Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (25)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow [=Murder after Hours], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Сканиране
Дарко

Издание:

Агата Кристи. Имението Холоу

Първо издание

Превод: Маргарита Найденова, 1992

Редактор: Васил Антонов

Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол

Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас

Бургас, 1992

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XVI

Мисис Кристоу издърпа черната си рокля през главата и я метна на стола. В нажалените й очи се четеше несигурност. Тя каза:

— Не знам, наистина не знам. Вече нищо няма значение.

— Зная, скъпа, зная. — Мисис Патерсън беше любезна, но неотстъпчива. Тя знаеше точно как да се държи с хора, претърпели тежка загуба. „Елси е направо великолепна, когато се случи нещо лошо“ — казваха в семейството й.

Сега тя седеше на леглото в спалнята на сестра си на Харли Стрийт и се държеше великолепно. Елси Патерсън беше висока, суха и енергична жена. Тя наблюдаваше Герда едновременно с раздразнение и със съчувствие.

Горката Герда, каква трагедия да загуби съпруга си по такъв ужасен начин. В действителност, дори и сега Герда изглежда не осъзнаваше последиците. Разбира се, мисис Патерсън чудесно знаеше, че Герда винаги си е била мудна. Освен това трябваше да има предвид и шока.

Тя енергично каза:

— Мисля, че аз бих се спряла на черния марокен от дванадесет гвинеи.

Винаги някой трябваше да взема решенията вместо Герда.

Герда остана неподвижна с набръчкано от усилие чело. След малко колебливо каза:

— Не съм сигурна дали Джон одобряваше траура. Май един път го чух да казва, че не го одобрява.

„Джон — помисли си тя. — Защо Джон не беше тук да ми каже какво да правя?“

Само че Джон никога вече нямаше да бъде тук. Никога, никога, никога… бутчето, което изстива и се втърдява на масата, тряскането на вратата на кабинета. Джон, който бяга по стълбите, винаги прескачайки по две стъпала наведнъж, толкова енергичен, толкова жив…

Жив.

Прострян по гръб до плувния басейн, капки кръв бавно се стичат по циментения ръб, усещането на револвера в ръката й…

Кошмар, някакъв лош сън, но тя ей сега ще се пробуди и всичко ще се окаже лъжа.

Острият глас на сестра й прекъсна обърканите мисли на Герда.

— Трябва да облечеш нещо черно за предварителното следствие. Ще изглежда изключително странно, ако се появиш в светлосиньо.

— Това ужасно следствие! — изрече Герда и притвори очи.

— Ужасно е за теб, скъпа — бързо отговори Елси Патерсън. — Но след като всичко свърши, ще дойдеш при нас и ние ще се грижим за теб.

Безформеният поток от мисли в главата на Герда започна да придобива по-реални измерения.

— Какво ще правя без Джон? — проплака тя с глас, в който се четеше страх, почти паника.

Елси Патерсън знаеше отговора на този въпрос.

— Имаш деца. Ще живееш заради тях.

Зена, която хълцаше и викаше: „Моят татко е мъртъв!“ и се хвърляше на леглото. Пребледнелият Тери, в чийто поглед се таяха въпроси и който не проронвааше нито сълза. Нещастен случай с револвер. Беше им казала, че клетият им татко е загинал при нещастен случай.

Берил Колинс (толкова умно от нейна страна) беше скрила сутрешните вестници, за да не могат децата да ги видят. Беше предупредила и прислугата. Берил наистина беше много мила и предвидлива.

Терънс беше дошъл в мрачния салон при майка си. Устните му бяха здраво стиснати, а пребледнялото му лице бе добило почти зеленикав оттенък.

„Защо застреляха татко?“

„Нещастен случай, момчето ми. Аз… аз не мога да говоря затова.“

„Не е нещастен случай. Защо не казваш истината? Татко е убит. Това е убийство. Така пише във вестниците.“

„Тери, откъде взе вестник? Казах на мис Колинс…“

Той беше започнал да кима главата му се поклащаше странно, като на старец.

