Агата Кристи
Имението Холоу (8)

ГЛАВА VIII

След чая Джон предложи на Хенриета да се поразходят, а лейди Ангкател заяви, че трябва на всяка цена да разведе Герда из алпинеума, въпреки че сезонът не беше съвсем подходящ.

Хенриета си помисли, че да се разхождаш с Джон е съвсем различно от това да се разхождаш с Едуард.

С Едуард човек просто се разтакаваше напред-назад. Чисто и просто Едуард си беше такъв. А докато се разхождаше с Джон, тя трябваше да подтичва през цялото време, за да го настигне, и когато се изкачиха на Шовъл Даун, тя беше останала без дъх.

— Джон, това все пак не е състезание. Той забави крачка и се разсмя.

— Не можеш ли да ме настигнеш?

— Мога, но какъв е смисълът? Не бързаме за влак. Откъде се взема тази невероятна енергия в теб? Да не се опитваш да избягаш от себе си?

Той замръзна.

— Защо го казваш?

Хенриета го изгледа с любопитство.

— Нямах нищо специално предвид.

Джон тръгна отново, но този път по-бавно.

— Всъщност — започна той — съм много уморен. Страшно съм уморен.

Тя почувствува изтощението в гласа му.

— Как е Грабтри?

— Още е рано да се каже, Хенриета, но мисля, че хванах основното. Ако съм прав — крачките му започнаха да се ускоряват, — ще се наложи да преразгледаме основно теорията си за хормоналната секреция…

— Искаш да кажеш, че ще можете да лекувате синдрома на Риджуей? И хората няма да умират?

— Да това между другото.

Хенриета си помисли какви странни хора бяха лекарите. Между другото!

— Погледнато в научен план, това разкрива огромни възможности!

Той пое дълбоко дъх.

— Хубаво е, че съм тук, на чист въздух, хубаво е, че те виждам — Лицето му се озари от внезапна усмивка. — А и за Герда е хубаво.

— Герда, разбира се, страшно обича да идва тук.

— Разбира се, че обича. Между другото, срещали ли сме се с Едуард Ангкател друг път?

— Виждал си го два пъти досега — сухо каза Хенриета.

— Не си спомням. Струва ми се, че има доста безлична физиономия.

— Едуард е чудесен и аз винаги много съм го обичала.

— Добре, хайде да не си губим времето с него. Никой от тези хора няма значение.

Хенриета тихо каза:

— Джон, понякога се страхувам за теб!

— Страхуващ се за мен? Какво искаш да кажеш с това? На лицето му се изписа неподправена почуда.

— Ти… ти просто не виждаш нещата около себе са. Направо си… сляп.

— Сляп?

— Ти не разбираш, не забелязваш, ти си удивително нечувствителен. Нямаш представа какво мислят и какво чувствуват другите хора.

— Бих казал, че е точно обратното.

— Да ти виждаш това към което поглеждаш. Ти си, ти приличаш на прожектор. Насочваш един мощен лъч светлина към точката, която те интересува, а наоколо цари пълен мрак.

— Но, Хенриета, скъпа, какво ти става?

— Това е опасно, Джон. Приемаш, че всички те харесват и ти мислят доброто. Хората харесват и Луси например.

— Луси не ме ли харесва? — попита той изненадано. — Аз винаги съм бил много привързан към нея.

— И ти веднага приемаш, че тя те харесва. Но аз не съм сигурна. И Герда и Едуард — о, и Мидж, и Хенри. Откъде знаеш какви чувства изпитват те към теб?

— А Хенриета? Зная ли какво изпитва тя? — Той стисна ръката й. — Поне в теб съм сигурен.

Тя освободи ръката си.

— Не можеш да си сигурен в нито един човек на този свят, Джон.

Лицето му беше добило сериозно изражение.

— Не, не мога да повярвам в това. Сигурен съм в теб, сигурен съм и в себе са Поне… — през лицето му премина ново чувство.

— Какво има Джон?

— Знаеш ли какво се улових че си повтарям днес? Нещо много смешно. „Искам да си отида у дома.“ И нямах никакво понятие какво имам предвид.

Хенриета бавно проговори:

— Трябва да си имал някаква представа в съзнанието си.

Той рязко отговори:

— Нищо. Абсолютно нищо!

На вечерята Хенриета трябваше да седне до Дейвид и от края на масата веждите на Луси изпращаха деликатни послания към нея. Не заповеди — Луси никога не заповядваше — а гореща молба.

