Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА IX

Джон Кристоу излезе от кестеновата горичка на затревения склон до къщата. Лунна светлина обливаше къщата и прозорците й, чиито завеси бяха спуснати, проблясваха със странна невинност. Той погледна часовника са. Беше три часа след полунощ. Пое дълбоко дъх и на лицето му се изписа тревога. Вече далеч не беше влюбеният двадесет и четири годишен младеж, а един умен и уравновесен мъж на четиридесет.

Беше се държал като глупак, разбира се, като кръгъл глупак, но не съжаляваше! Вече беше истински господар на мислите си. Като че ли в продължение на години беше влачил някаква огромна тежест и изведнъж бремето беше изчезнало. Той беше свободен.

Истинският Джон Кристоу беше свободен и той знаеше, че за този Джон Кристоу, известния специалист от Харли Стрийт, Вероника вече не означаваше нищо. Всичко беше останало в миналото — образът на Вероника не беше го напускал, защото конфликтът беше останал неразрешен, защото беше страдал от унизителния страх, че е избягал от нея. Тази вечер тя беше дошла при него от някакъв сън, тай я беше приел и слава богу беше се освободил завинаги от нея. Беше се върнал в настоящето — сега беше три часа сутринта и по всяка вероятност беше забъркал голяма каша.

Беше прекарал три часа с Вероника. Тя се появи като пиратска фрегата, плени го и го отведе със себе си, а сега той се чудеше какво ли са си помислили останалите за него.

Какво, например, би си помислила Герда?

А Хенриета? (Той не се тревожеше особено за Хенриета. Чувствуваше, че ако се наложи, би могъл да й обясни. Докато при Герда не би успял никога.)

А той съвсем определено не желаеше да загуби нищо.

Беше човек, който през целия си живот поемаше рискове само в границите на разумното. Рискове с пациенти, с лечения, с инвестиции. Никога не беше поемал необмислени рискове — само в границите на разумното.

Ако Герда се досетеше, ако изпиташе и най-малкото съмнение…

Но дали ще се усъмни? Какво, всъщност, знаеше за Герда? Ако при нормални обстоятелства той й кажеше, че бялото е черно, тя би му повярвала. Но при това положение…

Как ли бе изглеждал, когато последва високата победоносна фигура на Вероника през прозореца? Какво ли е било изписано на лицето му? Дали останалите са видели заслепеното от любов момчешко лице? Или са видели само мъжа който проявява просто учтивост? Не знаеше. Нямаше никаква представа.

Но той се страхуваше. Страхуваше се за спокойствието и сигурността на живота си. Трябва да е бил луд, напълно луд — гневно си мислеше той. После тази мисъл го успокои.

Всъщност никой не би повярвал, че може да е толкова луд. Всички си бяха легнали и спяха. Френският прозорец на салона беше оставен отворен за него. Той отново погледна къщата потънала в невинен сън. Като че ли изглеждаше прекалено невинна.

Изведнъж се сепна. Чу или no-скоро му се стори, че чува слаб шум от затваряне на врата. Рязко обърна глава. Дали някой не беше го последвал до басейна? Ако беше така, то този някой трябва да е минал по горната пътека и да е влязъл в къщата през градинската врата. Мекото щракване на градинската врата би произвело съвсем същия звук, който беше чул.

Той обърна рязко поглед към прозорците. Не помръдна ли тази завеса, дръпната от човек, който надзърта навън? Стаята на Хенриета.

Хенриета! Не, не Хенриета, извика в паника сърцето му. Не мога да загубя Хенриета!

Внезапно му се прииска да хвърли шепа камъчета в прозореца й, да й извика:

„Излез навън, любима моя. Ела да повървим през гората до Шовъл Даун и там ме изслушай. Чуй всичко, което вече знам за себе си и което ти трябва да знаеш, ако вече не си го разбрала сама.“

Искаше да каже на Хенриета: „Започвам отново. Новият живот започва от днес. Изчезнаха нещата които ме възпираха да живея. Ти беше права днес следобед, когато ме попита дали не се опитвам да избягам от себе си. Точно това правех в продължение на години. Правех го, защото не знаех дали силата или слабостта ме от блъснаха от Вероника. Страхувах се от себе си, от живота, от теб.“

Ако можеше сега да събуди Хенриета и да я накара излезе с него навън, да повървят заедно през гората докато им стигат очите и да посрещнат изгрева.

„Ти си луд — каза си той и потрепери. Беше студено, пак беше краят на септември. — Какво ти става, по дяволите? — питаше се той. — Достатъчно безумия за една нощ. Ще имаш голям късмет, ако ти се размине.“

Какво ли щеше да си помисли Герда, ако той остане навън цяла нощ и се прибереше вкъщи призори?

А какво щяха да си помислят Ангкателови?

Това ни най-малко не го разтревожи. Всички от семейтво Ангкател сверяваха часовниците си no Луси Ангкател. А за Луси Ангкател необичайното винаги изглеждаше съвсем разумно.

За съжаление обаче Герда не беше от Ангкателови.

С Герда трябваше да се занимае по-специално, при това колкото е възможно по-скоро.

Да предположим, че Герда е била тази, която е върви след него.

Няма полза да си казва, че хората не вършат такива неща. Като лекар той прекрасно знаеше какво правеха хората — хора интелигентни, чувствителни, изтънчени, уважавани и все пак те подслушваха зад врати, отваряха писма, дебнеха и слухтяха — не защото самите те одобряваха подобни действия, а защото такава беше човешка природа, когато си отчаян.

Горките хорица, мислеше той, горките измъчени хорица. Джон Кристоу знаеше много за човешкото страдание. Той не хранеше особена милост към слабостта, но към страданието изпитваше искрена жал, защото знаеше, страдат само силните.

Ако Герда знаеше…

Глупости, откъде ли пък ще знае? Сигурно отдавна с легнала и спи дълбоко. Тя нямаше никакво въображение — никога не е имала.

Той прекрачи през френския прозорец, запали лампата, затвори и заключи прозорците. След това угаси лампата, излезе от стаята, включи осветлението в коридора и пъргаво се заизкачва по стълбите. В края на коридора изгаси лампата. Постоя за секунда до вратата на спалнята с ръка върху дръжката, после я натисна и влезе.

В спалнята цареше мрак и се чуваще равномерното дишане на Герда. Тя се размърда, докато той затваряше вратата. Неясният й, сънлив глас стигна до него.

— Ти ли си, Джон?

— Да.

— Не е ли много късно? Колко е часът?

— Нямам представа. Извинявай, че те събудих. Трябваше да вляза с нея и приех да пийнем по нещо.

Гласът му звучеше отегчено и сънливо.

Герда измърмори в просъница:

— Лека нощ, Джон.

Чаршафите прошумоляха, докато тя се обръщаше на другата страна.

Всичко беше наред! Както обикновено късметът беше на негова страна. Както обикновено — за миг мисълта колко често му беше провървявало го отрезви. Толкова пъти си беше повтарял със затаен дъх „Дано да не стане нещо!“. И не беше ставало. И все пак, някой ден късметът щеше да му изневери.

Той бързо се съблече и си легнай. Сети се за смешните предсказания на дъщеря си. „А тази над главата ти има власт над теб…“ Вероника! Тя наистина бе имала власт над него.

„Вече не, момичето ми — помисли си той с лудешко задоволство. — Край! Вече се отървах от теб!“