза, че няма да намали контингента на „Никотиана“ през идущата година.

— И вие направихте по-нататъшните си заключения, нали?

Ирина го погледна весело. Тя съзна, че този човек страдаше жестоко от постъпките й. Красивото му и вече повехнало от старост лице бе симпатично, но в снобизма и желанието му да се конти имаше нещо побъркано, което го правеше смешен. И тогава й се стори, че тютюнът бе отровил по особен начин и него.

Той каза:

— За мене е по-важно не какво се е случило, а заради какво се е случило.

— Тъкмо на тоя въпрос не мога да ви отговоря точно… Можеха да се случат много неща, но не се случи нищо. И ако се бяха случили, мотивите от моя страна щяха да бъдат най-различни. Доволен ли сте сега?… Има ли смисъл да се вълнувате повече от поведението ми?

Експертът не отговори. Потискащи мисли бяха завладели цялото му същество. Ирина се носеше вече от течението на живота, не правеше никакви усилия да му противостои. Стори му се, че последният шанс за спасяването й бе провален от самата нея. Той погледна лицето й с надежда да зърне в него предишната чистота, която го отличаваше от лицата на толкова други жени, но не видя нищо. Сега това бе лице на жена, която осигуряваше доходите си — остро, напрегнато, тревожно, дори някак противно с израза си на упорита самоувереност. Сега това беше лицето на Зара. Светът на тютюна беше превърнал Ирина в Зара. Нещо топло и нежно бе изчезнало завинаги от личността й. И тогава Костов съзна, че тя щеше да остане любовница на Борис, но вече пресметлива, невярна и може би подла като всички жени, които продаваха любовта си за пари.

Автомобилът навлезе в града. Утрото беше свежо и хладно, плуваше в някаква разводнена, посърнала и мъглива синевина. По светлите асфалтови улици, измити грижливо през нощта, се стичаше към баните всекидневният поток от летовници с бели дрехи, с мургави лица и тъмни очила. Но сега потокът вървеше не тъй шумно и жизнерадостно както преди. Хората се спираха, купуваха вестници, разгръщаха ги трескаво и четяха заглавията на последните новини. След това бавно и замислено продължаваха към плажа, за да ги дочетат там. Вестникарчетата крещяха за първите бомбардировки над Варшава. Разговорите звучеха възбудено, а клаксоните на автомобилите отекваха тревожно. Неясен смут беше обхванал всичко. Само слънцето и морето сияеха все така тихо, спокойно и ослепително, оставайки безстрастни към тревогите на хората.

Костов спря колата пред входа на гарата и придружи Ирина до перона. Вагоните бяха препълнени с летовници, които се връщаха в София. Експертът намери с голям труд място за Ирина в едно първокласно купе, в което се беше разположило многолюдно немско семейство. Две червендалести, изпечени от слънцето момчета с тиролски панталони и свастики на ризите, ръфаха сандвичи с дебели резени шунка. Едно петнадесетгодишно момиче, ни дете, ни жена и вероятно тяхна сестра, бърникаше важно фотографически апарат. Бащата четеше български вестник и от време на време, без особена възбуда от новините, поглеждаше навън. Той беше търговски представител в София и не се боеше, че могат да го изпратят на фронта, за който бяха подготвени огромни стада от кипяща и буйна Хитлерова младеж. Майката, повехнала малко от своята плодовитост, авторитетно и спокойно подканяше момчетата да не вдигат шум. Когато Ирина влезе в купето, всички учтиво и равнодушно й направиха място да се настани. Това беше благоденствуващо немско семейство, разплодено в България, което посрещаше войната с много по-малко вълнение от българите.

До тръгването на влака оставаха десетина минути. Ирина излезе да побъбри с Костов на перона, но разговорът им вървеше сухо, принудено. Нещо невидимо отнемаше предишното му сърдечие. Ирина направи опит да го върне.