Сър Хенри беше насочил всичките си усилия към Герда и те даваха добър резултат. Джон с удоволствие следеше странните скокове, които правеше непоследователната реч на Луси. Мидж разговаряше малко сковано с Едуард, който, от своя страна изглеждаше по-разсеян от обикновено.

Дейвид се мръщеше и нервно мачкаше трохи хляб в дланта си.

Дейвид беше дошъл в имението с доста голямо нежелание. Той никога досега не се беше срещал нито със сър Хенри, нито с Луси Ангкател и тъй като изцяло не одобряваше империята като държавна уредба, се беше подготвил да не одобри и аристократичните си роднини. Той не познаваше Едуард, но го смяташе за дилетант и съответно го презираше за това. А останалите четирима гости бяха подложени на щателен и критичен анализ. Той смяташе роднинските връзки за нещо ужасно, още повече, че човек трябваше да разговаря с роднините си, а това бе едно от нещата които ненавиждаше.

Мидж и Хенриета бяха елиминирани като празноглави. Този д-р Кристоу беше просто още един шарлатанин от Харли Стрийт — изискани обноски и успех в обществото. Жена му изобщо не влизаше в сметката.

Дейвид раздвижи врата си в колосаната яка и силно му се прииска всички тези хора да разберат неговото презрително отношение към тях. Те бяха толкова незначителни.

Повтори си го три пъти на ум и се почувствува значително по-добре. Все още се мръщеше, но поне остави хляба намира.

Въпреки че Хенриета искрено се стараеше да откликне на умоляващите вежди, тя не можеше да се похвали с някакъв успех. Кратките и сухи отговори на Дейвид просто пресичаха възможността за смислен разговор. Накрая трябваше да прибегне до един метод, който беше прилагала и друг път с вдървени младоци.

Тя се изказа догматично и доста несправедливо за един съвременен композитор, защото знаеше, че Дейвид има добра музикална култура.

За нейно голямо удоволствие планът й успя. Дейвид забрави за пренебрежително отпуснатата си стойка на стола, където почти се беше излегнал, и се изправи. Вече не мънкаше под носа си и престана до рони хляба.

— Това — заяви той високо и ясно, като студено фиксираше Хенриета — показва, че вие въобще не познавате тази тема.

Оттук нататък до края на вечерята той й изнесе цяла лекция, подчертавайки невежеството й, а Хенриета хрисимо слушаше.

Погледът на Луси Ангкател през масата сочеше, че тя буквално се разтапя от удоволствие, докато Мидж се хилеше.

— Миличка толкова умно постъпи — промърмори лейди Ангкател, докато водеше Хенриета под ръка към салона. — Каква ужасна мисъл — колкото по-малко има човек в главата си, толкова по-добре знае какво да прави с ръцете си! Какво предлагаш — вист, бридж, руми или пък нещо ужасно прозаично като Черен Петър например?

— Смятам, че Дейвид ще се почувствува обиден, ако играем на Черен Петър.

— Може би си права. Тогава бридж. Навярно Дейвид ще реши, че изобщо не си струва да играеш бридж и ще може да се наслади на презрението си към нас.

Сложиха две маси. Хенриета играеше с Герда срещу Джон и Едуард. Тя не мислеше, че това е най-блестящото групиране по двойка. Щеше й се да отведе Герда по-далеч от Луси и от Джон, но Джон прояви инат и успя да се наложи. А Едуард пък просто изпревари Мидж.

Хенриета си помисли, че атмосферата не е много приятна, но самата тя не усети как точно възникна напрежението. Но както и да е, ако картите им даваха някаква възможност да поотдъхнат, тя възнамеряваше Герда да спечели. Всъщност Герда не играеше толкова лошо бридж — беше доста приличен играч, когато Джон не беше наблизо, но сега беше нервна, вземаше необмислени решения и като че ли не можеше да прецени какви карти държи. Джон играеше добре, макар да проявяваше известна самоувереност. Едуард беше наистина великолепен бриджор.

Вечерта напредваше, а те продължаваха да играят същия робер. Резултатите над линията растяха и от двете страни. Над играта тегнеше особено напрежение, което само един човек не можеше да почувствува.

За Герда това беше просто един робер, който този път й доставяше удоволствие. Изпитваше приятно вълнение. Хенриета я облекчаваше много при трудните решения, като наддаваше по-високо от нея и тя защищаваше анонса.