„Естествено излязох навън и си купих вестник. Знаех, че във вестниците пише нещо, което ти не ни казваш, иначе защо мис Колинс ще ги крие?“

Опитите да се скрие истината от Терънс никога не бяха успявали. Неговото необикновено, безпристрастно, научно любопитство винаги трябваше да бъде удовлетворявано.

„Мамо, защо беше убит татко?“

Тя се бе пречупила чувствувайки, че я обзема истерия.

„Не ме питай за това, не говори затова, не мога да говоря за това, толкова е ужасно.“

„Но те ще открият, нали? Искам да кажа че те трябва да открият истината. Трябва.“

Толкова разумен и толкова безчувствен. Герда бе изпитала желание да пищи, да плаче и да се смее. Тогава бе си помислила „Той не се вълнува, той не може да се развълнува, само продължава да задава въпросите си. Той дори не се разплака“

Терънс бе излязъл, изплъзвайки се от услугите на леля си Елси; самотно малко момче със сковано изпито лице. Винаги се беше чувствувал самотен. Но това не беше го притеснявало досега.

Днес обаче, мислеше си той, беше различно. Защо нямаше поне един човек, който да му отговори на въпросите разумно и интелигентно.

Утре, във вторник, той и Никълсън Майнър щяха да направят нитроглицерин. Беше очаквал този ден с нетърпелив трепет. Сега трепетът се беше изпарил. Изобщо не го беше грижа дали ще получат нитроглицерин.

Терънс беше почти шокиран от собствените си реакции. Да не го е грижа за един научен експеримент. Но когато бащата на едно момче е убит… Той си помисли: „Моят баща — убит“.

Нещо в него се раздвижи, пусна корен, взе да нараства — гняв.

Берил Колинс почука леко на вратата на спалнята и влезе. Тя беше бледа сдържана и компетентна.

— Инспектор Грейндж е тук.

Герда ахна и отправи жален поглед към нея. Берил бързо продължи:

— Каза че не желае да ви тревожи. Щял да поговори малко с вас, преди да си тръгне, но се интересувал от лекарската практика на доктор Кристоу. Аз мога да отговоря на въпросите му.

— О, благодаря ти, Коли.

Берил бързо излезе от стаята и Герда въздъхна дълбоко:

— Коли толкова много ми помага. Много е практична.

— Да, наистина — отговори мисис Патерсън. — Сигурна съм, че е отлична секретарка. Скромно момиче от бедно семейство, нали? О, всъщност винаги съм си мислила че това няма значение. Особено за един толкова привлекателен мъж като Джон.

Герда избухна:

— Какво искаш да кажеш, Елси? Джон никога не би го направил, никога! Говориш така, сякаш Джон би флиртувал или вършил нещо друго отвратително, ако имаше хубава секретарка. Джон изобщо не беше такъв човек.

— Разбира се, че не беше, скъпа — съгласи се мисис Патерсън. — Но, в края на краищата знаеш какви са мъжете!

В лекарския кабинет инспектор Грейндж се обърна към хладното и войнствено настроено лице на Берил Колинс. Наистина войнствено, помисли си той. Е, може просто да си е такава по природа реши той.

„Съвсем обикновено момиче — мислеше той. — Надали между нея и доктора е имало нещо. По-скоро тя го е харесвала. Така става понякога.“

Но този път не беше станало така. Инспектор Грейндж се убеди в това четвърт час по-късно, когато приключи с въпросите и се облегна на стола си. Отговорите на Берил Колинс бяха същински образец на яснота и точност. Тя отговаряше прецизно и очевидно помнеше и най-дребните детайли от практиката на доктор Кристоу. Той смени темата и внимателно започна да подпитва за отношенията на съпрузите.

Берил Колинс му отговори, че са били в отлични отношения.

— Предполагам, че и те като другите хора от време на време са се поскарвали? — в гласа на инспектора прозвуча нотка на предразполагаща интимност.

— Не си спомням да е имало някакви кавги. Мисис Кристоу беше много предана на съпруга си, робски предана бих казала.