Моментите, в които Джон не съумяваше да сдържи критичното си отношение, подкопаваха самочувствието на Герда повече, отколкото той можеше да си представи. В такива случаи, той възкликваше раздразнено: „Герда защо по дяволите, тръгна с тази спатия?“ Хенриета незабавно възразяваше: „Глупости, Джон, разбира се, че трябваше да тръгне със спатията! Това е единственото нещо, което можеше да направи.“

Накрая с въздишка Хенриета взе резултата пред себе си.

— Манш и робер, но не мисля, че печелим кой знае колко.

Джон бодро каза:

— Имахте късмет с импаса.

Хенриета го погледна остро. Добре познаваше този тон. Тя срещна погледа му и сведе очи.

Хенриета се изправи и отиде до камината. Джон я последва и съвсем прозаично я попита:

— Предполагам, че не винаги умишлено гледаш чуждите карти, нали?

Хенриета спокойно му отговори:

— Вероятно съм го направила доста очебиещо. Намирам за твърде жалко желанието непременно да се побеждава в игрите.

— Искаш да кажеш, че държеше Герда да спечели робера. Способна си да мамиш в желанието си да доставиш радост на хората.

— Колко ужасно звучи от твоята уста! А ти си винаги прав.

— Партньорът ми очевидно споделяше желанията ти.

Хенриета го беше забелязала. Дори се почуди дали не греши.

Едуард играеше толкова майсторски, просто нямаше за какво да се хванеш. Само веднъж пропусна да обяви явно силните си карта. И започна с карта, която бе твърде очевиден ход, докато едно друго, не толкова очевидно тръгване щеше да му осигури твърд успех.

Това тревожеше Хенриета. Тя знаеше много добре, че Едуард никога не би изиграл картите си така, че тя да спечели. Английският спортен дух беше прекалено здраво заседнал у него, за да направи нещо подобно. Не, мислеше тя, това беше просто още един успех на Джон Кристоу, нещо, което той не беше в състояние да разбере.

Изведнъж тя се почувствува развълнувана и нащрек. Никак не й харесваше това събиране при Луси.

В този момент неочаквано, драматично — с нереалността, с която се пристъпва на театрална сцена — през френския прозорец влезе Вероника Крей.

Френските прозорци бяха само леко притворени, защото нощта беше гореща. Вероника ги разтвори широко, пристъпи през тях и застана там — фигурата й беше ясно очертана на фона на нощта, а самата тя бе усмихната малко печална, но разпръскваща очарование. Запази мълчание за един безкрайно кратък момент, който й беше необходим, за да покори публиката.

— Трябва да ми простите, че нахлувам по този начин. Аз съм ваша съседка лейди Ангкател, от онези смешни вилички. Сполетяна съм от невероятно нещастие!

Сега усмивката й беше по-широка и по-весела.

— Нямам кибрит! Няма клечка кибрит в цялата къща! А е събота вечер. Толкова глупаво от моя страна. Но какво бих могла да направя? Затова дойдох тук — да прося помощ от единствените си съседи на километри наоколо.

Известно време никой не проговори — толкова голям беше ефектът от появяването на Вероника. Тя беше прекрасна — не страшно прекрасна, не ослепително прекрасна, но достатъчно прекрасна за да накара всеки да зяпне! Проблясващите вълни руса коса, извитите устни, сребристи кожи, които обвиваха раменете й и морето от бяло кадифе, което се полюляваше около нея.

Тя местеше поглед от един на друг и чаровно се усмихваше.

— Пуша като комин! И запалката ми не работи. Освен това закуска, газови котлони… — Тя разпери безпомощно ръце. — Наистина се чувствувам като кръгла глупачка.

Луси грациозно пристъпи напред, леко развеселена.

— Но, разбира се… — започна тя, ала Вероника Крей я прекъсна.

Тя се взираше в Джон Кристоу. Удивление и огромна радост озариха лицето й. Направи крачка напред с разтворени ръце.

— Боже мой, наистина — Джон! Това е Джон Кристоу! Не е ли невероятно? Не съм те виждала от векове! И изведнъж да те открия тук!

Сграбчила ръцете му, тя се беше превърнала в олицетворение на сърдечност и пламенна радост. После леко извърна глава към лейди Ангкател.

— Такава прекрасна изненада! Ние с Джон сме стари приятели. Всъщност Джон е първият мъж, в когото съм била влюбена! Джон, бях луда по теб.

Сега тя почти се смееше — жена, която беше трогната и същевременно развеселена от спомена за първата си любов.

Винаги съм мислила, че Джон е просто чудесен!

Сър Хенри, винаги много любезен, се приближи до нея. Предложи й да пие с тях. Той размести чашите. Лейди Ангкател каза:

— Мидж, би ли позвънила, скъпа. Когато Гаджън влезе, тя му каза:

— Гаджън, един кибрит поне. Предполагам, че готвачката има много.

— Вчера доставиха една дузина, милейди.

— В такъв случай донеси половин дузина, Гаджън.

— О, не, моля ви, лейди Ангкател, само един. Вероника със смях протестираше. Беше взела чашата си в ръка и се усмихваше на всички наоколо.

Джон Кристоу рече:

— Вероника, това е съпругата ми.

— О, изключително приятно ми е да се запознаем. Вероника разцъфтя в ослепителна усмивка в отговор на смущението на Герда.

Гаджън донесе кибритите, подредени върху сребърна табличка.

— О, скъпа лейди Ангкател, не толкова много! Луси с царствено пренебрежение махна с ръка.

— Страшно досадно е да имаш само по едно нещо. Спокойно можете да ги вземете.

Сър Хенри любезно попита:

— Харесва ли ви да живеете в Доувкотс?

— Просто обожавам това място. Тук е прекрасно — близо е до Лондон и въпреки това човек се чувствува така прекрасно усамотен.

Вероника остави чашата си. Тя придърпа леко кожите около себе си и се усмихна на всички.

— Толкова ви благодаря! Бяхте страшно мили. — Думите й плуваха между сър Хенри, лейди Ангкател и неизвестно защо — Едуард. — Отивам да си отнеса плячката. Джон — тя му хвърли приятелска усмивка, напълно лишена от лукавост, — трябва да ме изпратиш, защото ужасно искам да науча какво си правил през всичките тези дълги години, откакто не съм те виждала О, чувствувам се ужасно стара.

Вероника тръгна към прозореца и Джон я последва. На излизане тя им метна една последна ослепителна усмивка.

— Ужасно съжалявам, че ви притесних така глупаво. Толкова съм ви благодарна лейди Ангкател.

Двамата излязоха. Сър Хенри застана до прозореца и се загледа след тях.

— Прекрасна нощ — рече той.

Лейди Ангкател се прозя.

— Трябва да си лягаме, скъпи, — измърмори тя. — Като съдя по тази вечер, сигурна съм, че дамата дава великолепни представления.

Те тръгнаха нагоре по стълбите. Мидж попита, докато пожелаваше лека нощ на Луси:

— Великолепно представление ли каза?

— Не мислиш ли така мила?

— Луси, от думите ти разбирам, че ти допускаш възможността да е имала кибрит в Доувкотс през цялото време.

— Предполагам, че има цяла дузина, скъпа. Но не бива да бъдем прекалено строги. Представлението беше великолепно.

В коридора се носеше шум от затваряне на врати, гласове си пожелаваха лека нощ. Сър Хенри каза:

— Ще оставя прозореца отворен за Кристоу. Той захлопна вратата на спалнята си. Хенриета се обърна към Герда:

— Колко са забавни актрисите. По такъв удивителен начин се появяват и си отиват!

После се прозя и допълни:

— Страшно ми се спи.

Вероника Крей чевръсто пристъпяше по тясната пътечка през кестеновата горичка.

Тя излезе измежду дърветата на поляната край плувния басейн. Там имаше един малък павилион, в който Ангкателови прекарваха времето си, когато навън беше слънчево, но духаше силен вятър.

Вероника Крей застана неподвижно. След това се обърна и вдигна лице към Джон Кристоу.

После се разсмя. Ръката й посочи към обсипаната с есенни листа водна повърхност на басейна:

— Не прилича на Средиземно море, нали, Джон? Тогава той разбра какво беше очаквал, разбра, че през всичките тези петнадесет години раздяла с Вероника, тя все още живееше в него.

Синьото море, ароматът на мимоза, горещият прах — беше ги отпъждал от себе си, но не ги беше забравял. Те означаваха едно нещо — Вероника. Той отново беше онзи млад, двадесет и четири годишен мъж, отчаяно и до болка влюбен, но този път нямаше да избяга.