В гласа й прозвуча почти недоловимо презрение. Инспектор Грейндж обаче го усети.

„Това момиче май е феминистка“ — помисли си той, а на глас попита:

— Не му ли се противопоставяше от време на време?

— Не. Всичко се въртеше около доктор Кристоу.

— Значи е бил тиранин, така ли?

Берил помисли малко.

— Не, не бих казала. По-скоро бих го определила като твърде себичен. Той приемаше за нещо естествено мисис Кристоу винаги да се съобразява с него.

— А някакви проблеми с пациентите, по-скоро имам предвид пациентките? Мис Колинс, сега не е необходимо да бъдете дискретна. Всички знаем, че понякога това се случва на лекарите.

— О, това ли! — гласът на Берил преливаше от възмущение. — Доктор Кристоу чудесно умееше за справя с подобен род проблеми. Имаше отличен подход към пациентките си. — След това допълни: — Той наистина беше прекрасен лекар.

Почти неволно в гласа й прозвуча възхищение. Грейндж попита:

— Имаше ли връзка с друга жена? Мис Колинс, не проявявайте лоялност в този момент, за нас е от огромно значение да научим всичко.

— Да разбирам ви. Не зная за такава връзка „Твърде рязко приключи въпроса — помисли инспекторът. — Вероятно не знае, но се досеща за нещо.“

— Ами мис Хенриета Савърнейк? — безцеремонно попита той.

Берил стисна здраво устни.

— Тя е близка приятелка на семейството.

— Някакви неприятности между доктор Кристоу и съпругата му заради нея?

— Абсолютно никакви.

Думите й прозвучаха натъртено. (А не беше ли прекалено категорична?)

Инспекторът отново смени темата.

— Какво ще кажете за мис Вероника Крей?

— Вероника Крей ли?

В гласа на Берил прозвуча неподправено учудване.

— Тя е приятелка на доктор Кристоу, нали?

— Никога не съм чувала за нея. Но все пак името ми звучи познато…

— Филмовата актриса. Челото на Берил се проясни.

— Разбира се! Чудех се защо ми е познато името. Дори не знаех, че доктор Кристоу я е познавал.

Тя изглеждаше толкова сигурна no този въпрос, че инспекторът го изостави веднага. Продължи да я разпитва за държанието на доктор Кристоу миналата събота. Тук за пръв път увереността на Берил се поразклати. Тя бавно каза:

— Не се държеше като друг път.

— Каква беше разликата?

— Беше доста разсеян. Мина доста време, преди да позвъни за последната си пациентка, а обикновено бързаше да приключи с работата, когато смяташе да пътува. Помислих си, да, съвсем определено си помислих, че нещо го мъчи.

Но не можеше да каже нищо повече от това. Инспектор Грейндж не беше доволен от разследването си. Доникъде не беше стигнал с установяването на мотива, а това беше най-важното, преди делото да се поеме от прокурора.

В себе си той беше абсолютно сигурен, че Герда Кристоу е застреляла съпруга си.

Предполагаше, че нейният мотив е ревността, но до този момент не беше открил нищо, което да потвърди подозренията му. Сержант Кумс беше разпитал прислужничките, но и те бяха разказали същата история. Мисис Кристоу обожавала земята по която стъпвал мъжът й.

Каквото и да се е случило, разсъждаваше инспектор Грейндж, то е станало в имението Холоу. При спомена за имението инспекторът изпита леко безпокойство. Доста странно семейство.

Телефонът на бюрото иззвъня и мис Колинс вдигна слушалката.

— За вас е, инспекторе — каза тя и му подаде слушалката.

— Ало, Грейндж на телефона. Какво?

Берил усети промяната в гласа му и го загледа с любопитство. Дървеното лице беше безизразно както винаги. Инспекторът само сумтеше, докато слушаше.

— Да, да. Разбрах. Значи това е абсолютно сигурно, така ли? Грешката е изключена. Да, да, да, идвам незабавно. Почти приключих тук. Да.

Инспекторът сложи обратно слушалката и известно време остана неподвижен. Берил продължаваше да го гледа с любопитство.

Той се овладя и я попита с доста по-различен тон от предишния:

— Предполагам, че нямате някаква собствена идея по въпроса?

— Искате да кажете…

— Искам да кажа някакво предположение кой е убил доктор Кристоу.

Тя отговори равно:

— Нямам абсолютно никаква представа, инспекторе.

Грейндж бавно рече:

— Когато са открили тялото, мисис Кристоу е стояла до него с револвер в ръка…

Той съвсем умишлено не довърши изречението си. Тя реагира незабавно. Не разгорещено, а уравновесено и разсъдливо.

— Ако смятате, че мисис Кристоу е убила съпруга си, убедена съм, че грешите. Мисис Кристоу не е човек, който би си послужил с насилие. Тя е много хрисима и покорна и беше изцяло подвластна съпруга си. Струва ми се твърде нелепо предположението мисис Кристоу да е застреляла съпруга си, независимо какво сочат обстоятелствата.

— Ако не е тя, тогава кой? — рязко попита той.

Берил бавно отговори:

— Нямам представа.

Инспекторът тръгна към вратата Берил го попита:

— Искате ли да се срещнете с мисис Кристоу, преди да тръгнете?

— Не. Всъщност да, така ще е по-добре.

Берил отново се зачуди. Това не беше същият човек, който я беше разпитвал преди да звънне телефонът. Каква ли беше новината, която го промени до такава степен?

Герда притеснено влезе в стаята. Имаше нещастен и объркан вид. Тя попита бавно, с потреперващ глас:

— Открихте ли нещо за убиеца на Джон?

— Все още не, мисис Кристоу.

— Това е невъзможно, това е абсолютно невъзможно.

— Но е факт, мисис Кристоу.

Тя кимна, свела поглед надолу, а ръцете й мачкаха на топка носната й кърпичка. Инспекторът тихо каза:

— Съпругът ви имаше ли някакви врагове, мисис Кристоу?

— Джон? Разбира се, че не. Той беше чудесен. Всички му се възхищаваха.

— Значи не се сещате за никого, който да е имал зъб на съпруга ви? — попита той, а след кратка пауза продължи: — Или на вас?

— На мен ли казахте? — Тя беше смаяна — О, не, инспекторе.

Инспектор Грейндж въздъхна.

— Какво можете да ми кажете за мис Вероника Крей?

— Вероника Крей? А, имате предвид дамата, която дойде онази вечер да поиска кибрит?

— Да, същата. Познавате ли я? Герда поклати глава.

— Дотогава не бях я виждала. Джон я е познавал преди много години, поне тя каза така.

— Предполагам, че тя би могла да таи лоши чувства към него, без вие да знаете.

Герда с достойнство заяви:

— Не вярвам, че някой би могъл да има лоши чувства към Джон. Той беше най-милият и най-несебелюбивият мъж, о, и един от най-благородните хора на този свят.

— Хм, да. Разбира се. Е, приятна сутрин, мисис Кристоу. Знаете за предварителното следствие, нали? В сряда единадесет часа в Маркет Деплийч. Ще бъде нещо съвсем обикновено — няма от какво да се боите. Вероятно ще бъде удължено с още една седмица, за да направим някои допълнителни проучвания.

— Разбирам. Благодаря ви.

Тя се изправи, без да отделя очи от него. Инспектор Грейндж се чудеше дали вече е проумяла елементарния факт, че тя е главният заподозрян.

Той взе такси — напълно оправдан разход от гледна точка на току-що наученото по телефона. Нямаше представа как да тълкува получената информация. Колкото повече мислеше, толкова по-нелепа му се струваше тя, направо лудост. Просто нямаше никакъв смисъл. И все пак, по някакъв неразбираем все още начин, трябваше да има смисъл.

Единственият извод, който можеше да направи, беше, че случаят далеч не е толкова прост и обикновен, за какъвто го бе смятал до този момент.